Джак Макдевит
Машините на Бога (6)

6.

На борда на „Алфа“. Неделя, 6 юни; 18:30 ч.

 

Хъч беше доволна, че се връща на „Винкелман“. Той беше тромаво модулно превозно средство, състоящо се от пръстени (три за това пътуване), свързани чрез централна ос. Когато го наближи, тя задейства светлините му и те очертаха силуетите на сензорите, контролните уреди и антените. Корабът беше уютен и познат — утилитарна и безусловно човешка машина, която се носеше на фона на звездния екран, станал изведнъж обезпокоителен.

Настроенията в далечния космос обикновено не й влияеха, както на повечето хора, които пътуваха сред различните светове. Но тази вечер, о, тази вечер корабът й беше толкова скъп! Би било добре, ако имаше компания, ако имаше някой, с когото да поговори, някой, който да е до нея — но и без компания тя се чувстваше облекчена, че е у дома си, че може да заключи вратите и да си сготви нещо.

Гербът на Академията, вензел с мото и лампа, заграждащи синята повърхност на Обединения свят, беше отчетливо изрисуван върху пръстен A, в близост до мостика.

Луната и планетата се носеха в черното беззвездно небе. Куракуа лежеше на ръба на Бездната, огромната цепнатина, отворила паст между Орион и Стрелеца. Противоположният бряг беше на шест хиляди светлинни години и се виждаше само като мъгляв светлик. Хъч се зачуди какъв ли ефект може да има върху един развиващ се вид едно небе, наполовина отрупано със звезди и наполовина празно.

„Алфа“ влезе в пръстен B и големите врати се затръшнаха. Хъч свали Фликинджъровия си скафандър и го прибра зад седалката. След пет минути вече беше на мостика.

Таблото за съобщения премигна. В приемащия сектор имаше съобщение от Храма, но пък беше твърде рано, за да е пристигнал Ричард. Имаше достатъчно време да го види по-късно. Тя отиде в кабината си, съблече работните си дрехи и се пъхна под душа. Подейства й добре.

След това, още мокра, си поръча пържола. Каютата й беше украсена със снимки: на стари приятели, на нея самата и на Ричард на Пинакъл, на „Алфа“, носеща се край Големия монумент Хексагон до Арктур, на група палеонтолози, към които се беше присъединила за едно плажно парти в Бетезда (и които я бяха вдигнали на раменете си за снимката). Въздухът беше изпълнен с приятния аромат на трева, мащерка, диви ягоди и орлови нокти.

Неестествената луна се търколи пред погледа й. Оз не се виждаше. Раздразнена от собственото си безпокойство, тя изключи екрана.

Преди години Ричард й беше дал един медальон, великолепно украшение от платина, копие на един талисман, който тя беше донесла от Куракуа. Това беше станало преди да открият Оз. От едната страна бяха изгравирани крилат звяр и шестоъгълна звезда, а от другата — грациозно извита дъга. По ръба бяха изписани загадъчни символи. „Звярът и звездата символизират любовта — й беше казал Ричард, — а дъгата е благополучие. И двете ще бъдат с теб навсякъде, докато носиш медальона.“

Тази вечер той й действаше успокояващо. Окачи си го. Местна магия.

Облече се и когато чу звънеца за вечеря, мина покрай камбуза, за да си вземе пържолата. Добави и бутилка вино и отнесе всичко на мостика.

Таблото за съобщения продължаваше да премигва.

Тя си отряза парче месо, опита го и отвори бутилката. Виното беше „Шабли“. След това набра кода на клавиатурата и на екрана се появи кокетна, дори неприлично красива блондинка.

— „Винкелман“ — каза тя, — аз съм Алегри. Ще координирам евакуацията. Трябва да качите четиринайсет души. Плюс доктор Уолд, който в момента пътува насам. Искаме да започнем изтеглянето след четирийсет и осем часа. Зная, че това е закъснение в сравнение с първоначалния план, но имаме още работа. За ваша информация, „Козмик“ ще започне действията си в десет часа сутринта наше време в петък. Времето на Храма. Това съобщение съдържа и времевите еквиваленти. Искаме да сме напуснали с двайсет и четири часа преднина. Освен това ще се пренасят и артефакти, така че трябва да започнем с тях колкото е възможно по-бързо. Моля свържете се с мен, когато ви е възможно.

Екранът изсветля.

Хъч се облегна в креслото си. Хората не си даваха много зор да казват здрасти по тия отдалечени места. Зачуди се дали Алегри не е стояла под водата прекалено дълго.

Повика на главния екран Куракуа.

Слънчева светлина обля облачната покривка и освети един свят от кални прерии, тук-там редки гори, пустини и лъкатушещи планински вериги. Нито един от океаните не се виждаше. Имаше два — и двата много плитки. На практика това си беше един съсухрен свят, положение, което „Козмик“ се надяваше да подобри по време на първата фаза от тераформиращата си операция.

Южният океан заграждаше вечните ледове и приличаше на пръстен със средна ширина около петстотин километра. Отвъд него имаше няколко продълговати морета, които сочеха на север. Най-дългото се казваше Яката, местно име, означаващо Място за отдих на боговете. Навлизаше в сушата около три хиляди километра. В най-северния му край, съвсем близо до брега, се намираше Храмът на ветровете.

Беше чела някъде, че се очаква Куракуа да навлезе в ледена ера. Вярно или не, но и двете пространства с дебели ледове изглеждаха в отлично състояние. Когато бъдеха унищожени и ако специалистите бяха прави, Куракуа веднага щеше да се сдобие с океани.

Десет часа в петък сутрин. Времето на Храма. Кога беше това? Тя извика на екрана данните, изпратени й от Алегри.

Дните на Куракуа се състояха от двайсет и четири часа, трийсет и две минути и осемнайсет секунди. Всички разбираха психологическия смисъл на използването на познатия двайсет и четири часов стандарт, но се налагаха уточнения, когато човешки същества се установяваха за продължително време в някой нов свят. На Куракуа часовниците бяха нагласени да работят до 10 ч. 16 мин. и 9 сек. както сутрин, така и вечер. След това стрелките скачаха директно на обед или полунощ съответно. Този метод елиминираше определено време както от времето за сън, така и от будното състояние.

По съвпадение сега в Храма на ветровете беше неделя, точно както беше и на „Винк“. Тераформирането щеше да започне след около деветдесет часа. Хенри Джейкъби искаше да приключи с евакуирането с един ден преднина за безопасност. А те разполагаха с две совалки за това, така че щеше да е лесно.

Но нещо я притесняваше. Не й се струваше окончателното оттегляне да е на първо място в плановете на Джейкъби. Хъч нагласи навигационния компютър да изведе „Винк“ от лунна орбита, за да потегли към Куракуа. Въведе и двата крайни срока в личния си хронометър и нагласи часовниците на кораба така, че да съответстват на времето в Храма.

Навигационният дисплей я предупреди, че корабът ще напусне орбита след трийсет и шест минути.

Хъч довърши вечерята си и изхвърли остатъците във вакуумната тръба. След това си пусна някаква комедия и седна да гледа. Но още преди бустерите да прогърмят и корабът да се задвижи, беше заспала дълбоко.

 

 

Събуди се от иззвъняване. Пристигащо съобщение.

Светлините бяха мъгляви. Беше спала седем часа.

На монитора се появи Ричард и каза:

— Здрасти. Как я караме?

— Добре.

Изглеждаше разтревожен. Винаги беше така, когато имаше намерение да й каже нещо, което знаеше, че няма да й хареса.

— Слушай, Хъч, тук нещата не вървят добре. Има няколко разкопки под самия Храм. Тази, от която всички се интересуваме най-много, е най на дълбоко, а хората тепърва влизат там. Трябва да използваме всичкото време, с което разполагаме. Совалката тук може да качи трима души освен пилота. Направи си такава схема, че да можеш да измъкнеш всички. Но ни остави максимално време за работа.

— Ричард, това е лудост!

— Възможно е. Но е възможно и да са много близо до целта. Вече почти са стигнали до Долния храм. Хъч, той датира от деветхилядната година преди новата ера, тоест същия период, от който е конструкцията на луната. Трябва да го разгледаме подробно. Не можем просто да оставим да го разрушат ей така.

Хъч обаче не се съгласи.

— Мисля, че най-важното е да се измъкнем, преди да се е покачила водата.

— Ще успеем, Хъч. Но междувременно трябва да използваме пълноценно всеки божи ден.

— Мамка му.

Ричард се усмихна търпеливо.

— Хъч, няма да рискуваме нищо. Имаш думата ми. Но искам да ми помогнеш. Става ли?

Трябваше да е благодарна, че не отказва да напусне планетата, за да предизвика „Козмик“ да го удави. Вроденото му доверие в почтеността на другите го беше мамило много пъти.

— Ще видя какво мога да направя — каза тя. — Ричард, тук кой отговаря за операцията на „Козмик“? Знаеш ли?

— Мелани Тръскот. Не знам нищо друго. Не са в много добри отношения с Хенри.

— Хич и не се съмнявам. Къде е седалището й?

— Един момент. — Той се обърна настрани и си каза нещо с някого. — Имат си спътник в орбита. Отговаря на станцията на „Козмик“. — Очите му се изпълниха с подозрение. — Защо питаш?

— От любопитство. Ще бъда долу след няколко часа.

— Хъч — каза той, — не се забърквай в това. Окей?

— Аз така и така съм забъркана, Ричард.

 

 

Куракуа беше заобиколена от един тъничък пръстен. Виждаше се само когато слънчевите лъчи попадаха върху него под определен ъгъл и тогава проблясваше с преходната красота на дъгата. Пръстенът всъщност се състоеше от лед и не беше природно явление. Компонентите му бяха привнесени — и продължаваха да прииждат — от пръстените на газовия гигант Белатрикс V. Няколко от влекачите на „Козмик“ къртеха оттам цели ледени планини и ги катапултираха към Куракуа. Наричаха ги „снежни топки“. Пътят им биваше пресичан, след което други влекачи ги насочваха да влязат в орбита, за да ги използват за доставка на допълнителна вода за планетата. В часа нула „Козмик“ щеше да разтопи вечните ледове, да насече „снежните топки“ на тънки парчета и да ги запрати към Куракуа. Очакваше се, че така над Куракуа ще вали дъжд цели шест години. Щяха да се развият земни форми и ако всичко вървеше нормално, щеше да се появи нова екология. След около пет десетилетия първите човешки заселници щяха да разполагат с един свят, който щеше да е ако не градина, то поне управляем. Сензорите на „Винк“ засякоха повече от хиляда ледени тела, които вече обикаляха в орбита, както и още две, които приближаваха.

Хъч си беше имала достатъчно работа с бюрокрация, за да си дава сметка, че цифрата от петдесет години е прекалено оптимистична. Подозираше, че тук няма да дойде никой, поне през следващия век. Сети се за един коментар, приписван на Кейсуей: „Сега става въпрос за съревнование между нашата оранжерия на Земята и тази на Куракуа.“

„Винк“ беше влязъл в орбита.

Светът изглеждаше сив и не обещаваше нищо хубаво.

Кой би си помислил, че втората Земя ще бъде открита толкова трудно? Че след всичките тези светлинни години ще е открито толкова малко? Гравитацията на Пинакъл беше твърде силна, Нок вече беше станал дом на интелигентна раса, от която човеците криеха съществуването си като строго пазена тайна. А един друг обитаем свят, за който беше чувала, обикаляше около една нестабилна звезда. Освен споменатите, други не съществуваха.

Търсенето щеше да продължава. А междувременно единственото, с което разполагаха, беше това студено, мрачно място.

Станцията на „Козмик“ беше една ярка звезда в южното небе. Представляваше версия на IMAC — земната космическа станция — в умален мащаб: две еднакви колелета, които се въртяха в противоположни посоки, свързани посредством мрежа от подпори, а всичко заедно — свързано с една здрава главина.

Хъч прочете в компютъра си информацията за Мелани Тръскот:

Родена в Дейтън, Охайо на 11 декември 2161 г.

Омъжва се за Харт Бринкър, който по това време е главен счетоводител на банковата фирма „Казуел & Симс“, 2183 г. Бракът не е подновен, 2188 г. Няма данни.

Бакалавърска степен по астрономия в университета в Уесли, 2182 г.; магистърска и докторска степен по планетарно машиностроене в университета във Вирджиния, съответно 2184 г. и 2186 г.

Инструктор в университета на Вирджиния 2185–2188 г.

Лобистка за разнообразни проекти, свързани с околната среда 2188–2192 г.

Северозападен регионален комисар, Вътрешен отдел, Северноамерикански съюз, 2192–93 г.

Отговорник за ядрената енергия в Обединения свят 2193–95 г.

2195–97 г.: сдобива се с голяма репутация като главен плановик за (частично) успешните проекти по култивирането на Северноафриканския и Амазонския басейни.

Консултант по множество екологични проекти, а също и на „Козмик“ 2197–99 г.

Публикувала е редица статии за озеленяваното и променящите се климатични условия в океаните. Дългогодишен защитник на идеята за намаляване на населението чрез правителствен указ.

Арестувана четири пъти за протест срещу политиката за мелиоризация и защита на застрашените видове.

От коментара се виждаше, че Тръскот е член на множество професионални организации. Продължаваше да работи активно за Международния проект за възстановяване на горите, фондация „Земя“ и за Интерсвят.

Веднъж се намесила, когато банда хулигани нападнали някакъв старец в Нюарк. Промушили я с нож. Отнела оръжието на единия от бандата и го застреляла.

По време на земетресението в Денвър през осемдесет и осма ръководела извеждането на хора и коли от един срутващ се театър.

Тази жена не беше от най-свитите.

Хъч извика на екрана образа на Тръскот: беше висока, с високо чело и пронизващи очи. Тъмнокестенява коса и здрав тен. Все още можеше да мине за привлекателна, но някъде се беше сдобила с нещо много сурово. Привикнала да командва. Въпреки всичко изглеждаше като жена, която знае как да се забавлява. И което беше по-важно, Хъч не можеше да види в нея никаква податливост.

Тя въздъхна и отвори един канал за спътника в орбита. На екрана се показа емблемата на „Козмик“ — факелът на познанието в центъра на един планетен пръстен. След това я погледна някакъв тлъстичък мъж с брада.

— Станцията на „Козмик“ — каза той. — Какво искате, „Винкелман“?

Имаше огромно шкембе и изглеждаше груб. Ръкавите на яркозелената му риза бяха навити до лактите. Имаше малки строги очи, които я гледаха втренчено. От цялото му същество се излъчваше отегчение.

— Мислех, че може да ви е необходимо да знаете, че съм в района. — Говореше спокойно. — Ако имате кораби, които работят наблизо, ще се радвам да ме снабдите с някакъв график.

Той я огледа с хладно презрение.

— Ще се погрижа.

— Имам данни, че началото на разбиването е в петък, в десет часа по времето на Храма. — Тя изрече думата „разбиване“ с много мил тон, защото очакваше, че това ще раздразни дебелака, за когото правилната терминология би била „операция“. — Моля, потвърдете.

— Информацията е вярна, „Винкелман“. Няма никаква промяна. — Той погледна встрани и кимна. — Координаторката иска да говори с вас. Ще ви прехвърля.

Хъч докара най-приятелската си усмивка.

— Радвам се, че си поговорихме.

Изражението му си остана сурово. Бюрократ с бюрократ.

Мелани Тръскот изглеждаше малко по-стара, отколкото на снимките. Не беше и толкова самоуверена и въобще не беше царствена.

— Радвам се, че сте тук, „Винкелман“. — Тя се усмихна приятно, но това беше усмивка, която слизаше от голяма височина. — Вие сте…

— Присила Хъчинс. Капитан на кораб.

— Приятно ми е, Присила. — Тонът й беше формален. — Имате ли нещо против да записвам разговора?

Това означаваше, че става въпрос за ЦРУ. Щеше да влезе в архивите, в случай че се стигне до евентуален съдебен процес.

— Не — отвърна Хъч. — Няма проблеми.

— Благодаря. Очаквахме ви. Имате ли нужда от помощ, за да изведете хората си?

— Не, благодаря. Те са една шепа, а и разполагаме с две совалки.

— Много добре. Трябва да знаете, че първата фаза на проекта „Надежда“ включва унищожаване на вечните ледове с ядрена енергия. — Тя погледна Хъч пронизващо. — Екипът на Академията май още държи почти цялото си оборудване при разкопките.

— Възможно е. Още не съм слизала долу.

— Вижте… — Гласът й зазвуча доверително, сякаш навсякъде цареше пълна тъпотия, която изискваше незабавно вниманието на тях двете. — Говорих с доктор Джейкъби. Той си дава сметка, че разрушенията около разкопките при Храма ще бъдат тотални. — Тя направи пауза. — Яката е открито море чак до ледения масив. Цялото крайбрежие ще бъде преустроено. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

— Разбирам. — Хъч не сметна за необходимо да се прави на загрижена, но го каза така, че Тръскот да види съмнението й. — Онова, за което е необходимо да си дадете сметка вие, е, че те са близо до много съществено откритие. Има вероятност да не успея да измъкна всички навреме.

— Присила, те винаги са близо до много съществено откритие. Винаги. Знаете ли откога са тук?

— Почти от трийсет години — отвърна Хъч.

— Имали са достатъчно време.

— Не точно. — Хъч се опита да не го каже агресивно, не търсеше конфронтация. — Не и когато се опитваш да разкопаеш цял един свят. Жителите на Куракуа имат зад гърба си триста века история. Това означава доста копаене.

— Както и да е. — Тръскот махна с ръка. — Няма значение. Важното е, че аз нямам властта да отлагам началото на проекта. От Академията се съгласиха да се евакуират; дадохме им необходимото предварително известие за началото на действията. Аз ви предлагам помощ, ако ви е необходима. А от вас ще очаквам да измъкнете хората си навреме, за да са в безопасност.

— Доктор Тръскот, те може да стигнат до ключ за тайната на строителите на монументите.

Този път координаторката се раздразни.

— Моля ви, разберете — каза тя. — Не разполагам със свобода на действие. Правете каквото искате, но ги разкарайте от планетата.

БОРДОВИ ДНЕВНИК

„ЙОХАН «ВИНКЕЛМАН»“

Понеделник, 7 юни

Мелани Тръскот е арогантна и взема себе си твърде на сериозно. Не показва никаква отстъпчивост по отношение на времето за евакуация. Въпреки всичко се надявам, че ще включи в плана извънредно отлагане — ако вече не го е направила. Описах разговора ни на доктор Уолд като го предупредих, че по мое мнение крайният срок в петък трябва да бъде спазен много стриктно.

Пр. Х.

 

Станцията на „Козмик“. Понеделник, 7 юни; 10:50 ч.

 

Мелани Тръскот искаше да ходи по истинска земя и под истинско небе. Да зареже тесните пространства, лъскавите стени и синтетичната храна и да напусне тази станция. За бога, откъде ги намираше Академията тия хора, които си мислеха, че целият свят трябва да отстъпи пред желанието им да копаят грънци и идоли?

Тя се вторачи в празния екран. Когато Харви се включи, за да я осведоми, че разговаря с пилота на кораба на Академията, тъкмо се беше съсредоточила върху последните въпроси и изисквания за достъп до Нова земя: ислямски активисти, бели защитници на върховната власт на църквата, китайски националисти, тъмнокожи сепаратисти, защитници на идеята за един свят, нови елини, изобщо безкраен диапазон от етнически групи, племена и потискани народи. Общи интереси. Хора, пълни с идеи за социални експерименти. Норман Кейсуей, който беше пуснал материала, си правеше свои планове. Тя далеч не беше такава оптимистка. Истинското заселване щеше да стане в много далечно бъдеще и тогава тя отдавна щеше да е мъртва, както и Норман, а също и повечето от останалите, тръгнали на кръстоносен поход в защита на проекта. И кой знаеше какво точно ще се случи?

Чудеше се дали световните проблеми могат да се разрешат чрез достъпа до звездите. Или просто ще бъдат пренесени и там.

— За какво мислиш, Мелани?

На вратата беше застанал Харви Сил. Той беше шеф на станцията — дебелият мъж, с когото беше разговаряла Хъч. С известни прекъсвания Тръскот работеше с Харви от години. Харесваше го — той се справяше добре с административната работа и освен това умееше да преценява хората. Притежаваше и онова качество, което е най-ценно в един подчинен: беше компетентен и не се страхуваше да изрази мнението си.

Мелани се залюля в креслото си.

— Нещо ми е притеснено.

Харви седна.

— Ще ни създават проблеми чак до края.

— Трябва да видиш нещо, Харв. — Тя извика на екрана съобщение отпреди две седмици.

Появиха се приятните черти на Норман Кейсуей. Седеше на бюрото си, а зад него се вееше знамето на организацията.

— Мелани — каза той, — наскоро ме посети Ричард Уолд. Много упорито се опита да получи известно отлагане на „Надежда“. Чух, че вчера е потеглил за Куракуа. Нямам представа какво е намислил, но може да не се съобрази с крайния срок. Изглежда способен да го направи. — Кейсуей изглеждаше притеснен. — Надявам се, че греша. Но има вероятност той да обяви както на нас, така и пред света, че ще остане в Храма. И да ни предизвика да започнем действия.

— Не може да направи това — каза Харви.

— Ако това стане — продължи записът, — трябва да сме готови да реагираме. Не ми е лесно да ти се обаждам за това. Ако се появи такова заявление, ще се оправяме с общественото мнение оттук. Ти не трябва да започваш действия преди да си напълно сигурна, че всички са изведени от Куракуа. Знам, че това ще ти създаде проблеми по координацията, но не искам никой да загине. Ако се случи така, че Уолд заяви намеренията си да остане там след крайния срок, ще го осведомиш, че нямаш право да действаш по свое усмотрение, което си е вярно; освен това ще му кажеш, че проектът „Надежда“ ще се осъществи по плана, че очакваш той да напусне в съгласие със съдебната заповед и според споразуменията, постигнати с Академията. Тогава ще ме осведомиш и мен. Моля те, потвърди, че си получила това съобщение. И между другото, Мелани, радвам се, че тъкмо ти си там в момента.

— Можеше да е и по-зле — каза Харви. — Можеше да ти каже да натиснеш бутона независимо от обстоятелствата.

— Не съм сигурна, че не бих предпочела точно този вариант. — Тя беше тук от три години и археолозите бяха прилагали какви ли не тактики за отлагане. — Това е вярното решение — призна тя. — Но тия кучи синове пак ще си го изкарат на нас.

Мелани Тръскот, Личен дневник

Цялата история на „преговорите“ между Академията и „Козмик“ беше поредица от изисквания, лъжи, заплахи, докато накрая се стигна до съдебното дело, което принуди Академията да напусне Куракуа преди служителите й там да са готови за това.

Въпреки всичко, ако можех, щях да удовлетворя молбата им и да им дам още няколко месеца — това наистина не би създало непреодолими проблеми за нас, но правните решения вече са в сила, така че ако го направя, би означавало да не зачета решението на съда и да дам зелена улица за още обжалвания на делото.

Така че смятам да следвам заповедите до последната точка.

Как става така, че най-неприятните типове винаги стигат до върха? На нищо не се поддават.

Младата жена, с която говорих днес, тази от евакуационния кораб на Академията, изглеждаше достатъчно разумна. Двете с нея лесно можехме да стигнем до някакво споразумение, струва ми се, да избегнем много злоба и да спестим много разходи. И може би дори да открием ключа към Строителите. Но това няма да се случи.

7 юни, 2202 г.