Джак Макдевит
Машините на Бога (11)

11.

Сийпойнт. Сряда; 14:18 ч.

 

— Съжалявам, че намерихме това нещо, Хъч. — Джордж Хакет беше капнал, но се усмихваше. — Ако зависеше от мен, щяхме да зарежем цялата тая работа. Готов съм да се върна у дома.

— От колко време си тук?

— От четири години.

— Не е малко.

— Сякаш цял живот съм бил тук. — Бяха сами в общото помещение и пиеха кафе с препечени филийки. Зад илюминаторите морето беше съвсем черно. — Няма да участвам повече в експедиции.

Хъч обичаше да е с него. Харесваше очите му и деликатността му. Нещо в нея се пробуждаше. Когато бяха заедно, тя започваше да говори много. Но си знаеше мярата и поддържаше дистанция в очакване той да направи първата крачка. Когато я направеше (ако въобще я направеше), щеше да й се наложи да спре нещата, докато стигнат Земята. Всичко останало би било непрофесионално. От дългия си опит знаеше, че на борда на един кораб е невъзможно да се пазят тайни.

— Защо, Джордж? — попита тя и гласът й издайнически трепна. — Нали става дума за кариерата ти?

Той поклати глава.

— Аз не съм археолог. Инженер съм. Дойдох тук само защото ми предложиха и си помислих, че ще мога да попътувам. — И се засмя.

— Е — каза Хъч, — колкото до пътуването, май не си се излъгал.

— Да. Права си. — Той я погледна и се изчерви. — Знаеш ли, ти си прекрасна. Струваше си да дойда дотук, за да се запозная с теб.

— Много си мил — каза тя и наведе очи.

— Сериозно ти казвам.

То си беше очевидно.

— Какво ще правиш, когато се прибереш? — попита тя.

Той се вторачи в нея.

— Ще намеря някое местенце с много трева и дървета… и където всички жени приличат на теб. — И я погали по бузата.

 

 

Еди Джулиана продължаваше да работи, продължаваше да пълни контейнери и да бърбори:

— Всичко ще изнесем, всичко… Едно по едно, но всичко. Тези, ето тези ще тръгнат първи. За всеки случай. Забрави за нещата долу в залива. Щото Тръскот може да реши да ни пусне още някоя бомба. — Той се вторачи в тавана, сякаш се опитваше да я види в космическата й станция. — Да, сега натовари тези, с червените етикети. Аз ще се справя с останалите. Ще се справя…

Хъч се тревожеше дали е наред.

— Ей там до вратата — продължаваше той и посочи три контейнера. — Това са оръжия. От наблюдателния пост на долното ниво. — Тръгна към първия, като даде знак на Хъч да му докара количка. — Каквото ще да се случва, не бива да ги загубваме. Безценни са. Има още един с червен етикет в съседната стая, докарай го.

Но контейнерът не беше запечатан. Тя погледна вътре.

— Трябва да го запълним с поли-6.

— Ти се погрижи за това. — И той изфуча навън.

Хъч взе пистолета, насочи го към контейнера и дръпна спусъка. Над увитите с пластин артефакти се плъзна плътна бяла струя и стаята се изпълни с леко парлива миризма.

Тя видя как пяната се вдига и спря потока, после вдигна в пистолета и го насочи към въображаемата Мелани Тръскот. Еди се появи отново и я погледна нетърпеливо. Хъч се прицели в него и показалецът й бавно започна да натиска спусъка.

— Бум! — каза тя.

Бум.

Въобще не му беше до игрички. Той затвори контейнера и го търколи върху количката.

А в главата на Хъч беше започнала да се заражда една идея.

— Еди, колко имаме от това чудо?

— Поли-6 ли? Колкото искаш. Защо?

— Как действа?

— Не му знам формулата — отвърна той. — Държи се в два барабана. — Те бяха съвсем наблизо, означени с „А“ и „Б“. — Съдържат различни вещества. Инертни са, докато не се смесят. Пистолетът прави точно това. Когато се смесят, уретанът се разширява и втвърдява. Съществува от векове. Идеален е за предпазване на артефактите при транспортиране.

— Имаш ли резервен смесител? Пистолет?

— Разбира се. — Той се намръщи. — Защо?

Тя изчисляваше колко място ще й трябва на „Алфа“.

— Слушай, може да се наложи да намалим малко обема на следващата пратка.

— Какво? — Той подскочи като ужилен. — Защо?

— Смятам да взема малко поли-6.

Еди беше ужасен.

— Няма никакво място.

— Ще направим.

— Защо, по дяволите?

— Ще правя подарък на Мелани Тръскот.

 

 

След час „Алфа“ вече се издигаше, за да влезе в орбита. На борда освен Хъч бяха Джанет, Маги, Карл и аналитикът номер едно за Маги Фил Маркоти. В кораба имаше двайсет и девет пълни с артефакти контейнера и два варела с компонентите на поли-6.

Маги Туфу се оказа по-млада, отколкото беше очаквала Хъч. Беше слушала толкова много за постиженията на тази жена, че се изненада, когато откри, че Маги още не е надхвърлила трийсетте. Беше висока, всъщност по-висока и от двамата мъже. Черната й коса беше гъста и дълга, вързана на кок, вероятно за да я прави да изглежда по-възрастна. Очите й също бяха черни, а чертите й бяха запазили много от микронезийското излъчване на предшествениците й. Ако се поотпуснеше и се поусмихнеше, щеше да изглежда напрало прекрасна.

Беше склонна да се държи настрана от останалите, но Хъч не усещаше в поведението й толкова арогантност, колкото преангажираност с работа. За Маги хората и всичко, което не беше математика и филологическа теория и практика, беше скучно.

Нейният колега Фил Маркоти бе възпълничък, приятен за общуване екстроверт. Беше към четирийсетте, обичаше работата си и беше сред онези, които биха предпочели да останат, докато открият тайната на онова, което сега всички наричаха „печатарската преса на Джордж“. Той призна на Хъч, че ако зависело от него, нищо освен въоръжени сили нямало да накара екипа на Академията да си тръгне. Колкото и странно да беше, но този приятелски настроен, жизнерадостен човек беше един от най-големите последователи на Хенри.

Маги седеше вдясно от Хъч, наведена над помощния компютър, и се занимаваше с някакви дълги редици азбучни знаци.

— В едно отношение имаме голям късмет — каза тя. — Не можем да се доберем до толкова находки с линеен С, колкото ни се иска. Човек, разбира се, никога не може да има достатъчно находки от нищо. Езикът просто е твърде стар. Но пък голяма част от онова, до което успяваме да се доберем, си идва с картинки. Вече разполагаме с началото на един речник.

— Така ли? — На Хъч й стана интересно. — Можеш ли да ми покажеш няколко примера?

— Разбира се. Това — на екрана се прояви група символи — е „слънце“. — Бяха букви, а не идеограми. — А това — друга група — е „луна“. — Тя се усмихна, не на Хъч, а на екрана. — Това пък е „мотика“.

— Мотика? — възкликна Хъч. — Как успяхте да се сетите?

— Цялата група беше използвана, за да илюстрира епиграмата за това, че ще пожънеш каквото посееш. Ако не греша.

Карл се взираше меланхолично навън. Погледът му се рееше някъде и Хъч се зачуди дали той си мисли за бъдещето си.

Джанет заспа само няколко минути, след като бяха потеглили. Още не беше в час, когато совалката приближи челно „Винк“.

 

 

Разтовариха артефактите, които сега тежаха само една десета от планетното си тегло, и ги вкараха през двойната врата в помещението, обозначено като „Основни товари“. След това Хъч раздаде специални обувки, подходящи за тефлоновата палуба. Складът беше обширен и висок, достатъчно голям, за да играеш вътре баскетбол. Придвижиха се до най-отдалечената преграда в кораба и закрепиха здраво контейнерите до двете предишни пратки.

„Основни товари“ в модул B беше предназначено за складиране на тежко оборудване за разкопки, големи количества продукти, както и за всичко останало, което екипите на Академията считаха за необходимо да върнат вкъщи. Като се изключи предната част на кораба, помещението иначе окупираше целия пръстен. Беше разделено на четири сектора, всеки с врата за товарене отвън.

Когато свършиха, Хъч поведе хората на кратка обиколка. Заведе ги на палуба А, показа им кабините, салона и местата за отмора, обясни им как работят машините за храна и накрая се присъедини към тях за вечеря. Вдигнаха тост за новия си дом. И като че ли малко се пооживиха.

След като свършиха и с това, Хъч дръпна Джанет настрана и попита:

— Случайно да те интересува една малка разплата?

Джанет я погледна с любопитство.

— За какво всъщност става дума? — След това се усмихна. — Да не би да говориш за Тръскот?

— Точно така.

Джанет кимна.

— Нямам нищо против да те изслушам.

— Ще има известен риск.

— Кажи ми какво си намислила. Много ми се ще да видя как си получава заслуженото.

— Мисля, че можем да го уредим.

Поведе я обратно към B-пръстена. Корабът се беше върнал към пълна гравитация, което представляваше съвсем малко над нула цяло и пет. Вратите за товарене отвън се намираха на палубата. За всеки от четирите товарни сектора те бяха с различни размери. Тя беше избрала номер 2, където бяха най-големи, което ще рече достатъчно широки, за да мине през тях предмет с два пъти по-голям диаметър от този на совалката.

Хъч провери вратите, установи със задоволство, че са подходящи за задачата, след което разясни плана си. В началото Джанет я слушаше доста скептично, но постепенно ентусиазмът й започна да расте и накрая тя вече се усмихваше широко.

— Хич не ми се ще да съм на нейно място и ти да си ми се ядосала — каза тя.

— Ако ни хванат, и двете ще свършим на Масачузетс Авеню при металните купички.

— Дали ще успеят да разберат кой го е направил?

— Възможно е. Слушай, ще бъда откровена с теб. Не искам да поемам отговорността за това, че можеш да си навлечеш неприятности. Бих те разбрала отлично, ако не искаш да се забъркваш.

— Но ти не можеш да го направиш сама.

— Така е, не мога.

— Няма да пропусна тази възможност. Единственият истински проблем в цялата работа е, че след това няма да можем да се изфукаме.

— Можем да си позволим тази цена, за да изпратим едно малко послание на Мелани Тръскот от потъпканите.

— Можем ли да го направим наистина?

— Хайде да разберем.

Тя намали гравитацията, след което отиде в совалката и донесе двата варела с поли-6. Издърпаха ги до врата номер 2 и ги поставиха в средата на палубата. После Хъч донесе свързващия маркуч и самия пистолет.

След като беше вербувана за делото, Джанет работеше без никакво колебание и без да му мисли много-много. „Хубаво е да имаш зад гърба си такава жена“ — помисли си Хъч.

— Трябва ни нещо за основа — каза Джанет.

Хъч вече беше обмислила всичко.

— Чакай тук — каза тя, отиде до A-пръстена, където беше шкафът със спортните уреди, и донесе една медицинска топка.

Джанет се усмихна широко.

— Най-доброто нещо! — Беше свързала маркуча с двата варела и с пистолета.

Хъч сложи топката на пода и огледа съоръженията.

— Ще се възползваш ли от възможността?

— С удоволствие. — Джанет насочи инструмента към медицинската топка. — Точно както предписа докторът — каза тя злобничко и дръпна спусъка.

Бяла пяна покри топката и палубата. Топката се търкулна встрани.

— Може би ще ни трябва доста време — каза тя.

— Само да започнем, после ще е по-лесно.

Топката бързо загуби кръглата си форма и се превърна в неравен бял къс от съскаща пяна.

Късът се разшири като естествен резултат от смесването на полимерното съдържание на единия варел с активирания от вода изоцианат в другия. Сместа беше направена така, че да е резистентна към крайни температурни разлики.

Късът ставаше все по-голям. Дори когато не го обливаха с нова струя от веществото, той продължаваше да расте.

Стигна до размерите на малък автомобил. След това до тези на гараж. Двете продължаваха да го обливат.

Стана толкова голям, че вече не можеха да достигат върха му, така че докараха един контейнер, за да стъпят върху него. Топката беше станала доста сплескана, по-скоро дълга и широка, отколкото висока, и беше издута от едната страна.

— Прилича на умрял кит — каза Джанет.

Хъч натисна спусъка отново.

— Страхотен стрелец съм, нали?

Когато накрая струята намаля и замря, по лицата им се беше изписала гордост.

— Страхотно е — каза Джанет, като остави пистолета.

— Аз лично не бих искала да си имам работа с него.

— Тъкмо за това си мислех и аз.

Стиснаха си ръцете.

— Добре. Втора фаза. Ти оставаш тук. Аз отивам на мостика.

 

 

Неясна на фона на слънчевата светлина, Куракуа се носеше над главите им. Луна нямаше.

Мелани Тръскот и космическата й станция се намираха на отсрещната страна на орбитата им. Хъч сканира пространството за двата влекача на „Козмик“. Откри единия. Другият вероятно беше някъде долу сред „снежните топки“, Това нямаше значение: дори и да беше в района на космическата станция, нещата така или иначе щяха да се случат много бързо.

Тръскот не разполагаше с никакъв начин за самостоятелно придвижване. Нито един космически кораб не беше поставен на док.

Хъч вкара орбиталните данни на станцията в навигаторската конзола, сканира „торпедото“ — как само се търкаляше тази дума по езика, — изчисли масата му и извика вектор на отсечка. Появиха се необходимите цифри. С една минимална корекция торпедото можеше да бъде насочено така, че да направи седем пълни орбити и да удари станцията на осмата. След двайсет и един часа.

Тя се отпусна назад и започна да обмисля възможните последици. Последна възможност да се откаже от замисленото. Щом топката тръгнеше, нямаше да може да промени решението си, без да издаде цялата конспирация. Как можеха да се изпортят нещата? Съдебен процес? Някой да получи сърдечен удар?

Отново видя как вълната се надига срещу нея — черна и студена. И последната Кула. И Карл и Джанет, които влачат чантите си като бегълци.

Тя включи общата връзка и каза:

— Дами и господа, след три минути ще се наложи да направим малко изменение в курса. Добре ще е да стегнете здраво коланите. Потвърдете.

— Тук е Карл. Прието.

Тя вкара данните за новия курс.

— Трябва ми малко време. — Това беше гласът на Маркоти.

— Фил, започваме след три минути, без значение дали сме готови, или не. — Тя провери нивото на захранването.

— Тук е Маги. Готова съм, щом кажете.

Хъч отвори личния канал към Джанет.

— Готово ли е всичко?

— Да. — Чу се слабо ехо — Джанет се намираше във Фликинджъровото си поле. — С каква скорост ще се движи, когато се стовари върху станцията им?

— Седем хиляди по отношение на станцията. Сблъсъкът ще се осъществи в осем часа и седемнайсет минути по време на Храма, утре вечер.

— Седем хиляди е доста бързичко. Може би дори един къс пяна ще причини доста щети при такава скорост.

— Ще поизкриви някои неща — отвърна Хъч — и ще поизвади няколко нита. Но те ще го видят като пристига и или ще офейкат от станцията, или ще се укрепят. Няма да загазят.

— Добре, какво ще правим сега?

— Смяна на курса. — Тя превключи на общия канал. — Фил?

— Почти съм готов — отвърна той.

— Добре, моля те сложи си колана. Действаме след една минута.

— Къде ще ходим? — попита Маги.

— Никъде — отвърна Хъч с неудобство. — Рутинна маневра. — Хич не я биваше да лъже.

„Винкелман“ се издигна към по-висока орбита, при което промени курса си с няколко градуса. Когато маневрата свърши, Хъч даде командата за отбой. След това превключи отново канала към Джанет.

— Наред ли е всичко?

— Засега да. Малко се търкулна, но все още си е над вратите.

— Гравитацията на твоята палуба ще стигне до нула.

— Добре, защото налягането ми започна да спада.

B-пръстенът намали скорост, след което спря.

Хъч наблюдаваше монитора. Торпедото се надигна.

— Страхотно шоу — възкликна Хъч. Вече знаеше, че е нарушила споразумението им да не казва нито дума. Щеше да каже на Ричард. Това беше твърде хубаво, за да не го сподели с никого. Той щеше да се ядоса, но в крайна сметка случката щеше да се превърне в повод за шеги. Години след това щеше да е единственият светъл момент в целия този период на пълно отчаяние. Щом като Академията беше принудена да се изнесе, щеше да го направи с почести и слава.

— Все още е над вратите. Сега ще ги отворя.

— Както прецениш.

— Вратите се отварят.

— Хъч? — Нов глас. На Карл.

— Да, Карл?

— Мога ли да ползвам компютъра на помощния мостик?

— Да. Но остани на мястото си още няколко минути. Окей? Правим нещо рутинно по поддръжката.

— Вратите са отворени — каза Джанет. Другите не можеха да я чуят.

— Добре — каза Карл.

— Ще ти кажа кога точно. — Хъч се обърна към Джанет:

— Видимост?

— Изглежда добра.

— Давай тогава.

Тъй като въртенето на пръстена симулираше гравитация, палубите бяха под необходимите ъгли спрямо оста на кораба. Поради това вратите на товарните отделения се отвориха на страничната част на кораба. Изходът на торпедото щеше да бъде от дясната страна. Във вътрешността на „Основни товари“ то вече беше в необходимия курс. Единственото, което оставаше да направят, бе да насочат и кораба.

Хъч нагласи буталата така, че „Винк“ да отиде наляво, и предизвика лек взрив. След това още един.

— Маневрата приключена — каза тя на Джанет. — Има ли още видимост?

— Достатъчна. Ще бъде навън след трийсет секунди.

— Внимавай и ти да не излезеш с него.

— Хъч — каза Джанет, — току-що си родихме едно бебче.

Присила Хъчинс, Дневник

 

Тази вечер за първи път в цялата си кариера не вписах една важна точка в корабния дневник. Това е нарушение, което може да ми коства разрешителното за работа.

Цялата работа беше може би малко необмислено начинание. Но не можах да устоя на изкушението да им го върна по някакъв начин. Ако в крайна сметка изпадна в немилост и бъда отстранена, поне ще бъде в името на добра кауза.

Сряда, 9 юни, 2202 г.

 

Четвъртък. 08:54 ч.

 

Слизаха към Долния храм през наноси тиня и парчета камък. Джордж Хакет, чиято основна специалност бяха подводните разкопки, беше проверил скенерните данни от района и беше наложил вето над предложенията да се прокопае паралелна шахта.

— Вярно, че е по-сигурно — призна той, — но ще отнеме много време.

Така че слагаха подпора след подпора, изсмукваха пясъка и тинята и пробиваха камъка все по-навътре. Успяха да стигнат до страничния тунел, но той също се беше срутил.

Ричард Уолд беше в ролята на качествен контрол и наблюдаваше всички действия, когато от борда на „Винк“ му се обади Джанет.

— Имам нещо за Хенри — каза тя.

— Той е в Храма. Искаш ли да те свържа с него?

— Да, моля. И ти трябва да го чуеш.

— Какво има, Джанет? — обади се Хенри след секунди.

— Докладът от проучванията. Случайно да си имал възможност да го разгледаш?

— Не, напоследък съм доста зает — раздразнено отвърна той.

— Добре ще е да хвърлиш едно око на извънпланетното проучване на Нок. Раздел четири делта.

Докладът от проучванията се издаваше всяка година от Академията. Съдържаше осъвременена информация за текущите експедиции и бъдещите проекти. Ричард го беше намерил и се опитваше да го покаже на екрана.

— Джанет, моля те, давай направо.

— Открили са четири скални куба. В орбита.

Ричард го видя. Боже мой!

— Всичко е толкова свързано! — възкликна той. Наистина беше страхотно. Инакадемери — Нок — беше сам по себе си една луна, която обикаляше около обвития в газ гигант Шола. Кубовете се намираха в същата орбитална равнина като пръстените на Шола и останалите тела, които се движеха в орбита около централната планета. Първите анализи предполагаха, че навремето са заемали равноотстоящи позиции. Всички бяха еднакви, приблизително по 2 147 километра всяка страна. А обитателите на Нок, също като тези на Куракуа, никога не бяха излизали в Космоса. Какво ставаше, за бога?

— Какво мислиш, Ричард? — попита Хенри.

Какво мислеше ли? Отново прави ъгли. Това си мислеше.

 

 

По-късно Маги му каза за хоргона.

— Може би — рече той — можем да минем и без да разчитаме надписа.

— Как точно да стане това? — Маги говореше по един от терминалите на мостика на „Винк“.

— Всички тия квадрати и правоъгълници. И двете кръгли кули.

— С наклонени покриви.

— Да. Точно каквото си мисля. Оз трябва да е предназначен за ориентиране.

— Мислихме и за това.

— Доколко си сигурна, че в надписа наистина става въпрос за хоргона?

— Почти напълно, Ричард. Де да можех да ти кажа нещо повече. Но просто няма как да проверя всичко.

— Кръглите кули са уникални. Покривите им не са плоски като всички останали покриви на Оз. Наклонът им е директно в обратната посока на центъра на града. Били са насочени към звездите. Каква друга би могла да е целта им, освен да служат като маркери, да обозначават посоката на гледката? Прокарай една черта през всеки от тях, от най-ниската до най-високата точка — което ще рече от идеалния геометричен център на Оз — и я проектирай в пространството. При ъгъла на наклона на покрива.

— Мислиш, че е имало звезда, която е била свързвана по някакъв начин с хоргона…

— Да.

— Не знам нищо по въпроса. И не знам кой би могъл да знае.

— Дейв Емъри например.

— Може би. Но ако е толкова просто, защо е трябвало да се строи всичко останало? Защо не са построили само кулите?

— Може би са искали да покажат, че няма нищо по-велико от кулите.

— Но ти мислиш, че има още нещо, нали?

— О, да. Има още нещо. — За това нямаше никакво съмнение. За нещастие.

Четвъртък, 10 юни, 2202 г.

 

Скъпи Дик,

… Откриването на кубовете сателити оказа много силно влияние. Вчера бяхме разделени на две групи по отношение на изваждането на печатарската преса на Джордж. Днес, след като без съмнение беше установена връзка между Куракуа и Нок, всички са готови да поемат какъвто и да било риск, но да я извадим. Подобно единодушие ме кара да се чувствам неловко. Дори аз съм съгласен с тях.

Отказът на бюрократите на „Козмик“ да направят отстъпка по отношение на времето не може да бъде определен като нищо друго, освен като престъпление. Влязох във връзка с комисаря, но според него не може да се направи нищо. Той изтъква, и с пълно право, че никой, включително и аз, не може да накара Кейсуей да се вслуша в гласа на разума.

Историята ще проклина всички ни…

Ричард

Ричард Уолд до братовчед си Дик

Получено в Портланд, Орегон на 30 юни