Джак Макдевит
Машините на Бога (3)

3.

Арлингтън. Събота, 8 май, 09:15 ч.

 

Позвъняването я събуди. Тя напипа бутона на комуникатора и натисна.

— Да?

— Хъч? — Беше Ричард. — Казаха ми, че ти ще пилотираш полета до Храма.

— Да — отвърна тя сънено.

— Ще пътувам с теб.

Приятна изненада. Въобще не й се щеше да прекара сама цял месец на борда на раздрънкания „Винк“.

— Много се радвам — каза тя. Но се зачуди защо ще идва с нея. Стриктното нареждане беше това да е полет за евакуация.

— Аз така или иначе щях да помоля ти да пилотираш — започна да обяснява той.

— А аз щях да оценя жеста. — Хъч не беше служител на Академията, а работеше по договор. — А ти защо ще идваш?

— Искам да видя Оз.

 

 

Едно туристическо корабче с брезентово чергило заобиколи остров Република и се наклони при акостирането, понеже пасажерите се трупаха до перилата. Бяха разтворили чадъри, за да се предпазят от дъжда, който ръмеше цяла сутрин. Дъвчеха сандвичи и носеха винтяги. Най-отзад седеше някакъв дебел мъж в раздърпан сив пуловер и хранеше чайките.

Ричард наблюдаваше от въздушното си такси. Двама влюбени на щирборда обръщаха много повече внимание един на друг, отколкото на паметника. На острова група деца, подкарвани от една съсипана стара жена с бастун, вървяха в два реда с червени и сини балони. Платноходките, които обикновено изпълваха реката, още не се бяха появили. Дебеланкото с чайките изпразни плика с храната, сгъна го и отвори втори. Изглеждаше като човек, който е в пълен синхрон със света. Ричард му завидя. Храниш си чайките и се наслаждаваш на паметниците.

Таксито зави на запад и остров Конституция с множеството си административни сгради остана вдясно. Старият Капитолий почти беше изчезнал в спускащата се мъгла. Паметниците на Линкълн, Джеферсън, Рузвелт и Брокмън се издигаха тържествено на постаментите си. Ами Белият дом: нищо във Вашингтон не предизвикваше такъв силен прилив на емоции както бившата изпълнителна резиденция — толкова предизвикателна зад стабилната си ограда. Звездният флаг продължаваше да се развява над флага в зелено и бяло на Северноамериканския съюз. Това беше единственото място в страната, където националните цветове отстъпваха пред друг флаг.

Във високите сгради по крайбрежието на Арлингтън горяха множество светлини.

Въздушното такси направи широк завой към Вирджиния и Ричард с неохота насочи мислите си към близкото изпитание. Не му се нравеха конфронтациите. Беше свикнал с почтително отношение, с хора, които изслушват учтиво и ако не са съгласни с нещо, знаят как да отвърнат възпитано. Обаче от Норман Кейсуей, шеф на „Козмик“, главната фигура, която стоеше зад Втората Земна инициатива, не можеше да се очаква подобна изисканост. Кейсуей не уважаваше личността. Беше скандалджия и обичаше да тъпче противниците си. Особено му харесваше да се гаври с академичните типове — няколко от колегите на Ричард вече си бяха изпатили.

Ричард никога не се беше срещал с Кейсуей, но беше гледал шутовските му номера. Преди няколко седмици например Кейсуей беше унищожил бедния Кинси Атуърт — икономист, чийто език не беше толкова бърз, колкото умът му. Стратегията на Кейсуей беше да атакува мотивите на всеки, който му опонира, да го подиграва, да го унижава, да го вбесява. След което хладнокръвно наблюдаваше как опонентът му хвърля плюнки във всички посоки и се самоунищожава. Този човек просто обичаше да унижава хората.

„Винаги говори само хубави неща за теб — беше казал Ед. — Чел е книгите ти.“

Минаха над остров Потомак и Пентагона и се спуснаха към заливчето Гоули. Таксито направи дълга бавна спирала и кацна на върха на Кристъл Туинс.

Коланът на Ричард щракна, откопча се и люкът се плъзна назад. Ричард пъхна картата си в таксовия апарат, водачът му благодари, пожела му приятен ден и таксито излетя с много по-голяма скорост, отколкото можеше да постигне с пътник на борда. Зави наляво към Александрия и се понесе над хотелите.

Норман Кейсуей живееше с жена си и дъщеря си в нещо, което с особено удоволствие наричаше своя обсерватория — апартамент, който заемаше части от двата последни етажа. Ричард беше посрещнат от привлекателна жена на средна възраст.

— Доктор Уолд? Много ми е приятно. — Усмивката беше чисто формална. — Аз съм Ан Кейсуей. Съпругът ми ви очаква в кабинета си.

Огромните прозорци бяха с изглед към Потомак, таванът беше стъклен. Показен просперитет и богатство, предназначени да всеят страх у посетителите. Елементарен тактически ход, но наистина работеше.

— Сигурно ви е много трудно — каза тя. — Норман отдавна се надяваше, че ще му се удаде да разисква нещата с човек на вашето ниво. — В гласа й се усещаше едва доловима нотка на съжаление, примесена с доста задоволство. Съжаление може би за това, че Ричард няма да е достатъчно добра жертва, която тя да хвърли в лапите на съпруга си, задоволство от края на дългия спор с Академията по повод на Куракуа, с всичките заплахи за съдебни процеси и секвестиране на фондовете. Сигурно се радваше да види врага на вратата с шапка в ръка.

Да върви по дяволите!

Поведе го през претрупаната гостна, през зала за съвещания, пълна с космически трофеи и реликви, фотоси на Кейсуей с известни личности: Кейсуей подписва документи, Кейсуей прерязва ленти. Имаше награди, благодарствени писма от благотворителни и обществени организации и плочки от правителствени агенции в такова изобилие, че стените не ги побираха. Челно място заемаше едно антично бюро с капак. Беше затворено, но отгоре съвсем тенденциозно лежеше някаква брошура със снимка на корицата. Под снимката — правена преди трийсетина години — пишеше: СМЕЛ МЪЖ СПАСЯВА МОМЧЕ, ПРОПАДНАЛО ПОД ЛЕДА. Снимката беше на Кейсуей на млади години.

— Насам, моля. — Тя отвори една врата и слънцето го заслепи. Не беше мижавата слънчева светлина в средата на май над Вирджиния. Нито пък на летен ден в Ню Мексико. Тази слънчева светлина не беше от Земята. Чисто бяла слънчева светлина. Госпожа Кейсуей му подаде тъмни очила.

— Добре дошли, доктор Уолд. — Дълбок, добре премерен, уверен, гласът долиташе откъм светлината и откъм една пясъчна дюна, наполовина препречваща пътя. Холограма, разбира се. Ричард закрачи направо през дюната и се озова в пустиня. Залата беше с климатик. Равен пясък се простираше чак до хоризонта.

Норман Кейсуей седеше на единия от два шезлонга зад малка масичка. Върху нея имаше бутилка бургундско и две чаши. Едната беше пълна до средата.

Беше се погрижил за външността си — червено сако, вратовръзка, отлично изгладен тъмносин панталон. Тъмни стъкла скриваха очите му. Зад него, насред пустинята, се издигаше Скалата на Холцмайер.

Кейсуей напълни чашата на Ричард и каза:

— Надявам се, че не ми се сърдите, задето започнах без вас.

Намираха се на Пинакъл. Скалата на Холцмайер приличаше на гигантска червена глава лук, бучната в пясъка. Издигаше се на повече от трийсет метра височина. Оригиналът се състоеше от отделни каменни късове, толкова умело напаснати, че местата на свързване не си личаха дори от съвсем близко. Беше древна — почти на милион години. Арни Холцмайер се беше натъкнал на Скалата преди двайсет и две години просто по случайност. Според Ричард той изобщо не беше професионалист.

Целта на съществата, които я бяха построили, си оставаше неизвестна. Беше направена от здрав камък, с четири вътрешни помещения, до които обаче не можеше да се стигне по никакъв начин. Помещенията бяха празни.

— Какво чувствате, когато я гледате? — Гласът на Кейсуей го стресна.

— Възрастта й — отвърна Ричард след кратък размисъл. — Че е стара.

— Не сте споменали това. В книгата си.

— Не го сметнах за важно.

— Вие сте писали за масовия читател. За нещо уникално на Пинакъл. Никой не знае какво е предназначението й. Нищо не се знае. За какво друго сте можели да говорите, освен за чувствата си?

Книгата се казваше „Полунощ на Пинакъл“. Ричард се беше спрял на материала, на обезцветяването в близост до върха, което предполагаше дълго прекъсване по време на построяването. Беше отбелязал наблюденията си, свързани с геометрията на Скалата, а също така беше стигнал до някои изводи на базата на това, че се издига в пустинята. Беше проследил геоложката история на земята, върху която беше построена Скалата, и беше изтъкнал, че по време на построяването й там по всяка вероятност е имало степ. Беше прибавил графики, които показваха колко време е стояла погребана. Беше описал и как ветровете са я разкрили, така че Арни да я забележи.

— Бих искал да отида там някой ден. — Кейсуей стана и протегна ръка. — Много ми е приятно да се запозная с вас, доктор Уолд. Радвам се, че намерихте време да се отбиете.

Ричард мислеше за холограмите. Не можеш да си пиеш виното до Скалата на Холцмайер. От друга страна обаче, когато преди години беше застанал до нея, брулен от силните ветрове, и беше притиснал пръсти до шуплестия камък, беше потръпнал от топлината на Фликинджъровото си поле. Пясъкът шушнеше по енергийния плик, вятърът се опитваше да го катурне. Също като Кейсуей, той никога не беше присъствал там истински.

— Всъщност отдавна искам да поговоря с вас. — По природа Ричард беше общителен и въпреки възрастта, която превръща повечето хора в циници, смяташе, че човек може да общува нормално с всекиго. Хвана ръката на домакина и я стисна топло.

Кейсуей беше дребен набит мъж на средна възраст. Напомняше му за един гросмайстор, когото беше познавал навремето, един безкрайно предпазлив човек. Спазваше всички правила на етикета, но поведението му подсказваше, че стои високо на социалната стълбица и че и двамата знаят това. Гласът му беше пълен със страст и Ричард разбра, че си има работа с човек, който не е просто празен опортюнист. Норман Кейсуей възприемаше себе си като благодетел на човешкия вид.

— Моля, седнете. — Домакинът му обърна стола си така, че да седи с лице към него. — Предполагам, че искате да говорите за проекта „Надежда“.

Направо към целта.

— Да, господин Кейсуей.

— Хайде да минем на „ти“, Ричард. Трябва да знаеш, че Хорнър е действал зад гърба ми. Опитал се е да намеси и някои политици.

— Ед има добри намерения.

— Мисля, че има нужда от нови съветници. — Кейсуей впери поглед в пустинята. — Той вслушва ли се в твоите думи?

— Понякога.

— Кажи му, че ако съм можел да му направя услуга, съм щял да я направя. Стига да беше дошъл при мен лично. И да поговори с мен. При сегашните обстоятелства обаче нямам никакъв избор, освен да действам.

— Разбирам.

— И въобще не ми е приятно това, което правя. Разбирам колко е важна Куракуа от археологическа гледна точка. Освен това си давам ясна сметка какво сме на път да загубим. Но ти си прекарал двайсет и осем години там…

— Това е доста време в рамките на един човешки живот, господин Кейсуей. Но е и много малко, когато се опитваме да реконструираме историята на един цял свят.

— Разбира се. — Кейсуей се усмихна на настойчивостта на Ричард да му говори на „вие“, но не се обиди. — Все пак има някои неща, които са от първостепенно значение. Не сме свободни да избираме времето, в което живеем. — Той отпи от чашата си. — Какво великолепно място трябва да е Пинакъл. Как ли са изглеждали?

— Ще разберем в крайна сметка. Вече сме готови да направим смислени предположения. Знаем, че са вярвали в живота след смъртта. Знаем, че много са обичали планинските върхове и морското крайбрежие. Знаем, че са успели да спрат войните. Знаем дори някои неща за музиката им. И за щастие, не можем да се притесняваме, че някоя частна корпорация ще завладее този свят.

— Разбирам. — Кейсуей изглеждаше искрено натъжен. — Завиждам ти. Не познавам друг човек, който да работи по по-интересен начин. И бих ти направил веднага услуга, ако можех.

— Това би било за благото на всички. — Щеше му се да са някъде другаде, далеч от тая светлина. Би искал да вижда очите на Кейсуей. Свали очилата си, за да подчертае колко е важен моментът. — Последните обитатели на Куракуа са умрели вероятно около средата на седемнайсети век. Били са разпръснати по загиващи градове из целия свят, последните от една процъфтяваща и жизнена мрежа от цивилизации, обхващала планетата само преди три хиляди години. Сринали са се за много кратко време. Никой не знае защо. В технологично отношение са били доста изостанали в сравнение с нашите стандарти. Което би трябвало да им помогне да оцелеят, защото още са били близо до корените си и не са били изложени на проблемите, през които минаваме ние.

— Не е било толкова внезапно — каза Кейсуей. — Станало е в рамките на няколко века.

— Не. Не е така. Това са предположения на хора, които мислят, че е трябвало да се случи така, защото някои от онези цивилизации не са били свързани и не би трябвало всички да се срутят едновременно. Но е станало така, сякаш някой внезапно е изгасил лампата.

Кейсуей се замисли.

— Епидемия?

— Може би. Каквото и да е било, цивилизацията им рухнала и така и не се възстановила. Две хиляди и петстотин години по-късно видът изчезнал.

— Е — Кейсуей преметна крак върху крак и се почеса по глезена, — може би става въпрос за фактора на Тойнби. Видът им просто се е изразходвал.

— Това не може да бъде обяснение.

— Ричард… — Кейсуей направи пауза, — аз също искам да знам какво се е случило на Куракуа. Но потопът е надвиснал над главите ни. Нямаме време за академични удоволствия.

— Какъв потоп?

— Как какъв? — изненада се Кейсуей. — Кажи ми, какво мислиш, че ни очаква за в бъдеще? Нас — човечеството.

— Винаги сме успявали да изкараме някак. Настроен съм оптимистично.

— Мисля, че извадих късмет с теб: чел съм книгите ти, а ти често говориш за бъдещето. Необичайно за един археолог, струва ми се. Не, не, без протести, моля. Аз не съм толкова самоуверен, колкото си ти. И може би съм малко повече реалист. В момента разполагаме с почти неограничена власт. А освен това и с опита от сътресенията през последните два века. Какво сме спечелили от всичко това? Ти и аз живеем добре. Но небивал брой хора продължават да гладуват; голяма част от разрухата на околната среда се оказа невероятно неконтролируема; населението е на път да достигне нивото от преди Срива. — Той се вторачи замислено във виното си. — Елиминирахме войните, но само защото Лигата разполага с оръжията. Поляците продължават да мразят руснаците, арабите ненавиждат евреите, християните мразят всички останали. Сякаш не сме научили нищо.

— И единственото разрешение е вашата утопия на Куракуа.

— Да. Подбираме една малка група. Оставяме старите вражди тук. Започваме отначало. Но започваме с онова, което вече знаем. По този начин може и да имаме бъдеще. Земята със сигурност няма.

Ричард сви рамене.

— Идеята е много стара. Но дори ако се съглася с нея, защо трябва да бързаме толкова? Защо не си дадем малко време, за да видим какво можем да научим от Куракуа? И тогава да я тераформираме.

— Защото тогава може вече да е твърде късно.

— Глупости.

— Ни най-малко. Слушай: първата стъпка, която ще предприемем след няколко седмици, е да разтопим ледената покривка. Оттам насетне ще мине поне половин век, преди първият член на колонията да стъпи на Куракуа. Половин век. Какво мислиш ще стане дотогава?

— Кой знае.

— Кой наистина? Дали политическата обстановка ще се стабилизира? Дали ще има пари? Дали технологиите все още ще съществуват? — Кейсуей поклати глава. — Нашите експерти предсказват втори Срив през близките трийсет години. Времето е против нас. Дори днес ще ни е трудно да доведем проекта до успешен финал. Да създадем и населим един нов свят. Но ако не го направим, ще свършим точно като твоите куракуатяни.

— Това е схема. Мислите, че ще оставите старите вражди тук? Не можете да го направите, освен ако не намерите начин да оставите тук човешката им природа. Готови сте да жертвате един основен източник на познание заради един експеримент. — Проклет да е за арогантната си усмивка! — Трябва да има и други подходящи светове. Защо да не проявим малко търпение? Защо да не дочакаме появата на свят, който няма да трябва да тераформираме?

— Можеш ли да гарантираш, че през идещия половин век ще се появи прилично обитаемо място?

— Да гарантирам? Разбира се, че не. Но има голяма вероятност.

— Може би няма да имаш нищо против да се установим на Инакадемери? И да изритаме ноките?

Ричард се изправи.

— Съжалявам, че сте толкова категоричен.

— А аз, че си толкова ограничен. Но имаш право: категоричен съм. Решен съм да докажа, че все още имаме шанс. И ти трябва да разбереш, че това може да се окаже единственият изход. Отлагай, върни се на Куракуа да си спасяваш гърнетата и някой може да намери по-добър начин да вложи тези пари. Щом това стане, играта свършва.

— Това не е игра. — Ричард стовари чашата върху масата и тя се строши. Той измърмори някакво извинение.

Кейсуей попи разлятото вино с носната си кърпа.

— Няма нищо. Та ти казваше, че…

Ричард атакува направо:

— Норман, в Храма на ветровете има информация, която е направо взривна.

— И в какво се състои тази информация?

— Разполагаме с доказателства, че между Куракуа и Строителите е имало контакт.

Веждите на Кейсуей се извиха. Ричард беше улучил право в целта.

— Какви доказателства?

Ричард му показа копието от барелефа.

— Трудно е да си сигурен — каза Кейсуей, махна с пръст над рамото на Ричард и пустинята изчезна. Седяха в скромна стая, облицована с дърво, която едва побираше двата шезлонга и масата за кафе. — Не че има някакво значение. Винаги могат да се намерят основателни причини за отлагане. — Очите му се превърнаха в две цепки. — Пари. Политически съображения. Обещания за по-добри технологии. Следи ли дебатите за това дали имаме моралното право да унищожим една извънземна екология? Комитетът за всеобща почтеност за малко да ни отреже, защото сме променяли Божия план за Куракуа. Каквото и да означава това. — Веждите му се сгърчиха. — Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Дори съм съгласен с теб, но само до известна степен. Трябва да ти кажа, че ако можех да избирам сам, щях да отида на Нок, да го завзема и да ти оставя Храма.

По-късно, когато Ричард превърташе разговора в главата си, от последната реплика го побиха тръпки. Може би защото беше казана от човек, когото беше започнал да харесва.

ИНФОРМАЦИОННО ТАБЛО

17 УМИРАТ В ТОРНАДО В ТЕКСАС

Втори смерч за последните осем дни изравнява Модпарк, Остин

 

ХАНИМЪН ЕКЗЕКУТИРАН В ТЕНЕСИ

Обвиненият в убийството на 38 души предизвикателен до края

Малка група протестира пред затвора

 

ИТАЛИЯ ПОДВЕЖДА ШЕСТИМА ПОД СЪДЕБНА ОТГОВОРНОСТ ПО ПРОАРАБСКИЯ СЛУЧАЙ

Двайсет години очакват шефа на химическия завод „Корлеоне“

(Следващата статия свързана със случая)

 

БЕН ХАСАН ОТХВЪРЛЯ ОБВИНЕНИЯТА В БИОХИМИЧЕСКИ ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ

Твърди, че Панарабският съюз се нуждае от химическия завод за мирни цели

Обвинява в заговор Мосад

 

„СЕСТРА САНДВИЧ“ ПОЛУЧАВА МЕДАЛ ЗА ЗАСЛУГИ

Французите отдават почитта си на американска монахиня, донесла храна в Париж по време на небивал глад

Сестра Мери повела хиляди доброволци

 

АНТИГРАВИТАЦИЯТА ВЪЗМОЖНА

съобщава изследователски екип в Берлин

Селското стопанство се премества на север

 

РУСНАЦИ И КАНАДЦИ ОТКРИВАТ, ЧЕ ПРОМЯНАТА НА КЛИМАТА СЪЗДАВА НОВИ ПЛОЩИ ЗА ОБРАБОТВАНЕ

Фермери и в двата района набелязват участъци

(Следващата статия свързана със случая)

 

ПШЕНИЧЕНИЯТ ПОЯС В СРЕДНИЯ ЗАПАД МОЖЕ ДА ИЗЧЕЗНЕ ЗАВИНАГИ

Повечето специалисти твърдят, че промените са необратими

Северноамериканският съюз е основен вносител на храни

 

ВАЙНБЕРГОВ МЕТЕОР ПАДА НА ЛУНАТА

Наблюдатели на явлението за пръв път разполагат с предварителна информация

(Следващата статия свързана със случая)

 

ЗАЩИТНИЦИ НА БАЗА НА ЛУНАТА ПРЕДУПРЕЖДАВАТ ЗА ОПАСНОСТ ОТ АСТЕРОИДИ

Лунни екипи осигуряват безопасност от падащи каменни късове, заявява вицепрезидентът

 

ОЩЕ 20 ВИДА ОБЯВЕНИ ЗА ИЗЧЕЗНАЛИ ПРЕЗ ОКТОМВРИ

Болие твърди, че горите не могат да се възстановят, атакува Санчес

Бразилците обвиняват в кражба на средства на Фондацията