Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (21)

        Пътуване по суша. С пиян екипаж на път за Аделейд

В това време „Тиликум“ лежеше на празното място с изпочупени кости и като го погледнеш, никога не би помислил, че може да послужи за нещо друго, освен за разпалки. Обаче аз не губех надежда, че ще мога да го оправя и да завърша пътуването си с него до Лондон, и тъй като лично разбирах малко от дърводелство и умеех да си служа донякъде с инструменти, се залових да го закърпя и направя отново годен за плаване.

Най-напред сложих останките на подпори. Завинтих тук-там и навред наоколо, докато лодката придоби първоначалната си форма. После я увих с въжета и ги затегнах с помощта на испанска лебедка. По този начин постепенно затворих пукнатините и поставих всички части на полагаемите им се места. След това опънах от единия до другия край тънки стоманени ребра, които затегнах с винтове от външната страна и с гайка отвътре. Когато всички стоманени ребра бяха на местата си, махнах въжетата и сложих отдолу нов кил. Тогава запуших всички цепнатини и пролуки и на края монтирах приборите на съответните им места. След като положих два пласта боя отвътре и отвън, „Тиликум“ придоби почти такъв добър вид, както при отпътуването ми от Виктория. Единствената разлика се състоеше в това, че като се изключат най-горните части, при отплаването не личеше нито пукнатина, нито шев, защото през целия път до Мелбърн не бе получил дори драскотина. Сега вече имах закърпено кану. Обаче реших да го изпробвам пак и ако издържеше изпита, щях да продължа пътуването си.

По време на престоя си в Мелбърн се запознах с хора от Баларат, важен миньорски град с население от около четиридесет хиляди души, разположен на разстояние приблизително сто мили от Мелбърн. Те ме помолиха да закарам лодката си до техния град. Тъй като желаех да поразгледам вътрешността на Австралия, заминах за Баларат с влак през Джилонг. При пристигането си бях много изненадан, защото не предполагах, че във вътрешността се намира такъв прекрасен град. Главната му улица може да съперничи на всяка улица, която съм видял в други части на света. Това си има причина: Баларат е не само голям миньорски център, но и средище на богат земеделски район. Той дължи славата си и на обстоятелството, че е единственото място в Австралия, където се е водила битка между европейци. Ако се не лъжа, това станало около 1849 година, когато миньорите се сблъскали с полицията. Точно до Баларат има чудесен парк, в средата на който се намира красиво езеро, около една миля в диаметър. Като гледах езерото, заобиколено от великолепни дървета и всевъзможни цветя и покрито с увеселителни лодки и яхти, с яркото слънце, озарило всичко наоколо, си спомних за остров Пенрин и неговата лагуна. По тази сияеща водна повърхност, оживена от целия блясък на уредената през тоя ден регата, аз се плъзгах с „Тиликум“ сред гъмжило от яхти и увеселителни лодки. Моята лодка носеше гордо новия си платнен костюм, подарен ѝ от баларатските яхтсмени. И хората ме уверяваха, че тя била първият дълбоководен съд, плавал по тяхното езеро.

Следващият ми маршрут беше до Джилонг, където „Тиликум“ отново бе спуснат по море. Аз се нуждаех от нов помощник и няколко млади баларатци предложиха услугите си. След като избрах един от тях, аз го заведох при кмета да подпише договор за маршрута до Лондон. Кметът на Баларат, който заемаше тази длъжност от много години, беше около шейсет и пет годишен човек, когото местните хора смятаха за баща. Със сълзи на очи той ми разказа, че един от синовете му тръгнал по море и изчезнал; затова предупреди младия човек да бъде предпазлив. Но след като уверих стария джентълмен, че след сполетялата ме злополука винаги съм се старал да имаме под ръка спасително въже, той изглежда се поуспокои. След ден-два закарах „Тиликум“ в Джилонг и го спуснах на вода.

Когато всичко беше готово, задуха силен бриз, който предизвика къси вълни. Така имах отлична възможност за изпитание и потеглих, придружен от няколко джилонгски яхти. Напрягах лодката до максимум с всичките ѝ ветрила и понякога носът ѝ се гмурваше във водата. Обаче изпитанието излезе успешно, защото не открих нито следа от протичане. Единствената беда, която ни се случи, беше стомашното разстройство на новия ми помощник, но го утеших донякъде с уверението, че за ден-два ще се оправи. На смрачаване се закотвихме отново до джилонгския кей и след като уведомих помощника си, че отплаваме на другия ден призори, слязох на брега да се сбогувам с някои приятели. Когато на сутринта се върнах на лодката, помощникът ми бе изчезнал и не съм го виждал оттогава.

Веднага телеграфирах на Моряшкия дом в Мелбърн за нов помощник и на следващата сутрин, докато стоях на кея и чаках пристигането на спътника си, забелязах някакъв човек, който вървеше към мен с торбичка дрехи през рамо. По всичко личеше, че е много пиян, защото от време на време торбичката го караше да губи равновесие и заедно с притежателя си се строполяваше тежко на земята. Обаче всеки път той успяваше да се вдигне отново на крака и лека-полека се приближи до мен. Тогава захвърли торбичката си и заяви, че току-що пристигал, от Мелбърн и трябвало да постъпи на някакъв кораб. Същевременно сочеше една барка, закотвена на около триста ярда от нас. Показа ми писмо, което според думите му било адресирано до капитана на кораба, който го наемал. Погледнах го, видях на лицевата му страна написано моето име и веднага разбрах, че тоя ще бъде помощникът ми. Тогава той запита дали онова, дето е закотвено до кея, е моят кораб. Отговорих утвърдително и добавих, че това е корабът, на който ще постъпи. Той беше като всеки пиян — склонен да се препира и да бръщолеви глупости, тъй че след като поспорихме, на края го качих на борда и скоро заспа в каютата. Вдигнах всички ветрила и без да губя повече време, отпътувах за Аделейд.

Наближаваше четири часът, когато „Тиликум“ при лек източен бриз се плъзгаше по залива Порт Филип към океана. Но при залез вятърът отслабна, тъй че спуснах котва за пренощуване. Новият ми помощник все още спеше здравата и това му състояние продължи до разсъмване на другата сутрин. Когато станах и му извиках, той направи учудена физиономия. Изгледа ме вторачено, после надникна от каютата и запита:

— Къде съм?

— Ти си на борда на „Тиликум“ и на път за Шанхай — отговорих аз.

— Господи помилуй, отвлечен и на път за Шанхай — промълви новодошлият.

Когато му обясних положението и работата, за която се е наел, той се поуспокои. Само че, както каза, се чувствувал много зле и би дал всичко на тоя свят за една глътка. Но тъй като бутилката му беше празна, а и аз нямах на борда си никакви алкохолни напитки, отговорих му, че най-добре може да се оправи, като се напие хубаво с вода. Тогава изтеглихме котвата си и поехме отново към открито море. Към обед минахме през входа на залива Порт Филип и се насочихме покрай брега към пристанището Аделейд, на разстояние около петстотин мили. Когато новият ми помощник изтрезня, той се оказа първокласен моряк.

Вятърът беше през всичкото време променлив и умерен и нищо особено не се случи през пътуването. На шестия ден близо до остров Кенгуру попаднахме в безветрие и се закотвихме да пренощуваме там. На другата сутрин от югозапад задуха лек бриз и с негова помощ, стигнахме пристанището Аделейд. Там „Тиликум“ бе отново измъкнат на брега и превозен до град Аделейд, столица на Южна Австралия, където останах до 28 декември. След това преместих лодката в Гленъл, летен курорт на осем мили от Аделейд.

Помощникът ми беше много пристрастен към алкохолните напитки, затова се принудих да наема друг човек. Когато го намерих, на 4 януари 1903 г. отплавах от Гленъл за Хобърт, Тасмания, на около осемстотин мили, които изминах за тринайсет дни при променливи ветрове и хубаво време. Предната вечер бях удостоен с банкет, уреден от гленълските яхтсмени, които при отпътуването ми изпроводиха „Тиликум“ донякъде с яхтите си.

Когато пристигнахме в Хобърт, новият ми помощник от Аделейд ме увери, че пътуването му било много приятно и че с удоволствие би ме придружил с „Тиликум“ чак до Лондон. Той се казваше Ед. О. Донър, но беше по-известен с прякора „Татуирания от Австралия“, тъй като цялото му тяло бе татуирано. Много забавен човек, който умееше да прекарва времето си весело.