Агата Кристи
В хотел Бъртрам (2)

Глава 2

— Предполагам, че все още живеете в онова мило кътче Сейнт Мери Мийд? — питаше лейди Селина. — Такова сладко, непокварено селце. Често си мисля за него. Предполагам, че си е все същото, както едно време.

— Хм, не съвсем.

Мис Марпъл си спомни за някои промени в мястото, където живееше. Новият жилищен комплекс, пристройката към селския клуб, измененият вид на Хай Стрийт с нейните съвременни фасади на магазините.

— Предполагам, че човек трябва да приема новото — въздъхна тя.

— Прогрес — каза лейди Селина неопределено. — Макар често да ми се струва, че това не е прогрес. Всички тези умни приспособления в тоалетните в днешно време. Всички оттенъци на цветовете и прекрасни на вид, но дали някое от тях си струва? Дали наистина работи? Винаги, когато отидеш на гости у някой приятел, ще намериш някаква бележка на вратата на тоалетната: „Натисни рязко и отпусни!“, „Дръпни наляво!“, „Отпусни бързо!“. А в доброто старо време трябваше само да дръпнеш ръчката, по какъвто и да е начин, и струи вода рукваха изведнъж… А, ето и скъпия епископ на Медмънхъм — спря да говори лейди Селина, когато покрай нея мина един хубав възрастен свещеник. — Мисля, че съвсем е ослепял, но е такъв прекрасен войнствен свещеник.

Започна се малък разговор на църковни теми, който лейди Селина прекъсваше, когато видеше различни приятели и познати, като повечето от тях не бяха тези, за които ги мислеше. Тя и мис Марпъл си поговориха малко за „старото време“, въпреки че мис Марпъл бе израснала в съвсем различна среда от тази на лейди Селина и спомените им се ограничаваха най-вече до малкото години, когато лейди Селина, наскоро овдовяла и останала с много ограничени средства, беше наела малка къща в Сейнт Мери Мийд по времето, когато вторият й син служеше в близкото летище.

— При всяко идване ли отсядате тук, Джейн? Друг път не съм ви виждала?

— О, не, разбира се. Не мога да си го позволя, пък и напоследък почти никъде не ходя. Беше много мило от страна на една моя племенница, която реши, че за мен ще бъде удоволствие да направя кратка визита до Лондон. Джоан е много мило момиче — е не съвсем момиче. — Мис Марпъл с угризение на съвестта си спомни, че Джоан сигурно вече наближаваше петдесетте. — Знаете ли, тя е художничка. Много известна художничка. Казва се Джоан Уест. Неотдавна имаше изложба.

Лейди Селина малко се интересуваше от художници, както и въобще от всичко, свързано с изкуството. Тя считаше писателите, музикантите и художниците за порода разумни животни. Беше готова да им се възхищава, но в себе си се чудеше защо ли искаха да правят това, което правеха.

— Предполагам обичайното модернистично изкуство — заяви тя, докато очите й шареха. — Ето я Сисили Лонгхърст. Пак си е боядисала косата.

— Страхувам се, че скъпата Джоан е доста модерна.

Тук мис Марпъл грешеше. Джоан Уест беше модерна преди двадесет години, но сега младите художници я считаха за съвсем старомодна.

Като хвърли бегъл поглед върху косата на Сисили Лонгхърст, мис Марпъл отново потъна в приятните спомени за любезността на Джоан. Всъщност Джоан бе казала на съпруга си:

— Бих искала да направим нещо за клетата леля Джейн. Тя никога не излиза от селото. Мислиш ли, че ще й хареса да се разходи до Бърнмут за една-две седмици?

— Добра идея — бе отвърнал Реймънд Уест, чиято последна книга вървеше добре и той реши да бъде щедър.

— Мисля, че пътуването до островите й хареса, макар че за съжаление се позабърка в разследването на онова убийство. Голяма грешка за нейната възраст.

— Изглежда все такива неща й се случват.

Реймънд много обичаше старата си леля, непрекъснато й измисляше развлечения и й изпращаше книги, които смяташе, че ще я заинтересуват. Учудваше се, когато често тя учтиво отклоняваше предложенията му и макар винаги да казваше, че книгите били „толкова интересни“, понякога той подозираше, че въобще не ги е чела. Но, разбира се, и очите й отслабваха.

В това той грешеше. Мис Марпъл имаше забележително за възрастта си зрение и в този момент забелязваше всичко с особен интерес и удоволствие.

При предложението на Джоан за една-две седмици в някой от най-хубавите хотели на Бърнмут, тя се бе поколебала и след това бе измънкала:

— Наистина е много, много мило от твоя страна, скъпа, но аз действително не мисля…

— Но това наистина е хубаво за теб, лельо Джейн! Хубаво е да излизаш понякога от къщи. Това дава нови идеи и нови неща, за които да мислиш.

— О, да! Тук си съвсем права и на мен би ми харесало да се поразходя! За малко някъде за разнообразие. Но може би не в Бърнмут.

Джоан бе малко учудена. Тя мислеше, че Бърнмут ще е Мека за леля Джейн.

— Ийстбърн? Или Торки!

— Това, което наистина би ми харесало…

Мис Марпъл се поколеба.

— Да?

— Мисля, че ще го сметнеш за твърде глупаво от моя страна.

— Не, сигурна съм, че няма. (Къде ли искаше да отиде скъпата старица?)

— Иска ми се да отида в хотел Бъртрам в Лондон.

— Хотел Бъртрам ли?

Името звучеше познато. Думите излязоха забързано от устата на мис Марпъл.

— Веднъж бях там, когато бях четиринадесетгодишна. Бях с чичо и леля — чичо Томас. Тогава той беше пастор на Ийли. И никога не съм го забравила. Ако можех да постоя там… една седмица е съвсем достатъчно. Две сигурно ще е прекалено скъпо.

— О, това е чудесно! Разбира се, че ще отидеш. Аз мислех, че искаш да отидеш в Лондон заради магазините и разни други неща. Ще го уредим, стига хотел Бъртрам все още да съществува. Толкова хотели изчезнаха — някои от бомбардировките, а други просто от похабяване.

— Не. Случайно зная, че хотел Бъртрам все още съществува. Получих писмо оттам — от американската ми приятелка Еми Макалистър от Бостън. Тя и мъжът й бяха отседнали там.

— Добре. Тогава ще отида и ще го уредя — каза Джоан мило. — Страхувам се, че ще го намериш много променен от времето, когато си го познавала. Затова не се разочаровай.

Обаче хотел Бъртрам не беше променен. Беше точно такъв, какъвто винаги е бил. Много учудващо според мис Марпъл. Всъщност тя действително се чудеше…

Той наистина изглеждаше прекалено добър, за да е истински. Със своя здрав разум мис Марпъл много добре разбираше, че това, което желае, е просто да си върне спомените от миналото в техните стари, истински цветове. Голяма част от нейния живот бе преминал в припомняне на стари удоволствия. Да намериш някого, който да си спомня заедно с теб, това бе истинско щастие. Днес това не беше толкова лесно, тъй като бе надживяла повечето от връстниците си. Но тя все още седеше и си спомняше. По някакъв странен начин това я караше да се връща наново към живота. Джейн Марпъл — пълното с желания бяло-розово младо момиче… често толкова глупаво… кой беше онзи неподходящ млад мъж, чието име беше… О, господи! Тя даже не можеше да си го спомни сега. Колко мъдра беше майка й да прекъсне тази връзка още в зародиша й. Години по-късно тя го бе срещнала… и той наистина беше ужасен! А по онова време бе заспивала разплакана поне една седмица.

Днес, разбира се… тя се замисли за днешното време. Тези бедни същества! Някои от тях имаха майки, но никога майки, от които имаше някаква полза — майки, които съвсем не бяха в състояние да запазят своите дъщери от неразумни приключения, незаконни деца, ранни и нещастни бракове. Всичко това бе толкова печално.

Гласът на нейната приятелка прекъсна размислите й:

— … Е, аз никога. Но това е… да, това е… Бес Седжуик! От всички невероятни места…

Мис Марпъл слушаше само с половин ухо коментарите на лейди Селина за заобикалящите ги. Те се движеха в съвсем различни кръгове и мис Марпъл не беше в състояние да разменя скандални истории за приятелите и познатите, които лейди Селина виждаше, или поне мислеше, че вижда точно тях.

Обаче Бес Седжуик беше нещо различно. Бес Седжуик бе име, познато едва ли не на цяла Англия. Повече от тридесет години пресата отбелязваше името на Бес Седжуик като жена, извършила едно или друго скандално или необичайно деяние. През по-голямата част от войната тя бе член на френската съпротива и се говореше, че на пистолета й имало шест резки за шестима убити германци. Преди години сама бе прелетяла над Атлантическия океан, беше прекосила Европа на кон и бе достигнала до езерото Ван. Беше карала състезателни автомобили, веднъж беше спасила две деца от горяща къща, за неин плюс и минус се беше омъжвала няколко пъти и се говореше, че е втора по елегантност в Европа. Говореше се още, че успешно се беше промъкнала на борда на ядрена подводница по време на пробното й плаване.

Ето защо мис Марпъл седна по-изправена на стола си и си позволи да се втренчи в нея с открит интерес.

Каквото и да беше очаквала от хотел Бъртрам, то не бе да открие тук Бес Седжуик. Скъп нощен клуб или станция, където спират шофьори на камиони — всяко от тях би било подходящо за широките интереси на Бес Седжуик. Обаче този много почтен и стар хотел изглеждаше странно неподходящ за нея.

Но тя несъмнено беше тук. Едва ли минаваше и месец без лицето на Бес Седжуик да се появи на страниците на модните списания или в пресата. И ето я тук от плът и кръв — пуши цигара с бързи, нетърпеливи жестове и гледа учудено големия чаен поднос пред себе си, сякаш никога по-рано не е виждала подобно нещо. Беше си поръчала (мис Марпъл присви очи и се вгледа — намираше се доста далеч), да, понички. Много интересно.

Докато мис Марпъл я наблюдаваше, Бес Седжуик смачка цигарата в чинийката си, взе една поничка и отхапа голям залък. По брадичката й потече истински ягодов конфитюр. Бес отхвърли назад глава и се засмя — един от най-силните и весели звуци, които бяха звучали във фоайето на хотел Бъртрам от доста време.

Хенри веднага се озова до нея и предложи малка изящна салфетка. Тя я взе, избърса брадичката си с припряността на ученичка и възкликна:

— Това наричам истински понички. Вълшебни.

Тя остави салфетката върху подноса и стана. Както винаги, всички погледи бяха приковани върху нея. Бе свикнала с това. Може би й харесваше, а може би вече не го забелязваше. Заслужаваше си да я гледа човек — по-скоро забележителна, отколкото красива. Изключително светла платинена коса падаше равна и гладка върху раменете й. Костите на главата и лицето й бяха изящни. Носът беше леко орлов, очите — дълбоко разположени и с истински сив цвят. Имаше широка уста на родена комедиантка. Роклята й се отличаваше с простота, която объркваше повечето мъже. Изглеждаше като груб сак без всякакви орнаменти и без забележими басти или шевове. Обаче жените знаят по-добре. Дори провинциалните стари дами от хотел Бъртрам знаеха с положителност, че роклята е много скъпа.

Когато прекосяваше хола към асансьора, тя мина съвсем близо до лейди Селина и мис Марпъл и кимна на първата.

— Здравейте, лейди Селина! Не съм ви виждала в Крафтс. Как са Борзоа?

— За бога, какво правите тук, Бес?

— Просто съм отседнала тук. Току-що пристигнах от Лендс Енд^[1] с кола. Четири часа и три четвърти. Не е лошо.

— Някой ден ще пребиете себе си или някой друг.

— О, надявам се, че няма.

— Но защо сте отседнали тук?

Бес Седжуик хвърли бърз поглед наоколо. Изглежда, че съзря обекта и го показа с иронична усмивка.

— Някой ми каза, че трябвало да опитам. Мисля, че са прави. Току-що си хапнах от най-прекрасните понички.

— Скъпа моя, тук имат също така и истински кифлички.

— Кифлички — изрече лейди Седжуик замислена. — Да… — изглежда обмисляше положението. — Кифлички!

Кимна и продължи към асансьора.

— Необикновено момиче — заяви лейди Селина. За нея, както и за мис Марпъл, всяка жена под шейсетте беше момиче. — Познавам я от дете. Никой не можеше да се справи с нея. Когато беше на шестнадесет години избяга с един ирландски коняр. Успяха да я върнат навреме или може би не съвсем навреме. Както и да е, него подкупиха, а нея омъжиха благополучно за стария Конистън — трийсет години по-възрастен от нея и ужасен стар развратник, доста луд по нея. Обаче това не продължи дълго. Тя избяга с Джон Седжуик. Това можеше да е за добро, ако той не си бе счупил врата при едно препускане с препятствия. След това се омъжи за Риджуей Бекер, собственик на яхти от Америка. Разведоха се преди три години и чувах, че се захванала с някакъв автомобилен състезател — поляк или нещо подобно. Не зная дали е омъжена или не. След развода с американеца отново започна да се нарича Седжуик. Дружи с най-невероятни хора. Казват, че вземала наркотици. Не зная, не съм сигурна.

— Чудя се дали е щастлива — каза мис Марпъл.

Лейди Селина, която никога не се чудеше за подобни неща, изглеждаше стресната.

— Предполагам, че има куп пари — каза тя несигурно. — Разбира се, това не е всичко.

— Не, наистина.

— И обикновено има мъж… или няколко мъже… едновременно.

— Да?

— Естествено, когато някои жени достигнат тази възраст, това е всичко, което искат… но някак… — Тя се спря.

— Да — заяви мис Марпъл. — Аз също мисля така.

Имаше хора, които биха се усмихнали добродушно при това изявление от страна на една старомодна възрастна дама, от която трудно можеше да се очаква да бъде авторитет по нимфомания, а и това действително не беше думата, която мис Марпъл би употребила (нейната фраза би била: „винаги прекалено обичаща мъжете“). Но лейди Селина прие мнението на мис Марпъл, като потвърждение на своето.

— В живота й е имало много мъже — забеляза тя.

— О, да, но аз бих казала, че за нея мъжете са били приключение, а не необходимост. Не мислите ли така?

Мис Марпъл се чудеше дали някоя жена би дошла на среща с мъж в хотел Бъртрам, който определено не беше подходящо място. Обаче това можеше и да е причината, поради която хора като на Бес Седжуик биха го избрали.

Тя въздъхна, погледна към хубавия стар часовник, тиктакащ благопристойно в ъгъла, и стана предпазливо заради ревматизма в краката си. Запъти се бавно към асансьора. Лейди Селина се огледа наоколо и се насочи към един възрастен джентълмен с вид на военен, който се беше зачел в „Спектейтър“.

— Колко е хубаво да ви видя отново! Ъ-ъ… Вие сте генерал Арлингтън, нали?

Обаче възрастният джентълмен много учтиво отрече, да е генерал Арлингтън. Лейди Селина се извини, но съвсем не бе смутена. Тя комбинираше в себе си късогледство и оптимизъм и тъй като любимото й нещо беше да се среща със стари приятели и познати, често правеше подобни грешки. Много други хора допускаха същото, тъй като светлините бяха приятно замъглени и добре засенчени. Обаче никой не се обиждаше, а дори изглежда, че обикновено им доставяше удоволствие.

Мис Марпъл се усмихна на себе си, докато чакаше асансьора. Това беше така присъщо на Селина — винаги си въобразяваше, че познава всички. Тя самата не можеше да бъде достоен съперник. Единственият й успех в тази област беше хубавият, обут в гети епископ на Уестчестър, към когото се беше обърнала любезно със „скъпи Роби“ и който й отговори със същата любезност и със спомени за себе си като дете в Хампширската енория, когато бе крещял разпалено: „Стани крокодил, лельо Джейн! Стани крокодил и ме изяж!“

Асансьорът слезе и униформеният мъж на средна възраст отвори вратата. За изненада на мис Марпъл пасажерката, слизаща отгоре, беше Бес Седжуик, която бе видяла да се изкачва само преди една-две минути.

И тогава Бес Седжуик се спря като закована, с един крак във въздуха, с внезапност, която учуди мис Марпъл и я накара също да се спре. Бес Седжуик се бе втренчила над рамото на мис Марпъл така съсредоточено, че старата дама също обърна глава.

Портиерът току-що бе отворил двете крила на въртящата се врата и ги придържаше, за да позволи на две жени да влязат във фоайето. Едната беше на средна възраст, изглеждаше така, сякаш винаги се безпокои за нещо и носеше съвсем неподходяща виолетова шапка с цветя, а другата беше стройно момиче на седемнадесет или осемнадесет години, облечено просто, но изискано, с дълга, права и гладка коса.

Бес Седжуик се съвзе, завъртя се рязко и отново влезе в асансьора. Когато мис Марпъл я последва, тя се обърна към нея и се извини:

— Прощавайте. Почти връхлетях върху вас. — Имаше топъл и приятен глас. — Току-що си спомних, че съм забравила нещо… Звучи глупаво, но всъщност не е.

— Вторият етаж ли? — попита операторът.

Мис Марпъл се усмихна и кимна, приемайки извинението, излезе и се запъти към стаята си, като с удоволствие премисляше малките незначителни проблеми, както беше свикнала.

Например това, което лейди Седжуик бе казала, не беше вярно. Тя току-що се бе качила в стаята си и вероятно тогава си бе „спомнила, че е забравила нещо“ (ако въобще в това изявление имаше и капка истина) и бе слязла долу да го вземе. Или може би бе слязла, за да се срещне с някого или да потърси някого. Но ако беше така, това, което бе видяла при отварянето на вратата на асансьора, я беше обезпокоило и стреснало и тя веднага се бе пъхнала отново в асансьора и се бе изкачила горе, сякаш да избегне срещата с някого, когото бе видяла.

Това сигурно бяха новите посетителки. Възрастната жена и момичето. Майка и дъщеря? Не, помисли си мис Марпъл. Не са майка и дъщеря.

Дори и в хотел Бъртрам могат да се случват интересни неща, помисли си доволно мис Марпъл.