Агата Кристи
В хотел Бъртрам (11)

Глава 11

Мисис Маккре, икономката на отец Пенифадър, беше поръчала довърски морски език за завръщането му. Предимствата на хубавия морски език бяха много. Не беше необходимо да се пържи, преди отецът да се е завърнал вкъщи. При нужда можеше да се запази и за следващия ден. Отец Пенифадър много обичаше довърски морски език, а ако се обадеше с телеграма или по телефона, че няма да се върне за вечеря, и мисис Маккре също го обичаше. Всичко беше готово. Рибата щеше да бъде последвана от палачинки. Морският език лежеше на масата в кухнята, а до него — тестото за палачинките. Бронзът светеше, среброто блестеше, никъде не се виждаше нито прашинка. Липсваше само едно нещо — самият отец.

Отецът трябваше да се върне с влака, който тръгваше от Лондон в шест и тридесет.

Но в седем часа все още го нямаше. Несъмнено влакът бе закъснял. В седем и половина все още го нямаше. Мисис Маккре въздъхна с раздразнение и започна да подозира, че това ще е един от онези негови случаи. Телефонът сигурно скоро щеше да иззвъни, въпреки че можеше дори и да не се обади. Може да й е писал. Несъмнено беше писал, но е забравил да пусне писмото.

— Боже, боже! — каза си мисис Маккре.

В девет часа си направи три палачинки. Рибата грижливо постави в хладилника.

— Чудя се къде ли е сега добрият стар човек — си каза тя.

От опит знаеше, че е някъде. Щеше да разбере грешката си точно след като си легне и щеше да й се обади по телефона или с телеграма. Ще го чака до единадесет часа, не повече, реши тя. Лягаше си в десет и половина и смяташе, че е длъжна да остане до единадесет. Но не се ли обадеше отецът до единадесет, щеше да заключи къщата и да си легне.

Не можеше да се каже, че бе разтревожена. И по-рано се бяха случвали подобни неща. Не можеше да се направи нищо друго, освен да се чака. Може би отецът е хванал друг влак и е открил това чак в Лендс Енд или в Джо Отроутс^[1] или пък бе сбъркал датата и е още в Лондон. Можеше да е срещнал приятели на конференцията и да е останал за уикенда. Сигурно е възнамерявал да й се обади, но е забравил. Затова тя не се безпокоеше. Вдругиден щеше да дойде старият му приятел архидякон Симънс. Това отецът помнеше и нямаше съмнение, че най-късно утре той щеше да се върне или поне да се обади.

На другата сутрин все още нямаше никаква вест. За пръв път мисис Маккре започна да се безпокои. Между девет часа сутринта и един след обяд тя поглеждаше колебливо към телефона. Имаше си свои представи за него. Признаваше го и го използуваше, но не го харесваше. Повечето от покупките й ставаха по телефона, въпреки че предпочиташе да ходи по магазините сама, тъй като все си беше по-друго да се видят продуктите на място, за да не те излъжат продавачите. И все пак телефоните бяха полезни. Понякога, макар и рядко, се обаждаше на близки и приятели в околността. Но мисълта за разговор с Лондон я разстройваше. Това беше срамно разточителство. И все пак тя се замисли по въпроса.

Накрая, когато започна още един ден без никакви новини, тя реши да действа. Знаеше къде е отседнал отецът в Лондон. Хотел Бъртрам. Приятно старомодно кътче. Може би трябва да позвъни там и да попита за него. Те сигурно знаят къде е отецът. Това не беше обикновен хотел. Ще поиска да я свържат с мис Гориндж. Мис Гориндж винаги е била услужлива и внимателна! Разбира се, отецът можеше да се върне с влака в десет и половина. Значи всеки момент може да пристигне.

Обаче минутите минаваха, а отецът го нямаше. Мис Маккре пое дълбоко въздух, поуспокои се и поиска да я свържат с Лондон. Тя зачака, хапейки устни и държейки слушалката на ухото си.

— Хотел Бъртрам на вашите услуги — изрече някакъв глас.

— Ако може, бих искала да говоря с мис Гориндж — каза мисис Маккре.

— Момент. Как се казвате?

— Мисис Маккре, икономката на отец Пенифадър.

— Един момент, моля!

След малко се чу спокойният глас на мис Гориндж.

— Тук мис Гориндж. Казахте, че сте икономката на отец Пенифадър?

— Да, мисис Маккре.

— О, да, разбира се. Какво мога да сторя за вас, мисис Маккре?

— Отец Пенифадър още ли е в хотела?

— Радвам се, че се обадихте — каза мис Гориндж. — Ние тук сме твърде обезпокоени и не знаем какво да правим.

— Искате да кажете, че му се е случило нещо ли? Нещастен случай?

— Не, не, нищо подобно. Обаче го очаквахме да се върне от Люцерн в петък или събота.

— Да, така трябваше да бъде.

— Но той не пристигна. Е, това не е толкова чудно. Той не беше освободил стаята си, беше я запазил до вчера, но не се върна, нито пък се обади. Багажът му е още тук. По-голямата част от багажа му. Разбира се — продължи мис Гориндж бързо, — ние знаем, че понякога отецът… е разсеян.

— Да, може да се каже и така.

— Това ни затруднява. Хотелът е толкова пълен. Стаята му е вече ангажирана от друг гост. — След малко тя добави: — Нямаме никаква представа къде е.

— Може да бъде къде ли не — каза горчиво мисис Маккре. — Е, благодаря ви, мис Гориндж.

— Мога ли да направя нещо — безпомощно предложи мис Гориндж.

— Мисля, че скоро ще се обади — каза мисис Маккре.

Тя благодари отново и затвори телефона. Седна до апарата. Не се страхуваше за отеца. Ако му се беше случило нещо досега, щяха да й съобщят. Беше сигурна. Отецът беше това, което мисис Маккре наричаше „разпилян човек“, а разпилените хора ги закриля Провидението. Те можеха, без да внимават или да се замислят за това да прекосят улицата. Не, тя не можеше да си представи отец Пенифадър да пъшка, легнал в някоя болница. Несъмнено беше някъде и щастливо си бъбреше с някой приятел. Може и още да е в чужбина. Бедата беше в това, че тази вечер щеше да пристигне архидякон Симънс, а той очакваше да бъде посрещнат от домакина. Всичко беше много трудно, но както повечето трудности, си имаше добрата страна. Архидякон Симънс щеше да знае какво да направи. Тя щеше да остави всичко в неговите ръце.

Архидякон Симънс беше пълна противоположност на нейния работодател. Той знаеше къде ходи и какво прави. И винаги беше сигурен, че знае какво да направи и как да го направи. Уверен в себе си свещеник. Когато пристигна и бе посрещнат от обясненията и извиненията на мисис Маккре, архидякон Симънс също не се обезпокои.

— Не се тревожете, мисис Маккре — каза той добросърдечно, докато сядаше да похапне каквото му беше приготвила. — Ще открием разсеяния отец. Чували ли сте някога историята на Честъртън? Дж. К. Честъртън, писателят. Позвънил на жена си, след като тръгнал за някаква лекция: „Аз съм на Крю Стейшън. Къде трябваше да отида?“

Той се разсмя. Мисис Маккре се усмихна загрижено. Тя не смяташе, че е много смешно, защото отецът би трябвало да направи точно това.

— Аха! — възкликна архидякон Симънс доволно. — Един от вашите чудесни котлети. Вие сте прекрасна готвачка, мисис Маккре. Предполагам, че моят приятел е във възторг от вас.

Котлетите бяха последвани от пудинг с черничев сок, за който мисис Маккре знаеше, че е един от любимите сладкиши на архидякон Симънс, а после добрият човек се посвети на издирването на изчезналия си приятел. Той се захвана с телефона така енергично и без да се съобразява с разходите, че мисис Маккре прехапа устни, но без истинско неодобрение, защото разбираше, че господарят й трябва да бъде намерен.

След като поговори със сестрата на отец Пенифадър, която слабо се интересуваше от заминаванията и връщанията на брат си и която нямаше и най-малка представа къде е или къде може да бъде, архидякон Симънс разпростря мрежата си по-надалеч. Свърза се отново с хотел Бъртрам и получи възможно най-големи подробности. Отецът беше напуснал хотела на 19-и рано вечерта. Носел малка ръчна чанта, а останалият багаж бил в стаята му. Споменал, че отива на някаква конференция в Люцерн. Не тръгнал направо към летището. Служителят, който го познавал добре, го настанил в такси за Атенеум Клуб. Той е последният човек, който видял отец Пенифадър в хотел Бъртрам. О, да, още една подробност: забравил да остави ключа от стаята си, а го взел със себе си. Това не му се случвало за пръв път.

Преди да се заеме пак с телефона, архидякон Симънс се замисли. Можеше да се обади на лондонското летище. Това щеше да му отнеме известно време. Затова той се обади на доктор Вайсгартен, еврейски учен, за когото беше сигурен, че е присъствал на конференцията.

Доктор Вайсгартен си беше в къщи. Щом разбра кой го търси, той веднага се впусна в разсъждения и критики за конференцията и каза:

— Този Хогаров не беше в ред. Как я кара така, не зная. Този човек въобще не е учен. Всъщност, знаете ли какво каза?

Архидяконът въздъхна, и го прекъсна, иначе имаше опасност цялата вечер да слуша критика за учените, които са били на конференцията. С известно нежелание доктор Вайсгартен насочи вниманието си към лични въпроси.

— Пенифадър ли? — попита той. — Трябваше да дойде… Не мога да си обясня защо го нямаше. Казваше, че щял да дойде. Каза ми го преди една седмица, когато се срещнахме в Атенеум Клуб.

— Искате да кажете, че изобщо не е идвал на конференцията?

— Точно това ви казах. Трябваше да е там, но не дойде.

— Не знаете ли защо не е дошъл? Не се ли е извинил?

— Откъде да зная? А, да, спомням си. Чакаха го. Няколко души споменаха за отсъствието му. Помислихме, че се е простудил. Времето беше много променливо.

Той щеше да продължи критиките си, но архидякон Симънс прекъсна разговора.

Беше научил нещо, но това за пръв път го обезпокои. Отец Пенифадър не е бил на конференцията в Люцерн! А щял да ходи. Изглеждаше съвсем необикновено. Разбира се, може да се е качил на друг самолет, въпреки че на летището бяха много внимателни и предпазваха от такива грешки. Могъл ли е да забрави, че ще ходи на конференцията? Може би да, но ако е така, тогава къде е отишъл?

След малко архидякон Симънс поиска летището. Трябваше доста да почака, докато го прехвърляха от отдел на отдел. Накрая получи това, което искаше. Отец Пенифадър беше записан като пътник за самолета 21,40 на осемнадесети, но не се беше качил на него.

— Напредваме — каза архидяконът на мисис Маккре. — Сега да видим къде би трябвало да се обадя?

— Тези разговори ще струват доста пари — заяви мисис Маккре.

— Боя се, че е така — съгласи се архидяконът, — но трябва да открием следите му. Той не е вече много млад.

— О, сър! Да не мислите, че наистина му се е случило нещо?

— Е, надявам се, че не е… Ако се беше случило, щяхте да научите. Той винаги си носеше името и адреса, нали?

— Да, сър. Винаги си носеше визитните картички, а в портфейла му имаше писма и документи.

— Е, тогава не мисля, че е в болница — каза архидяконът. — Да видим… Когато напуснал хотела, наел такси за Атенеум. Ще се свържа с тях.

Тук той получи по-определена информация. Отец Пенифадър, когото там добре познаваха, бил в клуба в седем и половина вечерта на 19-и.

— Глупаво старо магаре — каза си архидяконът тихо, за да не го чуе мисис Маккре. — Объркал е датата. Конференцията беше на 19-и, положителен съм. Сигурна си е мислил, че тръгва на 18-и. Объркал е с цял ден.

Той продължи мисълта си. Отецът е вечерял, в Атенеум Клуб, отишъл е на летището и там са му обяснили, че билетът му е за предния ден. Тогава е разбрал, че конференцията вече е свършила. Гласно архидякон Симънс каза:

— Така е станало, бас държа! — Той обясни всичко на мисис Маккре, която го прие за напълно възможно.

— И какво е направил после?

— Върнал се е в хотела.

— Не би тръгнал веднага… имам предвид за гарата?

— Не, щом багажът му е бил в хотела. Във всеки случай щял е да се обади за багажа си.

— Напълно вярно — заяви Симънс. — Добре. Напуснал е летището с малката си пътна чанта и се е върнал в хотела или по-точно, тръгвал е за хотела. Може да е вечерял някъде, не, вечерял е в Атенеум. Е, добре! Тръгнал е към хотела, но не е стигнал там. — Той замълча за миг и после каза несигурно: — Или е стигнал. Никой не го е видял в хотела. И така, какво му се е случило по пътя?

— Може да е срещнал някого — каза неуверено мисис Маккре.

— Да, разбира се. Това е напълно възможно. Някой стар приятел, когото отдавна не е виждал. Може би е отишъл с него до хотела или до дома му, обаче не е останал там три дни, нали? Не може да забрави цели три дни багажа си в хотела… Щеше да позвъни там или в разсеяността си да се върне направо вкъщи. Три дни мълчание? Ето това е необяснимото.

— Ако му се е случило нещо… — започна мисис Маккре.

— Да, възможно е. Можем да го потърсим из болниците. Обаче вие казахте, че е носел документи. Хм, остава само едно нещо.

Мисис Маккре го погледна разтревожено.

— Мисля, че разбирате — заяви архидяконът. — Трябва да отидем в полицията.