Агата Кристи
В хотел Бъртрам (27)

Глава 27

За минута и половина настъпи тишина. Прекъсна я мис Марпъл:

— Колко интересно!

Бес Седжуик се обърна към нея.

— Не изглеждате много учудена, мис Марпъл.

— Не съм. Не съвсем. Тук имаше толкова странни неща, които не съвпадаха. Всичко беше прекалено добро, за да е истинско. Това, което театралните кръгове наричат красиво представление. Всичко беше представление, не истина. Толкова грешки ставаха с припознаването.

— Случваха се и такива неща — каза главният инспектор Дейви. — Нали, мис Марпъл?

— Да — съгласи се мис Марпъл. — Хора като Селина Хейзи правеха такива грешки. Но и другите бъркаха. Човек не може да не го забележи.

— Тя забелязва много неща — обърна се главният инспектор Дейви към Бес Седжуик.

Бес Седжуик го изгледа остро.

— Какво искате да кажете с това, че хотел Бъртрам бил главната квартира на криминален синдикат? За мен това е най-почтеният хотел на света.

— Естествено — каза Таткото. — Така и трябва да бъде. Много пари и време са били необходими, за да го направят такъв. Имаме идеалния режисьор, който ръководи представлението — Хенри. Имаме и онзи тип Хъмфриз, внушаващ доверие. Той няма досие тук, но в чужбина е добре познат. Имаме също така и няколко характерни герои, изпълняващи различни роли. Бих добавил, че се възхищавам от цялата тази работа. Тя е струвала на страната доста пари. Създаде доста главоболия на полицията. Винаги щом успеехме да се хванем за нещо, оказваше се, че то няма нищо общо с останалите. Обаче продължавахме да търсим: едно оттук, друго оттам. Открихме гаража, където сменяха номерата. Открихме и колите: мебелен фургон, фургон за месо, фургон за зеленчуци. Състезател със състезателна кола вземаше огромни разстояния за кратко време, а, от друга страна — „пастор“, със стар Морис Оксфорд. Къща на градинар, който дава първа помощ и има връзки с подходящ лекар. Няма нужда да продължавам. Това няма край. И е едва половината. Чужденците в хотел Бъртрам са другата половина. Повечето от Америка или от колониите. Богати хора извън всяко подозрение, идващи с много багаж, заминаващи с много багаж, който изглежда същият, обаче не е. Богати туристи, заминаващи за Франция, които митничарите не безпокоят, защото митничарите не се интересуват от хора, които носят много пари. За нито един от тях не можеше да се докаже, че има връзки с бандата, обаче най-после връзката излезе наяве. Началото е поставено. Семейство Кейбът, например…

— Какво семейство Кейбът? — попита рязко Бес.

— Помните ли ги? Много приятни американци! Наистина много приятни. Миналата година бяха тук и тази година дойдоха пак. Обаче трети път няма да дойдат. Никой не идва тук повече от два пъти. Арестувахме ги, когато пристигнаха в Кале. Чудесно изпипана работа. В огромния им куфар намериха над триста хиляди лири, всичките от влаковия обир край Бедхемптън. Но, разбира се, това е капка в морето. Нека ви кажа, че хотел Бъртрам е главната квартира. Половината от персонала е в играта. Някои от гостите действително са това, за което се представят, а други — не. Истинските Кейбътови, например, сега са в Юкатан. Да вземем и съдията Лъдгроув. Познато лице, нос — камба. Съвсем лесно е да се разпознае. Отец Пенифадър — мил, провинциален пастор с бял ореол от коса и общоизвестна разсеяност. Държанието му, начинът, по който си намества очилата — всичко е лесно за имитиране от един добър артист.

— Но каква е ползата от всичко това? — попита Бес.

— Наистина ли ме питате? Не е ли ясно? Съдията Лъдгроув бе видян край мястото на банковия обир. Някой го познал и съобщил. Ние проверихме и всичко се оказа грешка. По това време той е бил на съвсем друго място. Постепенно разбрахме, че всички тези грешки са това, което някои наричат „умишлени грешки“. Дотогава никой не се интересуваше от човека, който толкова приличаше на него. Всъщност, той не е приличал чак толкова много. Сваля си грима и излиза от играта. Всичко това води до голямо объркване. В едно и също време до мястото на престъплението са забелязани върховен съдия, архидякон, генерал-майор. След обира в Бедхемптън бяха забелязани поне четири автомобила: състезателната кола на Малиновски, един фалшив камион, пренасящ метал, един старомоден Даймлер, каран от адмирал и един пастор с ореол от бели коси в своя Морис Оксфорд. Цялата работа беше една чудесна операция, изпълнена превъзходно.

Обаче един ден щастието изневерява на бандата. Разсеяният отец Пенифадър отива на летището в погрешен ден, а след това си тръгва по Кромуел Роуд, отива на кино, връща се в хотела след полунощ, качва се в стаята си, отваря вратата и влиза. Той остава изумен от това, което вижда пред себе си. На креслото седи точното му копие. Последното нещо, което бандата е очаквала, е било да види истинския отец Пенифадър в собствената му стая, когато е трябвало да бъде в Люцерн. Двойникът му току-що се е приготвил да вземе участие в обира. Бандитите не знаят какво да правят, обаче един от тях е по-бърз — предполагам, че е бил Хъмфриз — удря стареца по главата и той пада в безсъзнание. Вярвам, че някой се е разгневил ужасно. Но както и да е, оглеждат стареца, решават, че е само зашеметен и продължават плана си. Фалшивият отец Пенифадър излиза от стаята, напуска хотела и се отправя за мястото, където трябва да вземе участие в събитията. Какво са направили с истинския отец Пенифадър не зная, но предполагам, че са го изнесли от хотела през нощта, напъхали са го в някоя кола и са го откарали в къщата на градинаря. Ако се разчуеше после, че са го видели на това място, всичко щеше да съвпадне. Изглежда, че докато е бил в безсъзнание, доста са се обезпокоили дали, след като се свести няма да си спомни какво е станало с него.

— Дали в противен случай щяха да го убият? — попита мис Марпъл.

— Не — отговори Таткото. — Не мисля. Някой нямаше да им позволи. Съвсем ясно е, че този, който е ръководил играта, не е искал да убива.

— Звучи фантастично! — каза Бес Седжуик. — Изключително фантастично и аз не виждам доказателствата ви, че Ладислав Малиновски е свързан с тази история.

— Имам много доказателства срещу него — каза Таткото. — Знаете, че той е много нехаен. Навърташе се тук, където не трябваше да го виждат. Преди всичко доказа връзките си с вашата дъщеря.

— Глупости! Самата тя ви каза, че не го познава.

— Може и да е казала, обаче не е казала истината. Тя е влюбена в него и иска да се оженят.

— Не вярвам.

— Но вие не знаете — забеляза главният инспектор Дейви. — Малиновски не е от хората, които си издават тайните, а дъщеря си изобщо не познавате. Ядосахте се, когато Малиновски дойде в хотел Бъртрам, нали?

— А защо е трябвало да се ядосвам?

— Защото вие сте мозъкът на това представление! — обяви Таткото. — Вие и Хенри. Финансирането идва от братята Хофман. Те уреждат всичко с банките на континента, но шефът на синдиката, мозъкът, който ги ръководи и планира, това сте вие, лейди Седжуик!

Бес го изгледа и се засмя.

— Никога не съм чувала нещо по-абсурдно.

— О, не! Съвсем не е абсурдно. Вие имате и ум, и смелост. Опитали сте много неща и накрая сте решили да се заловите с престъпленията. Много вълнения, голям риск! Привличали са ви не парите, а забавлението от играта. Без убийства, без бруталност. При необходимост, само леко чукване по главата. Вие сте много интересна жена, един от малкото наистина интересни велики престъпници.

За момент настъпи мълчание. След това Бес Седжуик се изправи.

— Мисля, че сте луд!

Тя посегна към телефона.

— Искате да се обадите на адвоката си ли? Много правилно.

С рязък жест тя пусна слушалката.

— Мразя адвокатите… Е, добре. Нека бъде вашето. Да, аз ръководех престъпленията. Напълно сте прав, когато казахте, че беше забавление. Обичах работата. Беше забавно да се вземат парите от банки, влакове и пощенски служби. Беше забавно да се планира и решава, чудесно забавление и аз съм доволна, че го преживях. Обаче грешите, че Ладислав Малиновски е убил Майкъл Гормън. Аз го убих! — Внезапно тя се засмя. — Няма значение дали ме е заплашвал… Казах му, че ще го застрелям — мис Марпъл ме е чула. И го застрелях. Направих точно това, което вие мислите, че е направил Ладислав Малиновски. Скрих се и когато Елвира се появи, стрелях напосоки, а когато тя извика и Мики изтича на улицата, той си получи това, което заслужаваше. Естествено имах ключове от всички входове на хотела. Промъкнах се в стаята си. Никога не ми е минавало през ума, че ще заподозрете Ладислав. Взех пистолета от колата му, без той да разбере. Но нямах намерение да хвърлям подозрението върху него.

Тя погледна към мис Марпъл.

— Вие сте свидетелка на това, което казах. Запомнете: аз убих Гормън!

— А не казвате ли това, защото сте влюбена в Малиновски? — предположи Дейви.

— Не съм! — Отговорът й прозвуча остро. — Ние сме добри приятели, това е всичко. Разбира се, бяхме любовници, но не съм влюбена в него. През целия си живот съм обичала само един мъж — Джони Седжуик. — Гласът й се измени. — Но Ладислав е мой приятел. Не искам да го обвиняват в нещо, което не е извършил. Аз убих Майкъл Гормън! Казах това и мис Марпъл ме чу… А сега, драги ми инспектор Дейви… — Гласът й се извиси и тя се разсмя. — Хванете ме, ако можете!

Тя удари стъклото на прозореца с телефона и преди още Таткото да се изправи, беше вече навън, промъквайки се по парапета. С учудваща за пълното му тяло бързина Дейви се спусна към другия прозорец и наду свирката, която измъкна от джоба си.

Мис Марпъл се изправи след него доста по-трудно. Загледаха се във фасадата на хотел Бъртрам.

— Ще падне! Изкачва се по водосточната тръба — възкликна мис Марпъл. — Но защо нагоре?

— Отива на покрива. Това е единственият й шанс и тя го знае. Боже мой, погледнете я! Катери се като котка. Изглежда като муха. Ужасно рискува…

Мис Марпъл измърмори, полузатворила очи:

— Ще падне… Няма да издържи…

Жената изчезна от погледа им. Таткото се дръпна в стаята.

— Няма ли да тръгнете? — попита мис Марпъл.

Таткото поклати глава.

— Какво мога да направя с това шкембе? Хората ми са готови да посрещнат нещо такова. Те знаят какво да направят. След малко ще разберем… Няма да се учудя, ако тя ги надхитри. Такава жена се среща веднъж на хиляда — въздъхна той. — Една от дивите! Не можем да ги опитомим, не можем да ги накараме да живеят в мир със закона и реда. Те вървят по свой път. Ако са светци, отиват в джунглите, ако са зли, измислят различни ужасни неща, за които изобщо не сте чували. А понякога са просто диви. Ако се бяха родили в друго време, всичко щеше да е наред. На всяка крачка риск, наоколо им опасности. А самите те са опасни за другите. Такъв свят щеше да им подхожда, там те щяха да бъдат у дома си. Обаче не и тук.

— Знаете ли какво възнамерява да направи?

— Не съвсем. Това е един от нейните подаръци — неочакваното. Тя трябва да го е обмислила. Затова стоеше и ни гледаше, кълбото се търкаляше, а тя размишляваше. Мислеше напрегнато. Предполагам… — Той прекъсна, понеже в стаята нахлу внезапен рев на кола, скърцане на гуми и шумът от мотора на голяма състезателна кола. Погледна навън. — Успя да се добере до колата си!

Колата взе завоя на две колела, шумът се усили и красивото бяло чудовище профуча по улицата.

— Ще убие някого! — каза Таткото. — Ще убие доста хора… ако не пребие себе си.

— Чудно ми е — каза мис Марпъл.

— Тя, разбира се, е добър шофьор, страшно добър шофьор!

Ревът на отдалечаващата се кола се чуваше все по-слабо. Изведнъж се доловиха викове, шум от спирачки, силно скърцане на гуми и…

— Блъснала се е! — каза Таткото.

Той стоеше спокойно и чакаше с търпение, което беше така характерно за него. Застанала до него, мис Марпъл мълчеше. След това от улицата дойде вест. Един мъж на тротоара съзря главния инспектор Дейви и му направи някакъв знак с ръце.

— Получила си го е — каза сериозно Таткото. — Мъртва е. Налетяла върху оградата на парка със скорост сто и петдесет километра в час. Чудесно шофиране! Да, мъртва е. — Той се обърна към мис Марпъл и каза сериозно: — Тя разказа всичко. Вие я чухте!

— Да — отвърна мис Марпъл. — Чух я, но разбира се, не беше истина — добави тя спокойно.

Таткото я изгледа.

— Не й вярвате, така ли?

— А вие?

— Не — каза той. — Не каза истината. Каза това, защото беше необходимо за случая, но то не беше истината. Не тя е застреляла Майкъл Гормън. Вие знаете ли кой е бил?

— Разбира се — каза мис Марпъл. — Момичето.

— Ха! А кога разбрахте?

— Непрекъснато съм се чудила — каза мис Марпъл.

— Аз също — каза Таткото. — Тя беше толкова изплашена през онази нощ. А и лъжите й бяха нескопосани, обаче в началото не разбрах мотива.

— Точно това ме озадачаваше — заяви мис Марпъл. — Тя бе разбрала, че женитбата на майка й представлява двуженство, но би ли убила заради това? Не вярвам. Предполагам, че е било за пари.

— Да, за пари — каза главният инспектор Дейви. — Баща й остави на нейно име огромно състояние. Щом е разбрала, че майка й е омъжена за Майкъл Гормън, тя е съзнала, че женитбата с Конистън не е законна. Помислила си е, че парите няма да останат за нея, защото макар и дъщеря, тя не е била законна. Разбира се, е грешила. Всичко зависи от завещанието. Конистън й беше оставил всичко съвсем ясно и пряко на нейно име. Тя щеше да получи наследството, но не е знаела това.

— Защо е искала така много парите?

— За да купи Ладислав Малиновски — мрачно заяви главният инспектор Дейви. — Той би се оженил за нея заради парите й, но не и без тях. Тя не е глупава и го е разбрала. Но го е искала на всяка цена. Отчаяно е влюбена в него!

— Зная — отвърна мис Марпъл. — Видях лицето й в Бетърси Парк.

— Тя е знаела, че без парите ще го загуби. И тогава е замислила хладнокръвното убийство. Не се е крила, разбира се, тъй като наоколо не е имало никой. Просто е застанала до парапета, стреляла е във въздуха и е извикала, а когато Майкъл Гормън изтичал от хотела на улицата, тя го застреляла отблизо и продължила да вика. Нямала представа, че ще заподозрат младия Ладислав. Взела неговия пистолет, тъй като това е било единственият начин, по който е могла да се снабди с оръжие. Никога не е допускала, че в тази нощ той ще е някъде наблизо. Мислела е, че всичко ще бъде приписано на някого, който се е възползвал от мъглата. Да, била е съвсем хладнокръвна. Но след убийството се беше изплашила. А майка й се боеше за нея…

— Какво ще правите сега?

— Зная, че го е извършила — каза Таткото. — Но нямам доказателства. Може би ще има късмета на начинаещите… Съдът ще вземе предвид, че момичето е много младо, нещастно в живота, а е много красиво.

— Да — отвърна мис Марпъл. — Децата на Луцифер обикновено са много красиви и както знаем, разцъфтяват като лаврови дървета.

— Но както ви казах, сигурно няма да се стигне дотам. Няма доказателства, вас биха ви извикали като свидетелка и вие ще трябва да повторите онова, което каза майката.

— Зная — отговори мис Марпъл. — Но нарочно ми го каза, нали? За себе си избра смъртта срещу свободата на своята дъщеря. Каза ми го като предсмъртно желание…

Вратата, свързваща стаята със спалнята се отвори. Влезе Елвира Блейк. Беше облечена в бледосиня права рокля. Русата й коса падаше от двете страни на лицето й. Приличаше на ангел от примитивните италиански картини. Тя погледна единия, след това другия.

— Чух шум от кола и викове на хора… Катастрофа ли е станала?

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, мис Блейк — каза главният инспектор Дейви. — Майка ви е мъртва!

Елвира си пое дълбоко дъх и каза:

— О, не!

Това беше плах и неуверен протест.

— Преди да избяга — рече главният инспектор, — защото това беше бягство, тя призна, че е убила Майкъл Гормън.

— Искате да кажете… — промълви тя, — че е била тя…?

— Да — отговори Таткото. — Тя каза така. Ще добавите ли нещо?

Елвира го изгледа продължително и поклати съвсем леко глава.

— Не — отговори тя. — Нямам какво да добавя.

След това се обърна и излезе от стаята.

— Е — забеляза мис Марпъл, — смятате ли да я оставите да се измъкне по този начин?

Настъпи пауза, а после Таткото удари с юмрук по масата.

— Не! — изрева той. — Не, за бога, няма!

Мис Марпъл кимна бавно и тържествено с глава.

— Бог да се смили над душата й — каза тя.