Агата Кристи
В хотел Бъртрам (18)

Глава 18

Отец Пенифадър погледна към главния инспектор Дейви и към инспектор Кембъл. Беше отново у дома. Седеше в едно голямо кресло в библиотеката с възглавница зад гърба си, повдигнати крака и одеяло на коленете, което подчертаваше, че е болен. Той каза усмихнато:

— Боя се, че просто не мога да си спомня нищо.

— Не можете да си спомните как ви е блъснала колата ли?

— Страхувам се, че не.

— Тогава откъде знаете, че ви е блъснала кола? — попита главният инспектор Дейви.

— Жената… мисис… май че беше Уелинг, ми го каза.

— А тя откъде знае?

— Боже мой! Вие сте напълно прав. Тя няма откъде да знае, нали? Сигурно е предположила, че ме е блъснала кола.

— И вие наистина не помните нищо? Как се озовахте в Милтън Сейнт Джон?

— Нямам представа! — отвърна отец Пенифадър. — Даже и името ми е съвсем непознато.

Раздразнението на инспектор Кембъл растеше, но главният инспектор каза с кротък, успокояващ глас:

— Кажете ми последното нещо, което си спомняте, сър.

Отецът се обърна към него с благодарност. Сухият скептицизъм на Кембъл го караше да се чувствува неудобно.

— Бях тръгнал за конгреса в Люцерн. Взех такси до летището или поне до станцията Кенсингтън.

— Да, и след това?

— Това е всичко. Не си спомням друго. Следващото нещо, което си спомням, е гардеробът.

— Какъв гардероб? — попита инспектор Кембъл.

— Не беше на мястото си.

Инспектор Кембъл се изкушаваше да продължи с въпросите си за гардероба, който не бил на мястото си, но Дейви го прекъсна:

— Спомняте ли си дали стигнахте до летището, сър?

— Предполагам — каза отец Пенифадър с голяма неувереност в гласа.

— И отлетяхте за Люцерн?

— Така ли? Не си спомням подобно нещо.

— Спомняте ли си да сте се връщали в хотел Бъртрам?

— Не.

— Но помните хотел Бъртрам?

— Разбира се. Бях отседнал там. Много удобно място. Не бях освободил стаята си.

— Спомняте ли си да сте пътували с влак?

— С влак ли? Не, не си спомням.

— Имаше обир. Обир на влак. Трябва да си спомняте това, отец Пенифадър.

— Трябва, нали? — каза отец Пенифадър. — И все пак — добави той с извинение, — не си спомням.

И загледа двамата инспектори с плаха усмивка.

— От разказа ви се разбира, че не си спомняте нищо от момента, когато сте взели такси, до момента, когато сте дошли на себе си в дома на Уелингови в Милтън Сейнт Джон.

— Няма нищо необикновено в това — заяви отец Пенифадър. — Много често става така при мозъчни сътресения.

— Какво си помислихте, че се е случило, когато се събудихте?

— Имах такова главоболие, че не можех да мисля. После започнах да се чудя къде съм, а мисис Уелинг ми обясни и ми донесе чудесна супа. Беше много любезна. Наистина много любезна!

— Трябвало е да съобщи на полицията за произшествието. Тогава щяха да ви откарат в болницата и да се погрижат за вас както трябва — каза Кембъл.

— Тя се грижеше много добре за мен — възрази пасторът. — Освен това зная, че най-доброто в такива случаи е да се остави пациентът на спокойствие.

— Ако си спомняте нещо повече…

Отец Пенифадър го прекъсна:

— Сякаш съм загубил цели четири дни от живота си. Много интересно. Чудя се къде съм бил и какво съм правил. Лекарят ми каза, че може да си възвърна паметта. Но можело и да не стане. Вероятно никога няма да узная какво се е случило с мен през онези дни. — Той притвори очи. — Извинете ме. Чувствувам се доста уморен.

— Трябва да приключвате вече — каза мисис Маккре, която се въртеше около вратата, готова да се намеси, ако намеря за необходимо. — Докторът каза да не го безпокоим — изрече тя твърдо.

Полицаите станаха и тръгнаха към вратата. Госпожа Маккре ги придружи като овчарско куче. Каноникът промърмори нещо и главният инспектор Дейви, който вървеше последен, се обърна.

— Какво казахте? — попита той, но очите на отеца бяха затворени.

— Какво мислите, че каза? — запита Кейбъл, когато излязоха от къщата, след като отклониха не особено настойчивата покана на мисис Маккре да ги почерпи с нещо.

— Стори ми се, че каза „Стените на Йерихон“ — изрече замислен Дейви.

— Какво може да означава това?

— Звучи като нещо библейско — каза Таткото.

— Мислите ли, че някога ще разберем как се е озовал от Кромуел Роуд в Милтън Сейнт Джон? — попита Кембъл.

— Не ми се вярва да получим кой знае каква помощ от него — съгласи се Дейви.

— Дали е права жената, която го е видяла във влака? Може ли да е свързан с бандитите? Изглежда невъзможно. Той е толкова уважаван пастор. Не мога да предположа, че отецът от Чадминстърската катедрала е замесен в грабеж.

— Не — каза замислено Таткото, — не. Както човек не може да си представи, че Лъдгроув е свързан с банковия обир.

Инспектор Кембъл изгледа шефа си с любопитство.

Пътуването до Чадминстър завърши с кратък и безполезен разговор с доктор Стоукс.

Той беше агресивен, необщителен и груб човек.

— Познавам Уелингови от дълго време. Те са ми съседи. Бяха намерили на шосето някакъв старец. Не знаеха дали е пиян или болен. Помолиха ме да го прегледам. Казах им, че не е пиян, а има мозъчно сътресение…

— Лекувахте ли го след това?

— Не, дори не съм предписвал нищо. Не съм лекар. Някога бях, но вече не съм. Казах им, че трябва да се обадят в полицията. Дали са го направили или не, не зная. Не е моя работа. Те са добри хора, но глуповати.

— Не помислихте ли вие да се обадите в полицията?

— Не, не съм лекар. Нямам нищо общо. Като човек им казах да не му дават уиски и да го държат на спокойствие, докато дойде полицията.

Той ги изгледа гневно и те разбраха, че трябва да приключват.