Джак Макдевит
Машините на Бога (23)

22.

Приближаване към космическата станция Бета Пас III. Понеделник, 11 април; 21:40 ч.

 

През огромните овални прозорци се виждаха дълги коридори и обширни стаи, изпълнени с гигантски кресла, резбовани маси й дебели килими.

— Знаели са как да си живеят — обърна се Хъч към Тръскот. Двете бяха започнали да си говорят като приятелки. Всички на борда бяха малко по-бъбриви от обикновено, освен може би Сил, който просто се беше вторачил унило през прозореца.

Пилотът им Джейк Дикинсън съвсем очевидно се чувстваше не на място и само раздаваше напътствия.

— Не бъдете сигурни, че там няма никакви мощности — предупреди ги единия път. — Внимавайте какво пипате.

И след това:

— Не забравяйте, че всичко може да е просто примамка. Не знаем при какви обстоятелства са го напуснали обитателите му.

Приближиха се съвсем. Станцията беше в червеникавия цвят на тухла. Приличаше на полуразрушена фабрика, поддържана с подпори, напречни греди, подставки и кули. Не си личеше да е било правено някакво усилие за изравняване и изглаждане на повърхността: по корпуса стърчаха множество прътове, антени и прожектори. Имаше парапети, капандури, ръбове и скоби, чиято единствена raison d’être, изглежда, беше чисто декоративна. В кулите пък може би беше имало жилищни помещения с въртящи се прозорци.

— Площадка за совалки дясно на борд — каза Джейк. През няколко прозореца се виждаха две люлки. В едната имаше малко летателно средство с крила със заоблени краища.

Прелетяха над поле, осеяно с антени. Сил сложи показалеца си на стъклото.

— Ето какво имам предвид като казвам „примитивна технология“. Вижте. Това са конични антени. На светлинни години са от биосистемния апарат, използван в Купата. Тази станция е най-обикновено радио. Погледнете само антените.

— Какво не им е наред? — попита Карсън.

— Още от двайсети век ние използваме много по-добри.

Освен това соларните панели са прекадено големи. Хич не са ефикасни. Това нещо не е било построено от същите хора, които са конструирали телескопа.

Хъч обясни собственото си заключение, че формата на станцията говорела за технология много по-примитивна от тази, използвана от посетителите на Япет.

— Преди колко време е било това? — попита Сил.

— Преди двайсет хиляди години.

— Което означава? Че това нещо тук е още по-старо? — Той присви очи. — Хич не ми се вярва.

— Защо не? — намеси се Карсън. — Ти вече каза, че тази станция е стара.

— Ама не чак толкова — отвърна Сил.

И на Хъч не й се вярваше. Но вече се беше уморила да мисли за всичко това. Трябваше да почакат, докато съберат малко повече информация.

Совалката се носеше покрай дълги редици пусти прозорци. Хъч погледна Джордж, който сякаш се беше унесъл от гледката, и го попита:

— За какво мислиш?

Той въобще не беше в час.

— Какъв късметлия съм само — рече. — Получих разпределение при Хенри веднага след дипломирането си. Повечето от съучениците ми в крайна сметка започнаха работа във възстановителни проекти в Перу и Северна Африка. А аз успях да видя Храма. Бях там по времето на повечето от най-големите открития. А сега съм тук…

Прекъсна го гласът на Джейк.

— Приближаваме се.

Избраха почти напосоки един отворен люк и малко след като го наближиха, Джейк възкликна изненадано.

— Какво има? — попита Сил.

— И вратата на вътрешната камера е отворена — отвърна Джейк.

— Не е запечатана — каза Маги. — Станцията е била изложена на вакуум.

— Можем ли да получим картина? — попита Сил. — Това напълно противоречи на здравия разум. Въздушните камери винаги са се използвали, за да не може никой да отвори и двете врати наведнъж. Защото ако го направиш, умираш. И всички умират.

— Някой трябва да е пренатоварил предпазния механизъм — каза Хъч. После погледна към Карсън. — Дали всички люкове са отворени?

Когато се приготвиха, Джейк свали налягането в кабината и в багажното отделение, а Сил им раздаде портативни скенери и взе два пулсатора. Единия окачи на колана си с добре отработено движение, а другия подаде на Карсън. Карсън го взе, провери го с жеста на познавач и си го сложи.

Сил разви около трийсет метра кабел.

— Ще го пуснем до люка. И като тръгнете, ще се държите за него. Всичко се върти и ако се откъснете, може и да не успеем да ви приберем. — Той се огледа, за да се увери, че всички енергийни полета са задействани, после се обърна към Тръскот. — Госпожо, честта се пада на вас?

Тръскот отклони поканата и погледна към Карсън.

— Франк?

Карсън пък, за да продължи в духа на цялата церемония, посочи Маги и каза:

— Тя ни доведе дотук.

Маги кимна признателно.

— Благодаря — рече тя. Отвориха вратите и повърхността на напуснатата станция пробяга пред тях на една ръка разстояние. Беше охлузена и покрита с драскотини. Маги протегна ръка и я докосна. Първи допир.

— Ако искате — обади се Хъч, — аз мога да закача въжето.

Той кимна и тя се провря през вратата.

— Внимателно — прошепна Сил.

Моментът на въртене я отнесе до корпуса на станцията. Тя стъпи върху металната й повърхност и се огледа за люка.

Над нея. На около десет метра.

Сил захвана кабела за една магнитна халка на корпуса на совалката, след това подаде въжето и втора халка на Хъч. Тя ги закопча за колана си и пое към люка. Перспективата й се измести. Палубата на багажното отделение, която преди малко беше „долу“, сега се завъртя на 90°. Стомахът й се сви и тя затвори очи, за да преодолее усещането. Сега номерът беше да се съсредоточи върху станцията. Да убеди сама себе си, че е неподвижна. Да забрави за совалката, която сега беше във вертикално положение. Небето около нея се движеше, но тя се съсредоточи върху люка.

Херметическата камера беше голяма като гараж. Вътрешната врата наистина беше отворена, но Хъч не виждаше през нея нищо освен метална палуба и прегради. Захвана халката и махна на Маги, която се спусна от совалката.

Хъч я предупреди, че трябва да съсредоточи погледа си върху корпуса. Тя кимна и се запридвижва по кабела. В началото обаче имаше трудности и Хъч трябваше да се върне, за да й помогне. Най-сетне стигнаха до херметическата камера и влязоха.

— Как си? — попита Хъч.

Маги се спъна в някакво кълбо, след това я увери, че е добре.

— Надявам се, че всичко това си струва — продължи Хъч.

— Сигурна съм — отвърна Маги неуверено.

Един по един дойдоха всички. Слънчевата светлина беше силна, така че трябваше да използват филтри. Вмъкваха се бързо в камерата, при сигурността на затвореното пространство.

Вътрешният коридор беше примамлив. Маги изяви правото си на привилегия да тръгне първа. Влезе в голо помещение с висок таван. До оранжевите стени бяха подредени празни цилиндри. Един беше натъпкан с отпадъци. Имаше инструменти, гигантски ботуш, найлонови чаршафи, както и някакъв полупластичен материал, който навремето може би беше използван за облекло.

— Може би са оставили камерата отворена, за да запазят интериора — каза Джордж. — Ако наистина са искали да го оставят като някакъв паметник, не мога да се сетя за по-добър начин от този. Пуснете вакуума вътре и нищо няма да се развали.

Джанет беше очарована от ботуша.

— Бая едри са били, а?!

По палубата все още бяха останали подови настилки. Коридори, които караха дори Джордж да изглежда като джудже, тръгваха от двата края на помещението. По цялото им протежение от едната им страна имаше прозорци, а от другата — затворени врати. Вратите бяха доста големи — може би четири на два.

Когато Хъч, която влезе последна, ги настигна, те вече разглеждаха оборудването. На Джордж му се стори, че е виждал част от него — „това е без съмнение уред за презареждане“, а Маги вече беше започнала да разглежда символите. Карсън пък си избра напосоки един коридор и тръгна по него.

Нито една от вратите не се отваряше при лек натиск, а те, разбира се, нямаха намерение да ги разбиват, освен ако не се наложеше. Външната стена се състоеше предимно от прозорци. През тях се виждаха слънцето и совалката. Единият от прозорците беше продупчен, а на противоположната палуба откриха съответстваща му по големина дупка с диаметър два сантиметра.

— Метеор — каза Джордж.

Заради магнитните си обувки се придвижваха напред доста тромаво. Приличаха на група дечица, които се промъкват по чужда улица. Хъч насочи вниманието им към някаква вибрация по преградата.

— Става нещо — каза тя.

Приличаше на много бавен пулс.

— Енергия? — възкликна Тръскот.

Джордж поклати глава. Едва ли.

Продължиха напред. Слънцето се придвижващо покрай прозорците, докато не изчезна от погледа им. В коридора стана тъмно.

Сил извади фенер и светна.

Туптенето продължаваше. Ставаше все по-силно.

Планетата се издигна и изпълни коридора с отразена светлина. Под огромните облаци океаните й изглеждаха ярки и хладни.

Пред тях, зад завоя, нещо помръдна.

Издигна се и падна.

Врата. Едната й панта беше откачена, но вратата все още се държеше за касата. Докато я гледаха, тя се удари в стената в синхрон с вибрациите, бавно слезе надолу и подскочи при удара с палубата.

Погледнаха през вратата към друго, по-малко помещение. Една напречна греда на нивото на очите им се беше наклонила към правоъгълна маса, заобиколена от осем кресла с гигантски размери. Креслата бяха тапицирани (по-точно са били: вече всичко беше станало твърдо като камък). Хъч влезе в помещението с усещането, че е едва ли не четиригодишна. Застана на пръсти и насочи светлината на фенера си към повърхността на масата. Отгоре нямаше нищо.

Джордж наблюдаваше от по-добър ъгъл.

— Има чекмеджета — каза той. Опита се да отвори едно, но то не помръдна. — Не знам.

Мебелировката беше застопорена.

— Прилича на зала за съвещания — каза Джанет.

Край стените имаше шкафове. Вратите им не се отваряха. По-важното обаче беше, че по тях имаше множество изписани символи. Маги се лепна за тях като муха на мед.

— Ако са изписани от Строителите — каза тя след няколко секунди, — въобще не приличат на онези, които сме виждали. — Тя носеше на главата си телевизионна камера, която предаваше всичко до совалката. — Боже мой, колко обичам всичко това!

В дъното на стаята имаше друга врата, зад която се виждаше още едно помещение като първото.

Хъч изключи общия канал и се замисли. Гледаше сенките, образувани от светлината на фенерите, и си спомни за самотната следа на Япет. Кои бяха тези същества? Какво ли е било, когато са се събирали в това помещение? За какво са си говорили? Какво е имало значение за тях?

По-късно намериха още отворени врати. Надзърнаха в една лаборатория, както и в нещо като сервизно помещение. Имаше и кухня. Както и помещение с множество мивки и дълго корито, което може би беше играло ролята на тоалетна. Коритото беше високо горе-долу колкото масата. Видяха и нещо, което приличаше на останки от душ.

Отново нахлу дневна светлина. Слънцето се беше върнало четирийсет минути след като беше изчезнало от прозорците. Горе-долу по същото време стигнаха до една нанагорна рампа, която разполовяваше коридора.

— Добре — каза Карсън. — Май е време да се разделим. Много внимавайте. — Той погледна Маги. — Имаш ли някакво предпочитание накъде да тръгнеш?

— Оставам тук — отговори тя.

Карсън тръгна нагоре.

— Ще се срещнем тук след един час. Или по-рано, ако някой открие нещо интересно.

Тръскот и Сил го последваха, така че планът Хъч да ги държи под око се провали. Карсън се усмихна и й даде знак да се откаже. Доволна, че се е отървала от нещо, което със сигурност щеше да се окаже досадно задължение, Хъч се присъедини към Джордж и Маги.

Продължиха по коридора на същото ниво и почти веднага попаднаха в зала, пълна с екрани и конзоли, наполовина скрити зад пищни кресла с високи облегалки.

— Компютри — прошепна Маги.

По стените имаше снимки. Избледнели. Но с може би все още видими образи.

Маги се мъчеше да погледне една клавиатура, но конзолите бяха твърде високи. Въпреки това тя сияеше от задоволство.

— Дали работят още? — зачуди се тя.

— Не и след няколко хиляди години — отвърна Хъч. — Ако наистина става въпрос за толкова много време.

— Е, дори и да не работят, клавиатурата поне ще ни даде азбуката и знаците им. Само по себе си това е направо безценно.

Джордж се въодушеви. Беше намерил снимка на превозното средство, което бяха открили на площадката за совалки. Беше снимано в полет, а зад него се виждаше космическата станция.

— Славни времена — каза той.

На втора снимка се виждаше Бета Пас III — синьо-бяла и много подобна на Земята.

Маги опита да се покатери на едното кресло, за да разгледа конзолите, и изведнъж изпищя.

Креслото беше заето.

По общия канал долетя гласът на Карсън:

— Какво става, Хъч?…

Маги се вторачи в нещото в креслото. На лицето й не беше останала капчица кръв.

— Имаме си труп — отвърна Хъч по общия канал.

— Идваме веднага — каза Карсън.

Обитателят на креслото беше някаква съсухрена мумия.

— И тук е същото — каза Джордж и посочи съседното кресло.

Бяха две!

Съвсем объркана, Маги се вторачи в мумията. Хъч се приближи и застана до нея.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя. — Просто се стреснах. Въобще не го очаквах.

Очите на съществото бяха затворени. Кожата се беше свила и набръчкала като пергамент. Черепът беше пепелявокафяв, тесен и сплеснат. Ръбат. Дългите ръце завършваха с широки длани, пръстите бяха заприличали на ноктите на хищна птица. Сиво-черни останки от дрехи висяха на кръста на съществото и бяха залепнали по краката му.

— Тук трябва да е имало достъп на въздух — каза Джордж. — Иначе телата нямаше да се декомпозират.

— Едва ли — каза Маги. — Организмите са пълни с химикали. Те биха довели до пълно разпадане, независимо дали трупът е във вакуум, или не. Просто във вакуум е необходимо малко повече време.

Съществото беше вързано с колани за креслото.

Било е вече завързано, когато някой е отворил люковете!

На лицето му още беше изписан ужасът от агонията.

Какво се беше случило тук?

Маги докосна с отвращение коляното му.

Хъч застана пред съществото и го позна. Вече го беше виждала.

Пристигнаха Карсън и останалите, придвижваха се съвсем тихо.

— Това ли са те? — попита Тръскот. — Това ли са съществата от Япет?

— Да — отвърна Карсън и се огледа. — Някой да не е съгласен?

Никой не се възпротиви.

— Тъжно е — каза Маги. — Не трябваше да се срещнем по този начин.

Сил беше достатъчно висок, за да може да види работните места.

— Мисля, че това е контролната им зала — каза той.

Джордж се върна към снимките. Бяха сложени в рамки и окачено по преградите. Образите бяха избледнели, но на една той успя да различи група сгради. На друга пък му се стори, че вижда морска гледка.

— Това прилича на Мейн — каза Сил, като надникна над рамото му.

Хъч не можеше да откъсне поглед от труповете.

Завързани за креслата.

Дали бяха убити? Не беше много вероятно. Коланите не изглеждаха достатъчно здрави да задържат някого, който не иска да бъде задържан. По-скоро извънземните бяха останали тук, когато някой бе отворил люковете и бе пуснал бездната да нахлуе.

 

 

Станцията всъщност беше мавзолей.

Намериха още трупове из помещенията на горните нива, които, изглежда, бяха използвани за живеене. Преброиха трийсет и шест и се отказаха да продължават. Без съмнение щяха да открият и други. Без нито едно изключение всички тела бяха завързани с колани. Още от самото начало разбраха какво означава това и кръвта им се смрази. Ставаше въпрос за масово самоубийство. Не са искали да бъдат изхвърлени или засмукани от декомпресията — затова са спрели всичките си системи за безопасност, завързали са се и след това са отворили люковете.

— Но защо? — попита Тръскот. Силна и неподдаваща се на емоции жена, в момента тя очевидно беше потресена.

Маги също изглеждаше уплашена.

— Може би самоубийството е било нещо нормално за тяхната култура. Може би са направили нещо нередно на тази станция и са потърсили най-подходящия изход.

Единствената последица от откритието им бе, че тръгнаха да обикалят безцелно из станцията. Все пак се придържаха към предупрежденията на Карсън и никой не се движеше сам.

Маги се залепи за Сил и остана в близост до контролната зала. Разглеждаха компютрите, а освен това взеха част от хардуера с намерението да спасят базите данни, ако такива още имаше.

Джордж и Хъч тръгнаха да търсят още снимки. Намериха няколко в жилищните помещения. Бяха избледнели до почти пълна неузнаваемост, но двамата успяха да различат фигури, облечени в роби и пелерини. А също така и други сгради: екзотични извисяващи се постройки, които напомняха на Карсън за църкви. Имаше и две снимки, които може би бяха от площадки за излитане, кръг, който приличаше на радарна чиния, и нещо, което изглеждаше като радиолокационна антена. И една групова снимка.

— За тази няма никакво съмнение — каза Джордж. — Те позират.

Карсън се засмя.

— Какво е толкова смешно? — попита Джордж.

— Не мога да разбера точно. — Той трябваше здравата да се замисли, преди да осъзнае абсурдността на това подобни страховити същества да се подредят за групова снимка.

На една друга фотография две от тях стояха до нещо, което може би беше кола, и махаха с ръце.

Карсън беше впечатлен.

— Преди колко време мислиш, че е било това?

Джордж погледна снимката.

— Преди много.

Въпреки това мястото не предизвикваше потискащото усещане за отминали векове, което беше толкова силно в Храма на ветровете. Сякаш командната зала беше функционирала едва ли не до предишния ден. Нещата бяха малко прашни, но иначе станцията беше обляна от слънчева светлина. Беше трудно да се повярва, че по дългите коридори скоро не се е чувал шумът от стъпки. За това обаче имаше лесно обяснение: природните стихии не бяха успели да се разпореждат тук.

Джордж намери снимка на четирите спътника, разположени в права линия, и каза:

— Зрелищно.

— Може би нещо повече — каза Карсън. — Може би чрез това ще разберем възрастта на мястото.

 

 

Маги откри централния процесор. Изглеждаше непокътнат.

— Може би — каза тя.

Сил скръсти ръце.

— Невъзможно е.

Е, тепърва щяха да разберат. Бяха се случвали и по-странни неща. Тя щеше да го разглоби, ако можеше да разбере как, и да го изпрати в Академията. Можеше и да извадят късмет.

 

 

Три часа след влизането си те се прегрупираха и поеха обратно към совалката. Маги се беше сдобила с централния процесор, а освен това бяха взели и снимката на четирите спътника. Бяха взели и два компютъра.

Хъч гледаше унесено пред себе си и мълчеше.

— Какво има? — попита я накрая Карсън.

— Защо са се самоубили?

— Не знам.

— Можеш ли поне да си представиш как може да се направи това?

— Може би са заседнали тук. Може би нещата на планетата са тръгнали на зле.

— Но на борда има совалка.

— Може да не е била изправна.

— Значи се е получила ситуация, в която условията навън стават непоносими и едновременно с това совалката на борда също става неизползваема. Звучи ли ти правдоподобно?

— Не.

— На мен също.

Присила Хъчинс, Дневник

Тази вечер се чувствам ужасно. Строителите на монументи сякаш са изчезнали, за да бъдат заместени от някакви жалки същества, които строят примитивни космически станции и се самоубиват, когато нещата не потръгнат. Къде са съществата, които са построили Великите монументи? Тук не са.

Дали въобще са съществували?

01:15 ч., 12 април, 2203 г.