Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (15)

        Самоа

Сутринта на 25 септември, след като се сбогувахме с всички туземци на брега, включително и с двете млади принцеси, се качихме на борда да отпътуваме. Мнозина от туземците дойдоха с канутата си да ни изпратят.

Опитвайки се да вдигнем котвата, усетихме, че тя се е заклещила за дъното и не можеше да помръдне. Туземният капелмайстор, който беше един от изпращачите ни, отиде до брега с кануто си и след минута-две се върна с воден телескоп, с който се спусна във водата. Като поплува наоколо и огледа дъното с телескопа, скоро намери котвата. Тогава сложи телескопа настрана и се гмурна. След като престоя под вода почти цяла минута, той изплува с котвата на „Тиликум“ в ръка, приближи се и я прехвърли на борда. Предложих да платя за услугата, но той не прие. Благодарихме му, казахме още веднъж „сбогом“ на тия, които се бяха качили на борда да ни изпратят, те се върнаха в канутата си, а ние вдигнахме ветрила и поехме към остров Дейнджър, отстоящ на около триста мили.

Времето беше ясно, а вятърът умерен, от изток-югоизток, но когато се отдалечихме от подветрената страна на острова, той се засили и към обед островът изчезна от очите ни. Докато бях на кормилото, помолих помощника си да отвори вързопа, който двете принцеси бяха донесли на борда ни точно преди да отплаваме, когато той стори това, намерихме в него две печени пилета. Излишно е да казвам, че обядвахме с пилешко.

Поради доста слабия пасат тристата мили до остров Дейнджър изминахме за три дни, през които имахме чудесно време и нищо необикновено не се случи, само една нощ уловихме няколко летящи риби. Това стана, като сложихме на палубата силен фенер, към който те летяха и много често се удряха във ветрилото и падаха на палубата. Летящите риби са едни от най-вкусните риби, които могат да се намерят в солени води, затова добре се възползвахме от тях.

На 28 септември, малко преди да се мръкне, съгледахме острова, но тъй като името Дейнджър, отбелязано на картата, ни плашеше^[1], легнахме на дрейф за през нощта, а на другата сутрин призори вдигнахме ветрила и се насочихме към него. Когато приближихме сушата, видяхме три малки и наглед отделни острова, ала впоследствие те се оказаха свързани и заобиколени от ниски коралови рифове, в които се разбиваха големи вълни. Заставайки с левия борд към острова, рифовете и прибоя, при силен бриз ние следвахме буруните, докато се приближихме до най-западния от островите. Тъй като остров Дейнджър няма нито лагуна, нито пристанище, където да влезе кораб, селищата са от западната страна. Когато заехме изгодно положение, ние се насочихме към едно село, което забелязахме между кокосовите палми, а щом приближихме сушата, измерих дълбочината, за да намеря подходящо място за закотвяне, но водата чак до брега беше все дълбока. Цяла тълпа туземци се завтече към нас и един от тях, който говореше малко английски, ни каза, че водата е прекалено дълбока за закотвяне, но ако забием котвата си в брега, вятърът няма да позволява на лодката да се блъсне в него. Послушахме съвета на туземците и „Тиликум“ явно се закрепи добре, извън всякаква опасност.

Тогава същият туземец се представи като вожд на остров Дейнджър и ни покани в селото на брега. Тъй като не исках да оставям „Тиликум“ на такова несигурно котвено място, отклоних поканата. Наближаваше два часът и поради опасността за корабоплаването около остров Дейнджър, казах на вожда, че желаем да вдигнем пак котва, за да се измъкнем от заобикалящите ни рифове, преди да се е стъмнило. Това изглежда не се хареса на вожда, но като разбра, че няма да отстъпим, ни помоли да останем поне един час, с което се съгласихме. Той веднага прати двама от хората си в селото и след около половин час те се върнаха натоварени с кокосови орехи и яйца. Поблагодарихме му и потеглихме. След като заобиколихме един доста дълъг коралов риф, простираш се в северозападна посока, взехме курс към Самоа, на около четиристотин мили, които изминахме за три дни почти при същия вятър и същото време, както по пътя от остров Пенрин дотук. Когато наближихме пристанището, видяхме над целия град знамена, смъкнати наполовина, и първата новина, която научихме, беше, че президентът на Съединените щати Маккинли бил убит преди около една седмица, но печалната вест била получена в Самоа едва тая сутрин. Апиа беше първото пристанище, в което се наложи да влезем и излезем като всеки друг дълбоководен кораб, но мистър Райнхарт, началникът на митницата, след като се качи на борда ни и видя размерите и конструкцията на нашето корабче (при което каза с усмивка, че не би прекосил и воденичен вир с „Тиликум“), ни освободи от всякакви пристанищни такси.

В Апиа останахме няколко дена, през което време се запознахме с бившия крал на Самоа, а някои от знатните граждани дадоха в наша чест самоански банкет, на който сервирането на кава беше най-интересната атракция. Донесоха един корен, от който се прави кавата, нарязаха го на парчета и ги дадоха на три самоански хубавици, и след като помощникът ми прегледа зъбите им и обяви, че те са чисти и лъскави, трите насядаха на чиста рогозка около една паница и сдъвкаха корена на рядка кашица. Когато приготвиха достатъчно корен, сложиха го в паницата, напълнена до половина с вода, в която го измиха и изстискаха с ръце, докато извлякоха и последната капчица сок и го размесиха с вода; след като го прецедиха през чист ленен парцал, той придоби белезникав цвят. Тогава го поднесоха в кокосови черупки, ала за мен той имаше всякакъв друг вкус, само не и приятен; все пак от учтивост и аз като останалите изпих тази мътилка на един дъх. Напълниха отново чашите и церемонията се повтори няколко пъти, тъй че когато се приготвяхме да си тръгваме, усещах, че краката ми се подкосяват, а след малко почнаха съвсем да не ме държат и не можех да вървя! Тогава разбрах, че кавата е упоителна напитка, но че вместо да удари човека в главата като другите силни напитки, засяга главно долните му крайници.

Островите Самоа, жителите им и техните обичаи толкова често са описвани, че няма да се спирам на тях, а ще продължа пътуването си.