Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (31)

        Лов на бисерни миди и трепанг на остров Четвъртък. Средство, което „лекува или уморява“. Необикновена морска фауна

На следващата сутрин Новите Хебриди се загубиха от очите ни и вече плавахме през Коралово море към протока при остров Рейн от Големия бариерен риф. Коралово море се смята за най-опасната за корабоплаването част на Тихия океан поради многобройните малки островчета, плитчини, рифове и силни течения, които се срещат начесто там. Обаче като лавирахме внимателно с лодката си и бяхме винаги нащрек, ние го преминахме без премеждия и стигнахме благополучно „Бариерата“. Този голям риф, нямащ равен на себе си по размери, е огромна пречка за морския трафик. Той се простира на разстояние около хиляда мили покрай североизточния бряг на австралийския континент и стига чак до Нова Гвинея. При отлив рифът е почти наравно с водната повърхност и тук-там сред силния прибой, който се разбива непрекъснато по цялото протежение на Голямата бариера, се появяват безброй малки черни коралови скали. Те са толкова ниски, че се забелязват едва от около четири мили разстояние от корабна палуба, а поради силното течение, което иде от изток, минаването помежду им е крайно опасно след смрачаване. Протокът при остров Рейн представлява един от няколкото прохода, които могат да се използват от корабите, движещи се в източна или западна посока. Широчината на протока е около пет мили, а остров Рейн, отбелязан с фар, се намира почти в средата.

Скоро след като го преминахме, видяхме близо до едно ниско островче закотвена шхуна. Тъй като вятърът беше слаб, а водата спокойна, приближихме се до нея и по покана на капитана се качихме на борда. Той беше японец от остров Четвъртък, където се числеше шхуната, и се занимаваше с лов на трепанг, ядливата морска краставица, толкова високо ценена като деликатес от китайците. Целият екипаж отсъствуваше, зает с тази работа, и тъй като лодките се намираха на неголямо разстояние от шхуната, ясно виждахме как тези хора вършеха това. На всяка лодка имаше по двама туземци гмуркачи, единият от които гребеше, а другият често се гмурваше и вадеше някакви голи охлюви.

Спряхме тук за около два часа да погледаме гмуркачите и да побъбрим с капитана, който лично се занимаваше с разстилането и сушенето на охлювите на слънце. Забелязах, че около кораба се навъртат няколко големи акули, и във връзка с това запитах капитана не е ли опасно хората му да се гмуркат, докато тези хищници сноват наблизо. Той ме увери, че никога не е загубвал човек по вина на акула, макар че от години се занимава с тоя поминък. Тази констатация се потвърждава от собствените ми наблюдения. Околната вода гъмжеше от акули, но както на много други места, където те имат всички възможности да си хапнат човешко месо, така наречената човекоядка никога не се опитва дори да нападне човек. Несъмнено има видове, по-хищни от други, но аз съм стигнал до извода, че обикновената акула не е толкова лоша, колкото я смятат.

След като се сбогувахме с капитана на шхуната, взехме курс към нос Йорк, най-северната точка на австралийския континент, където Торесовият проток се стеснява до стотина мили. Времето беше отлично, вятърът — умерен, и по пътя си отминахме много островчета, някои твърде ниски и без растителност, докато други бяха покрити с кокосови палми и други дървета. Тук-там имаше закотвени малки шхуни, които ловяха бисерни миди или трепанги. Постоянно менящата се гледка правеше пътуването през Големия бариерен риф много приятно.

На смрачаване се закотвихме близо до едно от островчетата и стояхме там до сутринта, когато тръгнахме отново на път. В десет часа заобиколихме нос Йорк, а в четири часа следобед на същия ден, 22 септември, пристигнахме на остров Четвъртък. Тук бяхме сърдечно посрещнати от негово превъзходителство мистър Дъглас, местния управител, и населението, между което имаше и много европейци. Вечерта изнесохме беседа за пътешествието си, която илюстрирахме с прожекция на диапозитиви.

При остров Четвъртък е разположена голяма флотилия шхуни за лов на бисерни миди — малки корабчета от по двайсетина тона с екипаж от един гмуркач и четирима моряци. Някои от видните търговци ми казаха, че ловът на бисерни миди е много доходен поминък. Но понякога се търпят тежки загуби, защото времето не е винаги така благоприятно, както това, което ни се случи в ловния район, който обхваща целия риф и Торесовия проток. Преди няколко години тайфун връхлетял флотилията и за броени часове загинали около сто корабчета и четиристотин души.

Докато бяхме в пристанището, получих писмо от Оклънд, от което научих, че Бъкридж потеглил за Европа с лодка на име „Кеора“ и един помощник. Първия ден течението ги отнесло към брега, но след като извадили лодката от водата и я поправили, отплавали наново.

На 26 септември отпътувахме от остров Четвъртък. От югоизток духаше хубав бриз, а и времето беше чудесно, тъй че взехме курс през Арафурско море към Кокосовите острови в Индийския океан — местоназначението на новозеландския фруктов кейк, който все още чакаше в нашия трюм да изпълни своята роля. Трябваше да преплаваме приблизително две хиляди и петстотин мили разстояние и тъй като бризът се задържа, минахме входа на залива Карпентария, разстояние около триста мили, при сравнително хубаво време.

На третия ден от пътуването ни, когато се намирахме близо до остров Уесъл, от западната страна на залива, почувствувах внезапно силни спазми в стомаха. На борда имаше добра аптечка и аз прибягнах до различни лекарства, които сметнах за подходящи. Но въпреки всички очистителни, рициново масло и подобни силни средства, не получих облекчение. На борда разполагахме с много рибни консерви, от които често похапвах. Някои от тях трябва да са били развалени и са причинили неразположението ми. Изпитвах ужасни болки и тъй като нищо не ми помагаше, подкарахме към остров Уесъл, който стигнахме след няколко часа. За щастие попаднахме на удобно място за приставане, със спокойна вода и бряг със ситен пясък, гъсти дървета и зелени полянки. Привързахме „Тиликум“ и с помощта на Мак успях да сляза на брега. Под едно сенчесто дърво се строполих на тревата. Към страшните стомашни болки сега се бе прибавил много силен главобол и тъй като вече бях толкова отпаднал, че чувствувах края си близък, помолих Мак да донесе от лодката писмени принадлежности, понеже исках да оставя завещание, освобождаващо помощника ми от всякаква отговорност в случай че умра. Мак бе приклекнал до мен и като го погледнах, видях, че се чувствува не по-добре от мен.

— Мисля, че зная средство, което ще ти помогне — каза той.

— Тогава дай ми го непременно, каквото ще да бъде — отвърнах обнадежден.

— То или ще те излекува, или ще те умори — додаде Мак.

— Тогава по-добре ми дай първо нещата за писане — казах малко смутен.

— Не — възрази той, — най-напред ще ти дам лекарството, пък каквото ще да става! — и с тези думи тръгна обратно към лодката.

В това време аз лежах на брега, гърчех се и премислях миналото, настоящето и бъдещето. Ужасните болки разкъсваха тялото ми и аз виках на Мак да бърза с лекарството си, защото ми се струваше, че имаше цял час, откакто бе заминал. Когато се върна, той каза, че му трябвало десет минути да приготви средството, което „лекува или уморява“: чаша гореща вода и супена лъжица горчица. Той ги смеси и ми заповяда да ги изпия незабавно, до последната капка!

Наистина малко горчица с месо е хубаво нещо, а когато дозата е прекомерно голяма — всички знаем какво значи това. Но когато Мак ми каза да изгълтам този буламач, сметнах го за непосилно. Все пак, принуден от обстоятелствата и от настояването на Мак на всяка цена да взема лекарството му, аз вдигнах чашата към устните си и взех да пия гадната смес! Когато в гърлото ми влезе половината от течността, тя незабавно се опита да се върне обратно. Обаче реших да не допусна това и в случая победих. Но не съм в състояние да опиша чувствата, които бушуваха в душата ми. Коленичил до мен, както смътно забелязах, Мак се бе отдал на предишната си професия. Усещах, като че пламтя отвътре и стомахът ми ще експлодира. Тъкмо се канех да обвиня Мак, че ме е уморил, изведнъж се разбушувах. Чувах как отец Мак се моли да бъда избавен от страдания, после горчицата заработи и преди да изтекат десет минути, в стомаха ми почти не остана нищо! Почувствувах чудно облекчение и след кратка почивка дойдох на себе си.

Браво, доктор Мак! Но принудителното повръщане ме бе много изтощило; затова Мак се запретна да ми приготви чиния овесени ядки. Те ми помогнаха да се вдигна отново на крака и скоро започнах да се чувствувам добре както винаги.

Свечеряваше се, а бяхме на брега от два часа. Вятърът беше много тих, времето — хубаво, а и мястото — подходящо за лагеруване, та решихме да пренощуваме. Благоприятното време продължи и на другата сутрин, затова след като закусихме с апетит, всеки грабна по една пушка да половуваме; но навътре местността изглеждаше песъчлива и гола и не личаха никакви следи от селище. Не виждахме нищо достойно за обстрел и понеже денят обещаваше да бъде горещ, не отидохме по-нататък, а се върнахме обратно към малкия си плаващ дом, доволни, че сме се прибрали, макар и без дивеч.

В десет часа „Тиликум“ вдигна всичките си ветрила и при лек бриз пое отново на запад. През следващите два дена изминахме сто мили от маршрута си, ала след това три дни имахме безветрие. Тогава изпитахме най-големите горещини през цялото пътуване. Ако не беше брезентът, опнат над кърмата на лодката, вероятно щяхме да се стопим на мазни петна. Но като мокрехме от време на време брезентовия покрив, можахме да изтърпим това мъчително време сравнително леко.

През трите дни на затишие небето беше ясно и с помощта на моя морски телескоп виждах отчетливо на значителна дълбочина водите под нас. Тук открих най-голямото разнообразие на морска фауна, което съм наблюдавал през пътешествията си по море. Близо до лодката ни лежаха неподвижно няколко големи, сиви акули, а по-надолу се забелязваха други, които сновяха насам-нататък. Всяко от тези чудовища беше придружено от ято риби-лоцмани. Последните са малки, със синкавочерни ивици. Около дузина от тях се въртяха бързо около главата на една акула, като от време на време влизаха в устата ѝ, но скоро пак излизаха. Веднъж съзрях двайсетфутова акула, очевидно заспала на пет фута от дъното на лодката. През телескопа си виждах ясно, че очите ѝ са затворени; единствената движеща се част от дългото ѝ тяло беше опашката, която бавно се поклащаше насам-нататък. Лоцманите ѝ обаче, изглежда бяха нащрек; те плуваха около великана, сякаш следяха за опасност. Това беше забавна сцена от живота в солените дълбини и след като я наблюдавахме известно време, аз грабнах едно гребло, за да събудя нашия приятел. Но колкото и бърз да бях, акулата се измъкна от опасността, преди да успея да я стигна.

Освен акулите и техните лоцмани имаше голямо разнообразие от риби с различна големина и окраска. Те бяха или неподвижни, или се движеха лениво, като че дневната горещина действуваше и на тях. Забелязах една жълта морска змия, дълга три-четири фута, която се провираше доста бързо през рибното ято. Много от тези отровни влечуги се извиваха и сновяха във всички посоки надълбоко или пляскаха почти по морската повърхност. Но всичките, независимо накъде отиваха, проявяваха същата забързаност, в противовес на заобикалящите ги перконосни философи. Видът на тези странни създания беше достатъчен, за да предизвика тръпки у човека. С изключение на сирената и тайнствения морски змей, тук като че ли бяха представени всички обитатели на морето.

Духаха слаби, променливи ветрове, които се редуваха със затишия и прекрасно време. Тези условия продължиха близо един месец. Една вечер седях в кокпита, пушех лулата си и чаках бриз, който да ни тласне към Индийския океан. Изведнъж усетих как лодката потрепера като от земетресение.

— Какво е това? — извика Мак от каютата, където лежеше на койката си.

— Земетресение — обадих се аз, ала сам се чудех какво ли може да бъде.

— Тогава трябва да е моретресение — отвърна помощникът ми.

Точно в тоя момент почувствувахме нов трус и се сетих, че някоя голяма риба може да се отрива или блъска в дъното на „Тиликум“, от което той потреперва от единия до другия край, затова незабавно грабнах едно гребло, мушнах здраво в ребрата нашия неканен гост, който и да беше той, и го принудих бързо да се оттегли.

Близо до остров Батърс, от южната страна на Арафурско море, има широка плитчина, наречена Сирената. Моряци ми бяха разправяли, че там е убежището на прочутите морски сирени. Други свързват това название с простия факт, че някакъв кораб със същото име потънал в плитчината. Както и да е, решихме да навестим това място и променихме курса си в тая посока.

Когато наближихме жилището на морските хубавици, направихме си пътека на косата и си придадохме приличен вид, като че отивахме на неделна вечерна литургия. Когато стигнахме плитчините, вятърът отслабна, а водата се успокои. Затова отново нагласихме водния си телескоп и затърсихме внимателно дамите. Видяхме много риби, които сновяха наоколо, но дали бяха „кавалери“ или не, трудно можеше да се определи. Както и на други места, тези води кипяха от живот, но сирените вероятно бяха на пикник, защото не можахме да открием местонахождението им. Разбира се, и тук се повтаряше старата история: както винаги, нямах късмет с дами!