Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (26)

        Дами на борда. Мокър следобед

След като прекарахме няколко дни в Палмърстън Норд, пак се качихме на влака и като направихме кратки престои във Фийлдинг и други провинциални градове, продължихме към Уангануи, който е доста голямо пристанище, разположено на около четири мили от устието на река Уангануи, една от най-красивите в света. Напреко на устието на реката има пясъчна коса, над която понякога вълните се разбиват с голяма сила, и тъй като някои уангануйци бяха чели за подвига ни при Съмно, помолиха ни да възпроизведем този подвиг. Ето защо започнаха приготовления за демонстрация, този път със самия „Тиликум“, и то с вдигнати ветрила.

По време на престоя ни в Уангануи бяхме настанени на квартира в един хотел, собственост на млада двойка, която като почти всички новозеландци обичаше спорта. Те ме помолиха да бъда тъй добър да ги поразходя с „Тиликум“ и аз отговорих, че в определения за демонстрацията ден с удоволствие ще ги взема с нас и ще ги закарам чак до речното устие.

— О, благодаря ви — възкликна дамата, — ще бъде много приятно!

Ще се опитам да опиша на читателите си колко приятна излезе тази разходка.

Когато дойде определеният ден, собственикът не можеше да остави заведението си поради много работа. Затова мястото му зае една приятелка на семейството, която с радост се съгласи да придружава съпругата, тъй че в приятната компания на двете дами се спуснахме по течението на Уанганун. Когато стигнахме устието на реката, вятърът утихна, вследствие на което изгледите да изпълним успешно демонстрацията се влошиха. Около два часа към нас заприиждаха големи и буйни вълни, които почти отнесоха косата. От Уангануи с влак бе надошъл много народ да гледа как „Тиликум“ ще мине косата. Но тъй като нямаше ни най-лек бриз, лодката не можеше да плава с ветрила, ето защо настанилите се по брега изглеждаха разочаровани.

— Трябва да се направи нещо, за да се предизвика малко интерес — казах аз на помощника си, — но как?

За щастие точно в тоя момент от Уангануи пристигна един катер, дълъг около тридесет фута, с цяла дузина пътници на борда, и тъй като косата оставаше цяла, капитанът му предложи услугите си да ни прекара на буксир през нея. Когато всичко беше готово за тръгване, посъветвах двете ни спътнички да слязат на брега.

— Не, моля ви се, капитане — умоляваше нашата хазяйка, — не ни гонете тъкмо сега, когато започва истинската забава!

— Мили дами — помъчих се да ги убедя аз, — няма да бъде чак толкова забавно, ако някоя от ония големи вълни рече да се стовари върху нас, когато излизаме от устието.

— Това няма да има ни най-малко значение за нас — увери ме другата.

— Ами ако се намокрите със солена вода? — запитах аз.

— О, ще ни бъде страшно интересно! — увериха ме и двете.

Чувствувайки се сигурен, че нищо сериозно няма да се случи, аз не възразих повече и казах на капитана на катера да тръгва. След няколко минути бяхме сред големите, дълги вълни.

Носейки се над косата със скорост шест мили в час, и двете лодки се вдигаха спокойно върху прииждащите талази, докато стигнахме средата на плитчината, където една изключително голяма вълна се вмъкна между катера и лодката. Веднага разбрах какво ще стане, но то се случи толкова бързо, че вълната ни връхлетя, преди да успеем да приютим дамите в каютата. А преди вълната да ни настигне, и четиримата седяхме в кокпита, тъй че когато „Тиликум“ се заби в нея, нашата хазяйка се вкопчи за някакви въжета и кнехти, а другарката ѝ, която се славеше като една от красавиците на Уангануи, се хвърли на врата на моя помощник и се вкопчи здраво за него. Дори когато всичко премина, той не можеше да я накара да го пусне! Защо нашата очарователна пътничка прегърна помощника ми през врата и го притискаше така, вместо мен, не можех да проумея; още повече че в момента, когато вълната се стовари върху нас, безспорно аз бях по-близо до нея. Все пак успяхме да минем над плитчината без по-нататъшни премеждия. Това беше единствената вълна, която се сгромоляса върху нас на излизане от устието, но все пак достатъчна, за да се измокрим здравата.

На връщане ни се случи нещо подобно, но този път успяхме да приютим двете дами в каютата, като затворихме вратата подире им. Когато бяхме почти в средата на плитчината, една голяма вълна като предишната се провря под кърмата на „Тиликум“. Загребахме малко вода, но вълната ни повлече със страшна бързина, вследствие на което след няколко минути се озовахме почти до самия катер. Подир малко вълната мина под нас и обхвана катера. Тъй като бяхме спуснали сто и петдесетфутово буксирно въже, до лодката ни се образува примка, която естествено ни спря, а катерът продължи напред, понесен от вълната със страхотна скорост. Когато буксирното въже се опъна, то се скъса, поради което катерът се обърна напреки на вятъра. Мигновено вълната се преметна през планшира му откъм наветрената страна и в резултат от това катерът едва не отиде на дъното с всички на борда. Водата, която го заля, спря мотора му, но за щастие не се явиха вече такива вълни и след като изгребаха водата, катерът влезе благополучно в реката. „Тиликум“ с двете пътнички, които сега бяха в плачевно състояние, го последва.

Буруните при Уангануи тогава съвсем не бяха толкова високи и опасни, колкото тия, с които си имахме работа, когато прекосихме шест пъти плитчината на Съмно с открита осемнайсетфутова лодка; в случая злополуката лесно можеше да се избегне, ако катерът бе преминал бавно над плитчината, както бях посъветвал капитана. Но той го подкара напред с пълна скорост, поради което се случи нещастието, както би станало в девет от десет случая, ако не се внимава, и то може би с още по-катастрофални последици. Впоследствие казах на капитана, че не мореплавателското му изкуство, а ръката на провидението е спасила кораба му и живота на хората на борда.