Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (35)

        „Мак, ловецът на глигани“, нова изненада. Успех в живота и как е постигнат той

В Йоханесбург ме чакаше голям сюрприз. Веднъж, тъкмо бях завършил краткото си обяснение пред многобройна аудитория, един от слушателите се обърна към мен с въпроса:

— А какво стана с големия глиган на остров Кокос?

Той ме завари неподготвен, но колко приятна беше изненадата ми, когато, взирайки се в говорещия, познах лицето на моя някогашен спътник Мак, който, както ще си спомни читателят, ми беше съдружник в иманярската експедиция със „Сора“. Само от един поглед се убедих, че Мак е успял в живота.

— Ела довечера да вечеряме заедно — каза той и, разбира се, аз приех поканата.

Когато пристигнах в жилището на Мак, то се оказа много красива къща. Самият той седеше на фотьойл и пушеше голяма пура. Жена му, прелестна дама, също беше тук, а на пода играеха две сладки дечица. След като разменихме няколко думи от по-общ характер, аз подхвърлих на Мак:

— Изглежда, стари приятелю, че си извадил късмета.

— Да — бе отговорът му, — вярно, защото в тази страна има повече злато и диаманти, отколкото на остров Кокос, и ако останеш тук, ще ти помогна и ти да извадиш късмета.

— Благодаря за любезността, Мак — рекох, — само че Йоханесбург е на шестстотин мили от солена вода и ако се заловя със сухоземна професия, тя може да се окаже вредна за здравето ми и дори да ме умори преждевременно!

Тогава по моя молба Мак ми описа накратко преживелиците си, откак се бяхме разделили при Каляо, и разправи как стигнал до Южна Африка без пари. Ще изложа тук някои подробности, които научих тая вечер. Така правя отклонение, но вярвам, че читателите ще ме извинят, защото разказът е твърде интересен, показвайки какво може да постигне човек единствено със силата на волята, щом си е наумил нещо.

През 1898 г., когато стигнахме до Перу със „Сора“, получихме първата вест, че в Южна Африка е започнала война. Тогава Мак заяви категорично:

— Южна Африка е тъкмо за мен, там ще блесна аз.

— А как ще се добереш до Южна Африка без долар в джоба? — запита го Джек.

— Където има воля, намира се и начин — бе лаконичният отговор.

Поради плачевното си финансово положение Мак не можеше да отиде като пътник в страната на своите мечти. Затова се насочил отново на север със „Сора“ и стигнал благополучно Сан Диего в Калифорния. Оттук започва разказът му и за удобство ще го предам със собствените му думи.

— Когато пристигнах в Сан Диего — каза Мак, — имах пари, колкото да си купя железопътен билет до не повече от двеста мили от Сан Франциско, а за да измина останалото разстояние, бях принуден да вися под вагоните, да вървя по траверсите и да правя какво ли не още. Веднъж увиснах с опасност за живота си на една напречна греда под товарен вагон, докато влакът хвърчеше със скорост около четиридесет мили в час. Силите ме напущаха и всяка минута си мислех, че ей сега ръцете ми ще се изплъзнат и колелата ще ме насекат. Обаче успях да се задържа, докато влакът спря между две гари, тогава мина спирач да провери осите и ме откри. Той веднага уведоми огняря, като му подвикна, че някакъв скитник се вози гратис. Смятайки, че няма да мога да изляза на глава с двамата, побързах да се измъкна. Скоро влакът потегли отново и четири часа трябваше да вървя по траверсите. На края стигнах някакво малко градче, гладен и капнал от умора. Попитах един добродушен на вид полицай може ли да ме напъти към място, където бих получил храна и подслон за през нощта. Джентълменът в облекло на Чичо Сам ме изгледа строго и каза:

„Махай се, махай се, тук не търпим скитници.“

„Но“ — замолих се аз…

„Никакво «но» — прекъсна ме пазителят на закона, — махай се, ти казвам, докато не съм те тикнал в затвора и не съм те закарал за две седмици на каторжна работа.“

Уплаши ме двуседмичната каторжна работа, иначе, ако беше само за една нощ, с радост щях да се възползвам от възможността да получа подслон дори в затвора. Да вървя по траверсите уморен и гладен никак не е розова перспектива, но тоя едър полицай ме накара отново да тръгна на път. Придвижвах се бавно и скоро след като напуснах града, забелязах два покрити товарни вагона, спрени в страничен коловоз. Вратата на единия от тях стоеше отворена, тъй че се промъкнах вътре, легнах и скоро заспах дълбоко. Когато се събудих, вратата беше вече затворена, очевидно вагонът бе прикачен за някой влак и се движеше с голяма бързина. Чудех се дали се връщам обратно, или по тоя начин се приближавам до целта си. Най-после влакът спря. Надничайки през една цепнатинка на вратата, видях, че е денем, а една табела точно отсреща с думата „Ресторант“ ми напомни — ако изобщо беше нужно напомняне, — че трябва на всяка цена да хапна нещо. Привлякох вниманието на един човек, който случайно минаваше оттам, и вратата незабавно се отвори. „Какво правите тук? Всички вас, скитници проклети, трябва да ви натикат в затвора да чукате камъни“ — беше утринният поздрав на джентълмена. Бягайки от този симпатичен непознат, който се закани да „ми даде да разбера“, ако ме завари повторно във вагона, аз запраших право към ресторанта.

Когато влязох, казах на жената зад тезгяха: „Добро утро, мадам.“ Обръщайки се, тя веднага разбра какъв съм и рече: „Ако искате нещо за ядене, върнете в задния двор и поцепете един час дърва за горене, тогава ще ви дам хубава закуска.“ Приех тази работа и след едночасов усилен труд добрата жена удържа на думата си и ме нагости царски. Почувствувах се ободрен и когато се приготвих да си тръгна, поблагодарих ѝ за добрината и запитах за името на града и разстоянието до Сан Франциско. „Това е Бъркли — отговори тя — и ще ви струва петнайсет цента да стигнете до Сан Франциско.“ „Мадам — рекох, — ще ви цепя дърва още един или два часа, ако ми услужите с петнайсет цента.“ За моя изненада тя ми подаде парите, каза, че е много доволна от работата ми, и добави: „За един час вие свършихте повече, отколкото други скитници биха свършили за един ден“ — и не знаех дали да се почувствувам поласкан или обиден.

Същата сутрин пристигнах в Сан Франциско и се настаних на квартира в моряшкия пансион, чийто собственик ме насочи към корабоплавателната агенция, с която имаше делови връзки. В единайсет часа подписах договор за постъпване като моряк на един голям ветроход, който пътуваше за Ливърпул, с двайсет и пет долара месечна заплата.

Тук прекъснах приятеля си с думите:

— Прощавай, Мак, но как можеш да постъпиш като моряк, като не те бива.

— Имаш право — бе отговорът му, — така и си взех белята.

След това продължи разказа си:

— Собственикът на пансиона се погрижи и за някои други, които щяха да плават с мен на същия кораб. Той ни обеща по пет долара аванс и същевременно строго поръча всекиму да се яви в осем часа на другата сутрин, за да се качи на борда. Всички бяхме налице в определения час и придружени от съдържателя на пансиона и неговия „разсилен“ (закоравял престъпник), се качихме на кораба.

Когато стигнахме палубата, запитах домакина си за аванса. „В оня вързоп е“ — отговори той, като ми посочи някакъв пакет с внушителни размери. „Занеси го в кубрика — добави разсилният му — и се приготви за работа.“ Не бяхме стояли и десет минути в кубрика, когато първият помощник се показа на вратата и кресна: „Всички навън. Вдигаме котва!“

Междувременно обаче успях да се убедя, че съдържанието на вързопа, пратен от почитаемия съдържател на пансиона, не струва пет долара; ала този джентълмен бе напуснал кораба, а ние имахме заповед да вдигаме котва. Когато свършихме тая работа, взеха ни на буксир и щом се озовахме извън Златната врата, влекачът изсвири двукратно. Тогава първият помощник изрева като лъв: „Отвържи всички ветрила! Качвай се бързо и опъвай! Хей ти, младокът там — посочи мен, — мърдай по-живо, отвържи гротбомбрамсела и трюмсела!“

— И се качи на мачтите? — прекъснах повторно Мак.

— Да се кача ли? Че как? Нямах намерение да си счупя врата!

След това продължи:

— Исках да дам обяснение, започвайки така: „Моля да ме извините, мистър…“ — но помощникът се нахвърли яростно върху ми: „За нищо не мога да те извиня, качвай се, ти казвам, и да няма повече възражения, че дяволите ще те вземат!“ Същевременно запристъпя заплашително към мен, но аз се устремих като стрела към такелажа и тъкмо навреме се изплъзнах от ръцете му. Успяхда се покатеря до гротреята и дори цялото злато и всички диаманти на Трансваал не биха ме накарали да се кача по-нагоре. Първият помощник, висок, кокалест ирландец, в това време беше зает да гони останалите по палубата и по такелажа.

Увиснах на няколко въжета между живота и смъртта. Не минаха дори пет минути и високият помощник ме забеляза пак. От гръмогласния му рев едва не се пуснах. „Слизай, слизай, ти…“ — крещеше той побеснял. Ако някой е бил между чука и наковалнята, това бях аз! Не ми оставаше нищо друго, освен да застана лице срещу лице с тоя звяр, затуй слязох. Едва докоснах палубата и получих такъв ритник, че буквално подскочих във въздуха. После той ми каза да помагам в опъването на въжетата и че по-късно ще си поговорим.

На пладне плавахме вече с вдигнати всички ветрила и с изключение на кърмчията матросите до един се събраха в кубрика да обядват и да одумват кораба и офицерите. Някакъв стар моряк, служил дълги години като прост матрос, каза, че ако не бил пиян, нямало никога да стъпи на този проклет пакетбот от Нова Скотия. „Да — забеляза друг, хвърляйки крадешком поглед към мен, — помощниците са истински плаващи дяволи и който не разбира добре от работата си, ще му припари под задника!“ „Точно така — подкрепи го трети, — човек, който не умее дори да се качи да отвърже въже, няма право да постъпва на кораб като моряк!“

В осем часа ни заповядаха да се строим на палубата, за да могат помощниците да подберат вахтените си. За мое нещастие ме включиха във вахтата на първия помощник. Като свърши тази церемония, той се обърна към нас със следните думи: „А сега, момчета, изпълнявайте, както ви се заповяда, защото в противен случай ще ви накарам насила. Вахтата на левия борд ще дежури на палубата от двайсет часа до полунощ, вахтата на десния борд ще слезе долу. Ти, млади приятелю — посочи мене, — ела тук, искам да си поговорим.“ С подкосени крака и разтуптяно сърце пристъпих към мястото, където стоеше помощникът, в очакване на нови неприятности. Беше ясна лунна нощ и когато се приближих до този великан, който имаше по-голяма власт на кораба отколкото крал в страната си, той сложи десница на лявото ми рамо, изгледа ме право в лицето и произнесе сериозно: „Как си посмял да се качиш на този кораб като моряк?“

Тогава му разказах за злочестините си и като свърших, помощникът каза с по-дружелюбен тон: „Е, щом си тук, няма как, ще те търпим. Но запомни: трябва да бъдеш винаги бърз и послушен!“

Изпълнявах точно напътствията на първия помощник и нямах особени неприятности по време на пътуването. Четири месеца по-късно в Ливърпул ме освободиха с петнайсет лири стерлинги в джоба. Купих си някоя и друга дреха и след няколко дни постъпих като стюард на един параход, който заминаваше за Кейптаун. Когато пристигнахме там, издаде се заповед никой от екипажа да не слиза на брега. Обаче аз успях да избягам. Облечен с най-хубавия си костюм, напуснах кораба в компанията на няколко пътници и стигнах вратата на кея. Тук показах на пазача визитната си картичка, на която пишеше „репортер“, и лесно минах. Така достигнах целта си и макар да бях още беден, влязох в Кейптаун с походката на милионер. Скоро си намерих работа и постепенно се издигнах. И както виждаш със собствените си очи — завърши Мак, — сега съм в добро материално положение и живея щастливо.

— Не ще и дума, Мак — съгласих се аз — способният човек на края винаги преуспява; но я ми кажи: глиганът, който ти уби на остров Кокос, действително ли беше толкова голям, колкото твърдеше?

— О, да — изчурулика хубавата му жена, — колко славно сте прекарали на остров Кокос! Бих дала всичко на света, ако можех да бъда там с вас. Ами козелът, с който моят съпруг се борил на някакъв си друг остров? Той разправя, че рогата на това животно били колкото извити крака на маса, а брадата му — по-дълга от брадата на Чичо Сам!

— Така е — потвърдих аз, — лично видях всичко това.