Агата Кристи
В хотел Бъртрам (16)

Глава 16

Това, което безпокоеше отец Пенифадър, беше гардеробът. Безпокоеше го още преди да се събуди напълно. След това забрави и пак заспа, но когато отново отвори очи, видя, че гардеробът все още не си е на мястото. Лежеше на лявата си страна, обърнат към прозореца, и гардеробът трябваше да бъде между него и прозореца в ляво. Обаче не беше там, а стоеше отдясно. Това го безпокоеше, толкова го безпокоеше, че се почувствува изморен. Главата го болеше ужасно, а на всичко отгоре и гардеробът не си беше на мястото. Очите му отново се затвориха.

Когато се събуди, в стаята беше много светло. Не беше дневна светлина, а бледата светлина на зората.

— Боже мой! — каза си отец Пенифадър, разрешавайки изведнъж проблема с гардероба. — Колко съм глупав! Разбира се, че не съм си вкъщи.

Размърда се. Леглото не беше неговото. Беше далеч от къщи. Беше… къде ли беше? О, да, разбира се. Беше в Лондон, нали? Беше в хотел Бъртрам и… не, това не беше хотел Бъртрам. В хотел Бъртрам леглото му беше обърнато към прозореца. Значи и това не беше вярно.

— Боже мой! Къде ли съм? — каза гласно отец Пенифадър.

После си спомни, че беше тръгнал за Люцерн. Да, каза си той, в Люцерн съм. Замисли се за доклада, който трябваше да прочете. Не мисли дълго, защото главата го заболя по-силно и той отново заспа.

Следващият път, когато се събуди, мислите му се бяха прояснили, а в стаята беше далеч по-светло. Не беше в къщи, не беше в хотел Бъртрам, положително не беше и в Люцерн. Това изобщо не беше хотелска стая. Започна да я изучава. Беше съвсем непозната стая, с много малко мебели. Нещо като бюфет, който отецът бе взел за гардероб, и прозорец с пъстри завеси, през който се процеждаше светлина. Един стол, маса, шкаф с чекмеджета. Това бе всичко.

— Боже май! Къде съм? Наистина е странно — каза отецът.

Опита се да стане от леглото, но ужасното главоболие отново започна и той легна.

Сигурно съм болен, реши отец Пенифадър. Да, наистина съм болен. Замисли се за минута-две. Струва ми се, че съм хванал грип. Хората казват, че грипът идвал съвсем неочаквано. Може би го е хванал в Атенеум Клуб. Да, точно така. Спомни си, че бе вечерял там.

В къщата се чу шум от стъпки. Изглежда го бяха завели в някаква болница. Ала не, не беше така. С увеличаването на светлината стаята му се видя мизерна и бедно мебелирана. Шумът долу продължаваше. Чу му се глас, който извика:

— Довиждане, скъпи. Наденица и пюре тази вечер.

Отец Пенифадър се замисли. Наденица и пюре. Думите звучаха доста приятно.

— Струва ми се, че съм гладен.

Вратата се отвори. Влезе жена на средна възраст, отиде до завесите, дръпна ги и се обърна към леглото.

— А, вие сте се събудили? Как се чувствувате?

— Наистина не зная — отвърна отец Пенифадър с немощен глас. — Не съм съвсем сигурен.

— Не съм и очаквала. Бяхте много зле. Нещо ни беше ударило, така каза докторът. Тези шофьори! Дори не спират, след като блъснат някого.

— Злополука ли съм претърпял? — попита отецът. — Катастрофа?

— Да — каза жената. — Намерихме ви край шосето, когато се прибирахме. Отначало помислихме, че сте пиян. Мъжът ми реши, че е по-добре да погледне и видя, че сте ударен. Не миришехте на алкохол, нямаше и никаква кръв. Но лежахте вцепенен като дърво. Не можехме да ви оставим и мъжът ми ви пренесе тук. Разбирате ли?

— Аха! — отвърна отец Пенифадър тихо, изморен от тези разкрития. — Добрата самарянка.

— Видяхме, че сте пастор и затова решихме да не звъним в полицията, тъй като това можеше да не ви хареса. Извикахме доктор Стоукс да ви прегледа. Все още го наричаме така, макар че му отнеха правата. Много приятен човек, малко разочарован, след като му отнеха правата. Всичко стана заради доброто му сърце. Помагаше на загазилите момичета. Както и да е, той е добър лекар и го викнахме да ви види. Каза, че нямало голяма опасност. Всичко, което трябваше да правим, бе да ви държим на спокойствие и в тъмна стая. „Имайте предвид“, каза той, „че не давам мнение. Всичко това е неофициално. Нямам право да предписвам рецепти или да лекувам. Смятам, че трябва да се обадите в полицията, но ако не искате — ваша си работа.“ Извинете, ако говоря с неуважение, сър. Докторът има такъв лош език. А сега какво ще кажете за малко супа или хляб и топло мляко?

— С удоволствие ще хапна каквото ми предложите — отговори отец Пенифадър.

Той се отпусна на възглавницата си. Произшествие? Значи това бе станало. Произшествие, а той не помнеше нищо!

След няколко минути добрата жена се върна с поднос, на който носеше димяща купа.

— След това ще се почувствувате по-добре. Щях да ви сложа малко бренди или уиски, но докторът забрани.

— Разбира се — отвърна отецът. — Не е разумно. Не и при сътресение на мозъка.

— Ще ви сложа още една възглавница зад гърба. Добре ли е сега? Ето готово!

— Да, но къде съм? Кое е това място?

— Милтън Сейнт Джон — каза жената. — Не знаехте ли?

— Милтън Сейнт Джон — повтори отец Пенифадър. — Никога не съм чувал за него.

— Селото не е голямо.

— Вие бяхте много любезна — каза отец Пенифадър. — Мога ли да ви попитам за името?

— Мисис Уитлинг. Ема Уитлинг.

— Много сте любезна — повтори отец Пенифадър. — Но това произшествие. Просто не мога да си спомня…

— Ще си спомните, има време.

— Милтън Сейнт Джон — каза си отец Пенифадър. — Името не ми говори нищо. Колко странно!