Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (23)

        Стриди и какво свършиха те. Градът на „Маковците“

Западният вятър скоро се превърна в равномерен бриз и сутринта на 8 февруари съзряхме Солендър. Макар че през деня вятърът значително отслабна, надвечер се озовахме точно до брега. Солендър е малко островче, около една миля дълго, половин миля широко и до хиляда и сто фута високо. Беше вече много късно да продължаваме тая нощ към Инвъркаргил поради опасната навигация по Нова река, на чийто бряг е разположен градът. Ето защо поехме около Солендър да търсим амбра, но не намерихме нищо подобно. Не забелязахме никакви признаци островът да е населен и дадохме няколко изстрела по птиците, които летяха около нас на големи ята. По мръкнало тръгнахме към Нова река и в три часа сутринта, когато бяхме на около пет мили от устието ѝ, легнахме на дрейф и зачакахме да се съмне. След изгрев поехме срещу течението на реката и пристигнахме в Инвъркаргил към обед с лодка и екипаж в отлично състояние.

Инвъркаргил е спретнато градче с население от около петнайсет хиляди души. Жителите му ме увериха, че никога не ги е посещавало такова малко корабче като „Тиликум“, и посрещнаха много сърдечно мен и помощника ми.

След ден-два моят помощник дойде да ми каже:

— Капитане, снощи влязох в една кръчма и поръчах чаша бира, за която платих три пенса; а с нея ми дадоха безплатно и шест едри, чудни, пресни, сочни стриди с половин черупка! Тая Нова Зеландия наистина е велика страна.

В Инвъркаргил останахме няколко дни, след което свърнахме към Блъф Харбър, на около осем мили разстояние, който служи за пристанище на Инвъркаргил, тъй като Нова река е много плитка за съдове с по-голямо газене. От южната страна на пристанището е разположено градчето Кемпбел и, мисля, няма да излъжа, ако кажа, че двайсет и четири часа след пристигането ни всички там ни познаваха, а ние на свой ред познавахме всички в Кемибел. Поради радушния прием останахме няколко дни повече, отколкото се полагаше, а когато си тръгвахме, екипажът на „Тиликум“ получи като подарък няколко торби с „едри, чудни, пресни, сочни стриди“, с цяла черупка и, излишно е да казвам, тъкмо по вкуса на моя помощник.

Напуснахме Блъф Харбър при умерен западен бриз и поехме покрай брега към Дънидин, наоколо сто и двайсет мили разстояние. Удоволствие е в чуден, ясен ден, при умерен брегови бриз, да плаваш край прекрасния морски бряг на Нова Зеландия, а още по-приятно беше, че се гощавахме със стриди при всяко ядене и извън яденето. Помощникът ми заяви, че може да излапа по една-две дузини наведнъж.

Обаче хубавият бриз не трая дълго; на другия ден към обед от запад се зададоха дъждовни облаци, придружени с бързо засилващ се вятър. Това беше достатъчно доказателство, че от запад приближава буря. Тъй като тогава се намирахме много близо до брега, за да можем да избегнем бурята, а и не се виждаше пристанище, където да се подслоним, аз промених нашия курс към югоизток, за да изляза в по-открито море. След като успяхме да се отдалечим на петнайсетина мили от сушата, ние се принудихме да приберем и последното ветрило и да легнем в дрейф по обичайния начин. Тая нощ духа много силно и трябва да бяхме в бързей, защото „Тиликум“ подскачаше и се люшкаше много повече, отколкото при предишни бури. Моят помощник се оплака, че стридите, които бе ял за вечеря, напирали отчаяно да се върнат в океана. Аз го посъветвах, когато яде стриди по море, винаги да отхапва главите им, като мен, и тогава ще бъде сигурен, че са умрели.

— Да им отхапвам главите ли? — рече той. — Как да не ги отхапвах, отхапвах дори и краката им, ала…

Разговорът ни завърши с нещо, което не приличаше съвсем на пъшкане.

Бурята трая два дни и се оказа един от най-жестоките удари, които съм изпитвал с „Тиликум“. От клатенето и стридите моят помощник в същност така страдаше от морска болест, че направо ме предупреди, че когато стъпи отново на бряг, няма вече да припари нито до „Тиликум“, нито до стриди.

Два дена след това пристигнахме в Порт Чалмърз, на около осем мили от Дънидин, където останахме два дена. После откарахме лодката до Дънидин. Той представлява „шотландския град“ на Нова Зеландия и средище на всички „Маковци“, като Макдоналд, Макфърсън, Макензи и много други. И установихме, че всички Маковци са добре, както и Пайпър, Грей, макар и да не беше Мак. Последният бе собственик на хотела, в който отседнах, и още същата вечер, когато пристигнахме, той и неколцина от Маковците решиха, че не бива да ходя из Дънидин като обикновен Вос. Следователно името ми трябваше да се смени и веднага ме кръстиха Маквос. Доколкото си спомням, Пайпър Грей беше тоя, който поръси главата ми с вода.

В Дънидин останах двайсет и два дни. През това време, по искане на градските власти, „Тиликум“ бе преместен с фургон в парка, за да участвува в празник на цветята. Там дънидинските дами го украсиха от кила до върха на трите мачти!

Когато на 25 март бях принуден да се разделя с Маковци и Пайпър Грей, с което отново се прекръстих в обикновен Вос, чувствувах, като че напущам родната си къща. Единственото ми утешение беше старата поговорка: „И най-добрите приятели трябва да се разделят.“ С мистър Дж. Макдоналд на борда, който настояваше да извърши морско пътешествие с „Тиликум“ и изяви готовност да стигне с мен чак до Литълтън, малко след пладне вдигнах ветрила. Из цялото пристанище се вееха знамена и хиляди хора се бяха струпали на кея, размахваха кърпи и шапки и ни пожелаваха приятен път. Един голям речен параход, претъпкан с народ, ни взе на буксир и придружени от друг пътнически параход и цяла флотилия дънидински яхти, поехме през залива към океана, отстоящ на около единайсет мили. Вятърът беше слаб, затова яхтите скоро изостанаха, ала двата парахода с претъпкани от пътници палуби ни съпроводиха през целия път. Когато стигнахме устието на реката, приятен югоизточен бриз ни накара да вдигнем всички ветрила, така че влекачът ни пусна и хората на борда му ни изпратиха с трикратно мощно „ура“, на което отговорихме с трикратно спущане на знамето ни на бизанмачтата. Тогава параходите тръгнаха обратно по реката към Дънидин, а „Тиликум“ пое на север.

Досега Нова Зеландия ми бе оказвала великолепен прием, повече, отколкото заслужавах. Но тъй като съм от ония, които не се насищат лесно на хубавото, реших да се наслаждавам на тази красива страна колкото е възможно по-дълго, затова се отбивах в почти всяко пристанище по крайбрежието.

На другата сутрин след отпътуването ни от Дънидин съзряхме Оамару, малко градче, разположено близо до брега. Когато се приближихме, видяхме изкуствен вълнолом, зад който до пристана стоеше закотвен един голям кораб. Настаних „Тиликум“ до тоя кораб и тъй като и мястото, и хората ни се виждаха привлекателни, останахме няколко дена. После продължихме пак на север и се отбихме в Тимару, град, който донякъде приличаше на Оамару. След кратък престой отплавахме за Литълтън. Разстоянието между тези два пункта е само около сто и двайсет мили. Но понеже попаднахме на североизточен вятър, принудихме се да лежим в дрейф с плаваща котва почти тридесет и шест часа, така че пътят до Литълтън ни отне три дни. Когато пристигнахме там, „Тиликум“ бе откаран с влак до Крайстчърч, на около осем мили разстояние.