Джак Макдевит
Машините на Бога (22)

21.

Мелани Тръскот, Дневник

 

Дори трансмитерът, изглежда, е от органична материя!

На колко ли години е това нещо? Алегри казва, че за да се определи възрастта по излющените проби, ще са необходими далеч по-прецизни устройства от тези, с които разполагаме. Насаме сподели с мен, че се съмнява, че въобще възрастта им може да бъде определена.

Нивото на технологията, която е произвела това нещо, е направо немислимо. Не мога да си представя, че ако създателите му съществуват, ще можем да влезем в тази система незабелязано. Ако са тук, то със сигурност не са направили никакво усилие да помогнат на хората, които бяха в смъртна опасност. А на мен това ми се струва доста обезпокояващо.

11 април, 2203 г.

 

На борда на „Катрин Пърт“. Понеделник, 11 април; 05:10 ч.

 

Бета Пасифика III се носеше на екраните и зад илюминаторите на „Катрин Пърт“. Беше земноподобна планета, имаше си океанска покривка и огромни бели облаци. Виждаше се и едно-единствено петно суша, дълго, тънко, под формата на кука, което много рядко надвишаваше двеста километра на широчина. На много места куката беше прекъсната от канали, а тук-там и от значителни водни пространства, така че всъщност представляваше серия от тесни острови. Бреговата ивица беше доста неравна: имаше хиляди заливи и полуострови. Преминаваше буквално от върха на планетата до най-долната й част, като минаваше дори под двата ледени блока. На юг се извиваше назад почти до екватора.

Имаше гори, пустини и джунгли, които обикновено се простираха от море до море. Екваториалната зона беше заета предимно от равнини, покрити с високи месести стъбла. Близо до полюсите се виждаха снежни виелици, а по склоновете на една дълга планинска верига на юг валеше дъжд.

Около планетата обикаляха четири спътника — лишени от кислород и осеяни с кратери скални късове, които варираха по големина от петнайсет километра в диаметър до един гигант с една трета по-голям от земната Луна.

След откритията при Купата на Тръскот й беше лесно да убеди пасажерите си, че са участници в едно епохално пътуване и че сигурно няма да им е приятно да пропуснат малък отдих на Бета Пас III. За да си осигури съгласието и подкрепата им, тя отвори складовете със специални провизии и раздаде деликатеси и безплатни напитки за всички. Капитан Морис се възпротиви, а и Харви Сил показа суровото си неодобрение, но пък пасажерите бяха доволни. А това беше единственото, за което я беше грижа.

Над най-западната извивка на континента беше паднал здрач. Бяха се приближили до планетата откъм слънчевата й страна много въодушевени и в момента правеха първото си светкавично прелитане над нея. Членовете на екипа на Академията питаеха големи надежди, макар че никой не можеше да каже на какво точно се надява, нито пък би си признал, че е оптимист. В това отношение Хъч беше като всички — правеше се на песимист, но пък беше завладяна от мисълта за невероятни открития.

Пасажерите не ги оставяха на мира. Щом се правеше история, в което чрез кампанията си Тръскот беше успяла да убеди всички, те искаха да могат след това да разказват, че са били на мястото на събитията. В резултат Карсън и Джанет бяха принудени да изнасят лекции, а заедно с всички останали и да подписват автографи.

Когато „Пърт“ наближи планетата, екипът се събра в залата за наблюдение, където на покритата с екран стена се носеше Бета Пас III. На другите монитори имаше картина от спътниците, от Купата, схема на планетарната система, сравнително съпоставяне на Бета Пас III със Земята, както и няколко телеметрични показания от пробите.

Дни наред телескопите бяха насочени към уголемяващата се планета. Засега още не бяха засекли признаци за разумна дейност: не се виждаха нито продукти на някаква тежка промишленост, нито следи от влияние върху околната среда. Беше възможно обаче едно много напреднало общество — това беше аргументът на Маги — да се е научило да живее в хармония с природния ред. И сега се взираха в континента с надеждата да видят светлина.

Но сгъстяващата се тъмнина така и не беше прекъсната от меки жълтеникави отблясъци. Нощта поглъщаше всичко.

— Жалко — каза Джордж.

Карсън кимна.

— Май няма никой.

Хъч просто си седеше и гледаше, но всъщност мислеше за Ричард, който сега трябваше да е тук, каквото и да излезеше от цялата работа.

— Много е рано да се каже — обади се тя.

Разположен пред командната конзола на мостика, капитан Морис вдигна поглед към камерата, погледна ги право в очите и отвори един канал.

— Все още негативно електромагнитно излъчване — каза той. — Дори там да има някой, той със сигурност не произвежда никаква енергия.

Той се усмихна снизходително, доволен (както подозираше Хъч) от общото разочарование. Капитанът беше зъл човек, едно от ония нещастни създания, които обичат да гледат как другите се провалят. Хъч беше вечеряла с него предния ден и беше разбрала, че позицията му е горе-долу следната: да, в Млечния път високо развити видове вероятно съществуват. Но тук? Където сме ние? Това е много малко вероятно.

Появиха се цифрите и за долните атмосферни слоеве: 74% азот, 25% кислород, прилично количество аргон, много малко въглероден двуокис, както и следи от неон, хелий, метан, криптон, водород, азотен окис и ксенон. Комбинация много подобна на земната.

Пристигнаха закуските. Всъщност закуски се появяваха постоянно, с което допринасяха допълнително за така или иначе празничната атмосфера на борда на кораба. Кафе, сирене, сладкиши, плодови сокове и бира пристигаха от камбуза в непрекъснат поток. Хъч яде повече, отколкото би си позволила при нормални обстоятелства. Самият факт, че въобще са тук, си беше повод за празнуване. Дори Строителите на монументи да не ги приемеха с „Добре дошли“, те пак бяха постигнали много.

— Какво мислиш? — попита тя Карсън.

Той се усмихна окуражително.

— Дори и да не са тук, вероятно са оставили някакви следи.

— На мен ми се ще да открием нещо — каза Тръскот, която стоеше до Маги Туфу и се взираше в тъмнината навън. — Ама много ми се ще.

— Ти направи за тази кауза много повече, отколкото ти беше по силите — каза Хъч. — Ние го оценяваме.

Мониторите показваха характеристиките на планетата:

ОРБИТА

астрономичен период: 1,41 стандартна година

перихелий: 1,32

афелий: 1,35

ГЛОБУС

екваториален диаметър: 15 300 км.

сплеснатост: 0,004

маса (Земя=1): 1,06

плътност (вода=1): 5,3

албедо: 0,44

наклон на оста (град.): 18,7

период на въртене (д/ч/м) 1/1/17

ДРУГИ

електромагнитно излъчване (изкуствено): никакви данни

средна екваториална обедна температура: 28°C

— Хей! — Карсън сочеше един от спътниците. Този, който беше обозначен като Три-В.

В същия момент чуха гласа на капитана, по-висок с една октава от обичайното:

— Госпожо Тръскот, при Три-В имаме аномалия.

— Виждаме я — каза Тръскот.

Три-В беше най-големият спътник. Беше обгорял, покрит с морета от лава. В северното полукълбо, в западната част на една широка равнина се виждаше нещо. Знак. Изригване. Петно.

— Какво е това? — попита Карсън. — Можете ли да ни дадете по-добра картина?

Образът стана по-голям. И по-ясен.

— Още не знаем — каза капитанът. — Цветът му е същият като на скалната маса около него.

— Прилича на квадрат — каза Джанет.

Морис беше на ръба на истерията. Беше забавно да го гледаш в затруднено положение.

— Наистина изглежда доста симетричен — каза той.

— Това си е просто втори Оз — рече Хъч.

— Грубо около двеста километра всяка страна — продължи капитанът. — Голям е.

— Тя е права — намеси се и Карсън. — Същото проклето нещо като на Куракуа.

Маги победоносно вдигна юмрук.

— Само дето е по-голямо. Много по-голямо.

— Искате ли да го разгледаме отблизо? — попита Тръскот.

Карсън огледа хората си, после каза:

— Не. Знаем какво е.

— Личи си — въздъхна Тръскот. — Това е Оз, нали? Защо имам чувството, че криете нещо от мен? Каква е връзката с Куракуа?

Карсън сви рамене.

— Не е кой знае каква тайна.

 

 

След като континентът изчезна в тъмнината на нощта, екипът на Академията прегледа снимките. Търсеха нещо, което да наподобява застроени градски площи: пристанища, пътища, въобще всякакви знаци за населено място.

Джордж разглеждаше някакъв район 30 на север, където сушата се стесняваше до по-малко от половин километър. Буйна гора в жълто и червено се спускаше по склона на един нос. На Земята подобен район би бил нещо като планински природен резерват. Можеха да си изкарат страхотен уикенд с Хъч на такова място. Внезапно забеляза някакъв остър ъгъл сред дърветата. Сянка. Стена може би. Или пък място, на което е имало стена.

Не можа да се сети за нищо по-определено и тъкмо щеше да го покаже на Хъч, когато Джанет тихо каза:

— Мисля, че открих нещо.

Ставаше въпрос само за някакви тъмни петна по една река. Но пък бяха разположени равномерно.

— Мисля, че са подпори на мост — каза Джанет, този път по-високо. — Да му се не види, наистина са подпори! — Тя разпери ръце. — Дами и господа, имаме си мост!

Е, всъщност мост нямаше. Имаше само останки от мост. Но това нямаше значение. Избухнаха възгласи. Сбралите се пасажери хукнаха към екраните, разливайки кафетата си, и викаха останалите да дойдат да видят. Всички започнаха да се ръкуват, а Хъч я мачкаха, целуваха я и пак я мачкаха. Но тя нямаше нищо против. Мамка му, хич не й пукаше.

 

 

— Поздравления — каза Тръскот.

— Колко време можете да ни дадете? — попита Карсън.

— Франк — отвърна тя търпеливо, — вече изоставам доста от графика. Нали се бяхме разбрали.

— Но ние открихме нещо.

— Да, така е. Академията вече има нова археологическа находка за проучване. — Тя си пое дълбоко дъх. — Съжалявам. Дори мисля, че знам колко много означава това за вас. Но трябва да тръгваме. Радвам се, че се стигна до някакъв резултат, но ще издам нареждане да тръгваме. Морис вече е направо бесен. И има основания да се оплаква. Ще трябва да се върнете тук с вашите хора.

Хъч много добре знаеше какво означава това. Някой щеше да си даде сметка, че тази планета е била дом за общество, което е пътувало сред звездите. Понеже щяха да се сблъскат много интереси, мисията щеше да бъде отнета от Академията. Подобни настроения се усещаха още преди да тръгнат. Карсън и приятелите му можеше и да се върнат някой ден, но това щеше да стане след доста време, а освен това просто щяха да бъдат подчинени служители в една по-голяма операция.

Мамка му!

Тръскот си тръгна. Те седяха неподвижни и обезсърчени. Хъч успя да издържи само петнайсет минути и тъкмо стана, за да се прибере в каютата си, когато комуникаторът иззвъня и на екрана се появи лицето на Сил.

— Доктор Карсън — каза той, — бихте ли се качили на мостика, ако обичате? Доведете й колегите си.

 

 

— Имаме обект в орбита.

Мелани Тръскот и следващият я по петите капитан насочиха петимата си пасажери към главния навигационен екран. На преден план изпъкваше група звезди, в чието дъно имаше и няколко по-тъмни планети. Една от звездите беше изключително ярка.

— Тази — каза тя.

Хъч усети прилив на въодушевление.

— Какъв обект точно?

— Не знаем — отговори капитанът. — Увеличението, което гледате, е само пета степен. Но това не е естествен сателит. ИО-то му е прекадено високо за обхвата му.

— ИО означава индекс на отражение — поясни Тръскот. — Голям е. По-голям от станцията ни на Куракуа.

Хъч и Карсън мълчаливо си стиснаха ръцете.

— Джон — обърна се Тръскот към капитана, — готови ли сме да тръгнем бързо, ако се наложи?

— Да, шефе. — Той направи бърз знак на един от екипажа си, който веднага каза нещо по микрофона си. Хъч подозираше, че предупреждават всички пасажери да си сложат коланите.

— Има ли някакви индикации за самоуправляваща се мощност? — попита Хъч.

— Не. — Морис се наведе над една от конзолите. — Няма нищо. — Той погледна сурово Тръскот. — Мелани, корабът е пълен с хора. Трябва да напуснем района.

В сравнение с онова, с което беше свикнала Хъч, мостикът беше огромен. Дежуриха четирима офицери, без да се брои капитанът. Един от тях — млада жена, разположена пред навигаторската конзола, го докосна по рамото и насочи вниманието му към един екран.

— Там долу има някакви светлини — каза тя. — С ниска мощност. Много ниска. Вероятно не е електрическа.

— Отражения? — попита Тръскот.

— Възможно е — отвърна жената.

— Някой се е погрижил за теб, Франк — каза Тръскот на Карсън. — Какво искаш да разгледаш най-напред?

Хъч никога не го беше виждала толкова доволен.

— Сателита — отвърна той.

— Много добре. — Мелани скръсти ръце. — Струва ми се, че сме на прага на историческо откритие.

 

 

Отправиха се към бялата звезда, следвайки извивката на планетата.

На екраните тя започна да придобива натрапливо позната форма: въртящо се колело с двоен пръстен, много подобно на тяхната станция, а и на сателита на „Козмик“ при Куракуа. Архитектурният стил не беше толкова утилитарен. Този сателит притежаваше известна елегантност и напереност, идещи от замъглените линии и еклектичните извивки. Изглеждаше като място, на което е съвсем възможно да откриеш извити стълбища и тайни помещения. Беше станция с готически привкус, може би станцията, която би проектирал По.

Навсякъде имаше прозорци. Но бяха тъмни.

Хъч направо се влюби в нея. Гледаше я как се носи все по-близо и усещаше хладно вълнение, тръпка, едновременно приятна и обезпокояваща.

— Колелата не се въртят — каза един от офицерите.

„Жалко — помисли си Хъч. — Пак дойдохме твърде късно.“

Познаваше Карсън достатъчно добре, за да усети разочарованието му. Всичко беше от ясно по-ясно: повредените Купи, никакви светлини по повърхността, един разрушен мост и един мъртъв сателит. Строителите на монументи ги нямаше.

— Ще се опитаме да влезем — каза Тръскот.

— Бих ви посъветвал да не го правите, госпожо — възрази капитанът.

Имаше нещо нередно в цялата работа. Нещо повече от странно, защото странното си беше в същността на обекта — усещаше се в дизайна и се подчертаваше от неосветените прозорци. Нещо друго не беше наред.

— Разбирам, Джон. Но не можем да отлетим просто така и да зарежем това. — Лицето на Тръскот сияеше от вълнение. — А и аз самата не бих пропуснала тази възможност за нищо на света. — Тя погледна Карсън. — Предполагам, че искаш да дойдеш?

Хъч видя как по лицето на Карсън мина сянка на неодобрение. Като се имаха предвид множеството случаи на повреждане на артефакти, причинено от некомпетентност, той би оставил работата по приземяването на групата на Академията. Но беше достатъчно благоразумен да си държи езика зад зъбите.

— Разбира се — отвърна той.

— Някой друг от екипа ти?

— Надявам се, че всички — отвърна Карсън.

— Много добре. Може да стане. — Тя се обърна към Сил. — А ти, Харви?

— Щом ти отиваш.

— Седем за совалката, капитане — нареди Тръскот.

 

 

Хъч отиде до каютата си да се преоблече. Продължаваше да се чувства странно. Имаше нещо не на място. А може би пък нещо липсваше. Нещо на ръба на полезрението. Като спомен, до който не можеш да се добереш напълно.

Тя включи монитора си. Сателитът беше започнал да се осветява от слънцето. Навремето двете колела трябва да са се въртели в противоположни посоки. Сега целият артефакт просто бавно се преобръщаше пред погледа й.

Какво можеше да се разбере по дизайна за създателите му? Това беше от типа въпроси, които би си задал Ричард.

„Какво можем да разберем от естетиката на едно нещо?“ По корпуса имаше символи, черни ъгловати черти и сплеснати кръгове. „Две групи знаци — помисли си тя. — Две думи. Какво ли са означавали те?“

Появиха се и отделни детайли: шупли, антени, люкове, помещенията по поддръжката (тя поне предположи, че точно това трябва да са сълзообразните издутини под и над периферията), товарни рампи и съоръжения, чиято функция щеше да се разбере след по-щателна инспекция.

Зад обекта се влачеше дълъг кабел.

А люковете бяха отворени.

Тя обви коленете си с ръце и се вторачи в обекта. Опитваше се да си представи как е изглеждал в действащо състояние, когато около него може би са обикаляли екзотични кораби. А антените са улавяли сигнали.

Преди колко време?

Тя стана, прошляпа по пода, влезе в банята и се пъхна под душа.

На всички космически кораби гравитацията се създаваше по един и същи начин: обитаваните помещения се въртяха, независимо дали бяха разположени в постоянен корпус, както беше в случая с „Пърт“, или в пръстеновидни модули като на „Винкелман“. Поради тази причина струята на душа беше леко наклонена в обратна посока спрямо тази на въртенето. Наклонът беше малък, но все пак се забелязваше. Това беше един от многото ефекти на променящата се гравитация, които Хъч обожаваше и които й даваха криле и усещането за свобода от земните окови.

И сега, когато затвори очи и остави хладния поток да я облива, тя се сети, че космическата станция също е била конструирана така, че да се върти. За да се постигат същите ефекти.

И точно това не беше наред!

Тя свърши набързо, изсуши се, нахлузи една работна униформа от „Винк“ и се запъти към наблюдателната зала. Карсън и Маги бяха все още там. Останалите ги нямаше, вероятно бяха отишли да се подготвят за качването на борда.

— Наред ли е всичко? — попита Карсън, като я видя как се втурва през вратата.

— Защо са я направили така, че да се върти? — попита тя.

— Защо са направили какво?

— Космическата станция бе, да му се не види!

Маги я зяпна, изненадана от въпроса.

— Защо прилича толкова много на нашите станции, Франк? Та нали уж Строителите на монументи са имали антигравитация? Значи винаги сме предполагали, че те са имали и изкуствена гравитация. Но тогава защо им е било да вграждат въртящи се колела?

— Може би сме грешали — каза Маги. — Или пък не сме открили Строителите, или…

Франк довърши вместо нея:

— … или това е било построено преди Строителите да стигнат до Япет.

— Това — каза Маги — би означавало, че тази станция е тук от повече от двайсет хиляди години. Струва ми се, че това не е възможно.

— Може би това е Монумент от началото на съществуването им. И заради това са го оставили. Нека сега да не мислим по този въпрос — каза Карсън.

— Още един Монумент? — Хъч не можеше да повярва. Тя отвори канал към мостика. Капитанът не беше там, но тя заговори на дежурния: — Бихте ли ми направили една услуга?

— По-точно? — Дежурният беше жена на средна възраст, при която нямаше шест-пет.

— Космическата станция — обясни Хъч. — Колко е стабилна орбитата й? От колко време е тук според вас?

— Ние сме навигатори, госпожице Хъчинс. За този въпрос ви трябва отговорът на физик. Бих искала да ви помогна, но ние просто не сме експерти по това.

— Направете каквото можете — каза Хъч с тон, който съдържаше нотка на пълно доверие.

Дежурната се усмихна — беше поласкана.

— Ще опитаме.

 

 

Джон Ф. Морис беше мъж с тесни рамене, тесни възгледи и тясна гледна точка. Беше стигнал до най-високия пост, за който можеше да мечтае, и го беше направил с безупречна лоялност към компанията. Беше се грижил да не обижда когото не трябва и освен това обръщаше внимание на всяка подробност като последен педант. Не беше човек, който може да бъде завладян от позьорството на другите, но винаги разпознаваше заплахите за кариерата си. Най-голямата му сила, но едновременно и слабост, беше това, че имаше непогрешимо ясна представа за обратната страна на нещата. Той знаеше, че Мелани Тръскот е в затруднение и че си позволява много своеволия на кораба. Фактът, че тя разполагаше с пълното право да се държи така (в рамките на определени законосъобразни граници), че има пълната власт да дирижира действията му, можеше да му навреди, ако някой решеше да се обиди от злоупотребата със собствеността на компанията. Или пък ако се случеше нещо наистина страховито. Така че капитанът просто изчакваше. Не можеше да пренебрегне Мелани Тръскот, защото много добре знаеше, че човек не прави кариера като засяга силните на деня, дори когато те имат проблеми. Хората от нейното ниво имаха способността да възкръсват от пепелищата. В същото време обаче той не беше достатъчно добър актьор, за да скрие недоволството си.

Чувстваше, че е направил компромис, и се мразеше за това. Злобата му до голяма степен бе насочена и към спасените служители на Академията. Особено към Карсън, който се правеше на всезнайко.

След като се увери, че совалката е готова, капитанът тръгна да търси Тръскот. Намери я в предната зала да говори със Сил. При влизането му тя вдигна поглед, забеляза суровото му изражение и се усмихна възможно най-мило.

— Не ми харесва цялата тази работа — каза той.

— Така ли? — Погледът на Тръскот стана по-остър. — И какво точно те притеснява?

— Няколко неща. — Гласът му трепереше. Не обичаше да се противопоставя на висшестоящите, дори когато се налагаше да дава професионални съвети. Но след като беше започнал, трябваше да продължи. — Първо, прехвърлянето на персонал на изоставен кораб с неизвестен характер е нарушение на правилата. Както и да се опитвате да го наречете. И ако възникне опасна ситуация, няма да сме подготвени, за да се справим успешно. Медицинският ни отдел е с ограничени възможности. Имаме само една совалка. Ако ви се случат някакви неприятности там, няма да можем да дойдем да ви спасим. Или поне няма да е лесно. Нито пък бързо. Нещо повече: аз участвах в измислицата за поддръжката, когато трябваше да дадем обяснение, но това няма да ни предпази, ако трябва да отговаряме на по-трудни въпроси. В случай че се появи някакъв проблем, в случай че сме подложени на каквато и да било съществена загуба на техника или — не дай Боже, на човешки живот, мисля, че управителният съвет на корпорацията ще ни подложи на съвсем кратка процедура. — Той направи пауза, за да усетят колко сериозно е положението им. — Има и други потенциални проблеми. Например това, че този артефакт е може би безценен. Ако го повредим, не е ли възможно да ни подведат под отговорност?

Тръскот кимна по онзи влудяващ начин, който сякаш намекваше, че тя вече е мислила за всичко това.

— И какво предлагаш да направим, Джон?

— Най-правилното. Тръгваме към къщи. Да докладваме за находката и да оставим хората, които имат подходящите тренинг и оборудване, да се оправят с нея.

— Може би си прав — каза тя. — Но аз съм също толкова неспособна да зарежа това, колкото ти да излезеш неекипиран в открито пространство. Джон, не те ли гложди поне малко любопитство? Не ти ли се ще да знаеш какво има там? Или пък какво представлява повърхността?

— Не и когато това пречи на задълженията ми.

— Разбирам. Явно по този въпрос няма да постигнем съгласие. Моля продължете подготвителните операции.

Той се поклони.

— Както кажете. Совалката е готова.

— Благодаря. И, Джон?

Той се обърна.

— Запишете възраженията си в бордовия дневник.

— Благодаря, шефе.

Той се върна до мостика по тихите коридори на „Катрин Пърт“. Знаеше, че ако стане гаф, тя ще направи за него всичко, което е по силите й. Но това нямаше да е от кой знае каква полза: щяха да се сгромолясат всички заедно.

 

 

Дежурният офицер позвъни на Карсън.

— Отговор на въпроса ви, сър.

Франк тъкмо вървеше с Маги към долната част на совалката.

— Давай.

— Телескопската проверка на аномалията на Три-В наистина показва овъгляване. Върху може би трийсет процента от структурата.

 

 

Карсън гледаше как екипът му се събира в помещението на совалката. Джордж изглеждаше щастлив и нетърпелив; Маги беше напрегната. Той се беше сближил с нея по време на това пътуване, беше разбрал, че е далеч по-човечна, отколкото мислеха всички. Но и много по-пристрастна, отколкото й се искаше да показва. Днес, изправена на ръба на историята, тя знаеше, че ще има снимки. И се беше облякла подходящо за случая.

Джанет играеше обичайната си роля — уравновесена, унесена в тих разговор с Хъч. Но беше малко по-изправена от обикновено, очите й светеха по-ярко и той усети нетърпението й да се захванат със задачата на деня.

А и самата Хъч. Беше се научил да разчита настроенията й. Днес беше разсеяна, отнесена, замислена. Той разбираше, че за нея целта им е много повече въпрос на лична ангажираност, отколкото за специалистите. Археолозите бяха открили граала си, а може би дори нещо много повече. Но Присила Хъчинс никога не даваше пълен израз на емоциите си; а и освен това носеше много тежък товар по пътя към изоставената станция.

— Когато стигнем там, най-важна ще е безопасността — каза той. — Погрижете се за себе си и гледайте да не счупите нещо. — Щяха да се разделят на три групи: Джанет и той, Джордж и Маги, а Хъч щеше да е с Тръскот и Сил. — Бих предпочел да не водим доктор Тръскот и домашния й любимец — булдога — с нас, но понеже те са собствениците на совалката, нямаме избор. Хъч, искам да ги държиш под око. Гледай да не пострадат и не ги оставяй да се мотаят насам-натам. Ще поддържаме връзка, ще се свързваме на всеки десет минути. Опитайте да не се отплесвате по подробностите от пейзажа. Трябва ни карта и най-общи впечатления. Щом се сдобием с тях, ще направим план за действие и ще се опитаме да започнем системна работа.

— Колко време ще останем? — попита Маги.

— Четири часа. Това ни дава достатъчно време за безопасно оттегляне. Ще вземем два допълнителни Фликинджъра и контейнери с кислород. За всеки случай. Нали, Хъч?

— Някой ще остане ли в совалката по време на операцията?

— Джейк, пилотът. Ще влезем през отворен люк. Не е един, а са няколко. Очевидно когато са напускали, стопаните въобще не са си направили труда да затварят портите.

Влезе Сил и каза:

— Готови сме след няколко минути.

Джордж проверяваше нещо в тефтерчето си.

— Станцията има поне шест люка — каза той — или отвори, които приличат на такива. Външните врати на три от тях са отворени. — Той огледа лицата около себе си, сякаш ги приканваше да дадат някакво обяснение.

— Тръгнали са си много набързо — предположи Джанет.

— Не знам — каза Сил.

— Мисля си — рече Маги, — че ще открием, че от станцията е било взето всичко ценно. Последните посетители са плячкосали каквото им падне. И заради това не са си направили труда да затворят вратите. Но защо няма други станции? Трябва да има още спътници с високи технологии.

— Кой знае? — възкликна Карсън. — Може би са паднали надолу. — Той огледа колегите си. — Добре, какво още? Нещо да сме пропуснали?

Хъч вдигна поглед.

— Пулсатори?

— Във всяка група ще има по един — отвърна Карсън.

— За какво са ни пък те? — зачуди се Маги.

— За да минаваме през вратите, които не искат да се отворят.

Маги обаче се чувстваше някак неловко.

— Какво има? — попита я Джанет. — Това си е съвсем по законите на здравия разум.

— Не знам — рече тя. — Това място е малко призрачно. Не съм сигурна, че е много разумно да се разхождаме въоръжени. Ако някой нещо се изнерви де.

Пристигнаха Тръскот и Сил.

— Извинете за закъснението — каза Мелани. — Хората ни в момента правят структурен анализ на станцията.

— И до какъв извод стигнаха? — попита Карсън.

— Примитивна е — обясни Сил. — Въобще не е на нивото на нашите технологии. И между другото, намерихме отговор на въпроса на Хъчинс за орбитата. Доколкото можем да сме сигурни, е стабилна. Може станцията да е тук от доста дълго време. Възможно е да става въпрос за хиляди години.

— Има и още нещо — допълни Тръскот. — Намерихме още няколко развалини. Доста всъщност.

Мелани Тръскот, Дневник

„Дните на човека са като трева; като полски цвят — тъй цъфти той:

Понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече не го познава.“

Псалтир 102:15-16

11 април, 2203 г.