Избраха три места, всяко по на половин километър извън прицелната зона. Две бяха на възвишения. Покриха камерите с импровизирани калъфи и забиха триножниците в леда. Едната беше нагласена да записва приближаването на дракона, а другите — прицелната зона.

Направиха няколко проби, нагласиха захранващите клетки и се оттеглиха в подслона за обяд. Имаше пуйка. „Обилно похапване — помисли Хъч. — Добре е за настроението.“

Отвориха две бутилки „Шабли“ и заприказваха за дреболии.

На никой не му се ядеше.

Преди много време, когато беше на девет, Хъч беше отишла с баща си да види Майкъл Париш — мага. Беше вечер, изпълнена с летящи шкафове, с хора, разрязвани наполовина, и една черна кутия, от която излизаха безброй гълъби, зайци и червено-бели кърпички. Присила се беше опитала да разгадае техниките, използвани от мага, но така и не успя. И макар да знаеше, че се използват трикове, че всичко е илюзия, тя все пак загуби връзката с физическия свят и стигна до момент, в който невъзможното спря да я изненадва.

Сега беше точно в същото състояние.

След вечеря излезе навън, седна в снега и се остави чуждият свят да я завладее, сякаш това можеше да й помогне. Имаше чувството, че този свят е поставен тук изключително за нея и приятелите й, че е чакал милиарди години, за да дойде точно този момент.

След малко и другите се присъединиха към нея и заедно загледаха светлеещото небе на изток.

„Ашли“ продължаваше да предава нови и нови данни за дракона. Драфтс се люшкаше между професионалната оценка и чистата паника и вече ги съветваше да се качат на совалката и да се махнат от планетата. Джанет, която познаваше Хъч и Карсън по-добре, им каза само, че била сигурна, че ще се справят.

— Не бива да чакаме до утре — каза Анджела. — Ще съм много по-спокойна, ако се махнем още тази вечер.

— Тук сме си добре — възпротиви се Карсън. — Няма смисъл да се гъчкаме в совалката предварително. — Той влезе вътре и се върна с още една бутилка „Шабли“. За да докаже правотата си.

Така че зачакаха и започнаха да обсъждат дали ще са на по-сигурно на земята, или във въздуха в момента на удара. Дали не е чиста параноя да си мислят, че това нещо ги преследва. („Не става въпрос за нас — каза всеки от тях по един или друг начин. — То е видяло платата. Тях е хукнало да гони.“). Дали, ако хукнеха да бягат, обектът отново ще промени курса си и ще ги подгони. Да, точно тях — и да вървят по дяволите платата. След известно време, въпреки напрежението, Хъч вече не можеше да си държи очите отворени. Никой не си легна тази нощ — всички спаха в общата стая, на столовете.

Хъч се будеше през няколко минути. Накрая реши, че ако някога й се наложи да мине през нещо подобно (което щеше да се случи, но за това друг път), ще се омете при най-малкия намек за нещо необичайно.

Някъде към пет усети миризмата на кафе. Анджела й подаде чаша.

— Здрасти — каза Хъч.

Драконът приличаше на разгневено петно в небето.

— Много ще се радвам, когато се измъкнем оттук — каза Анджела.

Около слънцето имаше пръстен, а над равнината се стелеше гъста мъгла. На югозапад се беше появила половин луна.

Земята беше покрита с пресен сняг, във въздуха се носеха последните снежинки.

— Голяма излагация — каза Анджела, когато излязоха. — Епохално космическо събитие, а ние трябва да се крием от другата страна на планетата.

— Е, можем и да останем, ако настояваш — каза Хъч.

— Не, нямах това предвид — отвърна Анджела. Качиха се в совалката и тя зае мястото си пред контролните уреди и започна проверката. — Но ми се ще да си имахме кораб, за да можем да излезем в орбита и да гледаме фойерверките.

Хъч включи комуникатора и прибра информацията от „Ашли“. На екрана се появи драконът. Картината вече не беше добра, защото корабът беше много далеч. И продължаваше да се отдалечава.

Анджела си помисли, че основното тяло може да е на повече от един милион километра зад предните частици. Въпреки това продължаваше да им изглежда като гръмотевичен облак. Заплашителен. Мучащ, тътнещ и проблясващ. Но все пак само гръмотевичен облак. Тя се опита да си представи подобно нещо над Храма на ветровете. Какво би разбрала една нискотехнологична раса от всичко това? И се замисли за Строителите на монументи. Защо бяха оставили последната си иронична насмешка? „Сбогом и на добър път. Търсете ни по светлината на окото на хоргона.“

И в този момент разбра.

Комуникационното табло просветна.

— Съобщение — каза Анджела.

На екрана се появи лицето на Дейвид Емъри.

— Здравейте — каза той. — Какво става? Имате ли нужда от помощ?

— Здравей, Дейвид. Къде си? — почти викна Хъч.

Но той не реагира. Тя гледаше и броеше секундите, докато сигналът й пътуваше към него. И току-що родената й надежда умря. Той беше твърде далеч.

Карсън, който тъкмо се вмъкваше през люка, се ухили.

— Я, помощта дошла! Къде са?

Дейвид се усмихна широко.

— Хъч, радвам се да те видя. Аз съм на „Кери Нап“. Какво е това нещо? Какво става?

Хъч му разказа накратко.

— Идваме колкото можем по-бързо.

— Не приближавайте — каза тя. — Стойте настрана, докато данданията мине.

В десет сутринта вече бяха във въздуха.

Всички гледаха дракона: Емъри на „Нап“, Джанет и Драфтс на „Ашли“ и групата на Карсън — на совалката.

Сега картините идваха от „Нап“. Бяха по-ясни от всичко, което бяха получили досега. Делта приличаше на детска топка, която се носи пред космическа стена от черен облак.

Всеки момент щяха да бъдат погълнати.

Огромни фонтани от газ и пара летяха на всички страни; експлозиите избухваха сякаш в различни темпорални измерения. Огнени цветове се откъсваха и отлитаха нанякъде.

— Разпада се — каза Анджела. — Вече се движи доста бавно и предполагам, че досега е отхвърлило около седемдесет процента от масата си. Идва тук, но след това няма да ходи никъде другаде.

Бяха оставили равнината и платата далеч зад себе си. Сега се носеха над едно азотно блато, окъпано в променящата се светлина. Карсън беше в дясното кресло и непрекъснато правеше забележки от рода на: „Боже мой, не мога да повярвам“ и „Нищо чудно, че всички са си имали религия.“

По совалката трополеше градушка. Хъч се чудеше дали ще успеят да се задържат във въздуха и гледаше картината, която идваше от „Нап“.

— Газовият гигант го разкъсва — каза тя в микрофона. — Ако извадим късмет, като стигне дотук може и да не е останало нищо от него.

— Не разчитай на това — предупреди я Анджела. — Това си е китайска загадка. Обаче забелязахте ли нещо странно?

— Странно ли? — Карсън едва се сдържа да не се изсмее.

Тя не обърна внимание на реакцията му, а каза:

— Никакви трусове.

— Не те разбирам.

Но Хъч разбра.

— Намира се на разстояние от петнайсет часа. Тук има ли хоризонтални пластове?

— Да.

Тя погледна Карсън.

— Небесно тяло като това досега би трябвало да е подлудило местната тектоника, нали?

— Така е. — Анджела поработи върху клавиатурата си, за да извика нови данни. — Ако не друго, поне трябва да се получат големи приливни вълнения. — Блатото се беше сменило с кално море. Към брега се търкаляха тежки, бавни вълни. — Това си е най-обикновен прилив — каза тя.

— Какво означава всичко това? — попита Карсън.

— Че тези океани, дори океани от този тип, досега трябва да са излезли от леглата си. Задръж така. — Тя се свърза с „Нап“ и помоли Дейвид да изпрати данни за разположението на сателитите. Докато чакаше, извика на екрана целия файл за газовия гигант и луните му. Установи орбитите, изчисли скоростите и намери лунарните разположения.

Когато корабът изпрати информацията, тя провери предположенията си.

Тау — безформената скала на ръба на системата — беше излязла от орбитата си. Но само с около четиристотин километра. Незначително. Ро беше на двеста километра пред предполаганото от нея положение. Всичко останало беше на мястото си, в рамките на нормалния толеранс.

Слънцето изгряваше и совалката полетя по-бързо към него. Тъкмо прелитаха над едно газолиново блато. Зад тях небето се възпламени.

— Не е компактно — каза Хъч.

— Точно така — заяви Анджела категорично. — В крайна сметка е само облак от прах. Трябва да е. Някъде вътре трябва да има твърдо ядро, но то ще е малко.

— Но една скала, дори една голяма скала, не може да държи подобно нещо толкова компактно — възпротиви се Хъч.

— Права си. Разбери какво е лепилото и ще спечелиш Нобелова награда.

Неделя, 11:46 ч.

На мониторите нещото приличаше на пришълец от старите приказки. Пратеник на Всемогъщия. Карсън се чудеше как ли е изглеждало небето над Египет по време на първото пришествие. Каква е била прогнозата за времето в Содом. Какво са видели от стените на Йерихон.

Нещо дълбоко в инстинктите му даваше знак, че свръхестественото идва. И докато гледаше как тази очевидно ядосана космическа аномалия се приближава, Карсън се сдоби с религия.

Но докъде можеше да го доведе това? Възможно ли бе наистина да има същества с космическа мощ? Ако тук щяха да се срещнат с такова, то то показваше доста обезпокояващ интерес към по-слабо развитите раси. Глупав бог, който не понася прави ъгли и ги разрушава. Нещо, което създава сериозни неприятности на дръзналите да нарушат Божията заповед да се строят само кръгли неща.

Прехвърли набързо религиозните и романтични изкуства на Нок и Куракуа, както бяха отразени в записките на Маги, за да намери някакви връзки. И откри няколко. На едната планета имаше един облачен демон, който по ужасяващ начин напомняше за нещото в небето. А на другата един мрачен бог с червени очи и плющящи пипала се появяваше от бурята.

14:11 ч.

През пропитите с газолин небеса проблесна светкавица и по предното стъкло започна да бие етилов дъжд. Анджела щеше да се издигне по-нависоко, над атмосферата, но турбулентността беше голяма и се увеличаваше, така че не беше сигурна, че ще успее да се приземи безопасно, когато се наложеше.

Беше ту ужасяващо, ту омайващо. Совалката се носеше и спускаше. В моментите, когато не се бореше, за да запази контрола си над машината, тя си мечтаеше за слава. Винаги щяха да свързват името й с това явление. Дори можеше някой ден да носи името й: Морган. Харесваше й как звучи, повтаряше си го наум. Представяше си как бъдещите учени започват лекциите си: „Известни са няколко категории Морган…“

Е, можеше и да не стане така.

Карсън си представяше вълна от драконови облаци, дълги по хиляди светлинни години, които излизат от Бездната на неустоими дяволски талази. И как поглъщат цели светове с прецизността на часовников механизъм. Избутвани в системата от пулса на някакво космическо сърце. И то не една вълна. Три вълни. Може би хиляди вълни, чиито гребени са разделени от по 108 светлинни години.

С каква цел?

Дали се случваше навсякъде? По цялото протежение на Ръката? От другата страна на галактиката?

— Големият телескоп — каза той.

— Моля? — попита Хъч.

— Телескопът на Бета Пас. Беше насочен към Магелановите облаци.

— Да не би да си разбрал защо?

— Може би. Строителите са знаели за драконите. Мислиш ли, че са се опитвали да разберат дали другите места са по-безопасни? Отвъд тази галактика?

— Хубав въпрос — каза тя.

16:00 ч.

„Нап“ приближаваше откъм слънцето. Карсън си говори надълго и нашироко с Дейвид Емъри. Въпреки забавянето във времето, разговорите го отвличаха от ужасите от пътуването през това ожесточено небе. Емъри го разпитваше за всичко: за условията в пристанищния град, какво бяха видели в космическата станция, как бяха открили дракона. Изрази съболезнованията си по повод на загубата на колегите им. Беше познавал Маги, беше работил с нея, възхищаваше й се.

— С Джордж лично не се познавах — каза той.

Карсън и Хъч си бяха разменили местата. В пилотската кабина Анджела попита Хъч дали разбира защо Емъри разпитва толкова много.

— Не очаква, че ще оцелеем — усмихна се криво тя. — Не иска да останат неясни неща. Заради това задава всичките си въпроси сега.

17:54 ч.

Бяха оставили дракона зад гърба си. Както и слънцето. И преминаха на нощната страна. Но на хоризонта се виждаше призрачно червено проблясване. Под тях повърхността като че течеше, мека и лъскава от снега.

— Ще продължим още един-два часа — каза Анджела — и тогава ще потърсим някоя равнина, колкото може по-гладка, където нищо няма да може да падне върху нас.

Картината, която пристигаше от „Нап“, показваше, че аномалията така се е разпаднала, толкова е намаляла, че не може да се каже точно къде е. Сякаш се беше разляла из цялата система.

В прицелната зона, снимана от камерите, небето бе изпълнено с вряща светлина.

19:52 ч.

Совалката премина над една верига глетчери и се понесе ниско над обширен плосък район. Бяха изминали приблизително половината път около планетата.

— Идеално каза Карсън. — Паркираме тук.

На борда на „Ашли Тий“. 20:06 ч.

„Ашли“ стигна до края на полета си напред. За част от секундата — едно премигване — той замря неподвижно, после този момент свърши, корабът направи пълен завой и започна да се връща. Във вътрешността на кораба моментът почти не се забеляза — само на конзолата просветна една червена лампичка.

— Тръгваме обратно — каза Драфтс. Знаеше, че Джанет е видяла сигнала, но трябваше да каже нещо. Най-сетне бяха на правия път.

21:16 ч.

Анджела се отказа да вика корабите.

— Става все по-лошо — каза тя. — Това нещо заформя ураган от радиация с ниска честота. Повечето в инфрачервения, микровълновия и радиообхвата. Но имаме късмет: би могло да произвежда и рентгенови лъчи и да ни изпържи.

Небето беше почти спокойно. С изключение на яростното проблясване на хоризонта.

23:04 ч.

Два часа до удара. Горе-долу. Но с такъв ефимерен обект, кой знаеше?

Съобщенията от областта на платата бяха изкривени до неузнаваемост. Анджела ги изключи. Изключи и всички ненужни системи и направи нещо много странно: изгаси светлината в пилотската кабина, сякаш искаше да скрие разположението на совалката.

Разговорът беше отчайващ. Говореха си за нещастни случаи, за това странно нещо в небето, как никой повече няма да напуска дома си. И успяха да си вдъхнат по малко кураж.

Дали отдавна умрелият Пинакъл беше минал през всичко това?

— Те трябва да са част от природния ред — каза Карсън. — На всеки осем хиляди години идват и унищожават. Защо?

— Изглежда така — каза Анджела, — сякаш вселената е програмирана да атакува градовете. Възможно ли е това?

Хъч седеше в тъмното и се чувстваше като плячка. Какъв беше стихът, цитиран от Ричард? „Има нещо, което стената не обича.“

— Възможно е това да е част от програма за съхраняване на живота — каза тя.

Карсън сключи вежди.

— Като го взриви ли?

— Като не поощрява издигането на доминиращи видове. Може би става въпрос за балансиращ ефект. Може би вселената не харесва места като Ню Йорк.

Видяха светкавица на запад. Идваше към тях.

— Налягането, на въздуха спада бързо — каза Анджела. Земята се разтресе. Беше само едно потрепване, трус. — Дали да не излетим?

— Не. — Карсън потъна в креслото си и се опита да се отпусне. — Тук сме на по-безопасно.

Понеделник, 00:04 ч.

„Ашли“ ускоряваше. Но каквото и да се случеше, то щеше да е свършило много преди да стигнат до мястото на събитията. Джанет беше прекарала по-голямата част от времето си в опити да разговаря с Емъри, но сигналите се бяха загубили в електромагнитния хаос, създаден от дракона. На екраните Делта и нещото вече бяха заедно. Драфтс беше пощурял. А загубата на връзката направо преля чашата.

Джанет се опитваше да го успокои. Хъч и Анджела Морган на едно място! Ако имаше някакъв начин да оцелеят, тя знаеше, че ако не едната, то другата ще го открие.

00:27 ч.

Небесата прелитаха покрай тях, горяха, експлодираха. Тежки гръмотевици разкъсваха нощта, вятърът виеше. Сняг и лед обстрелваха совалката.

Равнината се разтресе. Един по един мониторите изгаснаха.

— Справяме се — каза Карсън.

— И още как — отвърна Хъч.

— Направо — допълни и Анджела с нотка на фалшив оптимизъм. — Седим си тук, преследвани от Бога.

— Ще оцелеем — каза Карсън.

Не може да се каже, че имаше някакъв сблъсък. Драконът вече нямаше никакви конкретни очертания. Беше се разтворил. Израстъци с дължина по десетки хиляди километри бяха изпълнили атмосферата на Делта още преди часове. Но Карсън и двете жени знаеха, че планетата вече е в здравата прегръдка на жестокия си посетител.

Въздухът се изпълни с пепел и сняг и се втурна срещу тях.

— Може би наистина няма ядро — каза Анджела.

— Да се надяваме — каза Карсън. И тъкмо щеше да добави с оптимистичен тон, че в крайна сметка всичко няма да се окаже нищо повече от силна буря, когато над главите им избухна бяла светлина и една огнена топка полетя от небето и разкъса снежния пейзаж.

Не беше наблизо, но всички се снишиха.

— Какво беше това?

— Метеор?

— Не знам…

Хъч изруга.

Карсън си пое дълбоко дъх.

— Анджела, колко мислиш ще продължи това?

— Не знам. Най-лошото трябва да свърши до ден-два. Все още се движи прекалено бързо. Освен това не следва орбитата на Делта, така че трябва да излезем от него доста скоро. — Чуваха я как диша. — Струва ми се обаче, че за малко времето тук ще е още по-гадно и отпреди.

— Страх ме е — каза Хъч.

И Карсън го беше страх. Но той знаеше, че не бива да го показва. Нали поне някой трябваше да показва сила.

— Ще се оправим — каза той. Щеше му се да получават картина от камерите; Какво ли ставаше при тях сега?

Главата на дракона се разпадна. Изригвания и фонтани се появяваха, нарастваха и пръсваха, търкаха се един в друг като огромни котки. Хвърчаха късове скали и лед.

Метановите морета се разляха по близките по-ниски зони. Ветрове със силата на торнадо, раждани от внезапните промени в налягането, ръмжаха около планетата. Навсякъде беше полунощ.

От небето се сипеха камъни и ледени парчета. Огнените им следи осветиха общия хаос. Повечето бяха малки, твърде малки, за да влязат дори в относително тънката атмосфера. Други обаче пронизваха ледените полета и взривяваха блата и морета.

Заизригваха вулкани.

Хъч, Анджела и Франк се бяха свили в совалката си насред равнината и чакаха. Чакаха колизията, която щеше да разцепи планетата и която щеше да настъпи, когато сърцевината на дракона удареше повърхността. Както си и трябваше. Както Анджела, въпреки всичките й уверения в противното, искрено вярваше, че трябва да стане.

Но то така и не се случи.

Ветровете удряха по тях, равнината се тресеше, а от небето се сипеха черен дъжд, лед и гъста пепел.

Нощта ръмжеше и гореше.

Постепенно добиха увереността, че най-лошото е свършило и че ураганните ветрове утихват. Те щяха да оцелеят — само трябваше да преживеят бурята. И се разприказваха. Атмосферата най-общо можеше да се обрисува като нервно тържество. Нощта беше изпълнена с неща, които бумтяха и се взривяваха. Но тях все още ги имаше. И те безмълвно се поздравиха за добрия си късмет. По едно време духът им се повдигна още повече, защото им се стори, че чуват гласа на Джанет сред океана от статично електричество, който се изливаше от комуникаторите.

— Хайде на бас, Франк — каза Хъч.

— За какво?

— Че когато започнем да разбираме историята на Строителите на монументи, ще открием, че повечето от тях са офейкали.

— Какво искаш да кажеш?

— Напуснали са галактиката. Може би са отишли на един от Магелановите облаци. Някъде, където подобни неща няма.

— Възможно е. Но аз мисля, че те просто са се забавлявали, като са ги натрисали на главите на всички примитиви, до които са успели да се доберат. Не вярвам, че Строителите са били много почтени същества.

— Мисля, че ме разбра грешно — поправи го тя.

— В какъв смисъл?

Тя го хвана за китката и каза:

— Оз е бил гръмоотвод.

Той се наведе към нея.

— Май не те чух.

— Франк, те всички са били гръмоотводи. Оз. Кубичните луни. Оз на Бета Пас. Били са предназначени да отвличат вниманието на тия неща.

— Ако наистина е било така, значи просто не са си свършили работата.

— Не. Предполагам, че са направили най-доброто, на което са били способни. Но ти си прав. Това просто не е свършило работа. А накрая Строителите не са успели да спасят дори себе си.

— Мислиш, че са били ударени от едно от тия неща?

— Дори мисля, че са били ударени два пъти. Междузвездната цивилизация вероятно е била унищожена. Сринала се е. Може би са избягали. Не знам. Може би са се измъкнали и са хукнали към Малкия Магеланов облак. Побягнали са от тези неща, защото не са могли да ги отклонят, нито да ги спрат.

— Ами космическата станция? — попита той. — Какво според теб се е случило там?

— Оцелелите. Построили са я отново. Но не са стигнали толкова далече втория път. Не са правили междузвездни полети. Може би е било друг вид цивилизация. Може би са били изгубили прекалено много. Били са в самото начало на космическата си ера, когато вълната е дошла отново. — За момента тя се радваше на тъмнината. — Франк, помисли си какви са били най-добрите им технологии. И колко време предварително са знаели. Може би хиляди години. Знаели са за съществуването на тези неща и са се опитали да помогнат, доколкото могат. Но ти си прав: не са успели.

— Около совалката се навяват преспи — каза Анджела. — Мисля, че ще е по-добре, ако променим местоположението си. Няма да е много приятно, ако бъдем погребани тук.

— Тръгвай — каза Карсън.

Издигнаха се. Навигационните светлини озариха почернелия сняг. Вятърът подметна совалката и издуха натрупаното по корпуса й.

Светкавица проряза нощта. Изчислиха разстоянието по гърма, опитаха се да познаят какъв ефект ще има върху местното налягане на въздуха. Беше на около дванайсет километра от тях. Анджела приземи совалката много внимателно.

Направиха си кафе.

— Има логика — каза Карсън. — Ние през цялото време знаехме, че местните жители са минали през всичко това и са оцелели. Освен може би градското население. — Той я погледна сериозно. — Мисля, че си права. За Оз де. Кога се сети?

— Преди няколко часа. Мислих колко много Оз прилича на град. Кого са се опитвали да заблудят? — Тя го целуна леко по бузата. — Чудя се дали са разбирали какво представляват тия неща? И откъде са идвали?

— Аз пък се чудя — каза Анджела — дали по този начин е започнала организираната религия. — Всички се разсмяха.

Пак просветна. Този път по-близо.

— Може би трябва да обърнем малко внимание на бурята — предложи Хъч.

Анджела кимна.

— Май наистина идва насам, нали?

Падна още една мълния, по-наблизо, и освети кабината.

— Мисля, че ни е видяло — каза Хъч.

— Ей! — Анджела я стисна за рамото. — Гледай да не ти гръмне въображението от пренатоварване.

— Просто си святка — прошепна Карсън.

За да вземе някакви предпазни мерки обаче, Анджела запали двигателите.

— Какъв е обхватът на сензорите ни в момента? — попита Хъч.

— Нулев. Ако трябва да летим, ще бъде абсолютно слепешката.

Дълга светкавица потече между земята и небето и за момент равнината се освети от край до край. После пак изчезна. Изтътна гръм.

— Наистина идва насам — прошепна Анджела.

— Мисля, че не е хубаво да излетим в този вятър, ако не се налага — каза Карсън. Тъкмо щеше да добави нещо, когато едно огнено кълбо проряза небето. Видяха го как прекоси тъмнината от дясно на ляво, как спря и започна да става все по-ярко.

— Копеле мръсно! — извика Анджела. — Обръща към нас. — Дръпна лоста и совалката подскочи във въздуха. Вятърът виеше. Петното в нощта пламтеше — синьо-бяла звезда, която изгаряше, за да се превърне в нова.

— Закопчейте се! — извика Хъч.

Совалката се издигна рязко и светлото кълбо мина под тях. Чуха последвалия рев, усетиха ударната вълна и видяха как към небето изригва бял гейзер.

Хъч погледна Анджела:

— Странен метеорит, а?

— И на мен така ми се струва.

Вятърът ги повлече, направо ги издуха към небето.

Докато Анджела се опитваше да свали совалката към повърхността, до тях удари гръм и нощта се изпълни със светлина. Електронните уреди замряха и совалката се заклатушка като луда. В пилотската кабина нахлу пушек.

Анджела задейства противопожарната система, балансира совалката и отново започна да я издига.

— Горе е по-безопасно — каза тя.

— Не! — извика Карсън. — Долу! Свали ни долу!

— Франк, трябва да можем да маневрираме. Долу ще сме неподвижна мишена.

— Не, Анджела. Кацай!

— Ти си луд — обади се Хъч.

Удари още един гръм.

— Кацай — повтори Карсън. — Веднага!

Хъч го гледаше на монитора си. Той събираше контейнерите с кислород, които бяха подготвили.

Анджела бутна лоста напред.

— По-добре е да се опитаме да се издигнем — запротестира тя.

— Как може човек да се издигне над метеорите? — попита Карсън съвсем спокойно.

Статусните лампички премигнаха, но продължиха да светят. В задната част нещо експлодира и совалката се изпълни с рев. Започнаха да падат.

— Улучи ни! — извика Хъч.

Небето беше изпъстрено със светкавици.

— Петдесет метра — предупреди Анджела. — Кацаме.

Удариха се в равнината, като изхвърлиха фонтани от сняг и пепел. Друг метеор летеше през небето точно към задната част на совалката. Видяха го как спира и започва да става по-ярък.

— Навън — изкрещя Карсън. — Бягайте!

Хъч се търколи в снега, стана и побягна.

Карсън беше точно зад нея.

— Тичайте — извика той. Носеше три контейнера. Изпусна единия, но не се върна да го вземе.

Огненото кълбо се приближаваше откъм веригата възвишения на север.

Побягнаха. Снегът беше твърд и се трошеше под краката им. Хъч падна отново. Мамка му!

— Сигурна ли си, че знае какво прави? — попита Анджела.

— Да — отвърна Хъч. — Давай по-бързо.

Метеорът оставяше огнена следа. От него се отделяха късове и падаха надолу.

— Лягайте! — извика Карсън. Хвърлиха се в снега.

Огнената топка улучи совалката и я взриви. Право в целта.

Земята се разтърси, ледената равнина се освети и тримата бегълци потънаха сред ураган от сняг и почва. По енергийното поле на Хъч трополяха камъни и отломки.

Когато поутихна, Карсън включи фенера си. На мястото на совалката видяха само един кратер.

Анджела потръпна, погледна небето, погледна и фенера и каза:

— Я изгаси това чудо.

Карсън се подчини.

— Щом казваш. Но мисля, че вече няма да ни се случи нищо.

Тя се опита да се зарови в снега, да се скрие от облаците.

— То въобще не преследва нас — каза Карсън.

— Как така? — изненада се Анджела.

Пак засвятка.

— Правите ъгли — обясни той. — Целило се е в совалката. Твоята летяща кутия.

През следващите няколко часа електричеството в небето изчезна. Тримата седяха тихо и гледаха как бурите утихват.

— Мисля, че разбирам защо жителите на Куракуа са използвали образа на Строителите, за да изобразят смъртта — каза Франк.

— Защо? — попита Анджела.

— Ами те са посредникът. Идват — и след тях идва смъртта. Вероятно не са си правили труда да се приземяват, да се представят и да обясняват какъв е проблемът. — Той се усмихна. — Знаеш ли, Хъч, Ричард беше прав. Извънземни няма. Всички сме хора.

— Като Джордж — каза тя.

— Да — каза Карсън. Погледна Анджела и обясни: — Не са можели да спрат проклетите неща и заради това са създали конструкции, които да ги привличат. Просто са им дали какво друго да нападат.

— Хрумна ми нещо — каза Анджела. — Това — и тя махна към небето напосоки — е част от вълната, която е ударила Бета Пас около петхилядната година преди новата ера, Куракуа — хиляда години преди новата ера, и Нок — около четиристотната от новата ера. Горе-долу. Нали?

— Да — отвърна Карсън.

— И върви към Земята. — Тя изглеждаше доста разтревожена.

Карсън сви рамене.

— Имаме девет хиляди години да се справим с проблема.

— Знаеш ли — каза Хъч — Джанет спомена, че вече може да сме се срещали с тия неща. Според нея А-вълната е унищожила Содом.

Анджела присви очи.

— Содом ли? Може би. — Тя погледна Карсън с усмивка. — Но не съм сигурна, че разполагаме с толкова време, колкото мислиш. B-вълната е все още на път към нас.

Хъч се премести по-близо до другарите си. B-вълната, тази, която беше ударила Бета Пас тринайсет хиляди години преди новата ера, а след това и Куракуа, трябваше да е относително близко до Земята.

— На около хиляда години — каза тя.

— Е — заключи Карсън, — както и да е. Дали са девет хиляди или само хиляда, пак мисля, че имаме достатъчно време.

По лицето на Анджела премина сянка и тя каза:

— Мисля, че това е много сходно с думите на Строителите на монументи.

Библиотечна справка

Не е направена нито една успешна проба на облака Омега по време на полет. До момента всички опити да се предадат сигнали чрез различни обекти са безуспешни. (Вижте също отличната монография на Ейдриън Елемент „Загадката Омега“, публикувана в Приложение III, където ще намерите задълбочена дискусия на засегнатите теоретични проблеми.)

Единствените опити да се стигне с кораб с екипаж под най-външните слоеве са направени на 3 и 4 юли 2211 г. от Мег Камбъл на борда на „Паскуарела“. Камбъл прави два последователни опита на 800 и 650 метра. При третия не се връща.

За да се направи подробен анализ на облаците Омега, очевидно трябва да се изчака развитието на нови технологии.

Джанет Алегри, „Пътищата на Бога“

„Хартли & Co“

Лондон (2213 г.)

Към следващата част или към съдържанието

Джак Макдевит Машините на Бога (31)

Метаданни

Данни

Машините на Бога

Информация

История

Сваляне / Връзки

30.

Библиотечна справка

Джак Макдевит
Машините на Бога (31)