Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
At Bertram’s Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: В хотел Бъртрам

Преводач: Александър Петров

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Надя Златкова

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-8004-42-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4353

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Таткото си пое дълбоко дъх и проговори:

— Не, предполагам, че никой не би ви попитал. Толкова е просто.

Той отново потъна в мълчание.

— Мислите ли, че му се е случило нещо? — попита мис Марпъл.

— Мина повече от седмица — заяви Таткото. — Не е получил удар и не е паднал на улицата. Не е в болница заради катастрофа. И така, къде може да бъде? Изчезването му беше отбелязано в пресата, но до този момент никой не е съобщил нищо за него.

— Може да не са прочели. Като мен.

— Изглежда, наистина изглежда… — Таткото продължи някаква своя мисъл, — сякаш е искал да изчезне… Напуснал хотела посред нощ. Вие сте сигурна в това, нали? — попита рязко той. — Не сте сънували?

— Абсолютно сигурна съм — каза мис Марпъл обидено.

Таткото се изправи и каза:

— По-добре да отида да видя камериерката.

Той намери Роуз Шелдън и огледа с одобрение симпатичното момиче. Инспекторът каза:

— Съжалявам, че ще ви обезпокоя. Става въпрос за изчезналия отец Пенифадър.

— О, да, сър. Много приятен господин. Често отсяда тук.

— Разсеян — подметна Таткото.

Роуз Шелдън си позволи да се усмихне леко въпреки почтителното изражение на лицето й.

— Сега ще видим — Таткото се престори, че преглежда някакви бележки. — За последен път сте видели отец Пенифадър в…

— Четвъртък сутринта, сър. Четвъртък, деветнадесети ноември. Каза ми, че няма да се връща тази нощ, а може би и следващата. Мисля, че отиваше в Женева. Някъде в Швейцария. Даде ми две ризи за пране и аз му казах, че ще бъдат готови за следващата сутрин.

— И това беше последният път, когато го видяхте?

— Да, сър. Следобед не съм дежурна. Връщам се тук в шест часа. По това време той може вече да е бил излязъл или е слязъл долу. Във всеки случай го нямаше в стаята. Беше оставил два куфара.

— Точно така — каза Таткото. Съдържанието на куфарите беше проверено, но не бе дало полезна информация. Той продължи: — Събудихте ли го на другата сутрин?

— Да го събудя ли? Не, сър, той беше заминал.

— Какво правите обикновено? Носите му чай рано сутрин? Или закуска?

— Чай, сър. Той закусваше винаги долу.

— И вие не влязохте в стаята му през целия ден?

— О, да, сър! — Каза Роуз шокирана. — Влязох както обикновено. Първо оставих ризите и почистих стаята. Стаите ги чистим всеки ден.

— Беше ли спал някой в леглото?

— Леглото ли? О, не, сър.

— Беше ли разхвърляно?

Тя поклати глава.

— А банята?

— Имаше влажна кърпа за ръце, за която предположих, че е употребявана предната вечер. Може да си е измил ръцете, преди да излезе.

— И нищо не показваше, че той не се е връщал в стаята… може би много късно след полунощ?

Тя се втренчи в него изумена. Таткото отвори уста, но веднага я затвори. Тя или не знаеше нищо за връщането на отец Пенифадър или беше много добра артистка.

— А дрехите му, костюмите? Бяха ли сгънати в куфарите?

— Не, сър, висяха в гардероба. Той беше запазил стаята.

— Кой ги прибра в куфарите?

— Мис Гориндж даде нареждане, сър. Когато стаята трябваше да се приготви за новия посетител.

Съвсем точно обяснение. Но ако старата дама действително бе видяла отец Пенифадър да излиза от стаята си в петък, три часа сутринта, тогава той се е връщал по някое време. Никой не го е видял да влиза в хотела. Да не би по някаква причина да е искал да остане незабелязан? В стаята не бяха оставени никакви следи. Даже не беше лягал на леглото. Ами ако мис Марпъл е сънувала? На нейната възраст това е напълно възможно. Изведнъж му хрумна нещо.

— Какво стана с пътната му чанта?

— Извинете, сър?

— Малка, тъмносиня чанта с инициалите на БЕА или БОАК[1]. Трябва да сте я виждали.

— О, да, сър. Разбира се, той я е взел със себе си в чужбина.

— Но той не е ходил в чужбина. Изобщо не е заминавал за Швейцария. И така, той сигурно не я е взел. Или пък когато се е върнал, я е оставил при багажа си.

— Да, да… Мисля… не съм съвсем сигурна… Предполагам, че е така…

Една мисъл се мярна неканена в главата на Таткото:

Не са ви инструктирали по този въпрос, нали?

Досега Роуз Шелдън беше спокойна, но този въпрос я обърка. Не знаеше какво точно да отговори. А трябваше да знае.

Отецът бе взел чантата със себе си, а после са го върнали от летището. Ако се е върнал в хотел Бъртрам, чантата е била с него. Но мис Марпъл изобщо не спомена за нея, когато описваше как отецът излязъл от стаята и е тръгнал надолу по стълбите.

Сигурно я беше оставил в стаята си, но тя не беше при другия му багаж. Защо не? Защото е трябвало да изглежда, че отецът е в Швейцария?

Той благодари любезно на Роуз и слезе долу.

Отец Пенифадър! Загадката отец Пенифадър! Говори много за отиване в Швейцария, обърква нещата така, че не заминава за там, връща се тайно в хотела, без никой да го забележи и рано сутринта, излиза отново. (За да отиде къде? Да прави какво?)

Можеше ли всичко това да е от разсеяност? И ако не, какъв беше тогава отец Пенифадър? И по-важното — къде беше той?

От стълбището Таткото огледа щората в хола, като се чудеше дали всички бяха това, за което се представяха. Възрастни хора, хора на средна възраст (тук нямаше млади), приятни служители, едно американско семейство до вратата, едно френско семейство до камината. Всеки си беше на мястото, почти всички се наслаждаваха на следобедния чай. Можеше ли наистина да има нещо нередно в това място, където се поднасяше следобеден чай?

Французинът се обърна към жена си:

Five o’clock[2]. — Съвсем по английски, нали?

Той се огледа с одобрение наоколо.

Five o’clock, си помисли Дейви, докато излизаше на улицата. Този човек не знаеше, че five o’clock вече не съществуваше в Англия.

Навън поставяха в едно такси различни американски чанти и куфари. Явно беше, че мистър и мисис Елмър Кейбът тръгваха за хотел Вандом в Париж. До таксито мисис Елмър Кейбът обясняваше на съпруга си:

— Семейство Пендълбъри бяха съвсем прави за това място, Елмър. То е точно Стара Англия от времето на крал Едуард. Имах чувството, че всеки миг Едуард VII ще влезе да изпие следобедния си чай. Искам да дойдем и догодина тук, наистина искам.

— Ако разполагаме с един милион долара за харчене — каза съпругът й сухо.

— Е, Елмър! Не беше чак толкова лошо.

Багажът бе натоварен, високият портиер им помогна да влязат, мърморейки „Благодаря, сър“, след като мистър Кейбът направи очаквания жест. Таксито потегли. Портиерът се обърна към Таткото:

— Желаете ли такси, сър?

Таткото го изгледа. Над шест фута. Хубавец. Малко позастарял. Войник от запаса, много медали. Пие прекалено много. На глас той каза:

— От запаса ли сте?

— Да, сър. От Ирландската гвардия.

— Военни медали! Къде сте ги получили?

— В Бирма.

— Как се казвате?

— Майкъл Гормън, сър. Сержант.

— Харесва ли ви работата тук?

— Спокойно място.

— Не бихте ли предпочели Хилтън?

— Не, харесва ми тук. Идват много приятни хора, много хора за надбягванията — за Аскът и Нюбъри. Обикновено дават добри бакшиши.

— Значи вие сте ирландец и комарджия, нали?

— Какъв би бил животът без комар?

— Спокоен и скучен — каза Дейви. — Като моя.

— Наистина ли, сър?

— Можете ли да отгатнете професията ми?

— Не се обиждайте, сър, но ако трябва да гадая, бих казал, че сте ченге.

— Познахте! — рече главният инспектор Дейви. — Помните ли отец Пенифадър?

— Отец Пенифадър… струва ми се, че името му не ми говори нищо.

— Един възрастен пастор.

Майкъл Гормън се засмя.

— Сега пасторите са под път и над път.

— Този е изчезнал от хотела.

— А, онзи ли? — портиерът изглеждаше озадачен.

— Познавате ли го?

— Не бих си го спомнил, ако не бяха хората, които ме разпитваха за него. Всичко, което зная, е че го настаних в таксито и че замина за Атенеум Клуб. Тогава го видях за последен път. Някой ми беше казал, че отива в Швейцария, но разбрах, че изобщо не е стигнал там. Изглежда се е загубил.

— Не сте ли го видели по-късно?

— По-късно… наистина не.

— В колко часа напуснахте работа?

— В единайсет и половина.

Главният инспектор Дейви кимна, отказа таксито и тръгна бавно по Понд Стрийт. Една кола изрева покрай него и спря пред хотел Бъртрам, като изскърца със спирачките си. Главният инспектор погледна номера й — ФАН 2266. Имаше нещо познато в този номер, но в момента не можеше да си спомни.

Таткото бавно се върна назад. Едва бе стигнал до входа, когато шофьорът на колата, който преди минути бе влязъл в хотела, излезе отново. Автомобилът беше състезателен модел, бял, дълъг и лъскав. Младият мъж имаше същия вид на ловджийско куче с приятно лице и стройно тяло без нито една излишна тлъстинка.

Портиерът придържаше отворената врата на колата. Младият мъж скочи в нея, подхвърли една монета на портиера и бързо потегли.

— Знаете ли кой беше този? — попита Майкъл Гормън Таткото.

— Опасен шофьор, във всеки случай.

— Ладислав Малиновски. Спечели Гран При преди две години — беше световен шампион. Миналата година получи тежка контузия, обаче казват, че сега бил добре.

— Не ми казвайте, че е отседнал в хотел Бъртрам. Крайно неподходящо място.

— Не, не е. Обаче една негова приятелка е отседнала тук — намигна той.

Излезе един носач с раирана престилка, който донесе още луксозни американски пътни принадлежности.

Таткото гледаше разсеяно как ги товарят в наетия Даймлер и се мъчеше да си спомни какво беше чувал за Ладислав Малиновски. Май че беше свързан с някаква твърде известна жена… Как ли й беше името? Все още загледан в багажа, той тъкмо щеше да си тръгне, когато изведнъж му хрумна нещо друго и отново влезе в хотела.

Отиде до рецепцията и помоли мис Гориндж за регистъра. Мис Гориндж бе заета с изпращането на американците, поради което му избута книгата. Той я разгърна.

Лейди Селина Хейзи, Литъл Котидж, Мерифийлд Хенте. Мистър и мисис Хенеси Кинг, Елдърбърис, Есекс. Сър Джон Уудсток, Бомънт Кресънт 5, Челтънхем. Лейди Седжуик, Хърстинг Хауз, Нортъмбърланд. Мисис и мистър Елмър Кейбът, Кънектикът. Генерал Редли, Дъ Грийн 14, Чичестър. Мистър и мисис Уулмър, Пикингтън, Марбъл Хед, Кънектикът. Графиня дьо Боеил, Ле Сапен, Сен Жермен ан Ле. Мис Джейн Марпъл, Сейнт Мери Мийд, Мач Бенъм. Полковник Лъском, Литъл Грийн, Съфолк. Мисис Карпентър, Елвира Блейк. Отец Пенифадър, Клоуз, Чадминстър, мистър, мисис и мис Холдинг, Менър Хауз, Кармънтън. Мистър и мисис Рейсвил, Вели Фордж, Пенсилвания. Херцог Бърнстейбъл, Дуун Касъл, Девън…

Това бяха част от хората, отсядали в хотел Бъртрам.

Когато затваряше книгата, погледът му беше привлечен от едно име на предната страница — сър Уилям Лъдгроув, който бе разпознат от полицейския офицер в близост с банковия обир. Мистър Лъдгроув и отец Пенифадър — и двамата в хотел Бъртрам.

— Надявам се, че чаят ви хареса, сър.

До него се бе изправил Хенри. Говореше любезно, с лекото безпокойство на разтревожен домакин.

— Най-хубавият чай в живота ми! — каза инспектор Дейви.

Спомни си, че не е платил. Опита се да го направи, но Хенри вдигна ръка и го спря.

— О, не, сър. Казаха ми, че е за сметка на хотела.

Хенри се оттегли. Таткото се чудеше дали трябва да му предложи бакшиш или не. Дразнеше се от това, че Хенри знае отговора на този въпрос много по-добре от него.

Докато се отдалечаваше по улицата, Дейви изведнъж спря. Извади бележника си и записа едно име и адрес. Нямаше време за губене. Тръгна към една телефонна кабина. Бе решил да действа. Каквото и да се получеше, той бе решил да провери подозренията си.

Бележки

[1] Инициали на Британската гражданска авиация — Б.пр.

[2] Чай в пет часа (англ.). — Б.пр.