Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (19)

Безпогрешна гадателка

Вдигнах ветрила рано сутринта на 10 февруари 1902 г. и при силен южен бриз поех през Нюкасълския залив към фара на нос Ноби. След като заобиколих носа, курсът ми беше юг, но понеже вятърът духаше от същата посока, държах се на около седемдесет и пет мили от брега и използвах австралийското течение, което много ми помагаше.

Бързото движение на „Тиликум“ вредеше на стомаха на новия ми помощник и скоро той наведе глава през перилата. Посъветвах го да се напие добре със солена вода, така скоро ще се оправи, но кой знае защо не можеше да понася и солената вода и непрекъснато беше болен, затова нямах особена полза от него. Вятърът се задържаше по цели дни южен, само от време на време преминаваше малко на изток или запад, от което се възползвах, за да лавирам, тъй че благодарение на това и на южното течение лека-полека стигнах нос Хау, най-югоизточната точка на Австралия, където трябваше да променя курса на югозапад, към Басовия проток. Ала за нещастие не само че вятърът задуха от югозапад, но и се изви силна буря, която трая близо два дена, през което време се принудихме да дрейфуваме с плаваща котва и се отклонихме доста от курса си.

Тази буря едва не умори помощника ми. От дълъг опит по море съм се убедил, че по правило, ако човек се разболее от морска болест и изпие една-две чаши солена вода, скоро се оправя, ала новият ми помощник не беше в състояние да поеме нито глътка, а тъй като знаех, че морската вода е единственото средство, което може да му помогне, го отписах като безнадежден случай. Трябва да кажа, че почти през цялото си пътуване всяка сутрин изпивах по малко морска вода. Тя е почти единственото лекарство, с което си служех, с няколко изключения, които ще обясня по-нататък, и почти винаги бях в отлично здравословно състояние.

След югозападния ураган за щастие хванах попътен бриз, който издуваше всичките ми ветрила, и скоро се озовах западно от Басовия проток, след което вятърът пак задуха от югозапад и бързо се засили, а времето се заоблачи, тъй че можех да очаквам нова буря. Бяха минали четиринайсет дни, откакто бях потеглил от Нюкасъл; през всичкото това време помощникът ми боледуваше и се страхувах, че ако ни връхлети ураган от югозапад, може и да умре.

В тоя момент се намирах малко на югоизток от нос Липтрап, а според една карта на брега, с която разполагах, при входа на залива Липтрап, на двайсетина мили в северна посока, имаше доста голяма лагуна, в която можеха да влизат малки плавателни съдове. Тъй като имах силен югозападен вятър, държейки се на разстояние от брега, се насочих към лагуната. Вятърът бързо се засилваше и след около три часа виждах вече входа, а от време на време, когато лодката ми се издигнеше на гребена на някоя вълна, и спокойната повърхност на лагуната; същевременно обаче забелязах големи вълни както пред входа, така и покрай брега, додето стигаше погледът. Веднага разбрах, че съм попаднал в много опасно положение и не може да става дума да вкарвам лодката във вълните пред мен; а тъй като местото, където се намирах, образуваше нещо като подковообразно заливче, при силен вятър и големи вълни, които се устремяваха право в него по посока на сушата, веднага се обърнах, доколкото е възможно, срещу вятъра и се помъчих да се върна отново в открито море. Непрекъснато менях галса; но вятърът се засилваше, вълнението — също, затова се принудих да намаля ветрилата. Въпреки това, вместо да вървя към морето, все повече и повече се приближавах към буруните и по този начин разбрах, че не мога да се измъкна. Затова се приготвих да прекарам „Тиликум“ през силния прибой.

Попитах помощника си дали е добър плувец. Той отговори утвърдително, но при състоянието, в което се намираше тогава, нямаше да издържи дълго сред тия вълни. Разполагах с два малки спасителни пояса, тъй че единия сложих на помощника си, като го предупредих, ако някоя вълна преобърне лодката, да внимава да не попадне отдолу, а да се отдалечи колкото може по-бързо от лодката и после да заплува полека към брега, тъй като спасителният пояс ще държи главата му над водата и вълните ще минават над него. Тогава си сложих другия пояс, обърнах „Тиликум“ по посока на вятъра и вълнението и с малки ветрила го подкарах право към прибоя. Същевременно спуснах плаващата котва зад кърмата, като вързах едно въже за отвора, а друго за върха й, и докато се носех към прибоя, я влачех за въжето, вързано за върха. Поради лекотата си плаващата котва се плъзгаше по водната повърхност, без да намалява скоростта на лодката. След минута-две се озовахме в средата на прибоя. Като видях, че първата вълна настига лодката и беше вече на малко разстояние от кърмата, отпуснах обтяжките. Въжето, вързано от единия край за отвора на плаващата котва, а от другия — за кърмата на лодката, се опъна, котвата тутакси се напълни с вода и подействува като спирачка на лодката. Вълните ни връхлитаха, но понеже лодката бе закована на място, тя вдигаше благополучно кърмата си над тях и поемаше само малко пръски. Когато кърмата се озовеше на гребена на вълната, кормилото оставаше извън водата и по този начин беше безполезно; но плаващата котва вършеше неговата работа. Тя не само не позволяваше на лодката да се движи напред и същевременно я предпазваше от всмукване, като даваше възможност на кърмата да се вдигне, когато се намираше на гребена на вълната, но и не позволяваше на лодката да се обърне напреки на вятъра, когато кормилото не действуваше. Щом вълната се провреше под средата на лодката и кърмата се потопеше пак във водата, кормилото отново влизаше в действие. Тъй като по този начин „Тиликум“ беше извън опасност, бързо дръпвах обтяжката, която обръщаше плаващата котва с върха към лодката. Така заплавахме отново. При всяка вълна повтарях същата маневра и по този начин минахме прибоя при минимум неприятности, опръскани само леко с вода.

По дългия бряг постепенно се образуваше плитчина, но преди „Тиликум“ да се допре до дъното, навлязохме в спокойни води. Бяхме почти в средата на протока, през който се влизаше в лагуната, когато заседнахме в плиткото и поради ниското ниво на водата се принудихме да стоим там, докато настъпи пак приливът. За известно време водата ни остави на сухо и след като потичахме по пясъчния плаж, помощникът ми за пръв път от две седмици яде както трябва.

Едва привършихме вечерята си, настъпи прилив и водата се покачи много бързо. Ала вятърът духаше силно и около лодката се образува вълнение. С покачването на водното равнище морето се развълнува още повече и преди лодката да се измъкне от плитчината, имахме малки, но бързо носещи се, пенести вълни, от които „Тиликум“ почна да се клати и да се завърта около кила си. Така пясъкът се вдигна от дъното, а от удара на вълните и клатенето лодката постепенно взе да завива настрана, по посока на вятъра и морето. След малко пясъкът започна да се трупа от подветрената страна и с покачването на водата вълните ставаха все по-големи и по-големи. Обаче, тъй като лодката стоеше с борда си към тях, вдигната върху пясъчна коса, която растеше на височина по-бързо от вълните поради плаващия пясък, носен от течението, ние бяхме абсолютно безпомощни.

Положението ни беше крайно трудно. Вълните се приближаваха бавно и удряха лодката в десния борд, повдигайки я върху пясъчния нанос, като същевременно ни заливаха. Единственото, което можехме да направим, беше да се държим, за да не бъдем пометени зад борда. Докато бяхме в това ужасно положение и размишлявах дали няма да бъде по-добре да изоставя „Тиликум“, изведнъж си спомних предсказанието на сиднейската гадателка.

В този критичен момент забелязах четирима души, които тичаха по брега към нас; но те успяха да стигнат само на около двеста ярда от нас. Когато застанаха там, не можехме да чуваме гласовете им, ала виждахме, че размахват шапките си, сякаш ни канеха да напуснем обреченото си корабче и да слезем на брега.

Аз казах на помощника си:

— Преди водата да е станала много дълбока, върви на брега и спаси живота си. Аз ще остана на лодката, докато се разпадне.

— Аз ще я напусна, когато я напуснеш и ти — обърна се да ми отговори моят помощник.

Тогава, като последно средство, вдигнах фокстаксела, после — фока, а когато издърпах фокшкота, лодката почти легна настрана. Точно в тоя момент една голяма вълна я удари с такава сила, че помислих: ей сега ще я разбие на парчета. Но, противно на очакванията ми, лодката ни се издигна на вълната и тъй като ветрилата хванаха достатъчно вятър, за да я прехвърлят над пясъчната коса, „Тиликум“ отново се озова, здрав и читав, в спокойна вода, извън всякаква опасност!

Насочвайки лодката към пясъчния плаж, където четиримата, които известно време наблюдаваха борбата ни, чакаха да ни посрещнат, аз скочих на брега и се представих. Тогава разбрах, че пролуката, през която минахме в лагуната и където срещнахме всичките си неприятности, не е истинският вход, а просто отвор в тясната, ниска ивица земя, която обграждаше лагуната откъм морето. Големи вълни при силен югозападен вятър бяха пробили този отвор. Истинският вход се намираше няколко мили по̀ на изток.

Поздравиха ни, че сме имали късмет да стигнем благополучно сушата през лъжливия вход. Когато им разказахме каква е целта на пътешествието ни, те отвърнаха, че чели за него в мелбърнските вестници, но никога не предполагали, че ще се отбием на това отдалечено място. Обаче ни посрещнаха дружелюбно и ни поканиха в дома си, който, както обясниха, се намирал на около четири мили оттук. Освен това той беше най-близката къща в тази местност, тъй че с радост приехме поканата.

След като се преоблякохме и се уверихме, че „Тиликум“ е в пълна безопасност, тръгнахме с нашите нови приятели по брега към гората, където за едно дърво бяха вързани четири оседлани коня. Помощникът ми и аз ги яхнахме и придружени от двама от домакините си, яздихме около две мили през гората. След като изминахме почти същото разстояние през едно пасище, най-после стигнахме спретнатия чифлик, принадлежащ на двамата джентълмени, които ни водеха. Те бяха братя Пинкертън.

Много скоро след пристигането ни бе сложена богата трапеза. След двуседмично постене моят помощник, който бе принуден да се раздели и с последното си ядене, когато лодката подскачаше и се люлееше над пясъчната коса, се възползва в пълна мяра от лакомствата пред себе си и на края обяви, че се чувствува добре както някога.

След гощавката чифликчиите ни забавляваха с песни и музика. Като слушахме „Живот върху океанските вълни“, „Кога Ирландия ще стане независима“ и „Скок-скок, пляс-пляс“, не ще и дума, чувствувахме се добре дошли между приятели, а когато в девет часа подхвърлих, че е време да се връщаме на лодката, тези добри хора почти насила ни накараха да останем да пренощуваме и дори ни поканиха да останем още една-две седмици. Предложиха ни да ползваме къщата и трапезата им, докогато пожелаем. Поблагодарихме за гостоприемството, но им обяснихме, че трябва да се върнем да се погрижим за лодката си. Обещахме обаче на другия ден пак да дойдем.

Когато им пожелахме „лека нощ“ и отворихме вратата, за наша изненада видяхме три коня, оседлани и готови да ни закарат до брега. Аз яхнах единия, помощникът ми — втория, а един от чифликчиите се качи на третия. Понеже съм лош ездач, помолих придружвача ни да не бърза и в ясната, звездна нощ поехме полека през ливадите. След около половин час стигнахме гората. Небето се бе покрило с облаци, затова под дърветата беше много тъмно. Обаче продължавахме напред. Точно в тоя момент си мислех, че няма да е зле да поупражнявам езда, тъй че на края да стана добър жокей и да си намеря в Мелбърн работа като ездач на някой от бързите коне, участвуващи в състезанията за купата. Вероятно в резултат от тези размишления съм станал непредпазлив, защото кой знае как конят ми се бе отклонил от кравешката пътека между дърветата, по която се движехме, и когато изведнъж дойдох на себе си, пак се зашеметих временно, паднах тежко от коня си и едва не си счупих главата. Някакъв дебел клон ме бе ударил в гърдите. Лежах няколко минути на земята, наистина без да загубя съзнание, ала отново ми дойде на ум за гадателката.

След като уверих приятеля си, че не съм пострадал, аз заявих, че предпочитам да измина останалия път пеша. Тогава помощникът ми се закле, че макар да не го бива твърде за моряк, от друга страна, може да „преплува“ всякаква гора в северната част на Австралия, тъй че домакинът ни се върна в чифлика си с трите коня. А ние начело с помощника ми продължихме по кравята пътека, която щеше да ни отведе до брега. Вървейки през гората, бъбрехме и поради тъмнината напредвахме бавно.

Мина доста време и най-после загубих посоката. Тогава изказах мнение, че сигурно се намираме близо до лодката, и изразих надежда, че не сме сбъркали пътя. Моят помощник ме увери, че държим верния път към лодката и че скоро ще се „закотвим“ там. Ето защо продължихме, но когато погледнах часовника си и видях, че е изтекъл повече от час, откакто се бяхме разделили с конете, вече напълно се убедих, че или сме задминали мястото, или сме се отклонили от правия път. От време на време през някоя пролука в гъстия листак над главите ни виждах звездите, които постепенно изчезваха зад плътна облачна маса и като че приближаваше дъжд.

— Да дадем заден ход и да спуснем лота. Искам да разбера къде се намираме — казах аз, като драснах клечка кибрит, за да огледам пътеката. — Това не ми прилича на кравя пътека. Във всеки случай не е същата, по която минахме следобед; оная беше гола, утъпкана от добитък. Това място изглежда по-скоро на ливада, пасана доскоро.

— Вярно — съгласи се помощникът ми, — прав си, но ти върви след мен и не след много пак ще бъдем на кравята пътека.

В това време звездите бяха съвсем изчезнали и заваля дъжд. Продължихме криво-ляво; помощникът ми караше с пълна скорост напред и поради тъмнината го загубих от очи. Но тъй като той непрекъснато разправяше за някогашните си скитания из австралийските пущинаци, налучквах го, като се водех по гласа му. Изведнъж моят лоцман нададе пронизителен вик за помощ. Завтекох се и когато драснах кибрит, видях го проснат в — както се изрази той — бодлив храст. В усилията си да го измъкна от тоя противен гъсталак, в който се бе оплел, аз също здравата се изпободох. След като го спасих от незавидното му положение, поехме отново обратния път „към къщи“, но повече на четири крака, за да налучкаме кравята пътека, която все не можехме да намерим.

Дъждът се засилваше бързо и скоро заваля върху нас като из ведро, а тъй като в гората беше толкова тъмно, че да бръкнеха в очите ни, нямаше да видим, ние се принудихме да се откажем от по-нататъшно лутане, да спрем там, където бяхме в момента, и да чакаме да се съмне. Беше около единайсет часът, когато „легнахме в дрейф“ под поройния дъжд, който ни облива почти пет часа. Не можехме нито да седнем, нито да полегнем, тъй като по земята се стичаха потоци вода, а и не беше за препоръчване да ходим, да не би да се натъкнем пак на дърво или на бодлив храст, затова трябваше да стоим прави като статуи. През това време аз почти не пророних дума: мисълта ми беше заета с гадателката на Лъкстън, в чиито способности лека-полека започнах да се убеждавам.

Почувствувахме се наистина щастливи, когато на разсъмване дъждът спря. За наш късмет бяхме близо до лагуната и можехме да видим през дърветата блещукащата вода. След няколкоминутен вървеж стигнахме плажа, където „Тиликум“ лежеше спокойно на сухия пясък: през нощта приливът го бе изтласкал по-нависоко.

След десетина минути се озовахме на борда и като се преоблякохме, накладохме голям огън от изхвърлени на брега дървени отломки, за да изсушим мокрите си дрехи и да си приготвим закуска. Беше хубава утрин, ясна и топла, и скоро забравихме неприятните си преживелици от предишната нощ. В девет часа братя Пинкертън ни пратиха два оседлани коня, с които се върнахме в чифлика. По време на престоя ни тези прекрасни хора се отнасяха така добре с нас, че почти съжалявах, когато най-после отпътувахме за Мелбърн, след като цяла седмица се бяхме радвали на гостоприемството им.

В определения за заминаването ни ден, в един часа следобед, настъпи приливът. Опитахме се да го изпреварим, за да минем прибоя, когато нивото на водата е най-високо; но поради прощалния обед, с който ни удостоиха нашите домакини, потеглихме едва два часа по-късно и тъй като прибоят биеше силно пред новия вход, реших да го отмина и да напусна лагуната през истинския изход, откъдето, както ни бяха казали Пинкертънови, няма да ни бъде трудно да стигнем открито море. От лагуната духаше лек бриз, който ни осигуряваше страничен вятър за плаване в източна посока. Но когато застанахме пред новия вход, от който имах толкова „скъпи“ спомени, приливът нахлуваше през него с такава сила, че повлече „Тиликум“ към коварната пролука със скорост около шест мили в час. Изправени лице с лице срещу опасните буруни, които се носеха към нас, и знаейки, че след пет минути ще бъдем сред тях, ако не успеем да спрем, аз спуснах котвата и свалих ветрилата. Лодката се завъртя, но котвата не успя да се задържи за дъното. Тъй че, докато лодката продължаваше да се отклонява, измъкнах котвата на борда, обърнах по посока на вятъра и с помощта на лекия източен бриз се устремих право към ревящите талази. Знаех, че между вятъра и прилива лодката ще има достатъчна инерция да устои на яростта на буруните и да не се преобърне.

И ето че така и стана! След минута бяхме сред прибоя. Първите няколко вълни бяха малки и само преметнаха няколко пръски над главите ни, ала малко над нас се извиси една голяма и за миг заля „Тиликум“ и неговия екипаж. Когато вълната се отдръпна, успях само да проверя дали лодката е в изправност и едва предупредих за приближаването на друга вълна, тя се стовари върху нас с цялата си мощ. Но както преди, устояхме на изпитанието и се отървахме благополучно. След това посрещнахме още няколко по-малки вълни, които обаче не бяха опасни, а когато течението и лекият северен бриз подеха лодката, скоро се измъкнахме извън обсега на буруните и навлязохме в открито море.

При преминаването на прибоя лодката не претърпя никаква повреда; но двамата направихме още една хубава баня и морската болест отново хвана помощника ми, този път в още по-злокачествена форма от преди. До четири часа прощалният обед, който бе ял с такъв апетит, отиде зад борда и продължаваше да повръща, провесил глава през перилата.

Надвечер вятърът се позасили и към осем часа минахме нос Липтрап, откъдето се насочихме към входа на залива Порт Филип, който стигнахме към десет часа на другата вечер, но поради боботещия шум, очевидно предизвикван от силното течение, промъкващо се през тесния вход и образуващо по този начин опасен бързей, се държахме на известно разстояние, докато шумът престана. Тогава минахме през входа и при умерен южен бриз се насочихме към Мелбърн, който отстоеше на около тридесет и седем мили, така че в пет часа следобед на другия ден хвърлихме котва край Сент Килда.

На следващия ден „Тиликум“ бе измъкнат от водата, а след още няколко дни превозен на колела до Колънс стрийт и изложен там до Деня на труда. Тогава бе преместен в парка и настанен в Мелбърнската изложбена палата за празника, а след това изваден оттам, за да бъде пренесен със същия фургон, който го бе докарал дотук.

Аз бях сключил договор с една транспортна фирма да мести „Тиликум“, където пожелая. След като го извадиха от изложбената палата и го приготвиха за настаняване във фургона, същите крикове, които по-рано го бяха свалили, сега трябваше да го вдигнат отново. Криковете разполагаха с два двойни скрипеца, съединени с триинчово въже. Горният скрипец бе закачен за върха на криковете, а долният — за строп, увит около лодката. Тогава теглещата част на съоръжението бе съединена с лебедка, самата тя вързана за долния край на криковете. Тъй като направлявах работата сам, казах на четиримата обслужващи да дърпат полека. Скоро „Тиликум“ увисна във въздуха достатъчно високо, за да бутнем фургона под него. Но точно когато извиках: „Спри“, лодката се сгромоляса на земята! Тъй като стоях точно до нея, тя едва не се строполи върху мен.

И ето, тя лежеше в краката ми, разбита на парчета, след като бе благополучно превъзмогнала какви ли не страшни бури и ме бе пренесла на хиляди мили през океана. Издържала бе на всички премятания около входа на лагуната близо до нос Липтрап и огромните буруни на това злополучно място. И сега, в яркото утро, лежеше тук като претърпяла корабокрушение; претърпяла корабокрушение на суша, и то в една от най-прекрасните местности на Австралия, заобиколена от всички произведения на една изтънчена цивилизация, да не говорим за хубавите цветя и сладкогласните птици!

Дотогава „Тиликум“ от кила до върха на мачтите беше солидно корабче, без нито един белег или пукнатинка по корпуса му. Когато го прегледах след сгромолясването, открих пукнатини на пет различни места: едната започваше от върха на кърмата, минаваше през средата ѝ и по дъното стигаше почти до носа, и по две с почти същата дължина на двата борда от кърмата до носа. Освен това имаше няколко напречни пукнатини. Някои от тях бяха широки един-два инча; фактически цялата лодка беше на парчета. От това нещастие си направих извода, че трябваше да послушам мистър Лъкстън и неговата гадателка, когато ме съветваха да не включвам в маршрута си Царицата на Юга.

Злополуката се дължеше на счупването на куката, която придържаше горния скрипец. Куката се пукна като стъкло и падна в кокпита, откъдето я взех и прибрах в джоба си. След като наново огледах внимателно малкото си корабче, заключих, че може би ще успея да го поправя и да продължа пътуването си.