Агата Кристи
В хотел Бъртрам (8)

Глава 8

Ирландската поща пристигна през нощта или по-точно в здрача на ранната утрин.

Дизеловата машина изсвири предупредително на равни интервали. Движеше се с повече от осемдесет мили в час. Пристигна навреме.

След това доста внезапно удариха спирачките и скоростта намаля, колелетата изскърцаха, задирайки в метала. По-бавно… по-бавно… Кондукторът подаде глава от прозореца, забелязвайки червения сигнал далече напред и влакът спря. Някои от пътниците се събудиха, повечето — не.

Стресната от внезапното спиране, възрастна дама отвори вратата и погледна в коридора. Недалеч от нея бе отворена една от външните врати. Възрастен духовник с гъста бяла коса се катереше по стъпалата. Тя си помисли, че е слязъл на линията да види нещо. Утринният въздух беше доста хладен. Някой от края на коридора каза: „Само сигнал“. Възрастната дама се прибра в купето си и отново се опита да заспи.

По-далеч, срещу влака, тичаше някакъв мъж с фенер. Огнярят слезе от локомотива. Човекът от охраната, който бе слязъл от влака се присъедини към него. Мъжът с фенера приближи и каза задъхан:

— Тежка катастрофа… Дерайлирал товарен влак.

Машинистът погледна кабината, после слезе и се присъедини към другите.

От задната страна на влака, през вратата на последния вагон, която бе оставена отворена за тях, се качиха шестима мъже. Посрещнаха ги шестима пътници от различни купета. С наистина професионална бързина изолираха пощенския вагон. Двама души с маски застанаха на стража от двете страни на вагона с палки в ръце.

Мъж с железничарска униформа мина по коридора на спрелия влак, обяснявайки на тези, които искаха да разберат какво става:

— Блокирана е линията отпред. Десетина минути не повече…

Гласът му звучеше приятелски и уверено.

Машинистът и огнярят лежаха със запушени уста и здраво завързани до локомотива. Мъжът с фенера извика:

— Тук всичко е наред!

Мъжът от охраната лежеше до релсите също така завързан.

В пощенския вагон експертите касоразбивачи бяха свършили работата си. Още две здраво завързани тела лежаха на пода. Специалните пощенски чанти бяха изхвърлени навън, където ги поеха други хора.

В купетата пътниците мърмореха, че железниците не са такива, каквито трябва да бъдат. После, когато пак си легнаха, от здрача долетя мощен рев.

— Господи! Самолет ли е това? — измърмори някаква жена.

— Бих казал, че е състезателна кола.

Ревът замря в далечината…

Девет мили по-нататък на Бедхемптън Моторуеи върволица камиони се движеше на север със запалени фарове. Задмина ги голяма състезателна кола.

След десетина минути тя се отклони от магистралата.

На гаража на шосе Б висеше табела „Затворено“, но големите порти се разтвориха и пропуснаха вътре бяла кола, след което пак се затвориха. Трима мъже заработиха бързо. Поставиха нови номера на колата. Шофьорът си смени палтото и шапката. Най-напред беше с бяла агнешка кожа, а сега облече черно кожено яке. Излезе отново навън. След три минути стар Морис Оксфорд, каран от един духовник, излезе на пътя и продължи по него.

Един фургон по междуселския път намали хода си, щом наближи до стария Морис Оксфорд, спрял до оградата.

Шофьорът на фургона подаде главата си.

— Случило ли се е нещо? Мога ли да помогна?

— Много мило от ваша страна. Фаровете нещо…

Двамата шофьори се приближиха един до друг, ослушаха се.

— Чисто е.

Разнообразни скъпи американски чанти бяха прехвърлени от Морис Оксфорда във фургона.

След около минута-две фургонът сви в нещо като черен междуселски път, но това се оказа задният път към голяма разкошна къща. В широкия двор чакаше голям бял Мерцедес. Шофьорът на фургона отвори багажника си с ключ, прехвърли чантите в него и пак продължи с фургона.

В близката ферма високо изкукурига петел.