Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Космоархеолози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Engines of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Джак Макдевит

Заглавие: Машините на бога

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1997

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1116

История

  1. — Добавяне

7.

На борда на „Алфа“. Понеделник, 22:05 ч. време на Храма. (Единайсет минути до полунощ.)

 

Совалката се отдели от „Винкелман“ и лениво тръгна по петите на залязващото слънце. Покривалото от облаци беше нашарено на розови и пурпурни ивици; бури вилнееха в един тесен пояс точно на север от екватора. Хъч предаде контрола на режим „Навигация“ и се опита да влезе чрез клавиатурата във връзките за съобщения на „Козмик“. Те бяха безумно преплетени — още нещо, което показваше до каква степен са се влошили отношенията.

От мястото на Храма успя да улови общия канал, по който се чуваше как там се викат един друг, как насочват работата и молят за подкрепа. От време на време даваха израз на яда и притеснението си. „Викам да останем тук и да довършим работата.“ Женски глас. Хъч се зачуди дали подобни бележки нарочно не получават достъп до ефира — заради хората на Тръскот, които вероятно също се бяха включили в каналите. Нищо чудно, че тази жена беше толкова изнервена.

Тънки ивици облаци запрелитаха покрай совалката. Скоростта намаля и совалката се плъзна в здрача над някакви сини планини. Една широка река течеше към мрака и луната на Оз, полумесец на вещица, плуваше по нея.

Хъч виждаше как от време на време на звездната светлина проблясват отражения — може би вода или сняг. Скенерите й показваха неравен безжизнен пейзаж, накъсван от редки езера или легла на лава.

В Кабал имаше една основна развалина, точно до мястото на сливането на две реки.

Хъч включи на ръчно управление и свали совалката по-ниско. Прожекторите осветиха наполовина заровени каменни стени. Нямаше нищо друго — нито кейове, нито лодки, оставени на пристан, нито сгради. Нито намек за път в пустошта, който да показва как куракуатяните са стигали от един град до друг. Кабал беше известен, защото беше сред най-късно напуснатите от тях градове.

Били са тук, когато Колумб е плавал към Новия свят — останки от една всеобхватна култура, която по онова време е процъфтявала, макар и между отделните й компоненти да не е имало много връзки. Зачуди се как ли са прекарали последните си дни, докато са стояли в града си и са чакали настъпващата пустош. Дали са знаели, че са на прага на унищожението?

Огледа за по-свободно пространство, намери едно петно в средата на развалините и кацна. Колелата стъпиха във висока суха трева. Имаше намерение да слезе и да огледа мястото. Нещо обаче се шмугна през тревата. Беше извън, макар и много близо до обхвата на светлините й и твърде бързо, за да може да го разгледа. Тя се вгледа: нищо освен високата трева, която постепенно се изправяше.

Да върви по дяволите!

Реши да не слиза и след минута беше отново във въздуха. Насочи се на югозапад.

Над равнината се сипеше сняг. Започнаха да се появяват дървесни видове. Клоните им бяха дебели и къси, покрити със зелени шипове и дълги игли. Последваха закръглени хълмове, обрасли с гротескни растения, навързани в провлечени пурпурни мрежи. Местният вариант на дървета, помисли си тя, докато едно от тях не помръдна.

Продължи на юг и се понесе над някакви чепати дървеса. Бяха огромни, по-големи дори от калифорнийските секвои, на големи разстояния едно от друго.

Температурата на въздуха започна да спада и тя премина над една снежна виелица. Над облаците се издигаха скалисти зъбери, загърнати в бяло. Хъч познаваше няколко алпинисти ентусиасти. Тук би им харесало.

Издигна се още по-високо и мина през още една буря. Под нея имаше открито водно пространство, море, тъмно и блестящо, забулено в лека мъгла, гладко като стъкло. Върховете следваха извитата линия на крайбрежието. Беше стигнала до северния край на Яката. Мястото на боговете.

Тя отвори канал до Храма и се обади:

— Тук Хъчинс от „Алфа“. Чувате ли ме?

— Здрасти, „Алфа“. — Тя разпозна гласа на Алегри. — Радвам се да те чуя. Намираш се на шейсет километра източно от Храма. Просто следвай брега. — Пауза. — Ако включиш видеоекрана… — Хъч го включи и видя Алегри. Трудно беше да не завидиш на тия сини очи и идеални черти. Но май не беше съвсем подходяща за работа тук — не беше от типа жени, които с удоволствие да се пожертват в името на съвременната археология.

— На петнайсет минути път си. Да ти дам ли координатите?

— Не. Как се казваш?

— Джанет.

— Аз съм Хъч, Джанет.

Алегри кимна и се усмихна.

— Къде е пусната сондата? Хангарът ви на брега ли е? Какво да търся?

— Имаме плаващ кей. Ще търсиш три каменни кули във водата, на стотина метра от брега. Плаващият кей е точно на запад от тях. Нашата совалка ще е там. Кацни до нея, а ние ще се погрижим за останалото. Да ти приготвим ли закуска?

— Не, благодаря.

— Ти си знаеш. Ще се видим, когато пристигнеш. — Тя посегна някъде над екрана и мониторът се изключи.

Хъч се понесе над покрити със сняг обсипани с кръгли камъни брегове, над дълги разбиващи се вълни и каменисти острови. Мина покрай връх Тенебро, в чието подножие се намираше един град на шест хиляди години: по-голямата му част вече беше или под пясъка, или в морето. Кристалните му кули и висящите градини бяха възпроизведени в серия от картини на Вертилиян, една от които висеше на видно място в главното фоайе на Центъра за изложби в Академията. Хъч насочи визьорите към града, но не можа да види нищо освен дупки от разкопки.

Обеща си, че ако й остане време, ще се върне, за да го разгледа по-подробно.

След няколко минути видя трите кули. Бяха масивни черни каменни крепости и се издигаха на двайсет метра над вълните. Приливът обливаше останките от четвърта. Бяха кръгли, малко захабени, и достатъчно широки, че на всяка от тях да могат да седнат спокойно по двайсет души. Остър вятър издухваше снега от върховете им.

Хъч свали заглушителите на външните микрофони и се вслуша в ритмичния тътен на прибоя и самотното виене на вятъра. Приближи се до една от кулите, намали скоростта и чу как нещо изпищя, видя го как се стрелна встрани и изпляска с криле. По кулите бяха изрисувани символи, пиктограми и геометрични фигури. Повечето бяха абстрактни, но тя можа да различи и образите на птици, на същества, подобни на сепии, и разни други зверове. В една ниша точно над водата двата крака на някакво същество бяха откъртени точно под коленете. Във вътрешността сигурно беше имало шахта или стълби. Светлините проникнаха в две амбразури и тя успя да зърне каменните стени. В единия горен край стоеше жена от Куракуа, с крила и някакво оръжие — най-вероятно сабя. Едната й ръка липсваше. С другата беше закрила очите си. Хъч знаеше, че обитателите на Куракуа не са имали крила, усмихна се на представата за летящ алигатор и си помисли, че май всички мислещи същества мечтаят за ангели.

Плаващият кей беше малко зад кулите и беше достатъчно голям, за да побере няколко совалки. Тази на Храма беше на страната откъм брега. Светлините на „Алфа“ пробягаха по линиите й в синьо и златистожълто.

Хъч се понесе напред, плъзна се над водата, свърза се с Храма и съобщи:

— Кацам.

Совалката се закова на кея.

— Добре дошла в Храма на ветровете, Хъч. Франк излиза да те посрещне.

Отвън беше трийсет градуса под нулата. Хъч задейства Фликинджъровото си поле, отвори люка и излезе. Плаващият кей се люлееше от вълните, но беше здраво закотвен. Беше широк към три метра и снабден с термични линии, които пречеха да се образува лед. Имаше и перила. Морето хвърляше пяна, но полето я пазеше суха.

Светлините на „Алфа“ хвърляха мъгливи проблясъци върху двете совалки и кея. Кулите приличаха на мрачни сенки. Вълните се разбиваха в брега.

— Внимавай да не паднеш — долетя гласът на Карсън в слушалките й. Но тя не го виждаше.

— Къде си?

— Погледни вляво от себе си.

От водата изникнаха светлини. Карсън седеше в някаква подобна на мехур конструкция, която се понесе по повърхността покрай носа на „Алфа“, следвана от дълъг сив корпус. От палубата се надигна пара. Подводницата се приближи и спря успоредно на кея. Мехурът се отвори, Карсън се показа, спря за момент, прецени движенията си и закрачи по дебелите дъски с лекота, типична за човек с голям опит.

— Луксозният транспорт на Храма е на ваше разположение — каза той дружелюбно. — Спира в осемхилядната година преди новата ера, в хотела на Хенри при Нотическите кули в Якатанската империя. Заповядайте на борда. — Моторите бумтяха.

— Хотел ми звучи добре — каза тя.

Товарният люк, който се намираше на задната палуба, се отвори. Вътрешността беше запълнена с кръгли като варели контейнери. Карвън вдигна един с изненадваща лекота, постави го на кея и каза:

— Докарах шест. Можем да ги натоварим на „Алфа“. Ще ти спести курса.

— Разбира се. — Тя загледа как той се връща за втори варел. Бяха големи и обемисти, но пък явно леки. Тя понечи да сложи един в багажното отделение на совалката, спря и попита: — Да не счупим нещо?

— По-голямата част вътре е пяна — каза Карсън. — Освен артефактите де.

Хъч се почувства уютно и в безопасност, загърната в топлия, сух пашкул на енергийното си поле. Вятърът свистеше, над водата се носеха стенещи викове.

— Плачещи лешояди — каза Карсън. — Много големи, неприятни на външен вид, хранят се с мърша. Нападат брега всяка сутрин.

— Птици?

— Не точно. Повече приличат на прилепи. Обичат да пеят.

— Звучи така, сякаш са загубили нещо.

— Всъщност произвеждат звука като си трият крилата едно в друго.

Тя попиваше нощта. След всички тези седмици беше приятно да е отново навън.

— Как вървят нещата, Франк? Привършването искам да кажа.

Той се приближи до нея и се подпря на перилата.

— Правим каквото трябва. Щеше да е по-лесно, ако още преди шест месеца знаехме, че ще ни изхвърлят. Можехме да си подредим нещата по друг начин. Но сведенията, които получавахме, бяха, че Академията ще спечели. „Не се притеснявайте“, така казваха.

— Жалко.

— Да, наистина. — Кеят се люшна над една вълна. — Готов съм да се прибера вкъщи. Но не по този начин. Тук вложихме страшно много труд, а повечето просто ще отиде на вятъра.

Покрай тях преплува нещо светещо, приближи подводницата и потъна.

— Какво ще правиш после?

— Предложиха ми мястото на шеф на отдел в Академията. В „Личен състав“.

— Честито — каза тихо тя.

Той изглеждаше объркан.

— Повечето от хората тук са разочаровани от мен.

— Защо?

— Мислят, че се продавам.

Хъч го разбираше. Само хората, които не можеха да се справят в тази област или които не бяха много сериозни професионалисти, започваха работа в администрацията.

— А ти как го приемаш?

— Мисля, че човек трябва да прави каквото му се прави. Иска ми се да поработя малко на нормирано работно време, за разнообразие. В чист офис с климатик. Възможности за нови запознанства. Може би да гледам „Стражите“ в неделя. — Той се засмя. — Не искам кой знае колко. След всичките тези години.

Тя се зачуди дали има семейство, при което да се прибере.

— Прав си, не искаш много.

Небето на запад нямаше звезди. Бездната. Тя я погледа няколко секунди.

Той проследи погледа й.

— Призрачно, нали?

Да. Тя изглеждаше някак по-внушителна от повърхността на планетата, отколкото от космоса. Хъч беше забелязала същото явление и от Нок и Пинакъл, които също се носеха на ръба на галактическия ръкав. Оттук се различаваха само мъглявите петна светлина от звездите оттатък.

— Според обитателите на Куракуа — каза Карсън — това е Куонда, домът на блажените, раят за всички, които са се борили в името на доброто. Понякога нощем, когато вятърът утихва, можеш да ги чуеш как пеят. Между другото „куонда“ означава „далечен смях“.

Кеят се надигна и спусна.

— Тази беше голяма — каза Хъч. — На каква възраст е Храмът на ветровете?

— Главната част или това, което наричаме Горен храм, е била построена някъде около тринайсетото… — той спря. — Трудно е да се изчислява времето. Около 250 години преди новата ера по нашия календар. — Това — и той посочи кулите — не е от Храма на ветровете. Но ти го знаеш, нали?

— Не, не знаех.

— Това са Нотическите кули. Свещена земя, между другото. Построени приблизително около осемхилядната година преди новата ера. Били са място за поклонение и са били поддържани като историческа находка по един или друг начин цели седем хиляди години.

— Та къде е Храмът на ветровете?

— Вярваш или не, но е под водата. — Той качи последния контейнер. — По-добре да тръгваме. Къде са ти чантите?

— Имам само една. — Тя я извади от „Алфа“ и го остави да я вземе.

— Това място е било кръстопът между империи — каза той. — Вероятно винаги е било много важно от стратегическа гледна точка. Знаем, че тук е имало заселници почти до момента, в който видът е изчезнал. В крайна сметка — продължи той — жителите на Куракуа нямали ни най-малката представа защо са построени Кулите и какво означават.

— Това е много тъжно — каза Хъч. — Да си загубиш наследството.

— И аз мисля така.

— Сигурни ли сме, че обитателите на Куракуа наистина са изчезнали?

— О, да. По този въпрос имаше много дълги дебати. Изглеждаше много невероятно да сме се разминали с тях с толкова малко време. Следователно те трябваше да са някъде наоколо. Гледай къде стъпваш. — Той сложи единия си крак на палубата на подводницата, сякаш това щеше да я закрепи, и й предложи ръката си. — Винаги е имало поне по един екип, който да търси оцелели. Получихме безброй лъжливи сигнали: куракуатяни видени тук, видени там… И нищо. — Той сви рамене. — Изчезнали са.

Слязоха в капитанската кабина, затвориха мехура и морето се надигна около тях.

— Кулите в никакъв случай не са най-старите конструкции тук. Мястото е било свещено дълго преди да бъдат построени. В Долния храм има един военен параклис, а също и място за стража, които ги предхождат с хилядолетия. В момента копаем там. Всъщност артефактът, който доведе Ричард Уолд тук, е от Долния храм. Но има страшно много неща, до които още не сме се добрали. Знаем например, че долу има стара електрическа централа.

— Шегуваш се!

— Поне на такова прилича. Датира някъде от около преди деветнайсет хиляди години. Не е останало кой знае какво, разбира се, а и не можем да направим много хубави снимки. Но няма място за съмнение.

Водата беше тъмна, после се появиха линии жълтеникава светлина.

— Свързват Храма със Сийпойнт — обясни Карсън. — Базата.

Той тръгна по линиите и след няколко минути се озоваха над комплекс от куполи и сфери. Бяха ярко осветени, но много от прозорците оставаха тъмни. Сийпойнт изглеждаше бездействащ.

Карсън смъкна подводницата под една черупкообразна конструкция и подводните врати се отвориха. След секунди се изкачиха нагоре и излязоха на повърхността в един осветен залив.

Джанет Алегри ги чакаше с току-що приготвено кафе. Хъч забеляза, че покрай стените са наредени контейнери, подобни на онези, които бяха натоварили.

— Това ли е товарът? — попита тя.

— Част от него — отвърна Джанет, докато им подаваше чашите. — Ако искаш, мога да те заведа до стаята ти.

— Много бих се радвала. — Обърна се към Карсън и му каза: — Благодаря за таксито, Франк.

— На вашите услуги — засмя се Карсън.

Джанет и Хъч излязоха в един тесен коридор, качиха се по някакви стълби и стигнаха до една пълна с растения стая, обзаведена със столове и маси. Светлината беше приглушена. Два големи прозореца гледаха към морето, а в една изкуствена камина мъждукаше слаба светлина. Върху една от масите имаше наполовина подреден картинен пъзъл.

— Това е общото помещение — каза Джанет. — Като дойдеш тук утре сутрин, ще те представим на хората и ще се погрижим да получиш закуска.

— В момента всички работят, нали?

— Да — отвърна Джанет. — Работим двайсет и четири часа в денонощието, откакто ни наредиха да напуснем. Бяхме свикнали да я караме доста по-спокойно. Но вече не е така.

— Какво точно се опитвате да откриете?

— Линеен касумелски С — отвърна Джанет. — Искаме да прочетем надписа. — Влажните й очи наблюдаваха Хъч. — Под Долния храм има погребан един военен пост. Расата, която е използвала поста, е говорила на линеен С.

— Франк ни каза. Надявате се да откриете розетски камък.

От общото помещение тръгваха няколко коридора, излизащи в някаква тръба. Стените бяха прозрачни и зрителният ефект, подсилен от стратегически поставеното отвън осветление, както и от просветващите риби, беше стъписващ. Сийпойнт беше прекрасно място, макар че в него имаше и нещо клаустрофобично.

— Розетски камък едва ли — каза Джанет. — Но още няколко находки може да се окажат достатъчни.

— Имате ли някакъв успех?

— Известен. Намерихме няколко надписа. Онова, което трябва да направим, е да проникнем в ниските части. Но има технически проблеми. Трябва да сечем под Долния храм. Той е доста нестабилен и няма да му трябва много, за да се срути целият. Така че напредваме много бавно. Освен това морското дъно е пълно с тиня. Приливът я връща в разкопките почти веднага, щом успеем да я изгребем. — Тя изглеждаше изморена. — Отговорите са тук, Хъч. Но няма да имаме време да се доберем до тях.

Влязоха под един купол. Джанет отвори една врата, запали лампата и пред тях се откри приятен и доста просторен апартамент.

— Това е за специалните гости — каза тя. — Закуската е в седем. Няма проблеми, ако искаш да поспиш до по-късно. Дежурният служител може да бъде намерен по комуникаторите.

— Благодаря.

— В общото помещение има хладилник, в случай че огладнееш. Нуждаеш ли се от още нещо?

— Мисля, че не.

— Добре. С името ми можеш да задействаш персоналния ми канал. Не се притеснявай да се обадиш, ако имаш нужда от нещо. — Тя се спря на вратата. — Радваме се, че си при нас, Хъч. Тук стана малко напрегнато. Имахме нужда от свежи подкрепления. — Тя се усмихна. — Лека нощ.

Хъч затвори вратата зад нея и метна чантата си на един диван. Пред едната стена беше спуснато перде. Тя го вдигна и погледна пълното с живот море. Изплашени от внезапното движение, множество малки рибки са стрелнаха встрани. Нещо подобно на костенурка мина бавно пред стъклото, а едно прозрачно същество с големи кръгли очи, привлечено от светлината, се блъсна в прозореца.

— Здрасти — каза Хъч и чукна по преградата.

Имаше устройство за нагласяване на външното осветление и тя го намали, без да го загасява.

Разопакова багажа си и взе книга за в леглото, но беше твърде уморена, за да чете.

Из Сийпойнт се носеха призрачни шумове. Стените проскърцваха и стенеха в тъмното, разни неща се блъскаха в корпуса, през цялата нощ електрическото осветление ту се включваше, ту се изключваше. Докато се унасяше, на Хъч й хрумна, че целият този комплекс не след дълго ще се превърне в част от развалините около Храма на ветровете.

 

 

Събуди се малко след шест с чувство на неудобство. Прозорците и морето бяха осветени от широки ивици слънчева светлина.

Беше време за работа. Тя се облече набързо, сякаш трябваше да спазва някакъв график, и отиде в общото помещение. Въпреки всички твърдения на Джанет то беше празно. Изяде закуската си спокойно и след като свърши, се свърза с дежурния. Оказа се, че дежурната е още Джанет.

— Ти никога ли не спиш? — попита я Хъч.

— Добро утро, Хъч. Спя предостатъчно. Просто не си ходя в стаята много-много. Как прекара нощта?

— Добре. Направо страхотно. Какво имаш за мен?

— Засега нищо. Но ще имаш много работа, защото трябва да изнасяме нагоре както артефакти, така и хора. Франк ще ти помага със совалката на Храма. Но всъщност още не сме организирали нищо, така че сутринта ти е свободна. Ще ти се обадим, когато имаме нужда от теб.

Щеше да е страхотно да види Нотическите кули на дневна светлина.

— Добре — отвърна тя.

Помисли да попита дали подводницата не е свободна, но реши да не предприема никакви действия, които рано-рано да я превърнат в извор на раздразнение. Вместо това извади скафандъра си и намери място, откъдето да излезе. Провери запасите си на кислород. Имаше предостатъчно. Омота жицата на комуникатора около врата си и задейства полето. След това се спусна във водата, отвори външната врата и изплува от купола.

След трийсет минути излезе на повърхността на около половин километър от плаващия кей. Утринта беше божествена. Слънцето облизваше сребристите върхове, широките бели брегови ивици и синьото море. Дълги вълни се разбиваха в черните скали. Същества, които имаха много силна прилика с пеликани, охраняваха повърхността и периодично се гмурваха във водата за някоя извиваща се хапка.

Кулите се издигаха от кипящото море като стражи. Последната твърдина. На дневна светлина изглеждаха толкова черни, колкото и през нощта.

Хъч беше добър плувец, така че се отправи към плаващия кей с ритмични удари. Течението беше срещу нея, но не беше толкова бързо, че да не може да напредва. Пеликаните се въртяха и пляскаха. Жалко, че беше толкова студено; щеше й се да можеше да се отърве от енергийното поле. Да плуваш и да си оставаш съвсем сух беше преживяване, на което му липсва нещо.

След няколко минути се покачи на дебелите дъски на кея и пое дълбоко от бутилирания въздух.

Полето си стоеше около нея, меко и топло.

Ниските части на Кулите бяха излъскани от постоянното въздействие на вълните. Също като Храма, и те навремето се бяха издигали на сушата — свещени крайъгълни камъни на кръстопът на шосета, свързващи империи. Място, на което странниците са спирали, за да съзерцават могъществото и милостта на боговете. Тя долови някакво движение на върха на най-близката. Нещо с бели пера се протегна и плесна с крила.

Хъч беше разгледала картите, преди да се отправи насам, така че знаеше къде да потърси стария имперски път, който сега представляваше само едно стръмно дефиле, отправено на север през планините.

Стратегическият кръстопът се беше охранявал от една крепост, както и от боговете. От цяла верига крепости всъщност — през хилядолетията. Сега крепостите лежаха под Храма. А Храмът лежеше под водата.

Тя се зачуди какво ли е предизвикало срещата между сравнително инертните обитатели на Куракуа и звездните пътници. Нещо на брега привлече погледа й. Движение. Нещо, което приличаше на човек.

Вървеше с изправена стойка към прибоя. Следваха го още две. На фона на пясъка не можеха да се видят много добре, така че едва когато минаха пред едни скали тя успя да различи бялата им козина и рогатите им глави. Доста по-надолу по брега друго пък се беше навело над малка локва, образувана от прилива.

Тя не можеше да види очите им, но ушите им бяха големи и меки, а съществото до локвата държеше пръчка. По дефилето, по някогашния северен път, заслизаха и други. Големи и малки.

Разпръснаха се по брега, като възрастните здраво дърпаха малките след себе си. Три-четири заеха позиции на голямо разстояние едно от друго и се вторачиха в морето. После, сякаш по нечий сигнал, зверчетата се разбягаха по пясъка, крещяха неистово, кискаха се и се гонеха. Някои спираха, за да побутнат по нещо на брега; други се втурнаха към вълните — изобщо явно се забавляваха доста добре. Постепенно Хъч започна да долавя тънък, писклив звук — едно писукане с висока честота, което почти се губеше сред воя на вятъра и тътена на утринта. Приличаше на птичи писък и тя вдигна поглед, за да потърси източника му, но видя само ясно небе и няколко снежинки.

Едно от животните стоеше спокойно до ръба на водата и сякаш гледаше право към нея. Хъч също се вторачи в него. То вдигна двата си предни крайника и направи нещо, което със сигурност беше поздрав.

Топлотата на жеста я стъписа така, сякаш беше срещнала стар познат на някое далечно място, и тя му махна с ръка.

То се обърна, измъкна едно гърчещо се морско животинче от водата, топна си го в една вълна и го пусна в широката си уста. После пак погледна Хъч с видимо задоволство и хвърли няколко шепи вода във въздуха.

Тя също плисна малко вода по себе си. Не й се щеше обаче да сподели закуската му.

Изведнъж остър крясък разби спокойната картина и ехото проехтя в скалите. Съществата за миг замръзнаха — а после се почна голямото тичане. Навътре по сушата, към дефилето. Няколко забраха малките пред себе си. Един възрастен се строполи. Хъч не можеше да разбере какво става с него; но той се давеше в съвсем плитката вода, а крайниците му се гърчеха и извиваха.

Тя вдигна ръка, за да закрие очите си от слънцето. И усети нечие присъствие до лявото си рамо.

Едно око.

Зелено и безизразно. Беше прикрепено на стълбче.

Сърцето й замря. Не можеше нито да си поеме дъх, нито да помръдне. Искаше й се да се хвърли в морето, да се скрие от това нещо, което беше изникнало до нея.

Окото я гледаше. Беше с цвета на морето. Една част от ириса липсваше, както става, когато се отреже парче от торта. Докато Хъч се опитваше да се овладее, липсващата част се разшири, а ирисът се стесни. Съвсем бавно една мигателна ципа се затвори и отново се отвори.

До първото качено на стълбче око се появи второ, малко по-високо. А зад тях и трето. Стъбълцата се вееха като дълга трева на вятър.

Успя да забележи само някои черти на съществото. Четири очи. Широка, плоска глава като на насекомо, към която бяха прикрепени очите. Съществото беше сиво-зелено и хитинено. Хъч зърна мандибули, пипала и челюсти.

Съществото стоеше във водата, крака му бяха като пръчки. Совалките и кеят се надигаха и спадаха от лекото вълнение, но съществото оставаше неподвижно. Изглеждаше почти откъснато от физическия свят.

Хъч се опитваше да овладее паниката си. С изненадващо спокоен глас тя каза в микрофона на гърлото си:

— Тук е Хъчинс. Чува ли ме някой?

— Какво има, Хъч? — Беше Джанет.

— Джанет — каза тя полека, сякаш съществото можеше да чуе през Фликинджъровото поле, — пред мен има едно голямо насекомо.

— Колко голямо?

— Голямо. Три метра. — Пауза, за да си поеме дъх. — Богомолка. Сепия. Не знам…

— Ти навън ли си? — В тона на Джанет се появи лека нотка на обвинение.

— Да. — Прошепнато.

— Къде навън? — В гласа й вече имаше и гняв.

— На плаващия кей.

— Добре. Не е опасно. Но не мърдай. Разбра ли? Нито мускулче. Тръгвам.

— Ти ли?

— Да не, искаш да стоиш там, докато търся помощ?

Гъста течност се проточи от устата на насекомото.

— Не — отвърна тя.

Проклетото същество изглеждаше опасно.

Хъч чуваше съвсем ясно пронизителните писъци на брега. Беше стиснала като с клещи перилата и не можеше да се пусне за нищо на света. Три от очите се отклониха встрани, но после отново я загледаха.

Фликинджъровото поле нямаше да помогне кой знае колко в тази ситуация. Нямаше никаква вероятност да я предпази от острите като бръснач челюсти.

— Хубаво ще е да побързаш — каза тя в микрофона, презирайки треперенето в гласа си.

— Та това е най-обикновен пръчкокрак. Идвам веднага. Не мърдай.

Ако съществото не беше опасно, защо трябваше да не мърда?

Хъч премери на око разстоянието до пилотската кабина на „Алфа“. Около петнайсет метра. Можеше да отвори люка оттук чрез подадена на глас команда. А след това да изтърчи и да се вмъкне вътре, преди съществото да успее да реагира. Но на люка щяха да му трябват петнайсет секунди, за да се затвори. Дали звярът щеше да й даде толкова много време?

Той пробуждаше у нея нещо дълбоко първично. Щеше да е изплашена дори ако беше висок само няколко сантиметра.

— „Алфа“, отвори пилотската кабина.

Чу как люкът се вдигна.

Три от очите се обърнаха натам.

— Хъч. — Беше отново Джанет. Говореше с напълно безизразен глас. — Недей да правиш нищо. Чакай ме. Просто стой на едно място и недей да мърдаш. Разбрано?

Съществото наблюдаваше совалката.

Писъците на брега бяха престанали. Не беше сигурна кога точно, но не смееше да отклони погледа си, за да види какво става. Беше започнала да диша отново. Едва-едва. Премести единия си крак, за да може да стане.

И буквално видя покачването на интереса в погледа на съществото.

Челюстите щракнаха. Едно пипало се разви.

„Джанет, къде си?“ Тя проследи мислено действията й. Дежурната вероятно се беше намирала в станцията, която беше на по-малко от минута от подводния залив. Трябвало е да спре, за да вземе пулсатор. Къде ли ги държаха? Пътуването предишната нощ от кея до Сийпойнт беше отнело между осем и десет минути. Но Карсън не бързаше толкова. Със сигурност подводницата можеше да покрие разстоянието за пет или дори по-малко минути. Да кажем седем минути всичко на всичко.

Вятърът духна, един от пеликаните прелетя наблизо.

„Колко ли неща виждаш с тия очи, които гледат в различни посоки?“

Защо беше тръгнала без оръжие? Знаеше, че има опасност. Но преди никога не я бяха нападали, никъде. Мамка му!

Едно от очите помръдна и се вторачи над рамото й в нещо зад нея.

— Вече съм при теб — чу се гласът на Джанет. — Няма страшно. — Хъч чу виенето на подводницата и съскането на въздухопреработвателя.

Съществото се намираше вътре в U-образния кей, така че платформите го разделяха от морето. Щеше да е трудно подводницата да се докара директно до него. Но това нямаше значение. Хъч зачака пропукването на пулсатор.

Вместо това обаче подводницата се блъсна в кея. Очите се извърнаха от Хъч.

— Добре. — Тонът на Джанет се беше променил, беше придобил тежестта на команда. — Бягай. В совалката. Бързо!

Хъч скочи и побягна. И в същия момент видя как Джанет изскача от кабината на подводницата с гаечен ключ в ръка. Съществото се обърна към нея. Пипалата изплющяха, челюстите се отвориха, очите се дръпнаха назад. Джанет, красивата, русата, извадената от списание Джанет влезе в гърчещата се бъркотия и стовари с все сила гаечния ключ право върху главата на съществото. От черепа му бликна зелена течност и то се килна на една страна. Сборичкаха се, паднаха във водата и потънаха.

Хъч зяпна и хукна да помага. Двамата се показаха на повърхността. Джанет блъсна главата на съществото в кея, то потръпна и после бавно започна да потъва.

Хъч й помогна да се качи и попита:

— Защо не взе някакво оръжие?

— Напротив. Грабнах първото, което ми беше подръка.

Сега беше ред на Хъч да се ядоса.

— Абе вие нямате ли пулсатори?

Джанет се усмихна. Имаше драскотини и все още дишаше тежко. Косата беше паднала върху лицето й, а на няколко места имаше кървящи рани. Но на Хъч й изглеждаше адски красива.

— Имаме някъде. Но ми се стори, че искаш да дойда бързо.

— Благодаря — каза Хъч.

Джанет я прегърна през раменете. Енергийните им полета просветнаха.

— Този път беше за сметка на заведението — каза Джанет. — Но недей да го повтаряш. Разбра ли?

— Беше ли всъщност опасно? — попита Хъч. — То само си стоеше и ме гледаше.

Битката на брега също беше приключила. Няколко от покритите с козина същества наблюдаваха морето от една скала на безопасно разстояние.

— Пръчкокраките закусват с плажните маймуни — каза Джанет. — Това сигурно не е знаело какво точно да прави с теб.

 

 

Център на „Козмик“ за контрол на повърхността — юг. Вторник; 09:00 ч. време на Храма.

 

Живите светове бяха изключително редки. Причината за това, изглежда, беше, че подобните на Юпитер планети бяха също доста редки. В Слънчевата система способността на Юпитер да отклонява кометите беше намалила броя на големите влияния върху Земята до четвърт процент от онова, което би могло да се очаква иначе. И бе направила живота на Земята възможен.

С функциониращата си екосистема, с почти земната си гравитация, с изобилието на вода, с липсата на собственик Куракуа беше дар от Бога за измъчената човешка раса. Беше неизбежно първото всеобхватно тераформиращо усилие да не бъде направено именно там. Това беше вторият шанс, възможност да се приложат уроците, научени с много болка на Земята. Куракуа щеше да стане дом на една нова раса човеци.

Идеалистите бяха направили хиляди планове, за да са сигурни, че децата на Куракуа ще се отнасят към този свят, както и един към друг, с уважение. На звездите нямаше да бъде донесен национализмът, нито промишлената експлоатация. На нищетата и невежеството нямаше да им бъде позволено да пуснат корени. Различните раси и религии щяха да съществуват в хармония, а идеологиите, налагали разделение в лошото старо време, щяха да ударят на камък.

Ян Хелм, както и множество други, щеше да повярва на това едва когато го видеше с очите си.

Плановете за Куракуа можеше да се осъществят, но положението там щеше да си има своята специфика. Никога нямаше да се стигне до утопията, която защитниците й обещаваха. Той знаеше това. Фактът, че толкова много от хората, които вземаха решенията, свързани с проекта, очевидно не си даваха сметка за това, го накара да постави под въпрос както компетентността, така и единството им.

Проектът „Надежда“ не беше стигнал до прага на тази първа фаза от съществуването си толкова лесно. Защитниците на околната среда бяха осъдили отклоняването на средства от жизненоважните нужди на Земята; Последователите на Исус бяха заклеймили всички опити за напускане на Земята, защото те не били в съгласие с предначертаното от Бог и поради това били светотатствени; националистите и расистите искаха изключителни права върху новия свят. Моралистите пък беснееха против унищожението на цели видове, което неизбежно щеше да последва процеса на тераформиране. Съществуваха и сериозни съмнения, че ще има достатъчно политическа воля, а и пари, за да се осигури поне известен шанс за успех.

Въпреки това Хелм трябваше да признае, че той самият няма по-добра идея. Унищожаването на горите, замърсяването на околната среда, урбанизацията — всичко това беше стигнало до такъв етап, че нямаше връщане назад. Изследванията показваха, че дори ако всички хора изчезнат, на Земята пак ще са й необходими хилядолетия, за да се върне в първоначалния си вид.

Всичко това си имаше и положителната страна: Хелм беше направил доходна и задоволителна кариера на базата на специалността си. Той беше планетен инженер и беше взел дипломата си през шейсетте години, когато само астрономите мислеха сериозно за звездите. Беше избрал за тема на докторската си дисертация проблема за Венера, където се преценяваше, че необходимото време за създаване на един обитаем свят варира в рамките на няколко века. (За Марс, разбира се, и дума не можеше да става, защото нямаше начин, по който можеше да се преодолее осакатяващата му слаба гравитация.)

Нок беше втори кандидат. Но той вече беше населен. И макар че имаше движение в защита на идеята за заселване и експлоатиране на тази планета-градина, политиката за ненамеса щеше да продължава и за в бъдеще.

Още една причина, поради която трябваше да се направи така, че проект „Надежда“ да успее.

Почти четирийсет процента от водата на Куракуа беше замръзнала около полюсите. Първата фаза на проект „Надежда“ имаше за цел да освободи тази вода. Океаните щяха да се напълнят, по повърхността щяха да потекат нови реки и с една подходяща организация можеха да започнат модификациите на климата.

Хелм често разсъждаваше върху факта, че други хора бяха контролирали по-стратегически важни мощности, но никога не ги бяха използвали. Никой не беше направил по-голям удар от този, който Ян Хелм щеше да нанесе, когато след три дни задейства арсенала си от ядрени оръжия и лъчеви прожектори. Дори Хардинг, който беше на другия полюс, щеше да бъде хвърлен в тъча. Това беше вярно, въпреки че системите за реконфигурация бяха разпределени по равно. Но ледените пластове на юг бяха много нестабилни върху тесните ивици земя, а океанското дъно беше отрупано с вулкани. Хелм беше сигурен, че ще може да прилъже някои от вулканите да съдействат за каузата със своята енергия.

Вечните ледове трябваше да бъдат разтопени едновременно. Никой не можеше да каже със сигурност какво ще стане с момента на въртене, ако тежестта на единия полюс бъде внезапно променена, а на другия — не.

Хелм се завърна в главната си квартира след преглед на ситуацията по същото време, когато Джанет Алегри стоварваше гаечния ключ върху пръчкокрака. Беше доволен от начина, по който вървеше подготовката, и беше сигурен, че ледените пластове ще се разтопят от раз.

Сега кръжеше над няколкото боядисани в червено бараки и площадките за приземяване, от които се състоеше Южна Надежда. Снежните полета се простираха във всички посоки. Небето беше ясно, а слънцето отиваше на заник — така беше от няколко месеца.

Хелм се спусна на площадката, мина през херметическата камера и влезе в работната зала.

Марк Кейси седеше сам сред екраните и оборудването за свръзка и говореше по комуникатора си. Махна на шефа си и продължи да говори.

Хелм седна на бюрото си, за да провери пристигналите съобщения. Чуваше достатъчно от разговора на своя подчинен, за да разбере, че не е много доволен.

Кейси беше висок върлинест мъж с твърд характер. Не си позволяваше нито излишни жестове, нито излишни приказки. Оредялата му коса беше заресана върху темето, имаше и добре поддържана брада. Обърна се към Хелм и направи жест, с който искаше да каже, че светът е пълен с некомпетентни хора.

— Още една мъртва сърцевина — каза той, след като привърши с разговора. — Твоето пътуване как мина?

— Добре. Готови сме.

— Всички се отчетоха. — Кейси почеса с показалец едно петно над дясната си вежда. — Ако продължим да си хабим ядрата обаче, ще си имаме проблеми. Останало ни е само още едно.

— Евтини тъпи номера — каза Хелм. — Някой в „Доставки“ трупа пари.

Кейси сви рамене.

— Навън е четирийсет и пет под нулата. Не мога да повярвам, че въобще нещо работи.

На стената срещу херметическата камера беше монтирана електронна схема на ледената покривка. Цветни лампички маркираха местата, където имаше ядрени оръжия: червени, където бяха поставени във вулканите, бели, където бяха поставени в самите ледени пластове, и зелени за тези места, където продължаваха да работят разни екипи. Имаше пет зелени лампички.

— Нещо друго, което трябва да знам, Марк?

— Йенсен се обади, точно преди да пристигнеш. Те също имат проблеми с оборудването и тя ми каза, че закъсняват с графика. С около осем часа. Още не е на бюрото ти.

На Хелм това не му се понрави. Намеренията му бяха да е готов за действия трийсет часа предсрочно. Това щеше да позволи да има няколко часа, в случай че нещо се обърка, и въпреки това екипите да могат да бъдат изтеглени навреме. Йенсен ръководеше 27-а група, която имаше за задача да зарови едно от ядрените оръжия в най-далечната част на ледената покривка. Осем проклети часа. Е, щеше да го преживее. Но ако станеше по-зле, щеше да й отреже главата.

Прелисти съобщенията си и едно от тях задържа погледа му.

ДО: ДИРЕКТОРА НА НОРТКОМ

ДИРЕКТОРА НА САУТКОМ

ГЛАВНИЯ ПИЛОТ

ОТ: ДИРЕКТОРА НА ПРОЕКТ „НАДЕЖДА“

ПРЕДМЕТ: ПРОЦЕДУРНИ ВЪПРОСИ

ЗАХВАНАЛИ СМЕ СЕ С ЕДИН ПРОЕКТ, КОЙТО Е КАКТО БЕЗПРЕЦЕДЕНТЕН, ТАКА И СЛОЖЕН. ТЕКУЩИТЕ ДОКЛАДИ СЕГА ЩЕ СЕ АКТУАЛИЗИРАТ КАКТО Е УПОМЕНАТО В НАРЪЧНИКА, РАЗДЕЛ 447112.3(В). МОЛБИ ЗА КОНКРЕТНА ПОМОЩ ЩЕ СЕ ПРЕДАВАТ ПО ОПКОМА КАКТО Е УПОМЕНАТО. НИЕ СМЕ В ПОСТОЯННА ГОТОВНОСТ ДА ОКАЖЕМ ПОМОЩ, КЪДЕТО Е НЕОБХОДИМО. В ДОПЪЛНЕНИЕ ВСИЧКИ ПРОЦЕДУРИ ПО ДЕТОНАЦИЯТА ТРЯБВА ДА СЕ ПОДГОТВЯТ ТАКА, ЧЕ ДА ПОЗВОЛЯВАТ ИНТЕРВЕНЦИЯ ДО ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ. ПОТВЪРДЕТЕ.

ТРЪСКОТ

Хелм го прочете няколко пъти.

— Видя ли, Марк? „До последния момент“.

Кейси кимна.

— Вече изпратих потвърждението.

— Тя много добре знае, че сме готови да спрем в последния момент. За какво е всичко това, по дяволите?

— Нямам представа. Аз просто работя тук.

— Нещо се е случило. — Хелм присви очи. — Свържи ме с нея, Марк.

 

 

На екрана се появи Мелани Тръскот. Беше в апартамента си, седеше на едно канапе, на скута й имаше разтворен бележник, а по възглавниците — разхвърляни листове.

— Ян — каза тя, — какво има?

Хелм не харесваше кралското поведение на Тръскот. Тази жена обичаше да парадира с поста си. Съдържаше се и в усмивката й, и в авторитарния й тон, и в отказа й да се съветва с него, преди да вземе решение за конкретни действия или за издаването на заповеди.

— Готови сме да прекъснем, дори ако ни предупредят момент преди това — каза той.

— Зная — отвърна тя и затвори тефтера си.

— Какво става? Да не би някой да се опитва да ни изнудва?

— Шефовете са загрижени, че един или няколко от хората на Джейкъби могат да откажат да напуснат, когато дойде крайният срок. Искат да са сигурни, че никой няма да загине.

— Стига, Мелани! — кипна Хелм. — Могат да се опитат да блъфират, но можеш да си съвсем сигурна, че на никой от тях не му се ще да е там, когато връхлети стената от лед и вода.

— Това не е всичко. — Тръскот изглеждаше загрижена. — Говорих с техния пилот. Тя казва, че там става нещо голямо и може да се окаже, че са съвсем близо до находката. Хванахме няколко от съобщенията по техните канали и там става въпрос за същото нещо.

— Тогава им изпратете предупреждение. Припомнете им какво сме заложили в цялата работа. Но недейте да отстъпвате сега. Ако го направите, никога няма да се отървем от тях. Слушай, Мелани, просто не можем вечно да продължаваме по тоя начин. Климатът тук влияе много лошо върху оборудването, а и то не е чак толкова добро. Ако забавим операцията дори само с няколко дни, не мога да гарантирам, че всичко ще се взриви в необходимата последователност. — Кейси направи знак с очи, но Хелм не му обърна внимание.

— Не мога да направя нищо по въпроса. — Тръскот започна да подрежда нещата си и даде знак, че разговорът е свършил. — Ще се подчиним на нарежданията.

Когато изчезна от екрана, Кейси се усмихна.

— Оборудването не е последен вик на техниката, но не е и пред разпад.

— Малко преувеличение е полезно за душата. Знаеш ли какво не й е наред, Марк? Не може да прави разлика между онова, което ръководството й казва, и онова, което всъщност иска от нея. Кейсуей си пази задника, за всеки случай. Но той иска работата да бъде свършена. Ако нещата не вървят по схемата, на Тръскот лошо й се пише. Както и на мен.

— И какво смяташ да направиш?

Хелм се загледа през прозореца. Небето и ледът бяха с един и същи цвят.

— Не зная. Може би ще я направя добър мениджър напук на нея самата.

Тръскот знаеше, че Хелм е прав. Тоя кучи син не струваше дори колкото барута, с който човек да го взриви. Но беше прав. Тя знаеше това, винаги го беше знаела. Те нямаше да си тръгнат доброволно. Трябваше да бъдат изритани.

Мамка му!

Натисна бутона и повика Харви.

АРХИВ

ПРОЕКТ „НАДЕЖДА“

Конкретизиране на първа фаза

 

По наша преценка деветстотин милиона тона лед ще бъдат разтопени на двата полюса през първите шейсет секунди след първоначалната детонация. Реакцията спрямо високата температура, произведена от ядрените съоръжения, ще продължи с голяма скорост за неопределен период, зависещ от способността ни да взривим подводните вулкани. Най-точните предположения са както следва:

(1) Земетресения до 16,3 по скалата на Гроувнър по протежение на всички главни уязвими линии в рамките на 50 градуса от двата полюса.

(2) Цунами из цялото Южно море. Гигантски вълни, нещо никога невиждано на Земята в цялата й записана история. В действителност огромни зони от морето просто ще напуснат басейна и ще залеят сушата, навлизайки на хиляди километри.

(3) Валежите, дори и да не са провокирани от въвеждането на „снежните топки“, ще продължат през по-голямата част от годината. Ще продължат доста обилно през следващите десет-петнайсет години, преди да се стабилизират на едно средно ниво, което ще е приблизително 33% по-високо от стандартите в момента.

Трябва да се отбележи обаче, че наличието на вулкани в южната полярна зона, съчетано с нашата липса на опит в операции в такъв мащаб, както и с променливите, изброени в Допълнение (1), въздават ситуация, която е крайно непредсказуема.

(Ян Хелм)