Агата Кристи
В хотел Бъртрам (14)

Глава 14

— Знаете ли — каза инспектор Дейви, — този тип Хъмфриз не ми хареса много.

— Мислите ли, че има нещо нередно? — попита Кембъл.

— Е — каза Таткото сякаш се извиняваше. — Познато ви е това чувство. Мазен тип. Питам се дали е собственикът или само директор.

— Мога да го попитам.

И Кембъл понечи да се върне към рецепцията.

— Не, не го питайте — спря го Таткото. — Просто разберете това, без да вдигате шум.

Кембъл го изгледа с любопитство.

— Какво сте намислили, сър?

— Нищо определено — каза Таткото. — Просто искам повече информация за това място. Бих желал да узная кой стои зад всичко това, и какво е финансовото му състояние.

Кембъл поклати глава.

— Бих казал, че ако има място в Лондон, което да е абсолютно извън всяко подозрение…

— Зная, зная — отвърна Таткото. — А колко полезно е да има такава репутация!

Кембъл отново поклати глава и излезе. Таткото тръгна надолу към пушалнята. Генерал Редли тъкмо се събуждаше. Вестник „Таймс“ се беше изплъзнал от ръцете му. Таткото го вдигна и му го подаде.

— Благодаря ви, сър. Много сте любезен — каза генерал Редли.

— Генерал Редли?

— Да.

— Извинете — каза Таткото, като повиши гласа си, — но бих желал да си поговорим за отец Пенифадър.

— А-а, какво? — сложи ръка на ухото си генералът.

— Отец Пенифадър — повтори Таткото.

— Баща ми ли? Починал е отдавна^[1].

— Отец Пенифадър.

— А, какво за него? Видях го завчера. Беше отседнал тук.

— Трябваше да ми даде един адрес. Каза, че ще го остави на вас.

Беше малко по-трудно да го накара да разбере това, но накрая успя.

— Не ми е давал никакъв адрес. Може да ме е объркал с някой друг. Разсеян глупак. Винаги си е бил такъв.

Таткото направи усилия да продължи, но скоро разбра, че разговорът с генерал Редли бе практически невъзможен и почти положително безрезултатен. Излезе и седна в хола на една маса близо до мис Джейн Марпъл.

— Желаете ли чай, сър?

Таткото вдигна очи. Учуди се, както всеки се учудваше, щом видеше Хенри за първи път. Поръча си чай и запита:

— Струва ми се, че имате и кифлички?

Хенри се усмихна любезно.

— Да, сър. Нашите кифлички са наистина великолепни. Всички ги харесват. Да ви поръчам ли, сър? А чаят какъв да бъде — индийски или китайски?

— Индийски — каза Таткото. — Или ако имате цейлонски.

— Разбира се, че имаме.

Хенри направи лек жест и помощникът му, един блед младеж, се отдалечи, за да донесе кифлички и цейлонски чай. Хенри се оттегли.

— Ясно е, че си важна клечка — помисли си Таткото. — Чудя се дали те държат с нещо в ръцете си и колко ти плащат. Басирам се, че не е малко и че напълно си го заслужаваш.

Той се загледа в Хенри, който се беше навел над една стара жена. Чудеше се какво ли си мисли за него Хенри, ако изобщо си мислеше нещо.

Според Таткото той напълно съответстваше на атмосферата в хотел Бъртрам. Би могъл да е преуспяващ фермер или пер, приличащ малко на букмейкър. Таткото познаваше двама перове, които изглеждаха точно така. Така или иначе, мислеше, че Хенри много добре бе разбрал кой е той всъщност. Да, наистина не си кой да е, помисли си отново Таткото.

Донесоха чая и кифличките. Той отхапа голям залък. По брадичката му потече масло. Избърса го с една голяма кърпа. Изпи две чаши чай с доста захар. След това се наведе към дамата, седяща до него, и изрече:

— Извинете, нали вие сте мис Марпъл?

Мис Марпъл прехвърли погледа си от плетивото върху инспектор Дейви и отговори:

— Да, аз съм мис Марпъл.

— Надявам се, че няма да имате нещо против да си поговорим. Между другото, аз съм полицейски служител.

— Така ли? Надявам се, че нищо нередно не се е случило?

— Не се безпокойте, мис Марпъл — заяви той. — Не е това, за което мислите: нито грабеж, нито нещо от този род. Просто една малка трудност с един разсеян пастор. Това е всичко. Мисля, че ви е познат — отец Пенифадър.

— О, отец Пенифадър? Той беше тук завчера. Познавам го от доста години, но не много добре. Както казахте, той е много разсеян. — После добави с внезапен интерес. — Какво е направил този път?

— Както бихте казали вие — загубил се е.

— Боже мой! — възкликна мис Марпъл. — И къде е трябвало да бъде?

— Да се прибере в къщи — каза Таткото, — но той не се е върнал.

— Беше ми казал, че ще ходи на някаква конференция в Люцерн. Нещо във връзка с ръкописите от Мъртво море. Той е голям учен, нали знаете.

— Да — отвърна Таткото. — Права сте. Там е трябвало да бъде.

— Искате да кажете, че не е отишъл.

— Не — каза Таткото. — Не се е появил.

— Е, предполагам, че е объркал дните.

— Може би.

— Боя се — заяви мис Марпъл, — че това не му се случва за пръв път. Веднъж отидох да пия чай у тях. Него го нямаше. Тогава икономката му ми каза колко бил разсеян.

— Предполагам, че не ви е казал нещо, което би ни помогнало? — запита Таткото. — Разбирате какво имам предвид, нали? Някой стар приятел или някакви планове извън конференцията.

— Не, спомена само за конференцията в Люцерн. Мисля, че каза 19-и ноември. Така ли е?

— Да, това беше датата.

— Не си спомням кой ден беше. Искам да кажа, че може да е говорил за 19-и, а всъщност да е било 20-и. Може би е мислил, че 20-и е 19-и или обратното.

— Е…? — започна Таткото малко объркан.

— Неправилно се изразих — каза мис Марпъл, — но имам предвид, че ако хора като отец Пенифадър кажат, че ще ходят някъде в четвъртък, те може да имат предвид сряда или петък. Обикновено разбират грешката си навреме, обаче понякога не успяват. Тогава си помислих, че може да се случи нещо подобно.

Таткото я погледна леко изненадан.

— Говорите, сякаш знаете, че отец Пенифадър не е бил на конференцията в Люцерн.

— Знаех, че не е бил там в четвъртък — заяви мис Марпъл. — Беше тук през целия ден или почти целия ден. Затова си помислих, че въпреки казаното за четвъртък, той е имал предвид петък. Но от хотела той тръгна в четвъртък вечерта, носейки чантата си в ръка.

— Значи така.

— Помислих, че отива на летището — каза мис Марпъл. — Затова се учудих толкова, когато се върна.

— Извинете, какво искате да кажете с „когато се върна“.

— Че отново се е върнал тук.

— Нека да изясним това — каза Таткото, като внимаваше да не издаде интереса си. — Вие сте видели стария глу… стария Пенифадър да излиза с чантата си рано вечерта, така ли?

— Да. Между шест и тридесет и шест и четиридесет и пет.

— Но казахте, че се е върнал?

— Вероятно е изпуснал самолета. Това обяснява нещата.

— Кога се върна?

— Е, не съм сигурна. Не съм го видяла да се връща.

О! — каза Таткото озадачен. — Помислих си, че казахте да сте го видели.

— Видях го по-късно — каза мис Марпъл. — Исках да кажа, че не съм го видяла точно когато влиза в хотела.

— По-късно ли? Кога?

Мис Марпъл се замисли.

— Почакайте малко. Беше около три часът през нощта. Не можах да спя добре. Нещо ме събуди, някакъв шум. В Лондон има толкова много странни шумове! Погледнах часовника си — беше три и десет. Не знам по каква причина, но изведнъж се разтревожих. Може би някакви стъпки отвън. Когато живеете в провинцията и чуете стъпки посред нощ, изнервяте се. Затова отворих вратата и погледнах навън. Видях отец Пенифадър, облечен с палто, да излиза от стаята си, която до моята.

— Той излезе от стаята си и слезе по стълбите в три часа сутринта, облечен с палто?

— Да — потвърди мис Марпъл. — Тогава си помислих, че е малко странно.

Таткото я погледна за момент и попита:

— Мис Марпъл, защо не сте казали това на никого?

— Никой не ме е питал — отговори простичко мис Марпъл.