Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (5)

Глава V
Пристигане на остров Кокос

Първата нощ на път имахме пак силна буря и за да се измъкнем от този неприятен бряг, насочихме „Сора“ с пълна скорост на северозапад с грот на три рифа и щормов стаксел. По този начин успяхме бързо да оставим зад себе си това коварно време, а на следващия ден попаднахме на приятен, умерен североизточен пасат, за което впрочем ни най-малко не съжалявахме.

А сега ура към остров Кокос, само на хиляда и шестстотин мили от нас — наглед неголямо разстояние, защото при този хубав бриз откъм левия ни борд изминавахме лесно по сто мили на ден. И пасатът, и хубавото време се задържаха като по предписание — до 7 септември. В три часа, подир следобедна дрямка, изведнъж се събудих от страшна врява на палубата и креснах:

— Какво ви прихваща там, момчета? Защо не пазите тишина, когато един честен човек иска да си почине?

— Сега не е време за спане — отговори Джек. — Остров Кокос вече се вижда и трябва да се приготвим да изхвърлим баласта си и да направим място за златни кюлчета и диаманти.

Мак се обади:

— Да, драги, виждам от едната страна на острова да стърчат златни кюлчета; ела на палубата да погледнеш.

Когато плава с яхта, Мак никога не казва истината, ако може да я замени с нещо друго. Все пак излязох на палубата и островът наистина се виждаше, но се забелязваха само планински върхове в далечината на около шейсет мили от нас.

През нощта бризът отслабна, а на сутринта се намирахме пред източния край на острова и поради пълното стихване на вятъра се закотвихме в залива Чатъм.

След като закусихме, двамата с Мак взехме лодката и тръгнахме към залива Уейфър, където се предполагаше, че се намира стоката, за която бяхме дошли. След като заобиколихме един остър скалист нос, пред нас се разкри заливът Уейфър, от чиято дясна страна най на края забелязахме малка къщурка. Насочихме се към нея и слязохме на брега на няколко ярда от постройката. В тоя момент от къщурката излезе някакъв слаб човек, по моя преценка шест фута и четири инча висок, с брада, проточила се на около два фута от долната част на лицето му. Подир джентълмена вървеше дребна, приятна на вид дама.

Когато стигна до нас, джентълменът представи себе си като мистър Гислер, губернатор на остров Кокос, а дамата — като своя съпруга.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър и мисис Гислер — казах аз. Но това не беше стопроцентова истина, защото се бях надявал, че островът ще бъде само наш.

— Откъде идвате? — попита губернаторът.

— От Виктория, Британска Колумбия — отговорих аз. — Тази сутрин на разсъмване стигнахме залива Чатъм, попаднахме в безветрие, закотвихме се и гребахме дотук с лодката си.

— За съкровището, нали? — каза Гислер.

— Не, не съвсем — отвърнах. — Просто сме на малка екскурзия, та решихме да се отбием да видим острова. (Още една лъжа.)

— То се знае, мистър Гислер — обади се Мак, — ако имате излишни златни кюлчета, нямаме нищо против да ги вземем.

Тук мистър Гислер се усмихна и отговори, че златните кюлчета са голяма рядкост на остров Кокос.

— Така ли? — учудих се аз. — Аз пък мислех, че има много тук.

— Да — отвърна губернаторът, — наистина има много, само че първо трябва да ги намерим.

Поради боя и осанката на мистър Гислер сметнах за най-благоразумно да го предразположа. Затова казах:

— Мистър Гислер, разполагаме с няколко дни, затова ще ви помолим да ни позволите да потърсим съкровището. Ако го намерим, ще ни разрешите ли да го качим на борда на нашия кораб?

— Можете да търсите, колкото си искате — отговори мистър Гислер, — но от това, което намерите, една трета трябва да предадете на костариканското правителство.

Не виждах начин да избегнем предаването на едната трета на костариканското правителство, затова приех предложението на губернатора.

Когато всичко бе уредено, мистър Гислер каза:

— А сега не е зле да отидете да докарате кораба си. Впрочем колко голям е той?

— Десет тона — отговорих.

— Десет тона; я гледай, я гледай, я гледай! И сте били толкова път от Виктория с десеттонен кораб! Ами че десеттонен кораб не може да побере дори една пета от златото, което е заровено тук.

След като уверихме мистър Гислер, че вероятно ще се задоволим с десет тона злато и един тон диаманти, а останалото ще предоставим, на него или на костариканското правителство, той изглежда остана доволен и ни покани да влезем в къщата му да сръбнем нещо. Не зная някога да съм отказвал хубави неща, затова последвахме мистър и мисис Гислер в къщата и за не повече от десет минути мисис Гислер ни нареди трапеза, достойна за крал. На нея имаше чудесен домашен хляб, масло, шунка, яйца, студено печено от дива свиня и други лакомства и макар че преди да слезем от кораба бяхме закусили, хубаво наслагахме всичко това върху закуската и почти ометохме масата. Когато мисис Гислер видя празните чинии, попита ме имаме ли достатъчно провизии на борда. Разбира се, сещах се накъде биеше. Но позволете ми да дам един малък съвет на тия, които живеят на суша. Никога не предлагайте на яхтсмен храна, когато слезе на брега, ако намерението ви не е сериозно, защото на път яхтсменът е винаги гладен и не умее да казва „не“, щом му се мерне нещо за ядене.

— Колко гази корабът ви? — попита мистър Гислер.

— Към четири фута — отговорих аз.

— Само толкова ли? Е, тогава можете да докарате кораба си право тук, пред къщата, и да го привържете за дърветата.

След това той ме изведе навън да ми покаже къде да настаним кораба. Точно при входа на залива Уейфър, между високия бряг и дълбоката вода, има пясъчна коса, дълга около триста ярда. Тя е широка около половин миля, а от двете ѝ страни теренът е висок. При прилив пясъчната коса потъва около три фута под водата, а от дясната страна, когато влизаш в залива, на няколко ярда от Гислеровата къща, от планините се стича поток. Мястото тук е достатъчно широко и дълбоко, за да може „Сора“ да се разположи удобно. Потокът си бе прокарал през пясъчната коса корито, което според губернатора било достатъчно широко, за да може корабът ни да премине по него. Аз, разбира се, му повярвах, особено след като заяви, че бил на острова от осемнайсет години и познавал всички криволици и пътища тук. Единственото нещо, което не знаел, каза той, било къде е скрито златото.

— Лесно ще го намерим — рече Мак.

Наближаваше десет часът и тъй като мистър Гислер ни увери, че приливът ще настъпи на обед, двамата с Мак се върнахме в лодката си да докараме „Сора“, за да може да мине косата в най-високата точка на прилива. От запад бе задухал приятен лек бриз и като вдигнахме на лодката си едно малко ветрило, скоро се озовахме до шлюпа. В това време Джек се бе занимавал с риболов и вече пържеше част от улова си, като непрекъснато мърмореше, че рибата не искала да кълве.

— А как хвана тая риба, като не кълве? — попита Мак.

— Спуснах се във водата и ги накачих на куката — бе отговорът на Джек.

— Я ела сега да вдигнем котвата и ветрилата, пък после ще мърмориш — рекох аз; и понеже двамата ми другари бяха винаги подръка, когато заповядвах нещо, докато се усетим, и котвата измъкнахме, и ветрилата опънахме. Със смъкнат подвижен кил се понесохме срещу западния вятър към залива Уейфър.

Щом заобиколихме скалистия нос, видяхме, че Гислер вдига костариканското знаме — както ни бе уведомил, то щеше да бъде знак, че нивото на водата е достатъчно високо, за да може „Сора“ да мине над пясъчната коса. Аз, разбира се, веднага я насочих към прилива и всичко вървя отлично до момента, когато стигнахме почти средата на косата — тогава „Сора“ се удари в подводен камък и за по-малко време, отколкото мога да опиша това, се напълни с вода. Не успяхме дори да спасим провизиите си, голяма част от които се развалиха от морската вода. Тутакси смъкнахме ветрилата и се напънахме здравата да измъкнем кораба, но не можехме да го помръднем.

Идеше ми да застрелям губернатора и мисля, че наистина щяхме да го застреляме, ако не беше жена му, тъй като в сърцата и на тримата ни кипеше жажда за кръв. Гислер стоеше пред къщата си и викаше:

— Какво става?

— Я ела тук да видиш какво става — троснах се аз, след което Гислер заджапа през около три фута вода да ни помогне да измъкнем кораба.

Направихме всичко, което беше по силите ни. Припаси, баласт, всичко, което имахме на борда, смъкнахме на брега, ала „Сора“ не помръдваше. Подводна скала бе пробила дъното ѝ и сега тя беше пълна с вода. На триста мили от континента, заседнали на някакво малко островче, а никакъв параход или друго средство за свръзка и почти всичките ни провизии развалени от солената вода! Положението ни наистина не беше за завиждане.

Мак каза, че му се ще да има подръка някое златно кюлче, та да прасне Гислер по главата. Джек заяви, че не ни остава нищо друго, освен да последваме примера на Робинзон Крузо.

— Я стига с тия глупости, момчета — прекъснах го аз. — Въпросът е много сериозен и трябва някак да измъкнем корабчето. Не е зле да довлечем от гората няколко малки дървета и когато настъпи отливът, да се опитаме да го отместим с лостове.

Гислер, разбрал грешката си, ни помагаше с каквото можеше. В три часа корабът ни ще бъде съвсем на сухо, заяви той, тъй че след около два часа бяхме вече приготвили всичко, за да го повдигнем. Наистина по това време водата се беше изтеглила и можахме да видим острия камък, който бе пробил дъното му. Тогава се запретнахме на работа с лостовете и след около два часа отместихме шлюпа от скалата, а преди да се мръкне, закърпихме дъното му и го спуснахме пак на вода, след което го закотвихме до Гислеровата къща, където се намираше извън всякаква опасност.

Губернаторът ни каза, че на острова може да се намери храна в изобилие, дори диви свине, и че ще направи всичко възможно, за да се запасим пак с провизии. Тогава прогонихме от сърцата си всякакви грижи и след кратко пиршество и хубав сън в Гислеровата къща, рано на другата сутрин тръгнахме бодри да търсим голямото съкровище.