Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (9)

Остров Ванкувър

На 20 май „Тиликум“ се намираше в пристанището на Виктория, готов за отплаване. Мнозина разгледаха тази малка лодка и общото мнение беше, че не бива в никой случай да отиваме по-далеч от нос Флетъри, иначе няма никога да се върнем отново на суша. Стотици различни мнения бяха изказани за проектираното ни пътуване, всяко от които предричаше катастрофа за „Тиликум“ и за екипажа му. Обаче моят помощник и аз бяхме твърдо решили, че нищо няма да ни спре да направим поне един хубав опит за успешно плаване.

На другата сутрин в шест часа времето беше прекрасно, затова вдигнахме нашата малка двадесет и петфунтова котва и при лек източен бриз излязохме от пристанището Виктория и се насочихме към протоците Хуан де Фука. Източният бриз ни съпътствуваше, докато заобикаляхме Рейс Рок, на около девет мили от Виктория; след това вятърът стана западен, а тъй като и течението беше неблагоприятно, напредвахме много бавно. През деня няколко пъти променяхме галсовете, но това почти не увеличи скоростта ни, затова се закотвихме да пренощуваме в едно малко заливче на няколко мили западно от Рейс Рок.

На разсъмване вятърът пак беше в източния квадрант, тъй че вдигнахме котва, разпънахме всички ветрила и пак заплавахме бейдевинд, този път по посока на Тихия океан. Следобед вятърът се превърна в силен бриз и в три часа стигнахме нос Флетъри, отдето пред нас се простираше синият простор на великия океан. Вятърът стана югозападен и времето се разваляше, затова свърнахме към пристанището Сан Хуан, където неблагоприятните атмосферни условия ни задържаха няколко дни.

В шест часа сутринта на 27 май потеглихме отново. Вятърът духаше от североизток и при чудесно ясно време „Тиликум“ разпъна всичките си ветрила и се насочи към открито море. Водата беше много гладка и при силен брегови бриз нашето кану се носеше със скорост шест възла; планините на остров Ванкувър потъваха все повече и повече в морето зад нас. В десет и половина вятърът стана югоизточен, заоблачи се, заваля дъжд и скоро загубихме сушата от очи. Вятърът непрекъснато се засилваше и след половин час се превърна в буря, затова „Тиликум“ остави само малките си ветрила. Точно преди сушата да изчезне, аз определих положението ни по югозападната точка на остров Ванкувър.

Помощникът ми пътуваше за пръв път по море, затова не се чувствуваше много добре! На всичко отгоре имаше изгледи времето да се влоши още повече. Ето защо реших да се насочим към едно малко заливче близо до фара на нос Бийл и като заобиколихме носа в девет часа, се закотвихме да пренощуваме там.

Когато спуснахме котвата, заливчето беше спокойно и тъй като аз и помощникът ми бяхме не само гладни, но и измокрени до кости от дъжда и пръските на вълните, преоблякохме се и хапнахме. Към десет часа вече спяхме дълбоко в каютата си. Мистър Лъкстън зае единствената малка койка, с която разполагахме, а аз се настаних на една малка седалка от другата страна на каютата. Разстоянието между койката и седалката беше само десет инча. Койката беше достатъчно голяма, за да може човек със среден ръст да спи удобно, ала седалката, тоест капакът на сандъка за инструменти, на който трябваше да почивам, беше широк само четиринайсет инча, та трябваше да лежа много мирно, за да не се търкулна. И двамата спахме дълбоко, докато съвсем неочаквано „Тиликум“ се залюля рязко, аз се блъснах в гротмачтата, паднах между койката и сандъка, а главата ми се удари в пода на каютата, което не само ме събуди, но и едва не ми пръсна мозъка. Обаче бързо се изправих и като надзърнах от вратата на каютата, въпреки тъмнината видях ясно високи пенести вълни, които се влачеха една след друга към залива, при което духаше и силен вятър. Подканих мистър Лъкстън да стане бързо, защото разбирах, че трябва да променим положението си. Едва изрекох последната дума и той беше вече готов на палубата. Няколко минути след това котвата ни бе вдигната, ветрилата — опънати и се измъкнахме в открито море. При изгрев времето се изясни хубаво и влязохме в заливчето Доджиз, където имаше доста голямо индианско селище.

Много рано сутринта спуснахме котва и скоро след това индианците се приближиха с канутата си и ни запитаха имаме ли уиски за продан. Отговорих им, че не се занимаваме с такава работа, а сме дошли тук просто защото времето ни е принудило. Отначало индианците като че ли не повярваха на думите ни и предложиха по десет долара за бутилка. На края обаче ги убедихме, че нямаме никакво уиски на борда си, като същевременно се опитахме да се сприятелим с тях, в което най-после успяхме.

Заливчето Доджиз е разположено на около пет мили, северозападно от нос Бийл и е закътано малко убежище за неголеми плавателни съдове, които могат да стоят закотвени между две островчета с по едно доста голямо индианско селище от двете им страни. Къщурките са построени до самия бряг, покрит със ситен пясък. Този бряг беше осеян с канута от всички размери. В околностите на залива Доджиз, не много далеч, има най-различни малки островчета, обрасли с дървета и прорязани от малки заливчета, богати на дивеч и диви птици, главно патици, а водите гъмжат от риба.

Сутринта до лодката ни се приближи с малко кану някакъв стар джентълмен, който се представи като Макензи, магазинер на селището. Поканихме го да се качи на борда. При разговора мистър Макензи ни осведоми, че от години държи там магазин и от думите му подразбрахме, че е натрупал голямо състояние.

— Тук май се живее много усамотено. Не бихте ли предпочели да живеете в град? — запитах аз.

— Град ли? Не, не е за мен там — отговори той. — Градският живот не може да се сравни с живота по западния бряг на остров Ванкувър, с неговия свеж чист въздух и мек климат. Местността е богата на дървен материал и дивеч, а по водата плуват какви ли не диви птици. Да — продължи той, — и освен това при отлив трапезата е пълна.

Мистър Макензи беше наистина добър старец, каквито обикновено са всички шотландци.

— Елате в моята къща — каза той, — ще ми гостувате няколко дни, да ви покажа как живеем на остров Ванкувър.

Приехме радушната покана и след като закотвихме „Тиликум“ на такова място, че да можем да го виждаме от къщата, тръгнахме с неговото кану. Жилището и магазинът на Макензи се намираха на около сто фута от морския бряг. Той беше ерген и вършеше сам цялата домашна работа, включително и готвенето — а беше първокласен домакин и готвач. При това на полицата му имаше превъзходно шотландско уиски.

Наближаваше десет часът, когато стигнахме къщата на Макензи, и след като опитахме уискито, домакинът ни каза:

— Предполагам, че сте гладни, затова ще приготвя нещо за ядене.

Случи се тъкмо отлив, та рекох:

— Мистър Макензи, преди малко ви чух да подхвърляте, че когато настъпи отлив, трапезата е пълна. Какво значи това?

— Ей сега ще ви покажа — отвърна Макензи.

Тогава взе тенекиена кофа и лопата и отиде на брега.

Изгреба няколко лопати пясък и за пет минути събрахме толкова миди, че напълнихме кофата и за обед имахме най-вкусните задушени миди, които съм ял в живота си.

Двамата с помощника ми спахме до късно сутринта. Към седем часа чухме домакина ни да вика:

— Закуската е готова.

Станахме бързо, облякохме се и седнахме да закусим. На масата имаше отлична прясна червена сьомга. Запитах Мак откъде я е взел.

— Излязох тази сутрин с голямата си рибарска мрежа и за по-малко от половин час улових седем парчета — от говори той.

След закуската тръгнахме да бием патици и се прибрахме към обед с богат улов. На другия ден убихме пет сърни. Няма как, съгласих се с думите на Мак, че западният бряг на остров Ванкувър е рай.

Нашият приятел беше много зает човек. Повечето от времето си, разбира се, прекарваше в своя магазин да продава стока на индианците, а те са много мудни купувачи. Жените особено оглеждаха цял час някоя стока, която струваше пет-десет цента, а после си отиваха, без да я купят. Един ден влезе някаква стара индианка и след като разпита за цената на всичко в магазина, на края си тръгна, без да похарчи дори пет цента. Мак я нарече дърта вещица, но предполагам, че тя го разбра, защото се обърна и каза на родния си език нещо, което не разбрах, но Мак явно се сконфузи и мълча, докато тя си излезе. После добави още нещо по неин адрес.