Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (40)

        Пристигане в Англия и сърдечно посрещане!

След бурята задуха силен западен вятър, който продължи до 23 август, а после стана умерен. В девет часа сутринта забелязахме ветрило откъм десния ни борд. Корабът се движеше към юг, затова променихме курса си, за да пресрещнем непознатия. В единайсет и половина бяхме на разстояние, от което можеха да ни чуват. Корабът беше големият четиримачтов английски барк „Колониална империя“, която, гледана от кокпита на „Тиликум“, приличаше на огромен плаващ остров. Целият екипаж проточи шии над перилата да следи приближаването ни.

— Добро утро — подвикнах аз на група моряци, застанали до края на кърмата; — каква е географската ви дължина?

— Елате на борда и ще ви кажа — отговори някакъв човек от шканците.

След това чухме заповед: „Обърни гротреята“, последвана от гръмка команда: „Гротбрасите надясно.“ Големите реи и ветрила се завъртяха, корабът спря, а аз приближих „Тиликум“ до борда му и го привързах за него. „Колониална империя“ идеше от Антверпен със смесен товар за Сан Франциско. Капитан Симсън се оказа гостоприемен човек. Той ни покани на обед и направи всичко възможно да ни задържи на борда до мръкване. Но тъй като се движеше на юг и вятърът се засили, което щеше да ни отклони от нашия курс, се принудихме да се разделим. На следващия ден имахме отново силен западен вятър, при който „Тиликум“ доказа, че може да се бори с атлантическите талази така добре, както и с ураганите около нос Добра надежда и по други места. Когато бурята утихна, задухаха източни ветрове, които ни отклониха от нашия курс. На 29 август в три часа следобед лавирахме на една миля от Сцилийския фар. На другия ден вятърът стана западен; в полунощ минахме фара на нос Лизард, а на следващата сутрин стигнахме на хвърлей камък от Едистонския фар.

Западният бриз се задържа силен. „Тиликум“ плаваше през Ламанша, минавайки фар след фар, докато най-после на 2 септември в четири часа при много лек бриз приближихме маргейтския кей, където хиляди хора се бяха насъбрали да гледат пристигането ни. Когато бяхме на такова разстояние, че да можем да разговаряме, нечий глас от кея подвикна:

— Откъде сте?

— От Виктория, Британска Колумбия — отговорих аз.

— От колко време сте на път? — запита същият.

— Три години, три месеца и дванайсет дни!

Последваха бурни овации. Когато влязохме в пристанището, привързахме „Тиликум“ за един рибарски кораб на име „Слънчев лъч“. Тогава стъпих на кея и тутакси застисках усилено ръцете на посрещаните. Докато ставаше това, изведнъж усетих, че ме вдигат от земята. Няколко джентълмени ме бяха подхванали отзад и ме носеха над главите на аплодиращите тълпи, на края ме спуснаха в един файтон. Скоро пристигнахме в някакъв хотел, където успешното ни завръщане от дълго пътешествие бе отпразнувано с шампанско.

Английският консул в Пернамбуко ми бе дал препоръчително писмо до сър Алфред Хармсуърт, собственик на „Дейли мейл“. В девет часа на другата сутрин влязох в редакцията на този вестник и когато подадох писмото, дежурният ме изгледа учудено.

— Откъде идвате? — запита той.

— Вчера пристигнах тук — отговорих аз.

— Не срещнахте ли край Дувър нашия представител? Наели сме параход, който от два дни кръстосва там да ви търси.

За нещастие бяхме минали Дувър нощем, затова представителят на „Дейли мейл“ бе пропуснал малкия „Тиликум“. „Тиликум“ бе дошъл тук на напълно заслужена почивка. По време на флотското и морско изложение в 1905 г. той бе поставен в западната градина на Ърлс Корт.

Докато се намирах в Англия, скоро след пристигането си отново се срещнах с лейтенант Шекълтън, който тогава заемаше длъжността секретар на Шотландското кралско дружество. Благодарение на неговото застъпничество можах да изнеса сказки за пътешествието си с „Тиликум“ пред големи аудитории в Единбург и Глазгоу и на различни места в Англия, а по-късно имах честта да бъда избран за член на Кралското географско дружество в Лондон.