Агата Кристи
В хотел Бъртрам (20)

Глава 20

I

Тази вечер мъглата се бе спуснала над Лондон внезапно. Главният инспектор Дейви вдигна яката на палтото си и сви по Понд Стрийт. Той вървеше бавно като човек, който мисли за нещо друго и няма никаква определена цел, но всеки, който го познаваше добре, щеше да разбере, че е напълно нащрек. Той дебнеше като котка, преди да скочи върху жертвата си.

Тази вечер Понд Стрийт беше спокойна. Наоколо имаше само няколко коли. В началото мъглата се беше поразредила, но след това отново се сгъсти. Идващият от Парк Лейн шум не беше по-силен от този на някоя странична улица в покрайнините. Повечето от автобусите бяха спрели. Само от време на време преминаваше по някоя кола. Главният инспектор Дейви се върна обратно. Отново тръгна без посока насам-натам, но всъщност не вървеше без посока, а се въртеше около една и съща сграда — хотел Бъртрам. Беше огледал източната му страна, а след това — западната, северната и южната. Разгледа паркираните отпред коли, след това колите в задънената улица. Една от тях привлече вниманието му и той спря.

„Значи си тук, красавице“, каза си той и сви устни, а след това погледна номера и продължи: „Тази вечер ФАН 2266, нали?“ Наведе се и опипа с пръсти табелката. „Добра работа са свършили“, каза той тихо.

После отново тръгна и пак излезе на Понд Стрийт на около петдесет ярда от входа на хотел Бъртрам. Спря още веднъж, възхищавайки се на друга състезателна кола.

— И ти си красавица — каза гласно главният инспектор Дейви. — И номерът ти е същият като последния път. Дори ми се струва, че номерът ти винаги е един й същ. А това значи… дали значи? — Той погледна към небето. — Мъглата става все по-гъста! — каза си той.

Пред входа на хотела стоеше портиерът ирландец, като енергично размахваше ръце напред-назад, за да се стопли. Главният инспектор Дейви го поздрави.

— Добър вечер, сър. Неприятна вечер, нали?

— Да. Не вярвам някой да излезе навън, освен ако е крайно необходимо.

Вратата на хотела се отвори, една дама на средна възраст излезе и се спря нерешително на стъпалата.

— Искате ли такси, мадам?

— Боже мой! Исках да се поразходя.

— На ваше място не бих го сторил, мадам. Тази мъгла е много неприятна. Чувствува се даже и в таксито.

— Мислите ли, че ще можете да ми намерите такси? — попита дамата колебливо.

— Ще направя всичко възможно. Влезте на топло, а ако намеря, ще ви извикам. — Гласът му се промени и той продължи, сякаш я убеждаваше: — Ако бях на ваше място, изобщо нямаше да излизам тази вечер.

— Може би сте прав, но ме очакват приятели в Челси. Не зная, сигурно ще бъде много трудно да се върна. Как мислите?

Майкъл Гормън се оживи.

— На ваше място, мадам, бих телефонирал на приятелите си. Не е добре за дама като вас да излиза в такава мъглива нощ.

— Е, наистина… Може би сте прав.

Тя се върна, а Майкъл Гормън каза на Таткото:

— Трябва да се грижа за тях, иначе ще тръгне да се разхожда из Челси или Уест Кенсингтън в мъглата.

— Изглежда, че имате голям опит с възрастните дами — заяви Дейви.

— Да, така е. Това място им е като роден дом, да са живи и здрави. А вие, сър? Не искате ли такси?

— Не вярвам, че ще успеете да ми намерите — каза Таткото. — Не изглежда да има много. И не ги обвинявам.

— Е, може би ще успея да хвана някое. Там на ъгъла има едно място, където шофьорите си паркират колите и се сгряват вътрешно.

— Не ми трябва такси — каза Таткото с въздишка и посочи хотела. — Трябва да вляза вътре. Имам работа там.

— Сега ли? Още ли за изчезналия отец?

— Не точно това. Онзи се намери.

— Намери ли се? — Мъжът се втренчи в него. — А къде?

— Намерен е с мозъчно сътресение след произшествие.

— Точно това можеше да се очаква от него. Предполагам, че е пресичал, без да се огледа.

— Изглежда, е било така — каза Таткото.

Той кимна и влезе в хотела. Тази вечер в хола имаше много хора. Той видя мис Марпъл да седи до огъня. Мис Марпъл също го видя, но с нищо не показа, че го е познала. Той отиде до рецепцията. Както обикновено мис Гориндж стоеше зад книгите си. Разбра, че идването му не й хареса. Реакцията беше много слаба, но тоя я забеляза. Таткото каза:

— Помните ли ме, мис Гориндж? Идвах тук завчера.

— Разбира се, че ви помня, инспектор Дейви. Има ли още нещо, което искате да научите? Искате ли да говорите с мистър Хъмфриз?

— Не, благодаря. Не мисля, че ще бъде необходимо. Бих желал да погледна още веднъж регистъра.

— Разбира се. — Тя го побутна към него.

Той го отвори и запрелиства бавно страниците. Изглеждаше, че търси нещо определено, но всъщност не беше така. Още ранното си детство Таткото се бе научил да помни имена и адреси, а по-късно бе развил тези своя способност, превръщайки я в умение, подобно на изкуство. Можеше да ги помни двадесет и четири или четиридесет и осем часа. Затвори книгата и й я върна, клатейки глава.

— Предполагам, че отец Пенифадър не е идвал? — запита тихо той.

— Отец Пенифадър ли?

— Не знаете ли, че се намери?

— Не, никой не ми е казвал. Къде?

— В провинцията. Изглежда, че го е блъснала кола. Някаква добра самарянка го прибрала и се погрижила за него.

— Колко се радвам, наистина много се радвам. Безпокоях се за него.

— Приятелите му също — заяви Таткото. — Всъщност исках да разбера дали някой от тях не е отседнал тук. Архидякон… архидякон… Не мога да си спомня името му, но ако го видя, ще си го припомня.

— Томилсън? — запита мис Гориндж. — Чакаме го другата седмица от Сейлсбъри.

— Не, не е Томилсън. Е, няма значение — каза той и се обърна.

В хола беше спокойно. Един мъж на средна възраст с аскетично изражение четеше някакъв ръкопис и си отбелязваше със ситен почерк нещо по полетата, като се усмихваше доволно.

Две-три двойки седяха тихо, без да изпитват нуждата да разговарят помежду си. Една групичка обсъждаше времето и това как те или семействата им възнамеряват да отидат там, където са решили.

— Телефонирах и казах на Сюзън да не идва с кола… Пътят в мъгла е толкова опасен…

— Казват, че в Мидлънд било по-ясно…

Главният инспектор Дейви мина покрай тях и бавно приближи обекта на своето внимание.

Мис Марпъл седеше край камината и го наблюдаваше.

— Значи сте още тук, мис Марпъл? Радвам се да ви видя.

— Заминавам утре — каза мис Марпъл. — Краят на почивката ми дойде — обясни тя.

Това някак си личеше по цялото й държание. Тя седеше изправена както седят хората на летище или в чакалня на гарата. Той беше сигурен, че багажът й е вече опакован и трябваше да прибере само нощницата и тоалетните си принадлежности.

— Надявам се, че ви е харесало?

Мис Марпъл не отговори веднага.

— В някои отношения, да…

— А в други — не?

— Трудно е да ви обясня какво имам предвид.

— Не сте ли много близо до огъня? Тук е доста горещо. Не бихте ли желали да се преместим в ъгъла?

Мис Марпъл погледна към ъгъла, след това към главния инспектор Дейви и каза:

— Мисля, че сте напълно прав.

Той й подаде ръка, взе чантата й и я настани в тихия ъгъл, който й беше посочил.

— Добре ли ви е така?

— Съвсем добре.

— Разбрахте защо ви предложих това място, нали?

— Много любезно помислихте, че за мен е твърде горещо край огъня. Освен това, тук никой няма да чуе разговора ни.

— Имате ли да ми кажете нещо, мис Марпъл?

— Защо мислите така?

— Такъв вид имахте.

— Съжалявам, че го показах — заяви мис Марпъл. — Нямах такова намерение.

— Е, и какво?

— Не зная дали би трябвало да ви кажа. Повярвайте ми, инспекторе, не обичам да се меся в чужди работя. Винаги съм била против вмешателството, защото това често прави големи бели.

— Разбирам. Да, това наистина е проблем.

— Понякога човек вижда неразумните и, бих казала, даже опасни неща, които другите вършат. Обаче има ли право да се намесва? Мисля, че не.

— За отец Пенифадър ли говорите?

— Отец Пенифадър ли? — учуди се мис Марпъл. — О, не. Това няма нищо общо с него. То се отнася до една девойка.

— Девойка ли? И вие мислите, че аз мога да помогна?

— Не зная — каза мис Марпъл. — Но съм разтревожена, много съм разтревожена.

Таткото не настоя. Той седеше удобно и с глупав вид. Остави я да размисли. Тя бе направила всичко, за да му помогне и сега той бе готов да й помогне на свой ред. Не му бе интересно това, което искаше да му каже, но, от друга страна, човек никога не можеше да е сигурен дали е така.

— Човек чете във вестниците — каза тихо мис Марпъл, — за млади хора, деца или момичета, които се нуждаят от помощ или подкрепа. Това е само една фраза, но предполагам, че може да означава много.

— Тази девойка, за която говорите, също ли се нуждае от подкрепа?

— Да.

— Сама ли е на света?

— О, не — каза мис Марпъл. — Съвсем не, ако мога така да се изразя. Изглежда, че има кой да се грижи за нея и да я закриля.

— Изглежда интересно — заяви Таткото.

— Беше отседнала в този хотел с мисис Карпентър, струва ми се. Погледнах за името в регистъра. Момичето се казва Елвира Блейк.

Таткото я погледна с внезапен интерес.

— Много хубаво момиче. Много млада и твърде много закриляна. Настойник й е полковник Лъском, много приятен човек. Възрастен, разбира се. И много наивен, струва ми се.

— Настойникът или момичето?

— Имам предвид настойника — рече мис Марпъл. — Не зная за момичето. Обаче мисля, че тя е в опасност. Срещнах я случайно в Бетърси Парк. Седеше в някакво кафене с един млад мъж.

— О, това ли било? — каза Таткото. Предполагам, че е бил хипи или хулиган.

— Много хубав мъж — заяви мис Марпъл. — Не е много млад — над тридесет години, много привлекателен за жените, но лицето му е лошо. Жестоко, хищно лице!

— Може да не е какъвто изглежда — каза Таткото успокояващо.

— А може и да е по-лош — каза мис Марпъл. — Кара голяма състезателна кола.

Таткото я стрелна с поглед.

— Състезателна кола ли?

— Да. Видях я един-два пъти пред хотела.

— Не си спомняте номера, нали?

— Напротив, помня го: ФАН 2266. Имах братовчедка, която заекваше и оттам го помня — обясни мис Марпъл.

Таткото я погледна озадачено.

— Знаете ли кой е той? — попита мис Марпъл.

— Да — отговори той бавно. — Полуфранцузин, полуполяк. Много известен състезател, бил е световен шампион преди три години. Казва се Ладислав Малиновски. В някои неща относно него сте напълно права. Има лоша репутация що се отнася до жените. Не е подходящ приятел за младо момиче, така да се каже. Обаче не е лесно да се направи нещо. Предполагам, че се срещат тайно, нали?

— Почти сигурно е — отговори мис Марпъл.

— Казахте ли на настойника й?

— Не го познавам — каза мис Марпъл. — Само му бях представена от една обща позната. Не искам да ида при него и да клюкарствувам. Чудех се дали вие не бихте могли да направите нещо.

— Мога да опитам — каза Таткото. — Между другото, пропуснах да ви кажа, че вашият приятел отец Пенифадър се намери.

— Наистина ли? — попита мис Марпъл. — Къде?

— На едно място, наречено Милтън Сейнт Джон.

— Как е попаднал там? Каза ли ви?

— Очевидно — наблегна на тази дума — е претърпял злополука.

— Каква злополука?

— Блъснала го кола — сътресение на мозъка, — но може и да е ударен по главата.

— Разбирам. Той спомня ли си нещо?

— Той казва — пак подчерта главният инспектор, — че не помни нищо.

— Интересно!

— Нали? Последното нещо, което си спомня, е, че взел такси за Кенсингтън.

Мис Марпъл поклати глава в недоумение.

— Зная, че това често се случва при мозъчно сътресение. Не каза ли нещо полезно?

— Промърмори нещо за стените на Йерихон.

— Археологически разкопки или… Спомням си, че някога имаше такава пиеса от мистър Сътроу.

— А през цялата седмица прожектираха такъв филм с Олга Редбъри и Барт Левин — Каза Таткото.

Мис Марпъл го погледна с подозрение.

— Може да е гледал филма на Кромуел Роуд. Може да е излязъл оттам към единадесет часа и да се е върнал тук, макар че тогава някой трябваше да го види. Все пак, било е доста преди полунощ.

— Може да е сбъркал автобуса — предположи мис Марпъл. — Или нещо такова.

— С две думи, върнал се е след полунощ — каза Таткото. — Може да се е качил в стаята си, без да го види никой… Но ако е така, какво се е случило и защо е излязъл три часа по-късно?

— Единственото нещо, което ми идва наум, е… Ох! — Тя подскочи, когато от улицата се чу гръм.

— Това е кола — каза Таткото.

— Съжалявам, че подскочих. Днес съм малко нервна. Имам някакво предчувствие…

— Че нещо ще се случи? Няма защо да се безпокоите.

— Никога не съм обичала мъглата.

— Исках да ви кажа — продължи главният инспектор Дейви, — че вие ми помогнахте много. Дребните неща, които сте забелязали тук, ми бяха много полезни.

— Значи, имаше нещо нередно?

— Имаше… все още има.

Мис Марпъл въздъхна.

— В началото изглеждаше чудесно, непроменено, сякаш се връщах в миналото. В тази част на миналото, която човек обича най-много. — Тя се поспря. — Обаче естествено не беше точно така. Разбрах (впрочем винаги съм го знаела), че никога не можеш да се върнеш назад, че никога не бива и да се опитваш. Смисълът на живота е напред. Всъщност, животът е еднопосочна улица, нали?

— Нещо подобно — съгласи се Таткото.

— Спомням си — каза мис Марпъл, отклонявайки се от темата, — когато бях в Париж с майка ми и баба ми и отидохме да пием чай в хотел Елисей. Изведнъж баба ми се огледа и каза: „Клара, струва ми се, че съм единствената жена с боне“. И така си беше. Когато се прибрахме вкъщи, тя опакова всичките бонета и пелерини и ги изпрати…

— На благотворителна разпродажба? — запита Таткото.

— О, не! Никой нямаше да ги вземе. Изпрати ги на една театрална трупа. Те ги харесаха много. Но… Докъде бях стигнала?

— Обсъждахме това място.

— Да. Изглеждаше добро, обаче не е. Всичко беше смесено — реални и нереални хора. Човек винаги можеше да ги различи.

— Какво искате да кажете с нереални хора?

— Имаше военни в оставка, но имаше и такива, която изглеждаха военни, но никога не са били в армията. И пастори, които не бяха пастори. И адмирали, и морски капитани, които никога не са били във флотата. Моята приятелка Селина Хейзи отначало ме забавляваше с непрекъснатото си старание да разпознава хората. А колко често грешеше! И тогава започнах да се чудя. Дори и камериерката Роуз е толкова приятна, но ми се струва, че и тя не е истинска.

— Ако ви интересува — тя е бивша актриса. И то добра. Тук получава повече, отколкото на сцената.

— Но защо?

— Главно като част от декора, а може би и нещо повече.

— Радвам се, че си отивам, преди да се е случило нещо — потръпна мис Марпъл.

Главният инспектор Дейви я изгледа с любопитство и я попита:

— Какво очаквате да се случи?

— Някакво зло — заяви мис Марпъл.

— Зло е доста силна дума…

— Смятате, че е прекалено мелодраматично? Обаче аз имам известен опит… Толкова често съм се сблъсквала с убийства.

— Убийства ли? — главният инспектор Дейви поклати глава. — Не очаквам убийство. Просто една приятна банда от умни престъпници.

— Това не е същото. Убийството… желанието да убиеш… е нещо съвсем различно. То… как да се изразя… то предизвиква Бога.

Той я погледна и отново поклати глава, спокойно и уверено.

— Няма да има никакви убийства.

Отвън се чу изстрел, последван от писък и още един изстрел.

Главният инспектор Дейви скочи на крака и се втурна с необикновена за пълната му фигура бързина. За няколко секунди той мина през въртящата се врата и излезе на улицата.

II

Писъкът (беше женски) цепеше страховито мъглата Главният инспектор Дейви се втурна надолу по Понд Стрийт по посока на вика. С мъка различи очертанията на женска фигура и с няколко скока се озова до нея. Беше облечена в дълго палто от светла кожа, а блестящата й руса коса се спускаше от двете страни на лицето й. За миг му се стори, че я познава, но след това разбра, че е съвсем младо момиче. В краката й лежеше тялото на мъж в униформа. Главният инспектор го позна — беше Майкъл Гормън.

Когато Дейви дойде до момичето, тя се вкопчи в него цялата разтреперана и заговори на пресекулки:

— Някой се опита да ме убие… Някой… Стреляха по мен… Ако не беше той… — Тя посочи неподвижното тяло в краката си. — Той ме блъсна и застана пред мен… а после, още един изстрел… и той падна… той ми спаси живота… но е ранен… тежко ранен.

Главният инспектор Дейви коленичи. Извади фенерчето си. Високият ирландец беше паднал като войник. От лявата страна на куртката му имаше петно, което непрекъснато нарастваше. Дейви погледна окото му, опипа пулса му и се изправи.

— Свършено е — заяви той.

Момичето изпищя остро:

— Мъртъв!? О, не, не? Не може да е мъртъв!

— Кой стреля по вас?

— Не зная… Оставих колата си на ъгъла и тръгнах към хотел Бъртрам. Изведнъж някой стреля, куршумът изсвистя край бузата ми и тогава… той… портиерът на хотела изтича към мен и ме скри зад гърба си, а после него… Мисля… мисля…, че който и да е бил, сигурно се крие някъде наблизо.

Главният инспектор погледна, накъдето сочеше момичето. От тази страна на хотел Бъртрам имаше старомодно кътче под нивото на улицата с врата и няколко стъпала, които не се използуваха много, защото водеха към склада, но човек лесно можеше да се скрие там.

— Не го ли видяхте?

— Не. Втурна се покрай мен като сянка. Мъглата беше толкова гъста…

Дейви кимна. Момичето започна да хълца истерично.

— Кой е искал да ме убие? Защо някой ще иска да ме убива? Това е за втори път. Не разбирам… Защо?

Чу се полицейска сирена.

III

В хола на хотел Бъртрам мис Гориндж бе погледнала остро нагоре. Един-двама от посетителите също бяха вдигнали очи. По-старите и по-глухите седяха спокойно.

С чаша старо бренди в ръка, Хенри се закова като вцепенен до една маса. Мис Марпъл стисна облегалката на креслото. Един адмирал в оставка каза с безразличие:

— Катастрофа. Предполагам, че са се блъснали коли в мъглата.

Въртящата се врата се отвори и в салона влезе огромен мъж, придържащ момиче в палто от светла кожа, което се движеше с мъка. Мъжът се огледа за помощ.

Мис Гориндж излезе от рецепцията, готова да се справи с всичко. В този момент асансьорът слезе. Появи се една висока фигура и момичето се изскубна от ръцете на мъжа и се втурна към нея.

— Мамо! — извика то. — О, мамо, мамо… — и се хвърли хлипайки в прегръдките на Бес Седжуик.