Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (24)

        Практическа демонстрация

В Крайсчърч мнозина дойдоха да разгледат лодката ми. Първият въпрос, разбира се, винаги беше: „Как успявате да се справите с малкото си корабче при силни бури?“

Веднъж един джентълмен ми зададе същия въпрос и когато му обясних как стоят работите, каза:

— Чудно е наистина, че сте могли да изминете целия тоя път от Британска Колумбия с това малко корабче, превъзмогвайки благополучно всички бури. Само преди няколко дни двама мои приятели влезли в Съмно с моторница, много по-голяма от вашата лодка. Когато прекосявали плитчината, моторницата се преобърнала и единият от двамата, много близък мой приятел, който съвсем отскоро се бе върнал от войната в Южна Африка, за нещастие се удавил, макар че беше много добър плувец. Другият бил измъкнат от спасителната лодка на Съмно.

Тогава разказах за премеждието си близо до Мелбърн, където бях принуден да прекарвам „Тиликум“ половин миля през огромни буруни, и обясних как съм прекосил прибоя с плаваща котва зад кърмата. След това джентълменът ме запита искам ли да повторя същата маневра в плитчината на Съмно.

— Сигурен съм — каза той, — че жителите на Крайстчърч ще оценят една практическа демонстрация, тъй като сме имали много злополуки край косата на Съмно.

Винаги съм съгласен и готов да приложа на практика това, което препоръчвам. Ето защо приех да направя демонстрация преди отпътуването си от Крайстчърч.

— С каква лодка ще желаете да си послужите? — запита джентълменът.

— Каквато и да е, например от осемнайсет до двайсет фута дълга — отговорих аз, — която да може да се управлява от трима.

— Ще ви намеря такава лодка. Кой ден избирате?

— Който и да е — казах и веднага определихме деня.

Да прекосиш плитчина с буруни са нужни трима души, от които двамата трябва да бъдат на греблата, а третият да се занимава с плаващата котва. Мистър Макдоналд, който беше дошъл с мен от Дънидин, вече бе напуснал лодката, за да се върне в своя град. Обаче още се намираше в Крайстчърч и тъй като ми бе казал на раздяла, че би ме придружил по всяко време и с всякакъв плавателен съд, уведомих го за намерението си и той с готовност се съгласи. Вторият човек беше мистър X. Бъкридж, който, току-що завърнал се от експедицията на капитан Скот до Южния полюс със спасителния кораб „Морнинг“, зае мястото на мистър Макдоналд на борда на „Тиликум“.

Тръгнахме от Крайстчърч на 28 април в девет часа сутринта с трамвай за Съмно, който е на около девет мили. Щом пристигнахме там, слязохме на плажа да огледаме лодката, която щеше да ни послужи за демонстрацията. Тя се оказа обикновена осемнайсетфутова рибарска лодка със заострена кърма. Времето беше чудесно, а буруните, които се носеха към брега и над плитчината, бяха такива, че непременно щяха да направят демонстрацията интересна както за зрителите, така и за самите нас.

Демонстрацията при плитчината трябваше да се състои в два и половина следобед, но за да бъдат хората ми във форма, в единайсет часа ги изведох на тренировка. Лодката стоеше в едно тихо заливче недалеч от Съмно. Помощниците ми взеха греблата, а аз седнах на кърмата, държейки в готовност за моментална употреба същата плаваща котва, с която бях превел „Тиликум“ през няколко бури. Тогава излязохме на открито място, където се разбиваха дълги, големи буруни. След като завихме, загребахме към брега, където буруните преминаваха през плитчина и с разпенени гребени заливаха плажа. Малко преди лодката да навлезе в прибоя, хвърлих плаващата котва зад кърмата и вместо да я обърна обратно, както бях направил близо до Мелбърн, я държах нормално, докато се напълни съвсем, и така бавно и спокойно преминахме буруните.

Точно преди лодката да докосне дъното, прибрах плаващата котва на борда и обърнахме лодката към океана. Това обаче не беше толкова лесно, тъй като трябваше много да внимаваме да посрещаме всяка приближаваща вълна с носа си. А ако лодката има много голяма скорост, когато срещне вълна, последната положително ще се разбие над нея и по всяка вероятност ще я прати на дъното. От друга страна, ако в такъв случай лодката няма достатъчна скорост, може да се преобърне. Ето защо за такъв подвиг са нужни подготвени хора. И двамата ми помощници бяха силни, сръчни и умееха да си служат с гребла. Аз следях приближаващите се талази и им казвах как да гребат, така че успяхме да прекараме лодката обратно през прибоя, макар и напълнена до половина с вода.

Когато се върнахме на старта, преоблякохме се и поехме обратно към Съмно, където за наша изненада заварихме града вече гъмжащ от хора, които бяха надошли от Крайстчърч, и въпреки това непрекъснато пристигаха препълнени трамваи.

В определеното време заехме пак местата си в нашата малка лодка и този път я насочихме към плитчината. Приближавайки прибоя, видяхме брега отрупан с народ, а точно когато навлязохме в буруните, някакъв оркестър, скрит в навалицата на брега, засвири „Живот върху океанските вълни“. Докато минавахме над ревящите и разпенени буруни само на стотина ярда от брега, повече от седем хиляди души — цифра, която ми дадоха по-късно — размахваха шапки, каскети, чадъри и кърпи и ревяха с все гърло: „Браво! Браво!“

След като прекосихме по този начин буруните над плитчината, навлязохме в спокойни води, където чакаше спасителната лодка на Съмно с екипаж от опитни гребци, всеки препасан със спасителен пояс, готов да ни се притече на помощ в случай на нужда.

Демонстрацията ни не свърши само с едно прекосяване на плитчината. Ние искахме да направим още един тур, за да възнаградим зрителите с нещо за парите, които бяха дали за трамвайни билети от Крайстчърч. Както посочих по-горе, преминаването на прибой по посока на морето е много по-трудно, отколкото към брега, а и в този случай загребахме доста вода. Въпреки всичко, след като стигнахме открито море и изхвърлихме водата, насочихме лодката си отново към буруните. Когато бяхме на половин път и на най-опасното място, приблизително на сто и петдесет ярда от зрителите, спряхме лодката и легнахме на дрейф с плаващата котва и с допълнителната помощ на греблата я държахме с нос срещу буруните. При минаването на вълните под лодката тя подскачаше нагоре-надолу. Повдигаше се ту с носа си, ту с кърмата си, но беше извън всякаква опасност.

Ние, в лодката, изпитвахме голямо удоволствие от тази игра, макар че при прекосяването на плитчината по посока на морето се бяхме измокрили до кости. Смятахме, че наблюдавана от страна на зрителите, цялата тази работа изглежда донякъде еднообразна. Ето защо, за да предизвикаме известен интерес и оживление, мистър Бъкридж, който беше първокласен плувец и гмуркач, незабелязано върза около кръста си въже, чийто край държах аз, и симулира падане зад борда. В същия миг, когато изчезна във вълните, от устата на всички на брега се изтръгна вик: „Човек в морето!“, оркестърът прекъсна свиренето, а екипажът на спасителната лодка загреба с всички сили към нас. Бъкридж се кри, докато лодката стигна на петдесетина фута от нас, и тогава, като издърпах въжето, го намерих на края му жив и здрав. Хората на брега заръкопляскаха и завикаха „ура“, спасителната лодка се върна на мястото си, а оркестърът пак засвири „Живот върху океанските вълни“. Гребейки към брега, навлязохме с лодката си в спокойни води, а след това прекосихме още веднъж плитчината в едната и другата посока, с което завършихме успешно демонстрацията си. Обаче най-хубавата част, що се отнася до самите демонстранти, беше на другия ден, когато директорът на трамвайната компания ми връчи чек за почти петдесет лири стерлинги.