Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
At Bertram’s Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: В хотел Бъртрам

Преводач: Александър Петров

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Надя Златкова

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-8004-42-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4353

История

  1. — Добавяне

Глава 3

— Полковник Лъском?

На рецепцията стоеше жената с виолетовата шапка. Мис Гориндж се усмихна и пиколото, застанал до нея, веднага бе изпратен, но не стана нужда да изпълни нареждането, тъй като в този момент самият полковник Лъском влезе във фоайето и бързо се отправи към тях.

— Здравейте, мисис Карпентър! — поздрави той учтиво и се обърна към момичето. — Скъпа моя Елвира, — взе той двете й ръце в своите, — добре, добре, това е много добре. Чудесно… чудесно! Елате да поседнем. — Той ги заведе до столовете и ги настани. — Добре, добре — повтори той, — това е прекрасно!

Усилието, което правеше, беше видимо, както и липсата на непринуденост. Трудно можеше да продължи с „колко е хубаво“. Двете дами не му помагаха особено. Елвира се усмихваше много мило. Мисис Карпентър се засмя безсмислено и приглади ръкавиците си.

— Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря — отговори Елвира.

— Нямаше ли мъгла или нещо подобно?

— О, не.

— Полетът ни трая пет минути по-малко — каза мисис Карпентър.

— Да, да. Добре, много добре — той си възвърна хладнокръвието. — Надявам се, че това място ще ви хареса.

— О, сигурна съм, че е много приятно — каза мисис Карпентър топло, като се огледа наоколо. — Много е удобно.

— Боя се, че е доста старомодно — рече полковник Лъском с тон на извинение. — Твърде много стари хора. Няма… хм… танци или нещо подобно.

— Да, предполагам, че няма — съгласи се Елвира.

Тя се огледа наоколо, без да показва някакви чувства. Изглеждаше невъзможно човек да свърже хотел Бъртрам с танци.

— Страхувам се, че има доста старци — повтори полковник Лъском. — Може би трябваше да те заведа на по-модерно място. Не разбирам много от тези неща.

— Много е приятно — заяви Елвира учтиво.

— Само за няколко нощи — продължи полковник Лъском. — Смятам тази вечер да отидем на представление. Мюзикъл… — Той изрече думата колебливо, като че ли не беше сигурен дали употребява правилния термин. — „Отрежете си косите, момичета!“ Надявам се, че сте съгласни?

— Колко хубаво! — възкликна мисис Карпентър. — Ще бъде чудесно, нали, Елвира?

— Прекрасно — каза Елвира без въодушевление.

— А след това вечеря в Савоя?

Ново възклицание от страна на мисис Карпентър. Поглеждайки към Елвира, полковник Лъском се развесели. Помисли си, че Елвира е доволна, макар и решена да не изразява нищо повече от учтиво одобрение пред мисис Карпентър. Не я обвинявам, каза си той, като се обърна към мисис Карпентър:

— Може би искате да видите стаите си… да видите дали са хубави и тъй нататък.

— О, сигурна съм, че са хубави!

— Е, ако има нещо, което не ви харесва, ще ги накараме да ги сменят.

На рецепцията мис Гориндж любезно ги поздрави. Номера 28 и 29 на втория етаж, свързани с баня.

— Ще се кача горе да разопаковам багажа — каза мисис Карпентър. — Елвира, може би ще си побъбрите малко с полковник Лъском.

Такт, помисли си полковник Лъском. Може би малко очебийно, но все пак ще се отърват от нея за известно време, въпреки че не знаеше за какво да бъбри с Елвира. Много добре възпитано момиче, но той не бе свикнал с момичета. Жена му беше починала при раждане и детето, момче, бе отгледано от семейството й, докато една от по-големите му сестри бе дошла при него да се грижи за къщата. Синът му се бе оженил и бе в отишъл да живее в Кения и полковникът имаше внуци на единайсет, пет и две и половина години. Когато го посетиха последния път, той ги развличаше с разговори за футбол, космос и електрически влакове и ги люлееше на коленете си. Лесно. Обаче млади момичета?

Той запита Елвира дали иска нещо за пиене. Щеше да й предложи битер лимон, сода или оранжада, но Елвира го удиви.

— Благодаря. Бих взела един джин с вермут.

Полковник Лъском я изгледа недоверчиво. Той предполагаше, че момичетата на… на колко ли беше… (Шестнадесет? Седемнадесет?)… наистина пият джин с вермут. Обаче се успокои, че Елвира знаеше така да се каже, как да си сверява часовника и поръча джин с вермут и сухо шери-бренди.

Той се прокашля и запита:

— Как беше в Италия?

— Много приятно, благодаря.

— А онова място, където беше, графиня… как й беше името? Не беше прекалено сурова, нали?

— Доста строга, но не допусках това да ме тревожи.

Той я погледна, чудейки се дали отговорът й не е малко неясен. С леко разтреперан глас, но по-естествено, той каза:

— Страхувам се, че не се познаваме така добре, както би трябвало. Аз съм твой настойник и кръстник. Знаеш ли, трудно ми е, трудно е за един остаряващ мъж като мен, да знае какво иска едно момиче… поне… искам да кажа, да знае какво е нужно на едно момиче. Училище и после… това, което по мое време наричаха завършване. Обаче сега е по-сериозно. Кариери, а? Работа и така нататък? Някога трябва да си поговорим за тези неща. Има ли нещо, което по-специално искаш да правиш?

— Предполагам, че ще запиша курс за секретарки.

— О, искаш ли да бъдеш секретарка?

— Не съвсем…

— Е… добре тогава…

— Точно с това започнахте — поясни Елвира.

Полковник Лъском имаше странното усещане, че е поставен на мястото си.

— Моите братовчеди Мелфорд. Ще ви хареса ли да живеете с тях? Ако не…

— О, мисля, че да. Много харесвам Нанси. А братовчедката Милдред е много симпатична.

— Тогава всичко е наред.

— Напълно. Поне на първо време.

Лъском не знаеше какво да отговори на това. Докато мислеше какво друго да каже, Елвира заговори. Думите й бяха прости и директни.

— Имам ли пари?

Той отново се позабави, като я изучаваше замислено. После отговори:

— Да. Имаш твърде много пари. Ще имаш, така да се каже, когато навършиш двадесет и една година.

— При кого са сега?

Той се усмихна.

— Те с под попечителство. Всяка година се изтегля от влога за заплащане на издръжката и образованието ти.

— И вие сте попечителят?

— Един от тях. Трима сме.

— Какво ще стане, ако умра?

— Хайде, хайде, Елвира! Няма да умреш. Що за глупост!

— Надявам се, но човек никога не знае, нали? Миналата седмица един самолет се разби и всички загинаха.

— Е, на теб това няма да се случи — каза кротко Лъском.

— Човек не може да знае — заяви Елвира. — Просто се чудя, кой ще вземе парите ми, ако умра.

— Нямам и най-малката представа — каза полковникът нервно. — Защо питаш?

— Интересно ще бъде — изрече Елвира замислено. — Питам се дали си заслужава да ме убият.

— Наистина, Елвира! Това е съвсем безсмислен разговор. Не мога да разбера защо се замисляш за такива неща.

— О, просто мисля. Искам да зная точно как стоят нещата.

— Не мислиш за мафията или нещо подобно?

— О, не. Това би било глупаво. Кой ще поеме парите в случай, че се омъжа?

— Предполагам, че съпругът ти. Но наистина…

— Сигурен ли сте в това?

— Не, изобщо не съм сигурен. Зависи от решението на попечителите. Обаче ти не си омъжена. Защо се безпокоиш?

Елвира не отговори. Изглеждаше потънала в мисли. Най-после излезе от това състояние и попита:

— Виждате ли понякога майка ми?

— Понякога. Не много често.

— Къде е тя сега?

— В чужбина.

— Къде в чужбина?

— Франция… Португалия. Наистина не зная.

— Искала ли е някога да ме види?

Ясният й поглед срещна неговия. Той не знаеше какво да отговори. Беше ли това момент за истината? Или пък за неопределен отговор? Какво бихте казали на момиче, което задава толкова прост въпрос, отговорът на който е толкова сложен? Той каза измъчено:

— Не зная.

Очите й го гледаха сериозно. Лъском се почувствува притеснен. Беше объркал всичко. Момичето сигурно се чуди… явно се чудеше. Всяко момиче би се чувствувало така.

— Не трябва да мислиш, искам да кажа, трудно е да се обясни. Майка ти… хм… се различава доста от…

Елвира закима енергично.

— Зная. Постоянно чета за нея из вестниците. Тя е изключителна, нали? Всъщност чудесна жена.

— Да — съгласи се полковникът. — Съвсем вярно. Тя е чудесен човек. — Той се спря и после продължи: — Но чудесният човек много често е… — направи пауза и пак започна. — Невинаги е хубаво майка ти да е изключителна жена. Можеш да ми повярваш, защото е истина.

— Не обичате много да казвате истината, нали? Но мисля, че това, което току-що казахте, е истина.

Двамата постояха, загледани в голямата медна въртяща се врата, водеща към външния свят.

Изведнъж вратата беше блъсната рязко — съвсем необичайна за хотел Бъртрам рядкост — и един млад човек се втурна вътре, като се запъти право към рецепцията. Беше облечен в черно кожено яке. Неговата жизненост бе такава, че в контраст с нея хотел Бъртрам изведнъж заприлича на музей. Хората станаха прашни реликви от минали векове. Той се наведе към мис Гориндж и попита:

— Тук ли е отседнала лейди Седжуик?

В този случай мис Гориндж не се усмихна за поздрав. Очите й бяха студени. Тя каза:

— Да. — След това с явна неохота протегна ръка към телефона. — Искате ли…?

— Не — отвърна младежът. — Просто искам да й оставя бележка.

Той я извади от джоба на коженото си яке и я плъзна към махагоновата стойка.

— Искам само да се уверя, че това е точният хотел.

В гласа му можеше да се почувства известна недоверчивост, докато се оглеждаше наоколо, а после се обърна с гръб към вратата. Очите му минаха с безразличие над хората, насядали около него. Минаха по същия начин и над Лъском и Елвира, а Лъском внезапно; почувствува неподозиран гняв.

По дяволите, помисли си той, Елвира е хубаво момиче. Да бях млад, щях да забележа едно красиво момиче, особено между тия стари изкопаеми. Но младият мъж явно не се интересуваше от хубави момичета. Обърна се към рецепцията и попита, като повиши леко гласа си, за да привлече вниманието на мис Гориндж:

— Кой е номерът й? 1129, нали?

— Не — отвърна мис Гориндж. — 3925.

— Риджънт?

— Не, Мейфеър.

Той кимна, а после тръгна бавно към изхода и излезе навън, като завъртя след себе си вратата така енергично, както и на идване.

Всички си поеха дълбоко дъх и продължиха прекъснатите разговори.

— Е — каза полковник Лъском доста объркано, сякаш му липсваха думи. Наистина! Тези днешни младежи…

Елвира се усмихваше, като каза:

— Познахте го, нали? Знаете ли кой е? — Тя говореше с леко страхопочитание. След това го осведоми: — Ладислав Малиновски.

— О, онзи младеж. — Името наистина му беше слабо познато. — Автомобилният състезател, нали?

— Да. Преди две години беше световен шампион. Миналата година катастрофира тежко. Беше си изпотрошил костите. Но мисля, че отново кара. — Тя повдигна глава и се ослуша. — И сега кара състезателна кола.

Ревът на машината нахлу от улицата в хотел Бъртрам. Полковник Лъском си помисли, че Ладислав Малиновски е един от героите на Елвира.

Е, реши той, по-добре този, отколкото някой естраден певец или от дългокосите Битълси или както там ги наричаха. Лъском беше старомоден по отношение на младите мъже.

Въртящата се врата отново се отвори и полковник Лъском и Елвира погледнаха към нея с очакване, но хотел Бъртрам отново се бе върнал към нормалното си състояние. Влезе белокос възрастен свещеник. Той спря за миг, като се огледа с леко смутен вид, сякаш не можеше да разбере къде се намира и защо е дошъл тук. Това не беше нещо ново за служителя на църквата Пенифадър. Случваше му се във влака, когато не можеше да си спомни откъде е дошъл, нито къде отива или защо. Случваше му се, когато вървеше по улицата или когато откриеше, че се намира на заседанието на някой комитет. Беше му се случило и преди малко на амвона на катедралата, където се чудеше дали е свършил проповедта или трябва да я започне.

— Мисля, че познавам това старче — заяви Лъском, като се вглеждаше в него. — Кой ли беше? Много често отсяда тук. Ейбъркомби? Архидякон Ейбъркомби… Не, не е Ейбъркомби, макар доста да прилича на него.

Елвира погледна към свещеник Пенифадър без интерес. В сравнение със състезателя, в него нямаше нищо привлекателно. Тя не се интересуваше от нищо свързано с църквата, въпреки че по време на престоя си в Италия се възхищаваше на кардиналите, които според нея бяха много живописни.

Лицето на Пенифадър се проясни и той кимна одобрително. Беше разбрал къде се намира. Разбира се, в хотел Бъртрам, където щеше да прекара нощта, преди да замине… ха, а къде ли щеше да заминава? Чадминстър? Не, не, току-що се беше върнал от Чадминстър. Отиваше… разбира се… на конгрес в Люцерн. Пристъпи към рецепцията, топло посрещнат от мис Гориндж.

— Радвам се да ви видя, отец Пенифадър. Колко добре изглеждате!

— Благодаря, благодаря… Миналата седмица бях страшно настинал, но вече ми мина. Имате ли стая за мен? Дали ви писах?

Мис Гориндж кимна утвърдително.

— О, да, отче Пенифадър. Получихме писмото ви. Запазихме ви номер 19, стаята, в която бяхте миналия път.

— Благодаря… благодаря… Да видя… да… Ще я взема за четири дни. Всъщност отивам в Люцерн и ще остана там една нощ, но моля ви, запазете ми стаята. Ще оставя тук повечето от багажа си и ще взема в Швейцария само една малка чанта. Няма да ви създам никакви затруднения, надявам се?

Мис Гориндж кимна утвърдително.

— Всичко ще бъде наред. Вие сте обяснили ясно в писмото си.

Други хора вероятно не биха употребили думата „ясно“. „Подробно“ би било по-добре.

След като всичките му безпокойства изчезнаха, отец Пенифадър въздъхна облекчено и беше отведен с багажа си в стая номер 19.

В стая номер 28 мисис Карпентър бе свалила виолетовата корона от главата си и грижливо наместваше нощницата върху възглавницата на леглото си. Когато Елвира влезе, тя я погледна.

— А, ти ли си, скъпа. Искаш ли да ти помогна да си доразопаковаш багажа?

— Не, благодаря — каза Елвира любезно. Няма да разопаковам много неща.

— Коя стая предпочиташ? Банята е между двете. Казах да отнесат багажа ти във вътрешната. Мисля, че там ще бъде по-тихо. Наистина ли не искаш да ти помогна?

— Не, благодаря. Наистина не искам. Може би ще се изкъпя.

— Да, това е чудесна идея. Имаш ли нещо против да се изкъпеш първа? Аз трябва да свърша с багажа си.

Елвира кимна. Влезе в банята между двете стаи, затвори вратата и пусна райбера. Отиде в стаята си, отвори куфара и извади някои вещи. След това се съблече, облече си нощницата, влезе в банята и пусна водата. Пак се върна в стаята и седна на леглото до телефона. Ослуша се за миг-два, да не би да я прекъснат и вдигна слушалката.

— Стая 29. Бихте ли ми дали Риджънт 1129?