Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (32)

        Грешка в изчисленията и нейните последици. Тропически дъждове. Новозеландският фруктов кейк пристига, но на погрешен адрес

Така прекарахме един месец в Арафурско море, като дрейфувахме и само от време на време ни помагаха слабите ветрове, които постепенно ни вкараха в Индийския океан. Тогава ни поеха югоизточните пасати и дадоха възможност на „Тиликум“ отново да се покаже в отлична форма. Постоянният прохладен бриз дойде като голямо блаженство след горещото време, което имахме в тропическото Арафурско море, и всеки ден изминавахме по сто и тридесет — сто и петдесет мили в западна посока. Сутринта на 8 ноември съзряхме Кокосовите острови (Килинг). Когато се намирахме на четири мили от югоизточния край на архипелага, вятърът замря и отново попаднахме в безветрие.

— Сякаш по поръчка — казах аз. — Сега ще разполагаме с няколко часа за почистване и обличане, а когато следобед вятърът се появи, ще влезем в пристанище, както се полага, и ще предадем пощата си!

Но ветроходите са винаги жертва на несигурността и никой не може да определи с точност времето на пристигането им. Така се случи и сега; аз бях сбъркал в изчисленията. Ако знаехме какво има пред нас, лесно можехме да се приближим до сушата, но не сторихме това, защото очаквахме вятърът да се появи всеки момент. Обаче цял следобед дрейфувахме и за да убием времето, подредихме всичко на борда. На другата сутрин за голямо наше учудване и смайване констатирахме, че силно течение ни е отнесло на разстояние, от което островите почти не се виждаха. Преди обед от изток задуха лек бриз и се опитахме да се приближим отново до Кокосовите острови. Но въпреки всичките ни усилия течението ни тласкаше към запад и на края островите изчезнаха зад хоризонта. Не само че не можех да изпълня обещанието, дадено на старата дама в Нелсън — да предам добросъвестно колета за нейния син, — но имаше и нещо по-лошо — в цистерните ни бяха останали само осем галона питейна вода, а най-близката земя по пътя ни беше Родригес, малък остров на около две хиляди мили на запад-югозапад от Кокосовите острови. Спомняйки си за добрата старица, която бе донесла кейка на борда, аз бях уверен, че при тези обстоятелства тя ще ми прости, но да предприемеш две хиляди мили път през океана само с четири галона вода на човек на борда беше наистина отчайващо!

Въпреки чудесното време, поради слабия източен бриз и течението от запад ни беше абсолютно невъзможно да се върнем на островите. Аз напълно съзнавах, че каквото и да се случи при пътуване по море, какъвто и да е корабът — голям или малък, капитанът отговаря. И злополуки ще стават понякога, ала девет от всеки десет така наречени злополуки се дължат на небрежност или на невежество. Когато потегляхме от остров Четвъртък, цистерните ни бяха пълни с достатъчно вода за седемдесет дни. От четиридесет и три дни вече плавахме и тъй като ни оставаха само осем галона, неволно се обвинявах в небрежност и тази мисъл ми тежеше на душата. „Тиликум“ плаваше лошо бейдевинд и да поемем към Родригес при преобладаващия тогава лек бриз и с осем галона вода в цистерната означаваше почти сигурна смърт от жажда. Обаче, ако продължавахме натам, имахме две възможности в наша полза. Първо, да се възползваме от някакъв силен пасат, с чиято помощ да успеем да изминем разстоянието за шестнайсетина дни, а като икономисваме, водният запас ще ни стигне за пътуването. Второ, да срещнем по пътя си дъжд. Ето защо решихме да намалим дневната си дажба на един пинт вода на човек и да поемем към запад.

Един пинт вода дневно е много малко при топло време, но обстоятелствата ни принуждаваха да постъпим така, както бяхме намислили, и да използваме малкото количество, което имахме по такъв начин, че по възможност до максимум да утолява жаждата ни. Преди всичко ядяхме храната си охладена и без да прибавяме сол. Картофите варяхме в солена вода и изяждахме след охлаждането им. Вместо да изгълтваме полагаемия ни се един пинт направо, което не би ни задоволило и следователно би било неикономично, смесвахме половината с малко овесено брашно, а остатъка използвахме за варене на кафе. Оказа се, че и двете напитки утоляват по-добре жаждата, а и пиехме пестеливо. Правехме си също чести бани в солена вода и мокрехме палубата и кокпита. Никой от нас нямаше навика да дъвче тютюн, но понякога, когато дневната ни дажба се изчерпваше и чувствувахме жажда, много ни облекчаваше държането на малък къс тютюн в устата. Надявахме се, че като спазваме тези правила, ще можем да оцелеем от шестнайсет до двайсет дни и при такива условия да закараме лодката си до Родригес.

Минаха първият и вторият ден; на третия времето беше още топло, а вятърът — слаб. Мак каза, че би дал десет лири стерлинги за хубава чаша вода. Аз също бих дал, тъй като при тези обстоятелства водата струваше много повече от парите. И ако „Тиликум“ беше натоварен със злато и диаманти, това не би имало нито йота значение за нас: трябваше по възможност да се задоволяваме с дажбата си!

Страданията ни от липса на вода ми напомниха за капитан Е. Рейнълдс, с когото плавах като първи помощник на американския кораб „Прусия“, когато бях още съвсем млад. По това време капитан Рейнълде минаваше седемдесетте и повече от четиридесет години вече командуваше ветроходи. Този стар джентълмен ми разправяше с гордост в очите, че нито веднъж през всички тия дълги години не загубил кораб, нито претърпял сериозна злополука. Когато постъпих на „Прусия“, аз бях, както казах, още твърде млад и със слаб опит като първи помощник. И старият моряк ми показваше как иска да върша работата изобщо. Когато тръгвахме на дълъг рейс, специално внимание обръщаше на цистерните за вода. „Гледайте цистерните за вода да са в изправност, добре почистени и пълни догоре с чиста вода. След като потеглим, всеки ден трябва да се дава по определено количество и нито капка повече.“ Той беше същият капитан, който ме направи моряк, и макар да бе умрял преди много време, никога не забравях какво ме учеше и му дължа благодарност, загдето дълги години скитах по моретата като него: без да загубя кораб. Ако бях изпълнил наставленията му по въпроса за водата, нямаше да има причина да страдаме.

На 13 ноември се навършиха четири дни, откакто държахме курс на запад. През това време бяхме изминали двеста мили от маршрута си — наистина много малък напредък. Нямаше признаци нито за дъжд, нито за засилване на слабия вятър, затова постъпихме като австралийците при продължителна суша — молехме се за дъжд. Колкото и чудно да ви се вижда, но истина е, че същата нощ бризът бързо се засили и небето се заоблачи. На сутринта имахме толкова вятър, колкото лодката ни можеше да издържи при вдигнати ветрила, а още повече се обнадеждихме, когато гъсти облаци затъмниха небето от югоизток — сигурно указание за приближаващ дъжд. Мак изказа мнение, че нашите молитви са на път да се изпълнят. На пладне облаците надвиснаха над главите ни, но тъй като все още не заваляваше, обедът ни се състоеше, както преди, от студена несолена храна и студено кафе. Междувременно гъстите облаци се трупаха и след един час запръска. Въпреки благоприятния и силен вятър, който помагаше на „Тиликум“ да се носи с пълна скорост, ние свалихме всички ветрила и ги проснахме на палубата, за да събираме скъпоценната течност. Едва свършихме това и дъждът рукна като из ведро. Докато трая, работехме усилено с кофи и до три часа цистерните ни се напълниха догоре!

Вятърът продължаваше да бъде силен и попътен, но при пълни цистерни нямаше защо да бързаме да вдигаме ветрила отново. Най-напред запалихме печката, за да си приготвим хубава напитка. Докато се занимавахме с това, казах на помощника си:

— Слушай, Мак, я се опитай да се провреш през кърмовия люк, точно на края на лодката ще намериш една четвъртита тенекиена кутия; вземи я и я донеси в каютата.

Мак сигурно смътно се сещаше, че в кутията има нещо хубаво, защото без да продума, изчезна и след няколко минути видях как кутията се подаде през люка, а подир нея — и лицето на Мак.

— Какво е това? — попита той, когато влезе в каютата.

— Отвори го и ще видиш — отговорих аз, и той не загуби нито минута време. Пред нас стоеше фруктов кейк, наглед доброкачествен и пресен като в деня, когато е бил направен. Мак го изгледа учудено и помисли, че е дар божи.

— Не съвсем, Мак — уверих го аз; — може би дъждът е дар божи, а този кейк бе пратен на лодката ни от една добра старица от Нелсън, Нова Зеландия, за да го занесем на нейния син, който работи в английската телеграфна станция на Кокосовите острови; следователно не е моя собственост, но при тия обстоятелства как трябва да постъпим според теб?

В това време кафето беше готово и Мак ме помоли да му подам нож, та тогава ще ми каже мнението си за новозеландката и нейния кейк; накрая решихме, че е един от най-хубавите кейкове, които сме вкусвали досега, и понеже от толкова дълго време бяхме лишени от такива деликатеси, а и вече имахме вода в изобилие, предполагам, че нито Мак, нито аз самият ще забравим някога колко ни се усладиха кафето и кейкът на борда на нашето малко корабче тоя следобед в дебрите на великия Индийски океан. И тъй като нямаше възможност да предам колета, искрено се надявам, че добрата женица и майка, получавайки обяснителното ни писмо от Дърбан (Южна Африка), ми е простила!

Вятърът продължаваше да беснее, дъждът — да се лее, а ние, след като изпихме кафето, запушихме с удоволствие и го ударихме на сладки приказки, доволни от късмета си. После вдигнахме ветрила и при силния пасат — проливният дъжд пречеше на вълните да се разбиват — „Тиликум“ полетя отново на запад.

Дъждът беше най-радостното събитие, което можеше да ни се случи, затова ни най-малко не се оплаквахме, когато от този непрекъснат порой започна да ни става твърде неприятно и неудобно. Просто продължавахме напред с неизменно весело настроение. Валя цял следобед, цяла нощ и целия следващ ден, а когато и на третия ден не спря, помислихме, че настъпва нов голям потоп и може да бъдем обречени да плаваме вечно. Вятърът предизвика малка буря и единствено благодарение на проливния дъжд, който не позволяваше на големите вълни да се разбиват, поддържахме курса си. Тези условия траеха цяла седмица, осем дни, през които не виждахме нито слънце, нито луна, нито звезди, и бяхме признателни, когато дъждът спря и времето се проясни. Тогава вятърът замря и отново се озовахме в безветрие при най-хубавото време, което може да си представи човек. За пръв път от започването на дъжда определихме местоположението си и установихме, че сме изминали в тоя потоп малко повече от хиляда и двеста мили.