Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (10)

При индианците

От близо една седмица вече бяхме при нашия домакин, когато казах на помощника си:

— Слушай, Лъкстън, предстои ни още дълъг път, затуй най-добре да се омитаме.

Но Лъкстън искаше, преди да отплаваме, да се сдобие с индиански антики.

— Да останем до утре — рече Мак, — тъй като е неделя и ще отидем на църква.

Затова решихме да останем, като мислех, че Мак има у себе си поне малко религиозно чувство, та ще му бъде приятно да ни придружи до църквата.

Храмът беше претъпкан с индианци и индианки, стари и млади. Мисионерът беше англичанин, сериозен, добър човек, който полагаше всички усилия да бъде разбран от индианците. За нещастие не владееше добре езика им, а индианците не знаеха достатъчно английски, затова се принуждаваше да смесва по малко и от двата, за да го разбират.

Точно тази сутрин се мъчеше да обясни какво е грешник, ала се убеди, че задачата му е много трудна. Неочаквано старицата, която предния ден Мак бе нарекъл дърта вещица, стана от най-предната скамейка и без да каже нито дума, се запъти към мястото, където седяхме ние. Сочейки с пръст Макензи, тя погледна мисионера и рече:

— Този е такъв.

Мак беше от някогашните шотландци с дълги бакенбарди и много добродушен човек. Той каза само:

— Следващия път, когато поиска да си купи нова рокля, ще ѝ го върна.

За няколко дни времето пак се развали. Вятърът духаше от югозапад, та се принудихме да почакаме още малко, докато времето се оправи. Един ден се качих на борда да свърша една малка, но належаща работа, а помощникът ми излезе на лов и се прибра малко преди смрачаване с пълна чанта птици. След като се навечеряхме, той ми каза доверително:

— Слушай, Джон, днес направих големи открития. Намерих място, откъдето можем да се сдобием с всякакви индиански антики, най-хубавите в тоя край; но не трябва да го издаваме на стария Мак, защото ще се възпротиви.

— Къде е то? — запитах аз. — И защо Мак ще се възпротиви?

— Защото е индианско гробище и ще трябва да отидем там нощем.

Аз също исках да се сдобия с антики… но да ограбим гробище нощем! От самата мисъл за това ме побиваха тръпки.

На другата сутрин излязохме на лов и след малко стигнахме гробището. Вместо в нормални гробове телата на мъртъвците бяха сложени във всевъзможни вехти сандъци и оставени на земята. Някои от тях бяха поставени дори по върховете на дърветата, а върху „ковчезите“ натрупани най-различни индиански сечива, кошници, копия, стари пушки, рогозки и т.н. Върху и около един преброих петнайсет торби брашно. По-късно научих, че индианците имали обичай, когато някой от тях умре, по-голямата част, ако не всички негови вещи, да отидат заедно с тялото в гробищата.

От застлания с чакъл бряг към недрата на едно малко възвишение водеше голяма пещера, дълбока около четиристотин стъпки, очевидно издълбана преди много години от големите вълни, идещи от Тихия океан. Но по времето на моето посещение пещерата се намираше на доста значителна височина над най-високата точка на прилива. Входът на тази пещера трябва да имаше около четиридесет фута в диаметър, формата му беше почти кръгла, ала навътре постепенно се стесняваше.

Двамата с помощника ми проникнахме до самото ѝ дъно. Беше тъмно като нощ и се принудихме да запалим кибрит, за да виждаме. Там намерихме трупове, всички увити в някакъв вид индиански одеяла. В някои от одеялата не бе останало нищо, освен човешки кости. Взехме си няколко от старите плоски черепи, които обаче на излизане се принудихме да оставим, защото, когато стигнахме входа на пещерата, видяхме отвън няколко индианци, които явно ни причакваха там. Тъй като те бяха въоръжени, захвърлихме черепите и излязохме да ги посрещнем. Те изглеждаха много ядосани, че сме влезли в пещерата, но когато ги уверихме, че не сме знаели за гробището във вътрешността на пещерата, пуснаха ни с предупреждение. След няколко нощи дойдохме пак и тогава вече си взехме антики.

Запознахме се също с индианския вожд, който ни покани през най-близкия тих ден да отидем с кануто му да ловим кит. Никога дотогава не бях виждал лов на китове с кану, затова приех поканата на вожда, но тъй като можехме да се възползваме от нея само в тих ден, наложи се да поизчакаме, докато времето стане благоприятно. Един следобед приготвиха три канута. Индианците сложиха във всяко кану китоловни копия, дълги въжета и големи мехури от морски лъв заедно с малко храна и одеяла, а в един часа на другата сутрин тръгнахме, по трима души във всяко кану, с изключение на това, в което се намирах аз — в него бяхме четирима. Разбира се, аз бях просто пътник.

Разстоянието от залива Доджиз до океана е само няколко мили, но трябваше да се отдалечим на около десет мили от брега, докато съзрем кит, и то голям. Трите канута се движеха успоредно, на почти петстотин ярда едно от друго. Аз бях в средното. Кануто от дясната ни страна забеляза кита и след като даде сигнал, и трите лодки се втурнаха подир чудовището. Мина доста време, докато се приближим до него. Кануто от лявата ми страна запокити първото и единствено копие, но изглежда беше много наблизо, когато харпунът се заби в целта си. Китът плесна само веднъж с опашката си и кануто стана на парчета. Тримата китоловци заплуваха с всички сили, докато прободеният с харпуна кит се носеше край тях с бясна скорост. За копието беше вързано дълго въже, на което бяха прикрепени три мехура от морски лъв, и когато те плаваха на повърхността, можехме да видим в каква посока се движи китът. След като прибрахме тримата индианци, подгонихме кита, но изглежда, че той бе взел твърде голяма преднина, защото мехурите се загубиха от очите ни, а самия кит не видяхме вече. Тогава се върнахме за друго кану.

Тъй като времето се задържа тихо, на другата сутрин излязохме пак, този път с по-добър успех. Бяхме само на около пет мили от брега, когато съзряхме два големи кита и за много късо време едно от канутата го улучи. Китът се движеше толкова бързо, че индианците се принудиха да го пуснат с въжето и мехурите, след което и трите канута тръгнаха подире му, водейки се по мехурите, които ту изскачаха над водата, ту се скриваха, макар и само за секунда, когато животното изплуваше.

След като измина значително разстояние, влачейки подире си тежкия товар от мехури, китът намали скорост и канутата лека-полека го настигнаха. Тогава те забиха в тялото му още две копия, които го накараха да побегне отново; но канутата не се отделяха от него, а и индианците непрекъснато хвърляха копия, тъй че скоро той бе победен.

Струва ми се, морското чудовище съзнаваше, че е загубило борбата, защото постепенно се отдаде в ръцете на индианците. С по едно кану от двете му страни и едно отзад те го поведоха със собствените му сили към един песъчлив плаж до залива Доджиз, където искаха да го разсекат. Когато стигнахме на около една миля от плажа, китът постепенно престана да се движи. Вождът ми каза, че животното било в предсмъртна агония. Тогава индианците навързаха на кита всички мехури, за да не потъва, после трите канута минаха пред него и го повлякоха подире си. При прилива го положиха на песъчливия плаж, а когато настъпи отлив и китът остана на сухо, почти всички туземци от залива Доджиз, стари и млади, се запретнаха да го насекат, след което индианците устроиха голямо пиршество, на което месото на кита бе поделено по равно между всички жители. Вождът даде и на мен къс от това месо, което нарязах на филийки и опържих, и то се оказа чудесна пържола.