Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (12)

        Вижда се земя

След бурята се установи хубаво и ясно време с приятен, устойчив, попътен северен вятър, благодарение на който „Тиликум“ изминаваше от сто до сто и петдесет мили на ден. На 17 юли, скоро след закуска, от дясната страна на носа си забелязахме ветрило, вероятно на голям ветроход, който пътуваше на изток. Променихме курса си, за да пресрещнем непознатия кораб. Сутринта вятърът беше сравнително слаб и доста забави срещата, която стана чак към единайсет часа. Когато застанахме борд до борд, видяхме, че корабът е американската баркентина „Мери Уинкелман“, идваща от Хонолулу с товар от захар, на път за Сан Франциско. Капитанът и жена му ни поканиха на обед на борда, но тъй като в това време имаше силно вълнение, страхувахме се малкото ни кану да не пострада, ако някоя вълна го блъсне в борда на баркентината.

— Искате ли пресен хляб? — запита ни жената на капитана.

С благодарност приехме предложението и капитанът ни спусна няколко хляба.

След като сравнихме данните си за географската дължина, казахме си „сбогом“ и насочих „Тиликум“ пак на юг. Мястото на срещата ни с „Мери Уинкелман“ се намираше на триста и петдесет мили югозападно от Сан Франциско. Точно когато обърнах „Тиликум“ по курса, капитанът извика: „Ще съобщя за вас, щом пристигна в Сан Франциско“ — и изпълни обещанието си, както узнах по-късно. Вятърът се задържа слаб цял следобед, ала в три часа баркентината се изгуби от очите ни и ние отново останахме сами в океана.

Сам-самички, сам-самички

сред безбрежното море!

Ден след ден времето продължаваше да бъде хубаво и ясно, а вятърът — слаб и променлив, от север. Изминавайки средно по стотина мили на ден, скоро попаднахме на североизточен пасат, който беше също умерен, при хубаво, ясно време. Дори сладководен яхтсмен би могъл да преплава с „Тиликум“ тази част от Тихия океан. Моят помощник мислеше тогава, че е свършено с неприятностите и че ни очаква само хубаво време и спокойно плаване. Времето наистина беше хубаво, а плаването ни — доколкото спокойно може да бъде всяко плаване, но колкото повече наближавахме екватора, от ден на ден времето ставаше все по-топло и по-топло. На края стана толкова горещо, че беше почти невъзможно да се спи в каютата. Щом легнехме, от нас почваше просто да се лее пот. А седнехме ли после в кокпита, не можехме да държим очите си отворени, докато управлявахме. А трябваше да управляваме на всяка цена. Една нощ, когато бях заспал по време на вахтата си в каютата, чух плющене на ветрила и се събудих. Рекох си: „Охо! Моят помощник е заспал на кормилото!“ Тогава надзърнах от вратата на каютата и видях как главата му се клатушка насам-натам, а лодката е обърната срещу вятъра.

— Хей, събуди се — креснах.

Той моментално се събуди, а после отрече, че бил заспал, и тъй като нямаше място на „Тиликум“ за водене на спорове, вдигнах ръце.

Ден след ден духаше все лек североизточен вятър и някои дни изминавахме само по петдесетина мили. Времето също се задържа много топло. След около една седмица помощникът ми пак заспа на кормилото и отново ме събуди плющене на платна. Като надзърнах от стълбата на каютата, видях го в същото положение, както предишния път. Нощта беше тъмна и облачна и той не можеше да ме забележи отвън, затова гребнах ведро морска вода, от вътрешността на каютата излях водата на главата му и пак си легнах, без да ме види. Както казах по-горе, моят помощник беше журналист, та умееше да си служи с езика, ала мисля, че мистър Лъкстън не би желал да види отпечатани изразите, които употреби тогава, тъй че ще ги премълча, за да не го изложа.

След около три часа аз станах и както винаги казах:

— Добро утро, Норман.

Той не отговори, но ме изгледа накриво.

— Какво има, Норман, да не ти е зле? — запитах аз.

— Виж какво, Джон — рече той, — тази лодка трябва да бъде зад стъклена витрина вместо на море.

— Защо? — полюбопитствувах аз.

— Съд, който загребва вода в такова време, е годен да плава само във воденичен вир — и си послужи пак със своеобразния си език.

Вероятно не знаеше, че аз съм му плиснал водата, но като помисли след време, изглежда разбра, защото след няколко нощи и мен ме обля подобна вълна, но на сутринта се задоволих да кажа само:

— Съгласен съм с теб, Норман, тази лодка трябва да бъде зад стъклена витрина или във воденичен вир.

През втората половина на юли, когато се намирахме на седемнайсет градуса северна ширина и сто двайсет и пет градуса западна дължина, пасатът значително отслабна и небето се заоблачи. В три часа следобед силен западен шквал, примесен с дъжд, връхлетя „Тиликум“ и ни принуди много бързо да приберем ветрилата. Шквалът беше кратък и не ни причини никакви щети, но по времето познах, че сме излезли от североизточния пасат и сме навлезли в така наречената спокойна зона, или зона на безветрие. Твърде необичайно и безспорно много злополучно е да загубиш североизточния пасат толкова скоро, защото обикновено това значи продължителен период на лошо и неблагоприятно време, каквото наистина ни се падна. Не мога да проумея защо тази част на океана се нарича спокойна зона, тъй като, съдейки от неприятностите, които имахме там с „Тиликум“, а и от предишния си опит, бих я нарекъл всичко друго, само не и така. „Зона на моряшките главоболия“ би било далеч по-подходящо название. Шестнайсет дълги дни и нощи имахме само главоболия с времето и ветрилата; непрекъснато вдигаш и смъкваш ветрила, опъваш ги или ги отпускаш. През този период времето се менеше по петдесетина пъти на ден. Ще ливне кратък дъжд, после слънцето ще блесне над нас. След това пък ще ни връхлети силен шквал и дъжд едновременно, но двамата с помощника ми се държахме здравата. Мисля, че никой от нас не задряма над кормилото, докато минавахме през тази зона на неприятностите. По времето, когато преживявахме всички тия мъки, разстоянието до най-близката земя беше около хиляда и петстотин мили, тъй че нямахме възможност да се приближим до бряг и да се привържем за някое дърво, както стана при остров Ванкувър.

Един ден от югозапад дойде силен шквал с дъжд, който ме принуди да прибера всички ветрила, когато ни настигна, но след десетина минути шквалът зави на север, после на изток и на края на югоизток, след което дъждът спря, небето се проясни и вятърът се превърна в постоянен силен бриз, който скоро ме убеди, че сега сме в зоната на югоизточния пасат. Тогава се намирахме на около пет градуса северна ширина и сто двайсет и осем градуса западна дължина, а курсът ни беше към Маркизките острови, в приблизителна посока юг-югозапад и на разстояние хиляда мили. Плавайки бейдевинд, можехме да стигнем благополучно Маркизките острови, но поради много силния вятър, който не позволяваше на „Тиликум“ да се движи бейдевинд, променихме решението си и вместо да продължим към Маркизките острови, се насочихме към остров Пенрин, на осем градуса и петдесет и пет минути южна ширина и сто петдесет и осем градуса и шест минути западна дължина. Югоизточният пасат беше благоприятен за курса ни към Пенрин, а когато постепенно премина в източен-североизточен, стана още по-благоприятен, защото духаше в лявата раковина, което беше най-изгодно за „Тиликум“. След няколко дни пресякохме екватора и оттам нататък имахме вятър, колкото си искаме.

Използувайки всички ветрила, ние изминавахме по сто и петдесет — сто и седемдесет мили на ден, а най-доброто дневно постижение на „Тиликум“, което представляваше и рекорд за цялото пътуване, беше сто седемдесет и седем мили. По това време помощникът ми бе станал вече отличен кърмчия, иначе нямаше да можем да се справим, защото за да изминаваме такова разстояние, кануто не биваше да спира нито за минута. Силният пасат предизвикваше големи вълни, които понякога се разбиваха много силно, а когато такава вълна ни връхлетеше със страшен рев, помощникът ми въртеше глава насам-нататък да следи приближаването ѝ. И сегиз-тогиз подхвърляше:

— Джон, май най-добре е да легнем на дрейф, това не ми харесва. Ставам нервен.

— Сега не е време за дрейфуване — казах аз. — Просто следи носовата част на лодката и компаса, поддържай курса ѝ и всичко ще бъде наред.

Не беше време за дрямане над кормилото, защото небрежността в управлението би имала лоши последици, ала докато държахме „Тиликум“ в курс, нямаше никаква опасност за него. Разбира се, понякога водата заливаше палубата, а друг път влизаше дори в кокпита и здравата ни измокряше, но тъй като времето беше топло, това ни най-малко не ни безпокоеше. Така или иначе, „Тиликум“ плава неотклонно по западния си курс до 1 септември вечерта, когато според изчисленията ми трябваше да бъдем много близо до остров Пенрин. Легнахме на дрейф за през нощта и зачакахме да се съмне, а на сутринта пак поехме по посоката на югоизточния пасат.

В седем часа, както обикновено, закусихме, и докато ядяхме, помощникът ми каза:

— Обзалагам се, че твоят солник не показва времето точно и няма да можем да намерим острова.

В тоя момент според изчисленията ми трябваше да бъдем само на около дванайсет мили от острова, тъй че почнах да мисля, че нещо куца в мореплавателното ми изкуство. Ала не желаех да издавам пред помощника си тези опасения. До тая сутрин бяхме плавали петдесет и осем дена по море, затова и на двамата много ни се искаше да стъпим отново на твърда земя и да се поразтъпчем.

В лоцията ми Пенрин беше отбелязан като ниско островче, широко около осем мили, което може да се види от корабна палуба от осем-девет мили разстояние. Поради малка грешка в изчисленията ни сигурно го бяхме отминали, без да го забележим, но тъй като все пак разстоянието не беше много голямо, все още се надявах да го открием. Във всеки случай поддържах неотклонно досегашния курс. Помощникът ми се намираше в каютата, където миеше съдините от закуската и в същото време мърмореше и ръмжеше, загдето съм взел обикновен часовник вместо хронометър, та какво ще стане с нас, ако не стигнем земя и тъй нататък. Волю-неволю слушах мърморенето му, но същевременно очите ми щяха буквално да изскочат да търся земя. Небето беше съвсем ясно, а приятелят ми още се занимаваше със съдините, когато ми се стори, че виждам пред себе си нещо, което приличаше на земя. Но то изчезна отново толкова бързо, колкото се бе появило на хоризонта. Аз продължавах да гледам в същата посока и след минута-две видях пак същото.

— Земя отпред — извиках.

За секунда помощникът ми се озова до мен.

— Къде? — запита той.

Тя бе изчезнала отново и тъй като помощникът ми не можеше да я види, погледна мен, но преди да успее да каже каквото мислеше, аз я забелязах пак.

— Ето я — казах; този път и двамата я виждахме и вече знаехме, че е истинска земя.