Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (27)

        Ню Плимът

Три дена след това тръгнахме от Уангануи за Ню Плимът, който се намира на източния бряг, на стотина мили разстояние. Куковият проток наистина прилича на своя велик съименник; и с него като с капитан Кук шега не бива. Когато там духа, духа здравата и поради плитчините и теченията се образува много силно вълнение. Потегляйки от Уангануи при умерен източен бриз и замъглено небе, ние се насочихме към югозапад. Това беше благоприятно за нас, защото ни осигуряваше широк простор за посрещане на евентуална буря.

Когато се намирахме на не повече от двайсетина мили от сушата, вятърът задуха от югозапад и почна бързо да се засилва. Обаче, за да се отдалечим още повече от подветрения бряг, ние поддържахме курса си, докато вятърът и вълнението не ни принудиха да приберем ветрилата и да легнем на дрейф с помощта на плаваща котва. Рисковано е да бъдеш само на двайсет мили от подветрен бряг при силен вятър, а почти не бяхме успели да се отдалечим повече. Тъй че, за да намалим отклоняването на нашата лодка към брега, стъкмихме втора плаваща котва. За тази цел използвахме дъските от койката си, малко стар брезент и въжета, както и една от обикновените ни котви. Установихме, че с двете плаващи котви отклонението на нашата лодка не надвишава три-четвърти миля, ето защо се чувствувахме уверени, че бурята ще трябва да бушува доста време, докато блъсне „Тиликум“ в скалите. Като сложихме, освен това поддържащо ветрило над кърмата и фенер на палубата, и двамата седнахме в каютата, където, пушейки с наслада, заприказвахме за премеждията си при Уангануйската коса няколко дни преди това.

В това време бурята вилнееше и се оказа най-силната, която преживях през цялото си пътуване с „Тиликум“. Тя беше придружена с големи, островърхи вълни и малкото ни корабче трябваше да напряга всички сили и с мъка да се вдига върху гребените на някои от тях. То подскачаше и се олюляваше, обилни пръски се премятаха над него, но въпреки това бавно си проправяше път над вълните. Това беше първата буря, която помощникът ми преживяваше с „Тиликум“, и се оплакваше от непрекъснатото подскачане и клатене, мърморейки, че му прилошава.

Не минаха много часове и почнахме вече да мечтаем за промяна на времето, но вятърът не се укротяваше, а и на всичко отгоре по-късно бе придружен от силни дъждоносни шквалове. Нощта беше толкова тъмна, че да бръкнеха в очите ни, нямаше да видим. Тъй като все повече и повече се отклонявахме към сушата, започнах да се безпокоя; защото знаех, че ако бурята продължи цял ден, преди да се мръкне, ще станем на парчета. Но добрият капитан никога не мисли за опасността, докато не е изправен непосредствено пред нея. Аз съблюдавах този принцип и се въздържах да изказвам пред моя помощник мислите си за времето и подветрения бряг, а чаках търпеливо промяната, която на края дойде като изневиделица. Беше още призори, когато вятърът бързо стана югоизточен и скоро вълните загубиха опасните си пенести гребени, тъй че насочих „Тиликум“ на запад. В седем часа времето се изясни; в този момент се намирахме приблизително на десет мили от сушата и на четиридесет мили от нос Егмънт.

Като напомняне за снощната буря от югозапад още прииждаха големи вълни; иначе вятърът и времето бяха точно такива, каквито можеха да се желаят, и помагаха на стомаха на помощника ми да възстанови своето равновесие. Рано следобед минахме край нос Егмънт и се насочихме към Ню Плимът, който тогава беше на повече от двайсет и пет мили от нас. Обаче през нощта вятърът отслабна, тъй че можахме да стигнем пристанището едва на другата сутрин.

Ню Плимът е симпатично градче с около пет хиляди жители и поради плодородните земи в околностите му маорите го наричат „Таранаки“, тоест „Градината на Нова Зеландия“. Връх Егмънт, който се издига на около осем хиляди и шестстотин фута височина над морското равнище, се вижда ясно при хубаво време, тъй като се намира само на петнайсетина мили от Ню Плимът по права линия. Той представлява много красива част от пейзажа с правилния си конус, увенчан с бяла снежна шапка. Голям недостатък на града е липсата на пристанище. „Градината на Нова Зеландия“ е гъсто населена от маори. Когато научиха, че идваме от далечен път с кану, те, подобно на сънародниците си от Палмърстън, изглежда си спомниха за славното минало и ни удостоиха с посрещане по маорски обичай. Стичаха се на цели тълпи от съседните райони към града да разглеждат нашето малко корабче, изпълниха ни песен на родния си език, след което един вожд произнесе дълга, предълга реч. После туземците огледаха „Тиликум“ отвън и отвътре и като се убедиха, че е истинско кану, преди да си тръгнат, ни поздравиха с трикратно „ура“.