Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Космоархеолози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Engines of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Джак Макдевит

Заглавие: Машините на бога

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1997

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1116

История

  1. — Добавяне

28.

LCO4418-IID (Делта). Събота, 14 май; 17:45 ч. средноевропейско време.

 

Бурята вилнееше и скриваше всичко освен по-високите плата, които приличаха на сива флотилия, придвижваща се в ръждиви води. Четирите, които си бяха избрали, се намираха в най-западната част на равнината.

Хъч си мислеше, че Карсън е бил повлиян от кулите в ъглите на централния квадрат в Оз на спътника на Куракуа. Когато му го спомена, той се изненада, но после се съгласи, че може би е така.

— Бих искал и тук да се получи същото — каза той. — Да се направи квадрат, като за целта се използват квадрати. Не сме толкова способни, че да го постигнем напълно, но можем да направим нещо много подобно.

Задната част на най-голямото от четирите плата се сливаше с една планина. Точно това щеше да им създаде най-много работа и поради тази причина избраха горната му точка, за да построят базата си там.

Платото беше голямо. Ако тръгнеха по ръба, щяха да им трябват поне десет часа, за да го обиколят. Блокирани от снежната буря, те не можеха да преценят размера му на око, но знаеха, че са се заели с много амбициозна задача.

— Тази вечер ще останем тук — каза Карсън. — Утре сутрин ще му мислим.

Анджела посочи едно тъмночервено петно на изток и каза:

— Вече е сутрин. Но ти си прав — да изчакаме да свърши бурята. Тогава целият проект ще изглежда доста по-смислен.

И се усмихна сухо.

 

 

— Нещо ново? — попита Джанет.

— Няма нищо. Мисля, че спят.

— Имаме ли данни за времето?

— Лошо е. Мисля, че тук винаги е лошо. Не съм сигурен. Не ме бива в метеорологията.

Екраните работеха. Даваха сведения за изразходваната енергия, за късо- и дългообхватните скенери, за височината и орбиталната конфигурация. За нивото на горивото. За условията за живот както на кораба, така и на совалката.

Джанет беше доволна от развоя на събитията. Въпреки враждебното си настроение към проекта, Драфтс беше приятна компания, пък и имаше чувство за хумор. Корабът беше комфортен и животът на него си беше направо приятен.

Тъкмо се канеше да подхване някакъв лек разговор, когато той се смрази. Почти в същия момент се включи една от алармите.

— Дълъг обхват — каза той.

Два от екраните светнаха и показаха оптична и сензорна картина от някакъв мъгляв обект. Обхватът беше дванайсет астрономически единици.

Драфтс се намръщи.

— Странно.

Проектиран диаметър: 23 000 км.

— Неправилна форма — каза Джанет.

— Май си имаме допълнителна планета. — Той извика на екран архивите от предишното проучване. — Не трябва да е там. — Загледа се в данните. — Прилича на облак. Водород и прах. Малки количества желязо, въглерод, формалдехид и силикатни частици.

— Значи е облак. — Джанет не разбираше защо е толкова озадачен.

— Анджела би могла да каже повече от мен за това, но не мисля, че облаците са толкова малки. По принцип са доста по-големи.

— Какво има във вътрешността? — попита Джанет.

— Не знам. Не можем да проникнем вътре.

Той увеличи образа на пета степен и го разшири. Продължаваше да е замъглен.

 

 

Делта. Неделя, 15 май; 10:45 ч.

 

Ветровете се отдръпнаха като по команда. Повърхността на платото се успокои и тримата вече можеха да видят нагънатата оранжева планетна повърхност. Анджела извади совалката от снега, който се беше натрупал около нея, после всички слязоха и започнаха да сглобяват базата.

След два часа вече бяха издигнали един RK/107 — херметичен подслон по последна технология, който се състоеше от тройка свързани (но напълно отделни) купола в сребристо и черно. Снегът беше мокър и тежък и пречеше на движенията им, така че когато се прибраха, бяха напълно изтощени. Междувременно се разрази друга буря и видяха как над тях се оформят тежки облаци. Този път обаче заваля дъжд. Падаше на тежки, подобни на сироп капки, които тракаха по прозорците, след което се стичаха надолу като амеби. Проблесна мълния.

— И това ми било редки електрически бури — изхъмка Анджела.

— Между другото — каза Карсън, — ако това е наистина газолинова атмосфера, защо светкавицата не взривява всичко?

— Няма кислород — отвърна тя. — Ако имаше кислород, щеше да се получи страхотен фойерверк.

Базата беше едно малко бижу. Имаха си лични помещения, баня, кухня, комуникационен център и зала за съвещания. По всички външни стени имаше поляризирани прозорци. Разполагаха с удобни мебели, музика, огромна база данни, прилична храна.

— Можеше да е и по-зле — каза Анджела, свикнала на живот при доста по-спартански условия.

Изглеждаше замислена. И когато Хъч я попита какво й се върти в главата, тя за миг се поколеба. После каза:

— Не съм много сигурна. Приближава пенсионирането ми. Всъщност не искаха да ме пуснат на тази експедиция. Мисля, че това е лебедовата ми песен. — Сивите й очи засияха. — Това е най-интересната експедиция, в която съм участвала. Сериозно. Надявам се да открием нещо, за да мога да си тръгна с почести.

— Дори да е дракон?

— Разбира се — отвърна Анджела. — Особено ако е дракон.

 

— Няма да мине много близо.

Джанет се ровеше в докладите на „Ашли“. Корабът беше изследвал много звезди, предимно на средна възраст, стабилни, от тип G — кандидати от първостепенна важност в изследванията за обитаеми светове и други цивилизации. Засега не намираше в докладите нищо подобно на онова, което наблюдаваха.

Екранът вдясно показваше облака. Не се беше променило почти нищо. Беше само малко по-ясен, но заради увеличението и до известна степен от намаления обхват.

— Ей! — Драфтс се вторачи в устройствата. — Май си имаме още един.

— Какво?

— Още един облак.

Джанет седна до него.

— Къде?

— Изключително дълъг обхват. — Той посочи с пръст данните, а тя извика на екрана изображението. — Този е от другата страна на слънцето, отдалечава се от нас. Намира се почти в края на системата.

— Не можем ли да получим по-добра картина?

— Много е далече. — Той търсеше нещо в базата данни. — Но и него го няма в архивите. — Той я погледна. — Нито един от тези два обекта не е бил тук, когато са правили първото проучване.

— Или пък са ги пропуснали.

— Това е доста невероятно. Може би е по-добре да осведомим Анджела.

 

 

Току-що бяха излезли от купола, когато долетя гласът на Драфтс:

— Имаме две аномалии — каза той.

— Какви аномалии? — попита Карсън.

— Нещо като облаци. Два.

— Тук? — възкликна Анджела като погледна кристално ясното небе. Очевидно мислеше, че става дума за нещо в атмосферата.

— Единият се приближава, другият е оттатък слънцето и се движи в обратна посока. Вижте, не съм сигурен, но ми се струва, че не са в орбита.

— Облаци ли казваш?

— Да. Облаци.

— Не е възможно — отсече Анджела.

— Ще ви изпратим картина.

— Добре. — Тя тръгна да се връща. — Франк, имаш ли нещо против?

— Не. Хвърли един поглед. Ще се видим в совалката.

 

 

Лъчевият прожектор беше същият като тези, които бяха използвани на Куракуа за пробиване на шахти в полярните ледове. С него се работеше лесно, беше издръжлив и ефикасен. Тесният идеално насочен лъч можеше да прорязва платата като сирене, дори когато прожекторът използваше относително малката мощност на совалката.

Проблемът беше, че устройството не бе пригодено за совалката. Щеше да се наложи Карсън да го прицелва от вратата на товарното отделение, докато совалката беше във въздуха. Имаха само едно предимство: половинтонният инструмент тежеше само около двеста килограма при тази гравитация.

Анджела дойде забързана при Карсън и Хъч. Беше развълнувана.

— Не знам дали има нещо общо с това, което търсим, но си имаме два много интересни обекта. — Тя описа какво са видели на кораба. — Според Тери става дума за облаци.

— Но не и според теб?

— Не. Облаците биха се разкъсали от гравитационните полета. Приличат на облаци, но не може да са облаци. Трябва да са доста твърди тела. Изкривеният им вид ще се окаже чиста илюзия.

— Не могат ли да са водородни облаци? — попита Хъч.

— Не. Не и с такива размери. Тези са прекадено малки. Дори не мога да си представя как са се оформили. — Тя тръсна глава. — Ще ги държим под наблюдение. — Анджела им помогна да застопорят инструмента, след което седна в пилотското кресло. — Готови ли сме?

— Да.

— Добре. Тръгваме. Тревожи ме, че и вие, и прожекторът ще сте в дясната част на совалката. Не правете никакви внезапни промени на положението си. И ако ви помоля да спрете работа, искам да го направите веднага и да се прехвърлите в другата част. Разбрахме ли се? Ако това нещо наистина се отскубне и изпадне, не се опитвайте да го спирате. Въобще не тежи толкова, колкото изглежда, но това се отнася и за вас. Не искам никакви нещастни случаи.

Тя им пожела успех и затвори пилотската кабина.

Щяха да летят с отворена външна врата, защото инструментът се подаваше навън. Вързаха за коланите си по едно въже.

Анджела запали двигателите и се издигнаха. Совалката направи кръг около трите купола, обърна на изток и се понесе над платото. Времето се беше прояснило и от север подухваше лек ветрец.

— Вероятно платата са образувани от метанови глетчери каза Анджела. — Интересно дали тук има периодични ледникови епохи.

Тя продължи да говори, а Карсън и Хъч я слушаха и търпяха неудобствата на пътуването отзад. Гледаха безкрайните снежни пейзажи и как ръбът на платото тръгва надолу — може би на около двеста метра, и как под тях се ширва равнината. Карсън беше предложил първо да свършат с по-лесните обекти.

Хъч се чудеше дали Анджела някога е пътувала с отворена врата на товарното отделение. Беше малко вероятно, но тая жена си познаваше совалката отлично. Появи се някакво постоянно теглене, тенденция да се накланят на дясната страна, но тя успяваше да компенсира.

Най-лесното на пръв поглед плато беше на юг. То вече представляваше доста приличен куб, като се изключи едно място, където беше паднал къс и беше оставил голяма дупка в общата симетрия. Трябваше да я пооправят. Останалото не беше нищо повече от това да изправят ъглите.

— Приближаваме мишената — каза Анджела. — Да направим две обиколки, за да решим как точно ще процедираме.

 

 

Джанет се изненада, когато разбра, че първата експедиция на 4418 е била пилотирана от Харли Коста, когото познаваше. Беше подвижен дребен мъж, който говореше като картечница и не можеше да толерира хора, които не споделяха огромната му страст към астрономията. Джанет си беше направила труда да се позаинтересува от специалността му, беше задавала подходящи въпроси и двамата бързо бяха станали приятели.

Харли не си падаше по простите изречения. Енергията му просто не можеше да се побере в границите на обикновения синтаксис. Идеите му направо атакуваха. Той смазваше (а не просто оспорваше) противните мнения, отхвърляше протестите и налагаше решения с разбиваща категоричност. Харли никога не изразяваше мнение. Той раздаваше истината. Тя често се чудеше що за човек ли е партньорът му, затворен с него толкова години подред.

Докато четеше доклада му за посещението на 4418, тя почти чуваше гласа му. И тук, както навсякъде, Харли беше намерил неща, които да привлекат интереса му. Беше открил вулканична и сеизмична дейност на най-невероятни места, а също и някаква магнитна аномалия около един от газовите гиганти. Беше направил серия измервания за слънцето и се беше забавлявал с изчисляването на датата на окончателното му изчезване.

Тъй като Законът на Боуд им казваше къде да търсят планети, те не бяха правили задълбочено проучване. Значи можеше да са пропуснали други обекти в системата, дори обекти с планетни измерения.

Дали двата облака бяха били тук по онова време?

 

 

— Давай!

Хъч натисна бутона и от дулото избликна рубинен лъч. Карсън усети как косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Лъчът беше с дебелината на молив. Проблесна през целия пейзаж и се впи в леда.

— Добре стана — каза Хъч, след което се обърна към Анджела: — Завърти надясно съвсем мъничко. Добре. Задръж така.

Карсън се прицелваше. Проследи вертикалната линия по фасадата на скалата. Там започна да се оформя облак от пушек. Лед, сняг и скални късове полетяха надолу и закриха гледката.

— Може да ни трябва много повече време, отколкото очаквахме — каза Карсън.

Комуникаторът иззвъня. Викаха ги от „Ашли“.

— Докладвай — чу се гласът на Анджела. Обаждаше се Тери.

— Имам още малко информация.

— Слушам.

— Нито един от двата обекта не е в соларна орбита. Просто минават през системата. Не са част от нея.

Сигурен ли си? — попита Анджела скептично.

— Да, сигурен съм. И още нещо: поддържат паралелни курсове. И освен това се движат с почти една и съща скорост.

Карсън се усмихна на Хъч — може би щяха да се срещнат с „дракона“. Усмивката му стана още по-широка, когато чу, че Анджела си поема дъх така, сякаш стои пред връхлитащ влак.

Намеси се и Хъч:

— Скоростта — каза тя. — Каква е скоростта?

— Две хиляди и осемстотин за далечния, като намалява. Трийсет и две за приближаващия и се увеличава.

— Скоростта на вълната — каза с надежда Хъч. — Движат се със скорост, много близка до тази на вълната.

Карсън се опита да не дава ход на въображението си.

— Джанет, ти какво мислиш?

— Същото като теб.

Може би тъкмо това трябваше, това мъничко окуражаване от единствения друг професионален археолог в експедицията. Резервите на стария полковник отпаднаха, погледът му проблесна.

— Тери — попита той, — на какво разстояние ще се приближат?

— До нас ли? Ами единият вече е отминал. Другият ще дойде в рамките на трийсет милиона клика. Плюс-минус няколко.

— Колко голям каза, че е?

— 23 000 километра широк. Понякога.

— Понякога ли? — попита Хъч. — Какво е това чудо?

— Не знаем. Не е сфера. Получаваме много разнообразни данни. Може би са фалшиви. Трудно е да се каже.

Димът висеше пред скалата.

— Звучи ми така, сякаш драконът наистина е дошъл — каза Хъч.

— Прибързано заключение — отвърна Карсън. Но изражението му издаваше пристрастността му.

— Според мен все пак си е облак — намеси се Драфтс.

— Да погледнем пак — каза спокойно Анджела.

Трийсет минути по-късно вече се бяха струпали в подслона и наблюдаваха пристигащите картини. По-далечният обект беше почти колкото мъглява звезда, неясно петно сред обилния дъжд. Другарчето му обаче си беше гръмотевичен облак, осветен заплашително отвътре, като буря на хоризонта точно след залез-слънце.

— Е — каза Анджела, сякаш това единствено възклицание обобщаваше необяснимото. — Каквото и да е това, дори самият факт, че има нещо, е вече значим. Навлизането на извънсоларен обект в планетна система е доста рядко явление. Просто не мога да повярвам, че се случва точно когато сме в този район. А тъй като тези неща са две, готова съм да се обзаложа, че има и още. Доста повече.

— На мен ми прилича на вълна — каза Хъч.

— Не казах точно това.

— Няма значение.

— За нещастие — намеси се Джанет, — ако това е нашето същество, няма да можем да го разгледаме много подробно.

— И защо не? — попита Карсън.

— Трийсет милиона клика не е толкова близо.

— Това не е проблем — каза Хъч. — Ако Анджела е права, много скоро ще се появи и друго. Мисля, че трябва да довършим нашия Оз и да видим какво ще стане.

* * *

На „Ашли“ Джанет и Драфтс се редуваха да наблюдават пристигащите сигнали.

За разлика от многото привърженици на твърдата наука, които тя познаваше, той имаше интереси и извън собствената си област. Имаше чувство за хумор, умееше да слуша и я поощряваше да говори за нещата, които я интересуваха. Тя си даде сметка, че ако трябва да прекара цяла година затворена с някого в метална кутия, Драфтс ще е най-подходящата компания.

Той я разпита за книгата с японска поезия, която четеше, и я накара да съчини сама едно хайку. След няколко минути и много зачеркване тя стигна до нещо:

Ако те питат за мен,

кажи, че лети сред кометите

и изпреварва светлината.

— Чудесно — каза Драфтс.

— Сега е твой ред.

— Мен не ме бива.

— Опитай.

Той въздъхна и взе един лист. Тя внимателно наблюдаваше как се мъчи над задачата! Усмихваше й се многозначително, здравата се потруди и накрая й подаде следното:

Звездите обикалях

и в нощите летях,

за да пия чай с теб.

— Харесва ми — каза тя.

Тъмните му очи се втренчиха в нейните.

— Знам, че не може да се мери с твоето, но пък казва истината.

 

 

Делта. Вторник, 17 май; 15:35 ч.

 

Ъгълът беше почти под пълни 90°. Проблемът беше в леда — беше крехък и лесно се къртеше. Но се получи добре. Накрая Карсън каза „ура“, изключи захранването и стисна ръката на партньорката си. После се обади на Анджела:

— Готово. Засега свършихме. Да тръгваме.

Понесоха се над свършената работа и й се насладиха. Никак не беше зле за аматьори като тях.

* * *

Анджела прекара цялата вечер пред данните, които пристигаха от „Ашли“. Ровеше се във файловете и си мърмореше нещо.

— Какво не е наред? — попита Хъч.

— Тия неща — отвърна тя. — Няма начин, по който могат да се обяснят. И започвам да се чудя какво ще постигнем, ако ги оставим да си отминат ей така и не се появи нито едно друго.

— Гадно, нали? — възкликна Хъч.

— Меко казано. Изправени сме пред фундаментално откритие. Каквото и да е то. Те просто не се подчиняват на физическите закони. Това, което се приближава към нас, ще подмине слънцето и очевидно ще си продължи по пътя. Искам да кажа, че това нещо наистина пътува. — Тя за момент замълча. — Не мога да разбера какво ги държи толкова компактни.

— Какво предлагаш, Анджела?

— Мисля, че трябва да намерим начин да го разгледаме отблизо, когато минава покрай нас.

— А имаме ли време?

— Можем да уредим някакво засичане. Няма да имаме много време, защото корабът не може да нагласи скоростта си спрямо неговата за времето, с което разполагаме. Но можем да хвърлим един бърз поглед, а и може би сензорите ще са по-ефикасни от по-близко разстояние. — Тя погледна Карсън. — Ти какво мислиш?

— Не можем ли да го настигнем по-късно, ако се наложи? — Въпросът му беше отправен към Хъч.

— Не — каза тя. — Когато си имаме работа с нещо, което се движи толкова бързо, ако го пуснем да си отиде, може никога вече да не го видим.

— Не мисля, че е благоразумно да хукнем след него точно сега — каза Карсън.

Анджела се намръщи.

— Не виждам какво толкова има. Тери е добър пилот. И ще успее да спазва безопасна дистанция.

— Не — отсече Карсън.

— Франк — настоя Анджела — рискът е по-скоро в това да не го направим.

Поспориха още малко и успяха да го убедят.

 

 

Направиха няколко последни технически консултации. Драфтс вкара показанията за полета в навигационните системи. Щяха да използват Фликинджърови полета, за да преодолеят някои от ефектите на ускорението.

Трийсет минути след като решението беше взето, „Ашли Тий“ излезе от орбита с ускорение, което направо размаза екипажа му по седалките.

— Добре ли си? — попита Драфтс.

— Бива — отвърна Джанет, почти останала без дъх.

— Спринтът ще трае около шейсет и два часа.

На екраните оранжевият леден свят Делта бързо се смали до размерите на топчица, а след това и до точка светлина. След известно време остана да се вижда само газовият гигант, но много скоро и той се превърна в обикновена звезда.

Библиотечна справка

Дракон във нощта:

звездите гледа,

с дъх луната стопля.

14 април 2203 г.

(Намерено в неименуван файл на „Ашли Тий“)