Агата Кристи
В хотел Бъртрам (1)

Глава 1

В сърцето на Уест Бнд има много тихи кътчета, непознати почти на никого, освен на таксиметровите шофьори, които минават по тях с вещината на експерти и пристигат триумфално на Парк Лейн, Бъркли Скуеър или на Саут Одли Стрийт.

Ако завиете по една непретенциозна улица до парка и след това свиете още един или два пъти наляво и надясно, ще се озовете на тиха уличка, от дясната страна на която се намира хотел Бъртрам. Хотел Бъртрам е тук отдавна. По време на войната няколко къщи вдясно и малко по-надолу вляво от него бяха разрушени, но самият Бъртрам остана непокътнат. Разбира се, той не можа да избегне драскотините, синините и белезите, както биха казали жилищните посредници, но с една разумна сума беше възстановен до първоначалния си вид. През 1955 година той изглеждаше точно както през 1939 — величествен, скромен и скъп.

Такъв беше хотел Бъртрам, посещаван дълги години от висшето духовенство, овдовели аристократки от провинцията и момичета от скъпите пансиони, които се връщат вкъщи за ваканцията. („Толкова малко са местата в Лондон, където едно момиче може да отседне само, но в Бъртрам е съвсем нормално, разбира се. Ние от години отсядаме там“.)

Естествено бе имало много хотели като Бъртрам. Някои все още съществуваха, но почти всички бяха почувствали полъха на промяната. Те трябваше да се модернизират, за да обслужат една по-различна клиентела. Бъртрам също трябваше да се промени, но това бе извършено толкова умело, че въобще не се забелязваше от пръв поглед.

На стълбището отвън, водещо до голямата въртяща се врата, стоеше нещо, което на пръв поглед изглеждаше като фелдмаршал. Златни еполети и ленти на медали украсяваха широк мъжествен гръден кош. Държанието му бе безукорно. Той посрещаше хората с нежна загриженост, когато се измъкваха с ревматично затруднение от някое такси или кола, придружаваше ги внимателно нагоре по стъпалата и ги насочваше през безшумно въртящата се врата.

Ако за пръв път посещавате хотел Бъртрам, при влизането си вътре ще почувствате вълнение, че се връщате в един изгубен свят. Вие отново сте в Англия на крал Едуард.

Разбира се, хотел Бъртрам имаше централно отопление, но това не се забелязваше. Както винаги е било, в обширния централен хол се намираха две величествени камини, а до тях стояха две големи медни кофи, пълни с подходящи по размери въглища, и блестяха така, както са блестели, когато са ги лъскали прислужниците по времето на Едуард. Навсякъде се виждаше червено кадифе и се усещаше плюшен уют. Креслата не бяха от нашето време и епоха. Те се намираха доста над равнището на пода, за да не се измъчват при ставане старите дами, които имаха ревматизъм. Седалките не бяха като тези на много от модерните и скъпи столове, достигащи наполовина между бедрата и коленете и предизвикващи болки у страдащите от артрит и ишиас, а бяха съвсем друг модел. Имаше и изправени и наклонени облегалки, които бяха и с различна ширина, за да задоволяват и слаби, и пълни. Общо взето в Бъртрам можеше да се намери удобен стол за хора едва ли не от всякакви размери.

Тъй като беше време за чай, холът бе пълен. Не че той бе единственото място, където можеше да се пие чай. В хотела имаше всекидневна, пушалня (по някакви тайни съображения запазена само за мъже), където огромните кресла бяха от най-фина кожа, две стаи за писане, където можеше да влезете с близък приятел и да си побъбрите спокойно в някое тихо кътче или дори да напишете писмо, стига да искате. Освен тези приятни останки от Едуардово време, в хотела имаше и други места, не съвсем открити, но известни на тези, които ги желаеха. Имаше двоен бар с двама бармани — един американец, който караше американците да се чувствуват като у дома си и им осигуряваше бърбън, уиски и различни коктейли, и един англичанин, който се занимаваше с шери-брендитата и Пим^[1] и разговаряше вещо за участниците в Аскът и Нюбъри с мъжете на средна възраст, които отсядаха в Бъртрам за по-сериозни надбягвания. За онези, които пожелаваха, имаше и една стая с телевизор, скрита в далечен коридор.

Но големият хол беше любимото място за следобедния чай. Възрастните дами с удоволствие наблюдаваха кой влиза и кой излиза, разпознаваха стари приятели и коментираха колко са остарели. Американските посетители наблюдаваха омагьосани как титулуваните англичани слизат за своя традиционен следобеден чай. Защото следобедният чай беше нещо типично за хотел Бъртрам.

Беше нещо разкошно. Целият ритуал се ръководеше от Хенри — едър величествен около петдесетгодишен мъж, благ, отзивчив и с изисканите маниери на една отминала епоха, идеалният иконом. Елегантни девойки сервираха под строгия контрол на Хенри. Имаше големи сребърни подноси и сребърни чайници от времето на крал Джордж. Въпреки че не бе оригинален Рокингъм и Дейвънпорт, порцеланът изглеждаше такъв. Чаят беше от най-хубавите сортове — английски, цейлонски, Дарджилинг, Лапсан и т.н. А що се отнасяше до тези, които обичаха да си похапват, те можеха да поръчат каквото си пожелаят и да го получат!

Точно в този ден, седемнадесети ноември, шейсет и петгодишната лейди Селина Хейзи от Лестършир си хапваше вкусни кифлички, намазани с масло с апетита на възрастна дама.

Все пак тя не беше погълната от кифличките до такава степен, че да не поглежда към вратата всеки път, щом вътрешната й част се отвореше, за да пропусне някой новодошъл.

Така именно тя се усмихна на полковник Лъском, мъж с изправена военна осанка и увиснал на врата му бинокъл. Като всички възрастни аристократки, каквато всъщност си беше, тя му кимна повелително и след минута-две Лъском отиде при нея.

— Здравейте, Селина! Какво ви води в града?

— Зъболекарят — отговори лейди Селина малко неясно, като продължаваше да дъвче. — И тъй като съм дошла, сметнах, че мога да прескоча до онзи доктор на Харли Стрийт заради артрита ми. Знаете кого имам предвид.

Въпреки че на Харли Стрийт работеха неколкостотин известни лекари за всякакви болести, Лъском знаеше кого има предвид лейди Селина.

— Помогна ли ви? — запита полковникът.

— Мисля, че да — отвърна неохотно лейди Селина. — Изключителен човек. Когато най-малко очаквах, ме сграбчи за врата и го изви като на пиле. — Тя внимателно раздвижи врата си.

— Заболя ли ви?

— Сигурно, след като толкова го извъртя, но аз наистина нямах време да разбера. — Тя продължаваше да раздвижва внимателно врата си. — Чувствам се много добре. За първи път от години мога да поглеждам през дясното си рамо.

Тя направи това и възкликна:

— О, струва ми се, че виждам старата Джейн Марпъл. Мислех, че отдавна е умряла. Изглежда на сто години.

Полковник Лъском хвърли поглед към възкръсналата Джейн Марпъл, но без особен интерес, защото Бъртрам винаги е бил пълен със същества, които той наричаше стари пухкави котки.

Лейди Селина продължаваше:

— Единственото място в Лондон, където човек все още може да получи истински кифлички. Знаете ли, когато миналата година бях в Америка, на сутрешното меню имаше нещо, което те наричат кифлички, но въобще не бяха истински кифлички, а нещо като кейк със стафиди. Не разбирам защо изобщо ги наричат кифлички.

Тя преглътна последния намазан залък и се огледа. Хенри се появи веднага. Не бързо или в паника. Изглеждаше сякаш просто изведнъж се е озовал там.

— Да ви донеса ли още нещо? Някакъв кейк?

— Кейк? — поколеба се лейди Селина.

— Сервираме много хубав кейк с ядки, милейди. Препоръчвам ви го.

— Кейк с ядки? Не съм яла от години. Истински кейк с ядки ли?

— О, разбира се, милейди. Готвачът има рецептата от години. Сигурен съм, че ще го харесате.

— Предполагам, че сте били в Нюбъри, Дерек?

— Да. Страшно студено и не дочаках последните две състезания. Ужасен ден! Кобилата на Хари изобщо не струваше.

— Не съм и очаквала да е добра. А Суонхилда?

— Завърши четвърта — Лъском стана. — Отивам да се погрижа за стаята си.

Той прекоси хола и отиде на рецепцията, като междувременно разгледа масите и хората около тях. Учудващо много хора пиеха чая си тук. Съвсем като в старото време. Чаят като храна беше излязъл от мода след войната. Но очевидно не и в хотел Бъртрам. Кои бяха всички тези хора? Двама каноници и главният свещеник на Чизълхемптън. Да, и два крака в гамаши в ъгъла, несъмнено на епископ! Обикновените викарии бяха рядкост. Трябва да си поне каноник, за да можеш да отседнеш в хотел Бъртрам, помисли си той. По-низшите слоеве на духовенството не можеха да си го позволят, горките. Той се чудеше как тогава могат да идват хора като старата лейди Селина Хейзи, която едва свързваше двата края. Тук бяха също и лейди Бери, и мисис Посълтуйт от Съмърсет, и Сибил Кер — всички бедни като църковни мишки.

Все още замислен върху това, той стигна до рецепцията и там бе посрещнат любезно от администраторката мис Гориндж. Мис Гориндж му беше стара приятелка. Тя познаваше всеки клиент и като кралска особа никога не забравяше ничие лице. Изглеждаше старомодна, но вдъхваше респект — жълтеникава коса (сякаш накъдрена с маша), черна копринена рокля, висок бюст, върху който висеше голям златен медальон и брошка със скъпоценни камъни.

— Номер четиринадесет — каза мис Гориндж. — Мисля, че миналия път бяхте в номер четиринадесет и я харесахте, полковник Лъском. Тя е тиха.

— Мис Гориндж! Не мога да си представя как винаги успявате да запомните тези неща.

— На нас ни е приятно да правим всичко, за да се чувствуват удобно старите ни приятели.

— Когато идвам тук, имам чувството, че се връщам в миналото. Сякаш нищо не се е променило.

Той замълча, тъй като от вътрешната стаичка излезе да го поздрави мистър Хъмфриз.

Непосветените често смятаха мистър Хъмфриз за самия мистър Бъртрам. Това кой всъщност беше мистър Бъртрам и дали изобщо някога е съществувал вече бе изчезнало в мъглата на времето. Хотел Бъртрам съществуваше от около 1840 година, но никой не се бе заинтересувал да проследи историята му. Той просто бе тук — солиден, истински. Когато някой назоваваше мистър Хъмфриз с името мистър Бъртрам, той никога не го поправяше. Щом искаха от него да е мистър Бъртрам, щеше да бъде мистър Бъртрам. Полковник Лъском знаеше името му, въпреки че не беше сигурен дали е директорът или собственикът на хотела. По-скоро предполагаше последното.

Мистър Хъмфриз беше около петдесетгодишен мъж с много добри маниери и приличаше на заместник-министър. Той можеше по всяко време да бъде различен с различните хора. Можеше да разговаря за надбягвания, за крикет, за международна политика, можеше да разказва вицове за кралското семейство, да дава информация за изложбата на моторни превозни средства, знаеше кои са най-интересните пиеси в момента, даваше съвети на американците относно местата, които би трябвало да посетят в Англия, колкото и кратък да е престоят им. Знаеше къде могат да вечерят хора с различни възможности и вкусове. Но всичко това съвсем не уронваше авторитета му. Обикновено той не се занимаваше с тези неща. Мис Гориндж знаеше цялата тази информация като петте си пръста и можеше да я изложи чудесно. За кратки интервали мистър Хъмфриз се появяваше като слънце на хоризонта и поласкаваше някого с личното си внимание.

Този път с честта бе удостоен полковник Лъском. Размениха мнения за конните състезания, но полковник Лъском бе погълнат от своя проблем. А пред него стоеше човекът, който можеше да му отговори.

— Кажете ми, Хъмфриз, как успяват всички тези мили стари дами да дойдат и да отседнат тук?

— О, вие се учудвате? — мистър Хъмфриз изглеждаше развеселен. — Ами отговорът е прост. Те не биха могли да си го позволят, освен ако…

Той замълча.

— Освен ако имате специални цени. Така ли е?

— Повече или по-малко. Обикновено те не знаят, че има специални цени, или ако го разбират, мислят, че това е защото са стари клиентки.

— А това не е точно така?

— Вижте, полковник Лъском, аз ръководя хотел и не мога да си позволя да губя пари.

— Но как това ви носи печалба?

— Въпрос на атмосфера… Чужденците, които идват у нас (предимно американците, защото те са онези, които имат пари) имат свои собствени доста странни представи за Англия. Разбирате, че не говоря за богатите бизнесмени, пресичащи редовно Атлантика. Те обикновено отсядат в Савоя или Дорчестър. Те искат модерен декор, американска храна и всички онези неща, които ги карат да се чувствуват като у дома си. Но има много хора, които излизат рядко в чужбина и които очакват страната да бъде… е, няма да се връщам чак до Дикенс, но те са чели Кренфорд и Хенри Джеймс и не искат да открият, че страната ни е съвсем като тяхната. И така, връщат се след това в къщи и казват: „В Лондон има едно чудесно място, нарича се хотел Бъртрам. Там човек сякаш се връща сто години назад. Истинска стара Англия. А хората, които отсядат там! Хора, които никога и никъде няма да срещнете. Очарователни стари херцогини. Сервират и всякакви стари английски блюда, поднасят забележителен стар пай с говеждо месо. Никога не сте вкусвали нещо подобно, също и големи филета говеждо, овнешки бутчета, стар английски чай и чудесна английска закуска. А също така, разбира се, и всичко друго, което има в един хотел. Освен това е изключително удобен и топъл. Големи камини с дърва.“

Мистър Хъмфриз си позволи да изобрази нещо като усмивка.

— Разбирам — каза Лъском замислено. — Тези хора, тези западнали аристократи, обеднели представители на стари графски фамилии — всички те са mise en scene.

Мистър Хъмфриз кимна в знак на съгласие.

— Наистина ме учудва, че никой друг не е помислил за това. Разбира се, аз намерих хотела готов, така да се каже. Всичко, от което се нуждаеше, бе една скъпа реставрация. Всички, които идват тук, си мислят, че това е нещо, което са открили сами за себе си, че никой освен тях не го знае.

— Предполагам, че реставрацията наистина е излязла доста скъпичка? — каза Лъском.

— О, да. Мястото трябваше да изглежда от епохата на крал Едуард, но трябваше да има и модерните удобства, които в наше време приемаме за естествени. Вашите мили стари дами (ако ми позволите да ги нарека така) трябва да почувствуват, че нищо не се е изменило от началото на века, а нашите пътуващи клиенти трябва да почувствуват, че могат да бъдат обградени от една стара епоха и все пак да имат това, което са свикнали да имат у дома си и без което действително не биха могли да минат.

— Понякога сигурно е малко трудно? — предположи Лъском.

— Всъщност не. Вземете например централното отопление. Американците искат — бих казал имат нужда да е поне с пет градуса повече, отколкото са свикнали англичаните. Всъщност ние имаме два вида доста различаващи се спални. Англичаните слагаме в едните, а американците — в другите. Всички стаи изглеждат еднакви, но са пълни с различия — електрически самобръсначки и душове, както и вани в някои от баните, а поискате ли американска закуска — имате я: корнфлейкс, изстуден портокалов сок и т.н. или, ако предпочитате, можете да получите английска закуска.

— Бекон и яйца?

— Точно така, но и много повече от това, ако пожелаете: пушена риба, бъбреци и бекон, студена яребица, Йоркска шунка, Оксфордски мармалад.

— Трябва да запомня всичко за утре сутринта. Не получавам вече тези неща у дома.

Хъмфриз се усмихна.

— Повечето господа искат само бекон и яйца. Те… ъ-ъ-ъ… те са отвикнали да мислят за това, което е имало някога.

— Да, да… Спомням си, когато бях дете… Бюфети, пращящи от топли блюда. Да, разкошен живот беше.

— Ние се стараем да дадем на хората всичко, което пожелаят.

— Включително кейк с ядки и кифлички. Да, разбирам. На всеки според нуждите… разбирам. Съвсем по марксистки!

— Моля?

— Нищо, просто ми хрумна. Довиждане.

Полковник Лъском се обърна и взе ключа, който мис Гориндж му подаде. Появи се едно пиколо и го поведе към асансьора. На минаване той видя, че сега лейди Селина Хейзи седи с приятелката си Джейн еди-коя си.