Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venturesome Voyages of Captain Voss, 1913 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Борис Миндов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly (2016)
Издание:
Автор: Джон Клаус Вос
Заглавие: Смелите пътешествия на капитан Вос
Преводач: Борис Миндов
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1980
Националност: канадска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 28.II.1980 г.
Редактор: Жана Кръстева
Художествен редактор: Владимир Иванов
Технически редактор: Добринка Маринкова
Рецензент: Юлия Бучкова
Художник: Стоян Желязков
Коректор: Мария Филипова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4119
История
- — Добавяне
Глава XV
Тъжен спомен в Хоубърт
Увлечението и последиците от него. Албатросът
Хоубърт е столицата на Тасмания и има население близо четиридесет и пет хиляди души. Градът е разположен живописно в полите на Маунт Уелингтън и на река Дъруент, на около дванайсет мили от нейното устие. Поради превъзходния си климат Хоубърт се посещава през лятото от много летовници от австралийския континент. Река Дъруент и каналът Д’Антъркасто представляват едни от най-красивите места за ветроходство в света и много яхтсмени се възползват до максимум от това.
По време на престоя ми в Хоубърт, както и на други места, получих доста покани за следобедни чайове, вечери и т.н. Един следобед, отзовавайки се на поканата на млада брачна двойка, ми показаха няколко снимки. Една от тях представляваше умен на вид младеж и ми се стори, че някога съм виждал лицето му. Домакинята, която ми бе подала снимката и стоеше до мен, прошепна:
— Познавате ли тази снимка?
А когато я погледнах в лицето, забелязах сълзи в очите ѝ.
— Познавам я — отговорих. — Това е снимка на един младеж, който изчезна край „Тиликум“ вечерта на 27 октомври 1901 година!
— Да — каза тя, — този младеж беше моят брат.
И младата дама, и съпругът ѝ сигурно забелязаха, че внезапното напомняне за тази печална случка развълнува и мен. Те ме увериха обаче, че не възнамеряват ни най-малко да ме обвиняват; знаели, че е нещо най-обикновено да загиват хора дори от много по-големи кораби.
След двуседмичен престой в Хоубърт отплавахме за южния край на Нова Зеландия. Някои хоубъртци ме предупредиха, че е по-добре да не поемам този курс, тъй като времето по всяка вероятност ще се окаже пряко силите на „Тиликум“. Но аз бях вече напълно убеден, че лодката е здрава както преди, и се чувствувах удобно с нея както в силна буря, така и в затишие. Решението ми беше неотменимо; тъй че на 27 януари вдигнахме ветрила и взехме курс към Инвъркаргил, най-южния град в Нова Зеландия. Разстоянието по права линия е около деветстотин мили.
Потеглихме при лек западен бриз и ясно небе. Надвечер вятърът се засили и скоро навлязохме в открития Тихи океан. През първите два дена западните ветрове се задържаха силни и „Тиликум“ развиваше максимална скорост. На третия обаче вятърът постепенно премина в североизточен, а след това — в източен. Тъй като имах основания да се надявам, че скоро той ще стане западен, защото обикновено такива ветрове духат в тази част на света, аз държах лодката на ляв галс, мислейки, че по този начин ще се движим най-бързо. Но същевременно все повече и повече се отклонявахме към юг и стигнахме почти до петдесети паралел, а вятърът продължаваше да духа от изток. Тогава поставих лодката на десен галс и се насочих на север.
Имахме непрекъснато силен бриз, достатъчен, за да тласка „Тиликум“ плавно при вдигната всички ветрила. Само от време на време, нощем, намалявах ветрилата. След като изминахме няколко мили в северна посока, източният вятър отслабна, стана западен и пак се засили. Направлявах „Тиликум“ по посока на вятъра и при вдигнати всички ветрила държах курс към южния край на Нова Зеландия. Когато в тази част на света източният вятър се смени с югозападен, той много често се превръща в буря; така стана и в случая.
Вятърът продължаваше да духа, а със засилването му лодката увеличи скоростта си. Прибирах ветрило след ветрило, докато остана само гротът. Казах на помощника си да сложи единия капак на вратата на каютата, тъй като възнамерявам да „поплавам“ тоя следобед. Не обичам да пресилвам малка лодка, когато се движа бейдевинд при силен бриз и насрещно вълнение по време на дълго пътуване като нашето, защото подскачането, киловото клатене и силните пръски, които обливат лодката при такива обстоятелства, никак не са приятни. Но безспорно удоволствие е да плаваш с ветроходна лодка бакщаг или фордевинд, когато има широк морски простор и попътно вълнение. Държейки се с вятъра и вълните, аз можех да си седя с часове в кокпита, с румпела в ръка, и да следя движението. При силен вятър си служех предимно само с грота. Такова плаване е удоволствие, а тоя следобед то ми се стори толкова увлекателно, че седнал така, без да разменям нито дума с помощника си, разговарях с лодката в следния дух:
— Отлично. Върви, върви, добри ми стар „Тиликум“. Бързай към Нова Зеландия, там ще прекараме чудесно!
Беше около четири часът следобед; вятърът се засилваше, вълнението — също и вече си мислех да легна на дрейф, ала изведнъж чух отзад шум на приближаваща вълна. „Охо — рекох си, — ето я.“ А в това време вълната ни настигна. Тя се оказа пакостлива и в случая лодката не свари да вдигне кърмата си навреме, тъй че талазът ни заля. За секунда и кораб, и екипаж изчезнаха под водата. Но тъй като на вратата имаше капак, много малко вода проникна в каютата. Обаче колкото и малко да беше, сигурно е влязла като изстрел, защото помощникът ми каза впоследствие, че тъкмо седял в предната част на каютата, водата, плисвайки през горната част на ниския капак, го ударила в лицето. Хронометърът ми, окачен на същото място, близо до палубата, изчезнал оттам — по-късно намерих няколко частици от него на дъното на лодката. Но освен часовника и някои дребни неща, които се измокриха, нямаше никакви други щети.
Тази вълна беше много по-голяма от оная, която отнесе злочестия ми помощник и компаса зад борда, и само благодарение на спасителното въже, с което се бях вързал, не отидох и аз с нея. Успях да задържа лодката да не се обърне напреки на вятъра, когато я удари вълната, но, разбира се, след това предупреждение легнах в дрейф с плаваща котва и поддържащо ветрило.
Поради южното си местоположение — намирахме се почти на петдесетия паралел — времето беше доста студено и тъй като и двамата се бяхме поизмокрили от гореописаното преживяване, запалихме нашата клатушкаща се печица (която приличаше на плаващата котва — никога не пропущаше да изпълни дълга си при каквото и да е време), за да сварим чаша кафе, което на края излезе „кафе и половина“. Печката можеше да се използва също за отопляване и изсушаване на каютата и скоро приведохме всичко в изрядно състояние.
Бурята се оказа от истинските „носхорновски“, придружена от големи разбиващи се вълни. Очевидно „Тиликум“ много ѝ се радваше, вдигайки тялото си над огромните талази почти с лекотата на албатрос, чиито събратя гъмжаха на цели рояци около нас. Тези големи птици изглежда проявяваха жив интерес към лодката, вероятно поради конструкцията, размерите и окраската на корабчето. Няма съмнение, че откакто албатросите населяват Южните морета, те никога не са виждали плавателен съд с такива малки размери и странна форма. Те се рееха с часове над мачтите, като от време на време описваха кръг около лодката и оглеждаха с любопитство носовото украшение, което много приличаше на тяхното.
Някои от тези птици кацаха близо до нашата лодка и посрещаха връхлитащите огромни вълни, с бели пенести и ревящи гребени, по същия начин, както „Тиликум“. Но вместо да се издигат с всяка вълна, както беше принудено да прави нашето корабче, при приближаването ѝ албатросът разперваше белите си крила и като литваше грациозно на такава височина, че вълната да мине под него, кацаше отново. Тази кротка морска птица ни придружаваше из целия път от Тасмания до Нова Зеландия и съжалявахме, когато загубихме нейната компания.
Бурята продължи със същата сила две денонощия, след което вятърът стана умерен, а когато големите талази загубиха разпенените си гребени, прибрахме плаващата котва на борда и обърнахме лодката по посока на вятъра. Хронометърът ни беше развален, но нямаше съмнение, че в този момент се намирахме някъде южно от новозеландския бряг. Ето защо реших да плаваме на север, докато стигнем географската ширина на южния край на Нова Зеландия, след което да вземем курс към остров Солендър.