Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Космоархеолози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Engines of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Джак Макдевит

Заглавие: Машините на бога

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1997

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1116

История

  1. — Добавяне

23.

Бета Пасифика III. Вторник, 12 април; 08:30 ч.

 

Совалката се носеше през спокойния следобед над разстилаща се равнина. Прозорците бяха наполовина отворени и в превозното средство спокойно нахлуваше свеж въздух. Миризмата на трева и на близкото море възбуждаше спомени за Земята. Странно наистина: Карсън беше прекарал толкова много години на Куракуа, на южното крайбрежие, но никога не беше усетил в ноздрите си жилването на солен въздух. Пак за първи път едва сега се возеше в совалка, без да е херметически откъснат от външната среда.

За първи път с глава, подадена през прозореца.

От време на време под тях се виждаха следи от отминал живот: рушащи се стени, разбити язовирни стени, сринати пристанищни съоръжения. Минаваха пред погледа със сто и петдесет клика. Небето беше пълно с птици.

Приближиха се до една река. Беше широка, с цвят на кал, песъчливи брегове и гигантски храсталаци, които напираха да излязат на повърхността в близост до брега. На слънцето се припичаха влечугоподобни същества.

И още развалини: каменни постройки във водата, излъскани до огледалност; или пък белезникава черта през гората, вероятно някакъв древен път.

— Изчезнали са преди доста време — каза Джордж.

— Искате ли да слезем и да погледнем отблизо? — попита Джейк, пилотът.

— Не — отвърна Карсън. На Хъч й беше ясно, че му се ще тъкмо това, но Тръскот им беше дала трийсет и шест часа: „Маркирайте мястото, за да можем да го открием следващия път.“

Равнината продължаваше да се стеле под тях. Слушаха как въздухът облива совалката и гледаха как по златистата трева минават вълни от вятъра.

— Има нещо отпред — каза Маги.

Беше само очукан куп корозирал метал. Карсън си помисли, че навремето може да е било превозно средство или някаква машина. Беше невъзможно да се каже нещо определено от въздуха.

Полетяха над един полупустинен участък, над стени и разхвърляни тук-там складови помещения, които тънеха в пясъка като напуснати кораби.

Отново се появи трева и стигнаха до вдаден в океана нос. В тази зона имаше каменни стени навсякъде — приличаха на парченца от огромен пъзъл.

Поеха над друга река и я последваха на юг към гората. Участъкът бе обкръжен от планини, а реката от време на време изчезваше под земята, за да се появи отново и да се заизвива из живописни долини.

Карсън беше извикал на екрана си една карта.

— Струва ми се — каза той, — че градовете не са разположени където трябва.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хъч.

— Погледни този. — Той почука по екрана. Виждаше се група руини, доста навътре в равнината, на няколко километра от океана и на около петнайсет от пресечната точка на две реки. — Би трябвало да е тук, в близост до двете реки.

— Може и да е бил — каза Маги. — Реките се изместват. Всъщност ако можем да разберем кога градът е бил до тях, ще получим и датата на цялото място.

— Значи и те като хората са обичали да живеят в близост до вода — каза Хъч.

Карсън кимна.

— Или пък са разчитали много на воден транспорт. — Той поклати глава. — Не е много рационално за една цивилизация, която е разполагала с антигравитация преди много хиляди години. Какво се е случило? Дали пък не са я имали и по някое време са я загубили?

— Защо не слезем, за да погледнем? — предложи Джанет.

Реката се вливаше в един залив.

— Натам — каза Карсън. — Прилича ми на нещо като град. И на естествено пристанище. Там ще се приземим.

Гората се промени. През листака се надигнаха ниски хълмчета, кули и стени. С малко въображение беше възможно да се различат улици и площади.

Дали целият континент беше в подобно състояние? Една огромна развалина?

— От контролния център съобщиха, че „Ашли Тий“ е пристигнал. Срещата е след четирийсет часа — обади се Джейк.

— Страхотно! — възкликна Маги. Може би щяха да имат възможност да останат и да изследват този свят.

Цялата крайбрежна ивица беше отрупана с огромни дървета с широки листа. Совалката се понесе над открито море, направи завой и тръгна обратно. Едно тясно тревисто островче разделяше пристанището на два канала, частично блокирани от срутил се мост.

Хъч забеляза във водата големи квадрати — може би масивни бетонни основи и купища камъни.

— Големи сгради — каза Джанет. — Може би нещо от порядъка на небостъргачите.

— В горите има и много други — продължи наблюденията Джордж.

— Къде да кацнем? — попита Карсън.

— Да не е твърде близо до бреговата линия — предупреди Хъч. — Ако има хищници, най-вероятно е да са точно там.

Избраха едно празно пространство на около половин километър от пристанището и се приземиха сред влажни листа и яркозелени гъсталаци.

Хъч чу как люкът на пилотската кабина се отваря.

— Задръжте за малко — каза Карсън. — Трябва да си кажем няколко думи, преди да излезем навън.

„Добре“ — помисли Хъч. Въпреки целия опит, който бяха натрупали на Куракуа, това не бяха хора, които да си дават ясна сметка за потенциалните опасности на една нова планета. Старият страх от заразяване с извънземни болести беше отпаднал: микроорганизмите нямаха навик да нападат същества, които принадлежат на други биосистеми. Но това не означаваше, че не могат да привлекат местните хищници.

Карсън заговори с възможно най-военния си тон.

— Не знаем почти нищо за това място, затова ще се придвижваме заедно. Всеки ще носи пулсатор. Но ви моля да имате достатъчно чисто пространство около себе си, ако решите, че трябва да ги използвате.

Тук не им трябваха скафандри, но бяха облечени в плътни дрехи и здрави ботуши, за да си осигурят поне някаква защита срещу ожулвания, отровни растения, жилещи насекоми и всякакви други изненади, които можеше да им предложи гората.

— Накъде ще тръгнем? — попита Маги.

Карсън се огледа.

— В северната част има доста руини. Нека първо да тръгнем натам. — Той се обърна към Джейк. — Ще се върнем преди залез-слънце.

— Окей — отвърна пилотът.

— Стой в совалката, разбра ли? Не искам да поемаме никакви рискове.

— Разбира се — отвърна Джейк. — Нямам никакво желание да ходя никъде.

Въздухът беше прохладен, сладникав и изпълнен с миризма на мента. Храстите се поклащаха от лекия бриз, идещ откъм морето; наоколо хвърчаха насекоми, над главите им прелитаха птици. Хъч си помисли, че така е изглеждал изгубеният рай, за който пишеше в старите книги.

Тревата беше висока — стигаше й почти до коленете. Излязоха й провериха оръжията си. Карсън застана начело на колоната, а Джордж отиде отзад. Пресякоха поляната и навлязоха в гората.

Пред тях почти веднага се изпречи малък хълм. Растителността беше доста гъста. Промъкваха се сред дървета и бодливи храсти, като от време на време използваха пулсаторите да отстраняват разни препятствия.

Стигнаха до върха на едно възвишение и направиха почивка. Високи храсталаци скриваха гледката от погледа им. Джанет се опитваше да разгледа пътя, по който бяха дошли.

— Мисля, че е могила — каза тя. — Тук има нещо заровено. — Тя се опита да използва скенера си, но беше твърде близо, буквално на върха на хълма, за да може да улови нещо. — Нещо — повтори тя. — Част от някаква конструкция. Доста надълбоко.

Джордж извади тефтерчето си и започна да прави карта.

Проправиха си път от другата страна, покрай една зона с дебели стени. Стените варираха по височина до върховете на дърветата и на много места бяха сринати или разкъртени.

— Това в никакъв случай не е висока технология — каза Джордж. — Използвали са някакъв пластмасов материал, а също и нещо, което не съм срещал преди, но по-голямата част е просто от бетон и стомана. Това пасва на космическата станция, но не и на телескопа.

— Не е логично — каза Джанет. — По-напредналите неща трябва да са на повърхността. Един град на ниските технологии трябва да е заровен доста надълбоко.

През листаците мърдаха и подскачаха разни животинки. Насекомите цвърчаха, а през зеленото покривало над главите им се процеждаше зеленикава светлина. Дърветата бяха високи, с груби и голи стъбла и се създаваше усещането за обширна катедрала със свод от листа.

Пресякоха едно поточе, минаха покрай полуразрушена каменна стена и започнаха да се изкачват по друга могила. Мястото беше гъсто покрито с разцъфнали храсти.

— Бодли — предупреди Маги. — Навсякъде из вселената се развиват едни и същи средства за защита.

Подобността на формите на живот на различните планети беше едно от най-великите открития, направено след развитието на междузвездните полети. Екзотични същества имаше, естествено; но вече беше ясно, ако въобще някога бе имало някакво съмнение, че природата търси най-лесните форми на съществуване. Крилото, бодилът и перката можеха да се открият навсякъде, където имаше живи същества.

Напредваха без определена цел като избираха пътя напосоки. Натъкнаха се на кръгла бетонна яма, навремето може би служила за шахта за отпадъци или асансьорна шахта. Спряха и пред някаква система от тънки пластмасови греди, които бяха твърде крехки, за да са подпирали нещо.

— Скулптура — предположи Маги.

Карсън попита Джанет дали би могла да определи възрастта на града.

— Само с „Винк“ — отвърна тя.

— Добре, разбрах. — Той обмисляше как могат да изпратят „Ашли Тий“ да открие кораба и да получат това, от което се нуждаеше тя.

В края на първия час Карсън се обади на Джейк. В совалката всичко беше спокойно.

— Тук също — каза той.

— Радвам се да чуя това. Още не сте много далеч. — Джейк изглеждаше заинтригуван. — Какво има около вас?

— Съкровище — отговори Карсън.

 

 

Джейк изключи комуникатора. Той никога досега не беше стъпвал на непозната планета. Беше си малко страшничко. Но се радваше, че е дошъл.

Откакто бе почнал работа, Джейк пилотираше совалките на „Козмик“. Работата бе престижна, а и добре платена. Не се оказа толкова вълнуваща, колкото си беше мислил, но пък всяка работа става досадна по някое време. Той постоянно правеше курсове между космически докове, приземни станции и космически кораби. И обратно. Правеше го отново и отново, като транспортираше хора, чиито интереси се ограничаваха в рамките на професиите им и които никога не поглеждаха какво става извън совалката. Тази групичка беше различна.

Той ги харесваше. Беше му доставило удоволствие да проследи пътешествието им през космическата станция, макар че направи всичко възможно никой да не разбере това. За него беше много по-типично да играе ролята на твърдоглавия циник. И още нещо: той знаеше за Строителите на монументи, знаеше, че и те са скитали сред звездите. Сега се намираше в един от градовете им.

Плътният зелен листак в края на поляната проблясваше на яркото дневно слънце. Джейк се облегна назад и скръсти ръце зад главата си. И тогава видя нещо. Проблясък сред дърветата.

Приличаше на някакво отражение.

Той провря главата си през люка, наведе се напред и се вторачи в проблясъка за няколко минути. Нещо бяло. Може би мраморен къс. Топлият въздух откъм морето го облъхна.

 

 

Спряха до едно кристалночисто поточе и заразглеждаха рибите. Процеждащата се слънчева светлина създаваше чувство за нереалност и невинност. Пътеки имаше, но проходими може би само за животни, много тесни и трудни за използване. От време на време групата трябваше да обръща посоката, защото попадаше на напълно непроходими участъци, много стръмни склонове или пък гъсталаци с много бодли. Карсън изтощи пулсатора си и зае този на. Маги.

Поточето минаваше под една изтъняла синьо-сива арка. Много отдавна по повърхността й беше имало издълбани символи, но природните стихии си бяха казали думата и те бяха станали неразгадаеми.

Маги все пак се опита да ги разчете.

И така се съсредоточи, че не чу внезапното потракване, подобно на кастанети. Другите обаче не го пропуснаха и отправиха поглед към храсталака точно навреме, за да забележат как едно малко същество, подобно на рак, бързо се скрива от погледа им.

Отвъд арката намериха статуя на местен обитател. Беше катурната и наполовина заровена, но те я разчистиха. В изправено положение вероятно щеше да е два пъти по-висока от Джордж. Измиха я с вода от потока и бяха поразени от способностите на скулптора: стори им се, че могат да разберат характера на съществото по каменните му черти. Благородство. И интелигентност.

Измерваха, правиха карти и крачеха наоколо. Джордж изглеждаше много по-заинтересуван от онова, което не можеше да се види. От онова, което лежеше заровено под гората. Чудеше се на глас колко ли време ще им отнеме да организират една много по-мащабна експедиция.

Лесен отговор на този въпрос не можеше да се даде. Ако зависеше само от комисаря, щяха да се върнат тук само след няколко месеца. Но въобще нямаше да е толкова просто. В края на краищата тази планета можеше да бъде незабавно населена. Но според Хъч щяха да минат години, преди някой освен военните да получи разрешение да дойде тук.

 

 

Джейк стъпи върху крилото на совалката, скочи на земята и се вторачи в дърветата. Проблясъкът все още беше там.

Ярките бели цветове на разцъфналите храсти се поклащаха на свежия ветрец. Бяха свежи и влажни. Опитът на Джейк с гори се ограничаваше до дървесния пояс около Канзас Сити, където си беше играл като дете. Там никога не можеше да влезеш толкова навътре, че да се загубиш.

Той си даваше сметка, че въпреки спокойното си излъчване гората е потенциално опасна. Но пък имаше пулсатор и знаеше, че това оръжие може да направи дупка във всичко, което се опита да го приближи.

Небето беше толкова красиво и яркосиньо, че го заболяха очите. Над морето се носеха бели облаци. А над главата му прелитаха и крещяха птици.

Той докосна затвора на оръжието си, за да добие кураж, и тръгна към гората.

 

 

Дърветата бяха като извадени от книжка с приказки за деца. Някои бяха поникнали върху могилите, обгръщаха ги в кореновите си системи, сякаш се опитваха да сграбчат останалите в тях тайни. Градът беше мъртъв от много време.

— Стотици години — каза Маги.

Стигнаха до върха на един хълм и дружно си поеха дъх.

Склонът постепенно слизаше надолу в обрасла с дървета клисура, а след това се издигаше към друг хълм. На отсрещния склон над плътния, преплетен гъсталак, се издигаше някаква стена. Беше широка и масивна, като язовирна стена. Като укрепление. Пресичаше малко повече от половината клисура. И внезапно свършваше. Беше висока колкото пететажна сграда — и просто свършваше. Хъч успя да различи по нея метални ребра и кабели. Над стената се издигаше скелетът на някаква стълба, която също внезапно свършваше във въздуха. Вероятно беше имало и напречни стени, но бяха останали само свръзките. Отгоре беше порутена и покрита с растителност.

— Нека си починем — каза Карсън. — Мястото е подходящо за обяд. — Наизвадиха сандвичи и сок и се разположиха доста удобно.

Говореха един през друг. Говореха за това как е изглеждала долината, когато градът още е бил жив, и какво може да се е случило.

Карсън се свърза със совалката.

— Джейк?

— Тук съм.

— Всичко е спокойно.

— При мен също.

— Добре. — Пауза. — Джейк, това място е много живописно.

— Да. Помислих си, че ще ви хареса. От въздуха изглеждаше много красиво. Все още ли възнамерявате да се върнете преди залез-слънце?

На Карсън му се щеше да останат навън за през нощта, но така щяха да злоупотребят с любезността на Тръскот. А може би беше и необмислено. Сега, когато „Ашли Тий“ беше съвсем наблизо, той беше сигурен, че лесно ще я убедят да изчака срещата с него. Което означаваше, че ще имат достатъчно време. Нямаше смисъл да се насилват нещата.

— Да — отвърна той, — ще се върнем.

— Разбрано.

Карсън прекъсна връзката и се обърна към Хъч.

— Колко време може да остане в района „Ашли Тий“?

— Не знам. Екипажът им е от двама души. Всеки път остават в космоса за около година. Така че всичко зависи от това колко запаси от храна и вода са им останали.

— Сигурен съм, че можем да измъкнем малко от Мелани — каза Карсън. (На Хъч не й убягна новопоявилата се фамилиарност в отношението му към Тръскот.) — Знаеш ли какво ми се ще? — продължи той. — Да съм тук, когато пристигнат хората на Академията, да ги приветствам за добре дошли и да се здрависам с тях… Ще се превърнем в легенда!

 

 

Джейк забеляза някаква бяла повърхност, заровена сред листака.

Спря в края на дърветата и освободи предпазителя на пулсатора. Совалката бе насред поляната, обърната към него. Боядисана в бяло и зелено, тя се сливаше с гората. Трябваше да направи няколко снимки. Совалката на Джейк!

Името „Пърт“ и емблемата — стара ракета в средата на кръг от звезди — бяха живописно изрисувани на корпуса. Корабът носеше името на древна героиня от началото на космическата ера — жена, предпочела саможертвата, за да не обрече на гибел другарите си. „Неща от подобен род вече не се случват“ — помисли си Джейк.

Той пъхна глава в листака. Беше мрамор. Отблизо вече беше сигурен в това. На слънчевата светлина изглеждаше чист и хладен. Храсталакът около него обаче беше много гъст и той не можеше да намери пролука. Използва пулсатора за целта.

Внимаваше да не повреди находката с оръжието. Обаче се оплете в храсталаците и за малко да застане сам на пътя на лъча. Това малко го поизплаши.

Приличаше на маса.

Олтар, може би.

Беше разположено под някаква парабола. По рамката се виждаше цял ред издълбани символи. Изглеждаше доста старо.

Мамка му! Трябваше да си вземе фотоапарата. Щеше да се наложи да се върне в совалката, за да поправи грешката си.

Той задейства общия канал.

— Франк?

— Слушам. — Карсън си ядеше сандвича.

— Тук има нещо, което прилича на олтар — обясни Джейк.

— Къде? — Той долови нотка на раздразнение в гласа на Карсън.

— Точно на юг от совалката. — И той почна да описва какво вижда.

— Дяволите да те вземат! Казах ти да стоиш в совалката.

— Аз съм до нея. Виждам я оттук.

— Слушай, Джейк. Ще огледаме находката, когато се върнем. Разбрано? Междувременно се прибери в пилотската кабина и стой там.

— Щом казваш.

Олтарът въобще не беше предназначен за същества с човешки размери — мраморният плот беше на нивото на очите му. Изработката беше добра: камъкът беше отрязан много умело и добре излъскан.

Изпитваше върховно удоволствие. Зае героична поза с ръце на кръста. Вдигна поглед към параболата. Прокара пръсти по символите върху предната част на олтара.

Какво ли означаваха?

Върна се на поляната. Може би наистина беше направил откритие. Совалката блестеше под яркото синьо небе точно пред него.

Тревата се поклащаше на вятъра.

Усети някакво движение върху дясната си обувка. Разклати инстинктивно крак и внезапно го прониза непоносима болка. Той изкрещя и падна на земята. Нещо се промъкна към ребрата му и го плесна през лицето. Последното, което усети, беше миризмата на тревата.

 

 

Стената беше достатъчно широка, за да побере отгоре си осем души, подредени един до друг, и след като излезе от гъстия храсталак на горската поляна, заприлича на шосе.

На това място стигаше на височина някъде до рамото на Хъч. Някъде по средата на поляната беше прекъсната и цялата лява част беше или потънала, или разрушена. Или пък никога не беше съществувала. Беше трудно да се разбере кое от двете е вярно, но на едно място стената слизаше с едно-единствено стъпало до нивото на коленете им, след което потъваше в долината.

Стълбата беше направена от бетон, подсилен с железа. Две трети от нея бяха извън стената и тя като че ли не свършваше на нивото на земята, а продължаваше и под нея.

— Има поне осем стъпала под земята — каза замислено Хъч. — А може и да са много повече. — Трябваше им специален скенер, за да получат прилични образи.

— По-късно — каза Карсън и погледна часовника си. — Ще огледаме подробно по-късно.

Окъпаните в слънчева светлина клони се поклащаха над главите им.

 

 

Подминаха долината и стигнаха до някакъв купол. Джанет го сканира набързо и заяви, че е сфера и че вероятно става въпрос за складово помещение.

— Било е боядисано — добави тя. — Един Бог знае в какъв цвят.

Карсън погледна слънцето през дърветата.

— Време е да се връщаме.

Джордж опита да се обади в совалката и се намръщи.

— Не получавам никакъв отговор.

Карсън включи собственото си устройство.

— Джейк, отговори, ако обичаш.

Всички се спогледаха.

— Джейк? — Джордж премина на постоянен режим. Лампичката премигна в жълто. — Не получаваме никакъв сигнал. Той не е в ефир.

Хъч се опита да се свърже със совалката директно.

— Пак нищо — каза тя.

— Мамка му — измърмори Карсън, раздразнен, че пилотът е пренебрегнал инструкциите му. Друго си беше армията, където всички изпълняваха каквото им се каже.

— Добре, ще опитаме пак след няколко минути. — Дневната светлина беше започнала да придобива червеникави оттенъци.

Направиха си групова снимка пред купола, след това тръгнаха по обратния път.

— Сигурно има някакъв технически проблем — предположи Джордж притеснено.

Всички бяха притеснени.

Джанет вървеше с обичайната си напориста походка. Когато беше сред другарите си, тя се чувстваше сигурна. Мислите й бяха прекалено заети с усещането за триумф, за да позволи на някаква временна несигурност да развали нещата. Тя беше свикнала да присъства на фундаментални открития (които напоследък бяха много чести), но знаеше, че като дойде време да прецени кариерата си, това ще е маркиращият момент. Че тя е сред първите, стъпили в града до пристанището. Усещането беше направо главозамайващо.

След петнайсет минути бяха пак в долината със стената. Вървяха плътно един до друг. Джанет беше в края на колоната. Сега си мислеше, че няма да живее достатъчно дълго, че да види как това място разкрива всичките си тайни. Забеляза някакво движение в тревата с крайчеца на окото си, погледна натам, не видя нищо и забрави за него.

Мислите й отново се отправиха към руините под земята…

Почти едновременно с вика на Хъч: „Внимавайте!“ някаква гореща остра игла се впи в глезена й: Тя изкрещя от болка и падна на земята. Нещо се беше впило в обувката й и дращеше по нея. Стори й се, че вижда паяк, претърколи се и ритна да го свали оттам. Съществото беше с цвета на тревата и отблизо приличаше на рак. Маги се втурна към нея. Засвяткаха пулсатори. Светът се изпълни с агония.

Рефлексите на Карсън все още не му изневеряваха. В мига, в който Джанет изкрещя, той забеляза и уби един от нападателите й: беше ракообразно същество, досущ като онова, което бяха видели преди няколко часа. Около него обаче се беше разразил истински хаос.

Джанет лежеше на земята. Маги клечеше до нея и удряше с камък в тревата.

Карсън усети остра болка в левия глезен, блъсна се в едно дърво и се свлече.

Хъч клекна до него с пулсатор в ръка.

Раци!

Всички крещяха.

Маги протегна ръка, извика: „Пулсатор!“ и Хъч пъхна един в ръката й. Ракът висеше на ботуша на Джанет — Карсън го виждаше как се мята лудешки. Тревата наоколо се беше покрила с кръв. Маги притисна оръжието до черупката му и натисна спусъка. Съществото изпищя.

— Излезте от тревата! — изкрещя Джордж. — Те са във високата трева!

На черупката се появи черно петно, което започна да пуши, изпод черупката се появиха къси крака, които започнаха да дерат яростно ботуша на Джанет. След това съществото се сви в спазъм, потрепери и се пусна.

Хъч забеляза още един рак. Беше пред тях и ги гледаше с издигнатите си на стълбчета очи. Едната му тънка назъбена щипка щракаше ритмично като ножица. Хъч потопи съществото в горещата бяла светлина на пулсатора си. Краката и очите почерняха, сгърчиха се, съществото се катурна на една страна и тревата около него пламна. Без да поема излишни рискове, Хъч окъпа целия район, като изгаряше дървета, скали, храсти и въобще всичко, което беше на пътя на лъча.

— Идват още! — извика Джордж. — Пред нас са.

Хъч мина в предната част на колоната и видя как няколко са се подредили на пътеката. От двете й страни пък идваха още.

— Може би трябва да се върнем — каза тя.

— Не — отсече Карсън. — Може би тъкмо това е целта на маневрите им.

— Маневри? — възкликна напрегнато Джордж. — Да не би да искаш да кажеш, че се опитват да ни обсадят?

Раците тръгнаха в атака. Изглеждаха едновременно комични и застрашителни. Черупките им напомняха на Хъч за шлемовете на древните армии. От един орган, разположен в черупката в близост до устата, проблясваше и потрепваше нещо като скалпел. Щипките щракаха, „скалпелите“ щръкнаха напред в пълна бойна готовност.

Хъч и Маги ги изгаряха. Те съскаха, краката им се мятаха във всички посоки… после съществата почерняваха и умираха.

Изведнъж спряха да прииждат и гората утихна. Остана само миризмата на опърлено месо и горящи листа. Маги помогна на Джанет да стане и постави ръката й около рамото си. Джордж пък вдигна Карсън.

Хъч прокара лъча на фенера си през пътеката пред тях. Нищо не помръдваше.

Закуцукаха нагоре по хълма. Когато решиха, че е достатъчно разумно, спряха, Хъч извади аптечка и раздаде обезболяващи медикаменти. След това разряза ботуша на Джанет, за да го свали. Раната беше точно над глезена. Имаше прорез, който кървеше обилно, и мястото беше започнало да отича.

— Ще трябва да те зашием — каза тя. — Бъди благодарна на ботуша. — Тя й даде аналгетик, направи й местна упойка и уви мястото в пяна от пластекс. — Как си?

— Добре съм. Боли.

— Ще мине. Гледай да не го закачаш. — Тя се обърна към Карсън. — Твой ред е.

— Надявам се, че поне не е било бясно — каза той.

Този път на Хъч й беше по-трудно: част от обувката беше влязла в месото и тя я изряза. Карсън търпеше и се опитваше да води някакъв разговор.

— Ще се оправиш — каза тя.

Той кимна и й благодари.

— И мен също — каза Маги, щом Хъч свърши с Карсън.

Хъч ужасена видя, че Маги е загубила кутрето на дясната си ръка.

— Как се случи пък това?

— Не помня — отвърна Маги. — Мисля, че ме спипа, докато се опитвах да го махна от крака на Джанет.

Хъч затвори раната както можа. По дяволите! Ако можеха да открият пръста, хирурзите на кораба щяха да й го пришият. Нямаха намерение обаче да се връщат, за да го търсят.

— Свърши ли? — попита нервно Джордж. — Мисля, че са още наоколо.

Хъч също ги чуваше как мърдат наблизо — малки крачета, които драскат по камъните, и щипки, които потракват. Но май вече бяха поостанали назад.

Нито Карсън, нито Джанет бяха в състояние да ходят без помощ.

— Трябва да направим носилка — каза Хъч и се огледа.

— Нямаме време — намръщи се Джордж. После намери два кола и ги окастри. — Това е най-доброто, което можем да си позволим — каза той и ги подаде на двамата пострадали. — Да вървим. Маги, ти ще помагаш на Джанет, аз на Карсън. Хъч, ти ще вървиш напред. И внимавай.

Тръгнаха. Франк не беше от най-леките, а Джордж пък беше прекалено висок. Трябваше да се наведе, за да подкрепя Карсън, и Хъч разбра, че няма да успеят да минат целия път до совалката. Не и като се движеха по този начин. Може би някъде щяха да намерят някое открито местенце и оттам да повикат Джейк да дойде да ги вземе със совалката. Ако успееха да се свържат, разбира се…

Джордж стреля. Чуха познатото изпищяване на раците.

— Тия проклети животинки са направо невидими — каза той. — Това го зърнах по случайност.

Къде по дяволите беше Джейк? Хъч отново се опита да го повика. Но пак нямаше отговор. Тишината по канала беше злокобна.

— Така няма да стане — каза Карсън, пусна се от Джордж и седна на земята. — Ако не трябва да се грижите за мен, ще можете да носите Джанет и ще се придвижвате много по-бързо. Дайте ми един пулсатор и утре сутринта елате да ме вземете.

— Как ли пък не — възрази Джордж. — Продължаваме.

Оставяха зад себе си кървава диря. Хъч и Маги си размениха местата. От време на време Маги стреляше. Май беше започнала да приема нещата много навътре.

— Малък мръсник! — крещеше тя. — На ти!

Или пък:

— Право между очите, копеле такова.

По този начин бързо изтощи пулсатора си. Останаха им само три и Хъч с неудоволствие й даде своя.

— Какво мислите? — попита Карсън.

— Трябва да се качим някъде — отвърна Джанет. — На някое дърво.

— Не можем. Клоните са много високо — отвърна Маги. — Но какво ще кажете за стена?

— Да — съгласи се Джордж. — Така сигурно ще стане. Горното ниво трябва да е безопасно. Освен ако тия идиоти не могат и да се катерят. — Той погледна Хъч. — Можем ли да се свържем с „Пърт“?

— Директно не. Някой трябва да задейства предавателя на совалката.

— То няма и за какво — намеси се Карсън. — Те не могат да ни помогнат. Нали совалката им е с нас.

Превръзката му беше подгизнала от кръв и спряха, та Хъч да прибави още пяна.

— Внимавайте — каза Джордж. — Тук са.

Хъч едва успя да се пребори с порива да хукне накъдето й видят очите.

Приближаваха се от всички страни сред високата трева. Бяха безброй и се придвижваха с почти военна прецизност. Хъч, Маги и Джордж откриха огън. Белите лъчове къпеха напредващите орди на раците и те измираха — по цели редици наведнъж, но не спираха. Всичко се покри с овъглени коруби, тревата и храстите се подпалиха. Оставени без оръжие, Карсън и Джанет се свиха и се опитваха да не пречат. Въздухът се изпълни с миризмата на изгорено месо. Един рак, който оставяше зад себе си диря от пушек, се блъсна в крака на Хъч и отскочи.

Джордж се биеше хладнокръвно, с добре премерени движения, и Хъч си помисли, че всъщност въобще не го познава. Нежната му невинност беше изчезнала.

Нападателите им напредваха застрашително и целенасочено, дори организирано. Очите им следяха всяко тяхно движение. Що за раци бяха това? Нито един рак в детството на Хъч не беше показвал подобно внимание към присъствието й.

Пулсаторът на Маги беше пред изтощаване — лъчът му ставаше все по-червен.

Съществата пристигаха безспир.

Започна да ги завладява страх, че няма да се измъкнат.

Мъртвите димящи черупки продължаваха да се натрупват. На Хъч й се стори, че долавя у животинките някакво нежелание да преодолеят издигащата се бариера, но не можеха да спрат, защото прииждащите отзад ги избутваха. За своя изненада тя откри, че може да разшири обсега си на действие и да стреля по задните редици. Районът от димящи парчета месо около тях започна да действа като щит.

Спря за няколко мига, за да намали мощността на оръжието си.

В очите й влизаше тъмен пушек. Уби още две и пощади едно, което, побягна като лудо и се блъсна в едно дърво.

— Трябва да си плюем на петите, преди да са се прегрупирали — каза Джордж.

— Аз съм за — отвърна Хъч. — Как точно ще го направим?

— През храстите. — Той посочи встрани. Крещеше, за да могат да го чуят. Повечето от съществата препречваха пътя им — както отпред, така и отзад. — Прогори дупка в храсталака.

Хъч кимна.

— Чуха ли всички? — извика Джордж.

Хъч се обърна към Джанет и Франк.

— Ще успеете ли да се справите сами? Поне докато се измъкнем?

— Ще подскачам на един крак — каза Джанет. — Да тръгваме.

Хъч веднага се хвана на работа. Завъртя пулсатора си към храстите, които беше показал Джордж, и прогори проход. Няколко рака се придвижиха натам и тя уби единия, докато Джордж пазеше тила. Храстите бяха гъсти, тя се изплаши, че може да се оплетат в тях, и помогна на Джанет да мине. На няколко пъти се спира, за да отбива ударите на нападателите.

Но те продължаваха да напредват!

След няколко минути стигнаха до едно тревисто възвишение.

— Къде е Джордж? — попита Маги и се огледа назад.

— Джордж, къде си? — попита Хъч по комуникатора.

— Ще ви настигна след малко — отговори той.

— Какво правиш?

— Хъч — каза той с тон, който тя никога не беше чувала от неговата уста, — продължавайте напред. Стигнете до стената. Там ще се видим.

— Не! — извика тя. — Никакви геройски подвизи. Трябваш ни.

— Ще ви настигна, да го вземат мътните! Франк, обясни й! — И прекъсна връзката.

— Прав е — каза Карсън.

— Отивам да го взема…

— Ако го направиш, с всички нас е свършено. Единственият шанс е поне ние да се доберем до някое високо място. Да вървим…

 

 

Черупки от раци хрущяха под краката им в опърлената трева. Джордж последва Маги, но раците напредваха твърде бързо. Той се обърна и стреля.

Атаката поотслабна. Няколко рака тръгнаха напред, но останалите като че ли разбираха докъде е обхватът на оръжието му, и оставаха извън него. Той отстъпи към храстите.

Те го заобикаляха! Чуваше ги от двете си страни.

Пребори се с порива да побегне. Ослушваше се за пулсатори пред себе си и се чувстваше по-добре от факта, че чува само звуците на хора, които се придвижват едва-едва през гората.

Колкото и примитивни да бяха сетивата им, раците усещаха заплахата на пулсатора и го избягваха. Не тръгваха в атака срещу Джордж, или поне не на големи тумби. Бяха се научили. Той трябваше да използва това, за да печели време.

Не смееше да се движи много бързо. Не искаше да стигне до другарите си, преди те да са се добрали до закрилата на стената. Така че от време на време спираше и когато съществата приближаваха — къде поединично, къде по няколко в псевдовоенните си формации — се обръщаше и ги отблъскваше.

Обаждането на Хъч го беше изнервило. Беше успял да я чуе не само по комуникатора, но и във вятъра. Все още бяха много близо. По дяволите…

Възможностите за засада бяха буквално навсякъде. Но внезапно нападение не започваше, нямаше атаки по фланговете, нямаше изненади. Те просто си стояха около него. Й това беше добре. Поне не бяха по петите на останалите. А колкото и бързи да бяха, той беше много по-бърз. Поне докато не трябваше да носи никого.

Той навлезе във висока трева, твърде висока, за да ги вижда директно, но пък виждаше как мърдат стъблата. Продължи да върви, докато стигна до един каменист район. Оттук имаше добра видимост и съществата щяха да са лесни мишени.

Хъч и останалите трябваше да успеят да се отърват.

 

 

— Къде е стената? — попита Карсън.

Бяха стигнали върха на хълма.

— На десет минути — отвърна Хъч, след това се обърна към Джанет: — Ти как си?

Джанет и Карсън куцукаха напред колкото можеха по-бързо, подкрепяни от Маги и Хъч.

— Справям се.

Хъч би искала да държи постоянна връзка с Джордж, но бе заета с ранените си другари, а и не искаше да му отвлича вниманието. Обаче й беше трудно да сдържа сълзите си.

Карсън мълчеше. Челото му беше потно, но погледът му бе ясен. Когато тя понечваше да му заговори, той просто й даваше знак да продължава напред.

Следваха собствената си диря през изрязаните гъсталаци и чакаха листака вляво от тях да се отвори и да видят стената. Сигурно вече бяха съвсем близко.

Внезапно Джанет залитна и Хъч едва успя да я подхване.

Спряха да починат. Карсън не седна, а се довлече до едно дърво и се облегна на него.

Джанет беше бледа и трескава, цялата в пот.

— Джордж? — каза Хъч по комуникатора.

— Да, Хъч.

— Моля те, ела. Имаме нужда от теб.

 

 

Джордж прекъсна връзката и направи грешната преценка, която му костваше живота. Беше успял да спечели достатъчно време, за да се освободи от преследвачите си и да се присъедини към приятелите си, обаче черупчестата армия, която се беше строила в боен ред, беше прекадено примамлива мишена. Той се върна към тактиката, която досега му беше вършила много добра работа, и с намерението да разреди потока от преследвачи, се обърна и прокара лъча на пулсатора по редовете им. Лъчът вече беше почервенял и почти на издихание. Но мощността му беше достатъчна.

Те се разпръснаха, без да направят никакъв опит да го последват. Горяха и измираха. Той ги подгони и започна да избива всичко, което мърда. Пламнаха множество огньове, здрачът се изпълни с писъците на раците.

Но когато се обърна, цялата повърхност пред него беше в движение. Той прокара лъча по новите мишени, но това не ги спря.

Напредваха упорито, а пожарът зад гърба му ставаше все по-голям. Не можеше да се измъкне.

Някъде високо на тъмното възвишение видя светлината от фенерите на приятелите си.

Изглеждаше много далеч.

Втурна се през едно разчистено място в храсталака. Но и там го чакаха.