Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (6)

Глава VI
История на голямото съкровище
Къде е скрито то? Търсенето и неговите трудности

Остров Кокос е около три мили широк от север към юг и четири мили дълъг от изток към запад. Брегът се състои главно от стръмни, зъбести скали, зад които местността е планинска. Най-високата ѝ точка е около три хиляди фута. Островът е покрит с буйна растителност. Близо до брега растат нагъсто малки нискостеблени дървета. Тъй като е разположен в зоната на безветрие, валежите са обилни и от планините се спущат няколко големи потока, които се вливат в океана. Речицата, в която беше закотвена „Сора“, гъмжеше от прекрасна сладководна пъстърва. Водата е много добра за пиене. Близо до брега има изобилие от годна за ядене риба; тук намират убежище и големи акули. Хиляди морски птици кръжат около острова. Заливите Чатъм и Уейфър са единствените удобни места за закотвяне. Последният се намира от северната страна на острова и се простира в посока изток-запад, а именно в подножието на възвишенията от северната страна на залива иманяри от различни части на света са ровили в различно време земята. Всички до един, подобно на адмирал Палистър, са напуснали острова, без да намерят обекта на посещението си.

Когато огледах мястото, където според Гислер било заровено съкровището, което търсачи от далечни страни са дирили напразно, си помислих: колко ли време са мъкнали тонове и тонове злато през гъстата растителност, с която беше покрита земята? Хефнър ми бе разказвал как съкровището е попаднало там; освен това във Виктория бях видял на картата ориентировъчен знак, който започваше от една малка скала на около миля северозападно от залива Уейфър и минаваше през пясъчната коса. Изглежда, съкровището беше заровено от лявата страна на линията, прокарана от скалата през пясъчната коса. Това засили вярата ми в думите на Хефнър и ме накара да се замисля.

Мистър Хефнър ми бе обяснил накратко как съкровището е стигнало до остров Кокос.

Преди приблизително сто години Перу и Чили били във война. Чилийските войски побеждавали и тъй като имало опасност Лима, столицата на Перу, да капитулира, зашили перуанската хазна в биволски кожи и я прехвърлили за съхранение на борда на един английски кораб на име „Мери Дайър“, закотвен в пристанището Каляо. Екипажът на „Мери Дайър“ напил перуанската стража, оставена на борда да пази съкровището, и когато тя била вече съвсем пияна, отървал се от нея и отплавал с кораба и товара.

Станало известно, че „Мери Дайър“ има много малко припаси на борда си, така че ще бъде принуден да се отбие в някое съседно пристанище, за да се снабди с необходимите провизии за дълъг път. Ето защо пратили един перуански катер да дири пиратите. Ветровете по перуанското крайбрежие духат почти винаги от юг, затова предположили, че корабът е отплавал в северна посока. Катерът се отбивал във всички пристанища, претършувал всички островчета край брега, прекосил към Панама и тъкмо се готвел да отплава, „Мери Дайър“ се задал. Катерът го пресрещнал пред пристанището и заловил екипажа му. Тогава претърсили „Мери Дайър“, но съкровище не намерили.

Осем души от екипажа, който се състоял общо от единадесет човека, били разстреляни. Капитана, първия му помощник и един юнга задържали като пленници, но поради немарливостта на перуанските офицери на катера капитанът и помощникът изчезнали през нощта.

Тогава от екипажа останал само юнгата. Той дал показания в смисъл че скрили съкровището на някакъв малък остров, но не знаел нито името, нито местоположението на острова. Капитанът на катера заключил, че то може да бъде само на остров Кокос, и катерът тръгнал на запад, а когато пристигнал, юнгата веднага познал острова, където било скрито съкровището. Той заявил също, че именно в залива Уейфър били откарани с лодки златните кюлчета, но тъй като корабът се намирал извън залива и не позволили на юнгата да слезе на брега, не можел да посочи точното място, където е заровено съкровището. Тогава екипажът на катера претърсил острова надлъж и нашир, но нищо не намерил. Нито дори следи сред растителността.

Че не са могли да открият никакви следи сред растителността толкова скоро, след като екипажът на „Мери Дайър“ напуснал острова, ми се струва просто невероятно. Според мен съкровището не може да е било заровено на посоченото място. Ето защо реших, че ориентирът на Хефнър — от скалата през пясъчната коса — е правилен. След като огледах внимателно подножието на възвишенията и самата пясъчна коса, стигнах до заключение, че ако бях на мястото на капитана на „Мери Дайър“, непременно щях да заровя съкровището в косата, и то по следната причина. Самата коса е от твърд пясък и при отлив се оголва. При прилив остава под три фута вода и не би било особено трудно да се натовари една лодка, да се прекара над косата при прилив, а когато водата се отдръпне, съкровището да се разтовари на сухо и да се зарови. После, след около шест часа време, когато първата приливна вълна залее косата, ще бъдат заличени всякакви следи.

Косата, както вече споменах, е дълга около триста ярда и широка около половин миля и тъй като през повечето време се намира под вода, човек трябва да има инструменти, за да може да търси съкровището; а такива не притежавахме. Ето защо не споделих с никого мислите си, само попитах Гислер претърсвана ли е някога пясъчната коса, на което той отговори отрицателно.

Джек и Мак бяха на същото мнение: че ако обектът на диренията е бил скрит в подножието на възвишенията, той отдавна е щял да бъде намерен, защото всички търсения са били съсредоточени там.

На другата сутрин Мак грабна пушка с намерение да изследва вътрешността на острова и да опита сръчността си като стрелец по диви свине. Джек пък взе лодката да изучи брега на запад от залива Уейфър, а моето занимание тази сутрин беше да обиколя пясъчната коса, да стрелям и същевременно да си отварям добре очите, да не би от земята да се подадат златни кюлчета; но напусто. Наближаваше обед, когато Джек се върна от обиколката си покрай брега ухилен до уши и въпреки че на около половин миля от нас нямаше никого, ми прошепна на ухото:

— Намерих съкровището!

— Я не се занасяй! — казах аз.

— Честна дума. Ела да видиш — отвърна той.

Беше почти пладне и при все че и двамата бяхме много гладни, решихме да не чакаме обеда.

— Трябва да натоварим една лодка, преди да седнем да ядем — каза Джек.

Взехме кирка и две лопати и тръгнахме с лодката си да я напълним със злато. Аз грабнах греблата, а Джек седна на кърмата да ми показва пътя. Когато излязохме от залива, видяхме, че е настъпило силно вълнение и вълните се разбиват в брега със страшен рев.

— Ето там е — каза Джек, сочейки брега.

Трябваше да слезем и тъй като по онова време не умеех да прекарвам лодка през прибой, а знаех, че Джек е много по-опитен в това отношение, помолих го да поеме греблата.

Лодката ни беше малка, а и двамата бяхме донякъде развълнувани от добрата новина, та докато си сменим местата с Джек, тя се прекатури. И двамата се видяхме изхвърлени в солената вода, и то на около двеста ярда от сушата. Джек ми каза да плувам към брега, добавяйки:

— Аз съм по-добър плувец от теб, затова ще измъкна лодката.

Мислех, че полека-лека ще успея да стигна брега, затова заплувах към него. Навярно бях изминал около една трета от пътя, когато Джек извика:

— Пази се от акули!

Знаейки, че това място гъмжи от тези морски чудовища, естествено, аз се огледах дали не се виждат наоколо. Не можах да забележа нищо, а Джек, яхнал дъното на лодката, се кискаше, като че ставаше нещо много смешно. Мисля, че ако бях добър плувец, щях да се върна при лодката и веднага да я измъкна с Джек, но тъй като не ме биваше за такъв, не можех дори да си отворя устата от страх да не нагълтам солена вода. Ето защо продължих към брега, успях да се измъкна благополучно на него през прибоя и запълзях по пясъка на четири крака по-скоро като удавен плъх, отколкото като човешко същество.

След като го нарязах за навика му да се шегува, продължихме към мястото, което според Джек представляваше нашата цел, и скоро го стигнахме. Тази мисъл му бе навял един голям плосък пясъчник, разположен пред малко парче равна земя и много приличащ на каменна стена, но това беше само пясъчник и нищо друго. От дъждовната вода, стичаща се от планините, той се бе напукал на много места и тъй като, естествено, пукнатините се бяха запълнили с пясък, камъкът напомняше изкуствена стена.

По време на престоя си на острова бяхме настанени в дома на Гислер и след като се върнахме от опасното си пътешествие, хапнахме хубаво от великолепния обед, който ни бе приготвил нашият приятел. Мак още го нямаше.

— Предполагам — каза Джек, — че когато се прибере нощес, ще донесе цяла торба ловджийски вицове за глигани.

— Да, възможно е — отвърнах аз, — но те няма да ми дотегнат толкова, колкото ми дотегнаха твоите вицове за съкровища.

Очаквах Мак да се върне преди смрачаване и не бих се учудил дори да чуя, че земята е постлана с избити глигани; но когато се мръкна, него още го нямаше. На остров Кокос липсват пътеки и поради много гъстата растителност чужденец трудно би се ориентирал посред бял ден, а камо ли в тъмна нощ. Заключихме, че нашият другар не е могъл да налучка обратния път към лагера, затова е дал няколко сигнални изстрела, но не е получил отговор. Тогава накладохме голям огън, като същевременно стреляхме последователно няколко пъти.

Тъй като до полунощ нямаше никаква следа от Мак, бяхме уверени, че нещастникът ще трябва да прекара тая нощ сред планините, а понеже валеше доста силно, ще му бъде много неприятно. Гислер каза на немски:

— Ich glaube der Kerl ist von Schweinen gefressen worden. (Мисля, че свинете са го изяли.)

Продължихме цяла нощ да даваме сигнали, но не получихме никакъв отговор от изчезналия си другар.

Когато се съмна, дъждът още валеше, но към осем часа времето се изясни и тъй като Мак не се появяваше, мистър Гислер тръгна да го търси. Почти се страхувах, че може да се е случило нещастие с другаря ни, понеже бях чувал, че ако дива свиня се види в безизходица, се нахвърля върху човека. Знаейки, че Мак непременно би нападнал глиган, ако му се яви такава възможност, боях се, че той няма да излезе победител.

Около два часа след като Гислер тръгна да го търси, чух двоен изстрел близо до къщата и когато се огледах, видях, че иде Гислер, следван по петите от Мак, който изглеждаше в много весело настроение.

— Къде се губиш цяла нощ, Мак? — запитах аз.

— Бях на лов — отговори той, — а на такъв хубав лов не съм ходил в живота си.

— По дяволите твоят лов — казах. — Защо не се прибра снощи?

— Нямаше да ми говориш така, ако беше видял колко диви свине съм избил — възрази Мак.

Гислер ми разказа, че заварил приятеля ни седнал на едно повалено дърво да закусва с кокосов орех.

— Уверен съм — добави той, — че Мак не е могъл да намери пътя дотук, но не иска да си признае.

Тъй като и двамата бяха мокри до кости, влязоха в къщата да се преоблекат, след което нашата добра домакиня, мисис Гислер, сложи на масата обед и ако е имало някога човек с апетит, това беше Мак. В началото той бе толкова погълнат в яденето, че нямаше време да говори, но когато засити глада си, лека-полека подхвана ловджийските си истории и както бе предрекъл Джек, излезе, че Мак е осеял целия остров с убити глигани. Старият губернатор слушаше внимателно и щом Джек или аз подхвърлехме, че Мак изглежда има много живо въображение, Гислер му се притичваше на помощ, като казваше:

— Не, не, вие не познавате тоя остров така, както го познавам аз. Тук има много глигани.

Разбира се, старият губернатор не познаваше Мак така, както го познавахме ние, затова го подкрепяше почти във всичко, което кажеше, до момента, когато Мак заяви, че застрелял в западния край на острова глиган, голям като крава. Това беше вече прекалено за губернатора и той заклати бакенбардите си, защото знаеше, че на острова не може да се намери диво животно дори с приблизително такива размери. Мак както винаги беше готов да се закълне в думите си и предложи да ни заведе да видим глигана. Разстоянието до югозападния край на острова по права въздушна линия бе около четири мили, а като се вземат пред вид нанадолнищата и нанагорнищата, завоите и криволиците из планините, би се удължило на около осем мили. А губернаторът, държейки сметка за влагата, гъстия храсталак, обрасъл целия остров, и всичко друго, рече:

— Виж какво, Мак, преди да отида до югозападния край на острова да търся доказателство, ще пратя теб и умрелия ти глиган при дяволите.

И аз мислех същото.