Джак Макдевит
Машините на Бога (30)

29.

Делта. Сряда, 18 май; 09:30 ч.

 

Операцията на малкото плато беше минала толкова успешно, че се надяваха да свършат до края на деня.

Рязаха и отчупваха, докато се получиха три гладки скални повърхности, разположени една спрямо друга почти под прав ъгъл. След това продължиха с изправянето на четвъртата стена, на която имаше масивна вдлъбнатина. Карсън много съжаляваше, че не може да я запълни, а вместо това трябва да отсича стените около нея.

Бяха се усъвършенствали в рязането и сега всичко вървеше лесно. Когато беше възможно, слизаха на повърхността. Но през повечето време трябваше да бъдат във въздуха и да работят. Анджела им обърна внимание върху факта, че нарушават много от правилата за безопасност. Тя обаче преглъщаше резервите си, издигаше ги високо във въздуха и при даден сигнал обръщаше совалката на една страна. В задната част, вързан здраво с въжето, Карсън направляваше лъча.

— Давай — казваше Хъч.

След час си размениха местата. На Хъч й харесваше да прицелва голямото оръдие, а освен това се бяха научили как да настройват сензорите така, че да могат да виждат и през пушека, и работата им стана доста по-ефикасна. До момента, в който прекъснаха операцията, за да обядват, една значителна част от задната стена се беше превърнала в чакъл. Но пък бяха направили идеален куб!

 

 

Ограничаващият фактор за осъществяването на срещата с облака и придвижването успоредно с него не беше във възможностите на кораба, а в това, че екипажът не можеше да издържи дълго на такова ускорение. Щяха да пристигнат с изтръпнали стави и сковани гърбове и да имат на разположение само няколко секунди, преди обектът да прелети покрай тях и да ги остави на безнадеждно разстояние зад себе си. За да смекчи тези ефекти, Драфтс програмира в ускорението временни почивки, през които двамата ставаха и се раздвижваха. Пътуването нямаше да е от най-приятните, но щяха да го преживеят.

Хъч нямаше доверие на набързо планираните маневри, защото бяха импулсивни. Чудеше се за какво беше необходимо това пътуване. Логиката на Анджела имаше право: вероятно щеше да се появи и друг обект. Защо да не тръгнат след него, когато им е по-удобно? Беше се подразнила от това, че Джанет не я подкрепи. Вместо това се беше поддала на общото въодушевление. Отново вземаха прибързани решения, без да мислят за евентуалните последици. Чудеше се дали въобще са се научили на нещо на Бета Пас.

Изпитваше известно задоволство, че сега Джанет е прикована от ускорението. Така й се падаше.

 

 

Прегледаха работата си на южното плато. Гледано от въздуха, то приличаше на оранжево детско кубче.

— Ще ми се да можехме да променим цвета му — каза Карсън. — Структурите на Оз имаха висока степен на отразяване, а и изпъкваха сред останалото около тях.

— Мислиш ли, че това има значение? — попита Хъч.

— Нямам представа. Възможно е.

Хрумна й, че блокът с цвят на тиква може да се окаже също толкова труден за обяснение за някоя следваща експедиция, колкото се беше оказал за тях Оз.

Беше дошъл редът на източното плато. То беше три пъти по-голямо от това, което бяха довършили току-що, по-неравно и на места доста разбито. Нещо повече: когато започнаха да го оформят, откриха, че е безумно крехко. Стените му се набръчкваха веднага след като лъчът ги докоснеше, при което отпадаха цели участъци. Направиха няколко проби с различна сила на лъча и различни ъгли и откриха, че работата директно отгоре с много ниска мощност е най-приложима в случая.

— Като при всичко останало — каза Карсън, докато разрязваха и излъскваха, — и тук единственото, което върши работа, е финесът. Лекото докосване.

Комуникацията с „Ашли“ ставаше все по-трудна. За двайсет и четири часа корабът беше пропътувал приблизително петнайсет милиона километра. На такова разстояние изпращаните с лазер сигнали трябваше да пътуват около две минути, за да отидат и се върнат. Разговорите станаха бавни и изнервящи и двете групи започнаха да усещат изолираността си една от друга.

Наземният екип спа през нощната фаза. Но и тримата станаха много рано, изпълнени с нетърпение да започнат работа. Направиха си обилна закуска и се върнаха на източното плато.

Надяваха се да довършат стената, която бяха започнали предишния ден, и да оформят ръба. Хъч много обичаше да прави ръбовете. Те бяха откъсване от рутината.

Тъй като голяма част от работата се вършеше от въздуха, Анджела обикновено беше сама в пилотската кабина и наблюдаваше пристигащите от „Ашли“ картини на приближаващия обект. На облака — мъничък, пурпурен и напълно невъзможен.

Понякога трябваше да се отърсва, да си напомня къде се намира, да продължава да държи под внимание работата, както и хората, които висяха на отворената врата на товарното отделение. Но — Боже мой — моментът беше величествен.

Съжаляваше единствено, че не е на борда на „Ашли“.

Драфтс ту изпадаше във възторг, ту оклюмваше. Сензорите продължаваха да им дават само сведения от повърхността.

— Онова, което искам да направя — каза той на Анджела, — е да заложа всичко на карта и да поставя „Ашли“ право на пътя му. Да го оставя да мине право върху нас и да видим какво ще стане. — Това привлече вниманието й, макар че знаеше, че той не говори сериозно. И все пак натисна бутона за съобщения и му каза да забрави подобни идеи и че тя лично ще разбие цялата му кариера, дори ако спомене още веднъж подобно нещо. Той обаче добави, дълго преди заплахите й да стигнат до него: — Разбира се, няма да го направя. Не вярвам, че пробите ще бъдат от кой знае каква полза, но ще се опитаме да вземем една.

По-късно, когато вече бяха на земята, Карсън дойде за обяд. Хъч остана в задната част, защото пилотската кабина беше много тясна за тримата. Той предъвкваше един сандвич, а Анджела правеше плана за полета на следващия ден. И изведнъж Карсън попита:

— Какво е това?

Беше се вторачил в горния екран.

Обектът беше оформил нещо като пръсти.

И въпреки цялото си обучение, въпреки интелектуалните си навици, натрупани през целия й живот, и непоклатимото убеждение, че вселената е в основата си рационална и познаваема, Анджела усети как я побиват тръпки.

Бяха израстъци, някакви удължени участъци. Издатини.

— Седем — каза Анджела. — Преброих седем.

— Едното се разделя — рече Карсън.

Ставаха все по-дълги и тесни. Наистина приличаха на пръсти.

— Имаме ли някакви данни? — попита Карсън.

Анджела провери контролното табло.

— Най-дългият е двайсет хиляди километра, плюс-минус шест процента. Още нямаме данни за удължаването.

— Може би са просто водни капки в дирята на обекта — предположи Хъч.

Да. Точно това бяха. Анджела се почувства облекчена, а след това и глупава, сякаш не беше ясно от самото начало, че става въпрос за нещо толкова обичайно.

— Да — каза тя. — Сигурно.

Водните капки започнаха да губят очертанията си. Разделяха се, преплитаха се, сливаха се. Илюзията се разпадна. Може би наблюдаваха бърза комета с множество опашки. Или пък експлодирал космически кораб.

Но що за изригвания бяха това, за да бъдат изхвърляни такива огромни количества?

— Мисля, че се разпада — каза Анджела.

Комуникаторът иззвъня и на екрана се появи образът на Драфтс:

— Погледнете обекта — каза той.

Карсън вдигна ръка.

— Виждаме го.

Драфтс, разбира се, не реагира, защото образът пристигаше при него след няколко минути.

Анджела беше потънала във водовъртеж от емоции.

— Страхотно! — възкликна тя. Нищо в живота й, който беше изпълнен с какво ли не, не я беше подготвило за това, което изпитваше в момента. Без да може да се овладее, тя нададе радостен вик и замахна с юмрук във въздуха. — Великолепно! Но какво е това все пак?

Приличаше на нещо, което сякаш се разплита.

От основната му част се откъсваха и политаха навън дълги пушещи комети.

— Какво, става по дяволите? — чу се пак гласът на Драфтс.

Процесът продължи, макар и толкова бавно, че беше трудно да се улови с невъоръжено око. Според Драфтс обектът се разпадаше, стопяваше се както би трябвало да стане много по-рано сред жестоките вълни на гравитационните полета.

— Но защо сега? — запита Анджела. — Защо не вчера? Защо не миналата седмица? Ако местната гравитация се беше променила съществено, разбирам. Но…

— Другото си премина спокойно — намеси се Хъч. — А това защо експлодира?

— Според мен не става въпрос за експлозия — отговори Анджела, без да отделя поглед от екрана. — Не може да се види много ясно, но ми се струва, че в момента част от външната му обвивка просто се отлюспва.

— Какво може да причини това?

— Не знам — отвърна тя. — Това нещо май не се подчинява на физическите закони.

Тя започна да превърта на бързи обороти всичко записано до този момент. Обектът се отвори бавно и грациозно — кървавочервено цвете с красиви венчелистчета.

Продължиха работата по изрязването на блоковете, но продължаваха да наблюдават и пристигащите данни за „дракона“.

Към края на работата за деня Анджела внезапно възкликна:

— То се обръща! Да ме вземат мътните! Променя си курса.

Затова са му били предишните маневри. Просто е изхвърляло материал в пространството.

— Възможно ли е? — попита Хъч. — Искам да кажа, че естествените обекти не обръщат посоката, нали?

— Не и без чужда намеса. — Повърхността навън изглеждаше празна, студена и нечовешка. Пропита от рубинена светлина, място, където можеше да се случи всичко.

— Къде отива? — попита Карсън.

— Не знам. Няма да можем да кажем, докато не завърши маневрата си. Но се обръща към нас.

— Възможно ли е това нещо да знае, че сме тук? — ахна Хъч.

— И какво по дяволите е то? — ядоса се Карсън.

— Нали точно това се мъчим да разберем — отговори Анджела.

— По-добре да осведомим „Ашли“ — каза Хъч.

— Вече им съобщих.

— Може би трябва да помислим как да се махнем оттук — предложи Хъч.

Карсън постави ръка на рамото й, но не каза нищо.

Анджела си беше помислила за същото. Но трябваше да се предпазят от прибързани заключения. Небесните тела не преследват хора.

— Не знам дали си давате сметка — каза тя, — но пред нас е таткото на всички аномалии. Всички ще влезем в учебниците по история.

— Обаче първо трябва да оцелеем — отвърна Хъч.

— Анджела! — Беше Драфтс и изглеждаше доста объркан. — Не знам накъде отива, но със сигурност не отива там, накъдето сме тръгнали ние. Прави си каквото си иска и не можем да се нагаждаме достатъчно бързо, че да го следваме. Ще трябва да обърнем на сто и осемдесет градуса и да опитаме отново. Ще се получи истински маратон. Ще ни трябват още няколко дни, за да можем да го засечем. Не можем да определим нищо, докато не се установи по някакъв начин. — Той поклати глава. — Това просто не може да бъде! Ще се свържа пак с вас, щом разберем какво става.

И изключи.

— Трябва да има някаква грешка — каза Анджела невярващо. — Те имаха достатъчно време да се доберат до него, а сега казва, че му трябвали дни, за да обърне и да го настигне.

— Просто още не е обмислил ситуацията — поясни Карсън.

— Може би. Но освен това може да знае нещо, което ние не знаем.

— Ако знаеше, нямаше ли да го спомене?

— Разбира се. Но може би си мисли, че ние вече го знаем.

— Попитай го.

— Може би няма нужда. — Анджела отново погледна данните и започна някакви междинни операции. Междувременно забеляза, че захранващите клетки са спаднали под границите за безопасност и каза: — Край. Стягайте коланите. Прибираме се.

Никой не каза почти нищо по време на обратния път, но щом влязоха в подслона, тя им каза какво е знаел Драфтс.

— То просто намалява скоростта. Натиснало е спирачките.

— Значи затова се разпада — каза Хъч.

— Да, така ми се струва. Въпреки външния си вид, то очевидно е доста компактно, като се има предвид какво може да прави. Но тази маневра идва малко множко дори за механизма, който го държи да не се разпадне.

Карсън зададе въпроса, който може би беше в главата на всички:

— Дали е естествен обект?

— Разбира се — отвърна Анджела. Но тя говореше по-скоро от позициите на здравия разум, отколкото на човек, който знае това със сигурност.

— Как може да си променя посоката? — попита Хъч. — А и що за спирачен механизъм може да има?

— Може би някъде има нещо, което упражнява власт върху него — отвърна Анджела. — Свръхплътен обект например.

— Това ли мислиш, че става? — попита Карсън. Беше съблякъл якето си и тъкмо тръгваше към машината за кафе.

— Не. В такъв случай щеше да има други ефекти, предварителни показания или орбитални отклонения. Но нямаше нищо такова. Нямам никакво обяснение, но това не означава, че трябва да въвличаме някакви злонамерени агенти.

— Кой е злонамерен? — попита Хъч.

Спогледаха се и Анджела остави въпроса да виси във въздуха.

— То реагира на нещо. Трябва да е така. Може би магнитни полета. Може би е имало някакво слънчево изригване. Трудно е да се каже оттук, отдолу. — Тя сви рамене. — Просто ще трябва да изчакаме, за да разберем.

— Анджела — обърна се към нея Хъч, — това нещо като облак ли е? По химически състав.

— Да — отвърна тя. — Състои се от същите елементи, от които се състоят големите облаци, даващи началото на звезди: частици въглерод, силикати. Водород. Формалдехид. А вероятно във вътрешността му има и голям къс желязо или камък.

Хъч отпи от кафето си. Беше подправено с канела.

— Имаше концентрация на формалдехид в почвата около Оз — каза тя.

— Не знаех — учуди се Анджела. — Вярно ли е?

— Да.

Тя погледна слънцето, което все още беше високо на югозапад. Беше само малко по-близо до хоризонта в сравнение с времето, когато бяха пристигнали.

— Та значи как удря спирачки? — попита отново Хъч.

Анджела се замисли.

— Единият начин е това, което вече познаваме — да изхвърля материал навън. Като ракета. Другият е да си играе с гравитационните полета.

— Това възможно ли е? — попита Карсън.

— За нас не. Но ако антигравитацията е възможна, а има доказателства, че тя е, тогава да, може да бъде направено. Вижте, нека се върнем в реалността. Самото съществуване на това нещо предполага широкомащабна манипулация на гравитацията, на приливните сили, както и на всеки друг вид сили, за които мога да се сетя. Почти изглежда така, сякаш това нещо съществува в дименсионален вакуум, където почти нищо, идещо отвън, не може да го засегне.

— Почти?

— Да, почти. Вижте: има два облака. Да предположим, че са пътували с една и съща скорост, когато са влезли в планетарната система. Трябвало е да се разбият, обаче това не се е случило. Този от далечната страна на слънцето се движи по-бавно от другия. И така трябва да бъде, защото е под влияние на слънчевото притегляне, докато нашето бебче се придвижва към слънцето. Значи някакъв ефект има. Но не ме карайте да ви го обяснявам.

Анджела млъкна и започна да наблюдава обекта и пристигащите данни. Кометната опашка, която (в синхрон с физическите закони) следваше обекта, сега се виждаше по-трудно, защото главата се беше обърнала към тях. Вече и последните частици буквално изчезнаха в червения пейзаж на облака.

— Идва насам — каза Анджела.

Наблюдаваха образа. Очакваха да видят как опашката се появява от другата страна. Това обаче не стана.

Спогледаха се.

— Движи се с постоянен ъгъл към целта — добави тя.

Хъч пребледня.

— Кога?

— Това не може да бъде — каза Карсън. — Да ни преследва облак!

— Ако продължи да намалява скоростта със сегашното темпо, бих казала в понеделник. Около 01:00 часа.

— Най-добре да съобщим на Тери — предложи Карсън. — Кажи им да се върнат и да ни вземат.

Хъч поклати глава.

— Мисля, че няма да стане. Отдалечават се от нас с доста висока скорост. Предполагам, че ще могат да обърнат едва около неделя по пладне.

Беше време за лягане. Хъч седеше пред един дисплей и го гледаше тъжно. Анджела приседна до нея и каза:

— Ще се справим. То не може да преследва нас!

— Знам — отвърна Хъч. — То е илюзия.

Екранът беше изпълнен с поезия.

— Какво е това? — попита Анджела.

— Записките на Маги. — Погледна я за миг и бързо сведе очи. — Мисля, че в тази жена е имало много неща, които просто съм пропуснала да забележа.

Погледът на Анджела се съсредоточи, но тя не каза нищо.

Хъч повика на екрана един файл.

— Това е от „Урик по заник“.

Ставаше въпрос за поредица молитви и песни, написани в чест на героя от Куракуа. Епични по звучене, те съдържаха и силно личен елемент.

„Урик е трябвало да се преживее отблизо — беше записала Маги, — а не от разстояние, както е със земните герои.“

И по-нататък продължаваше:

„Покажи ми какво обожават хората и ще ти кажа кои са най-важните за тях неща.“

И накрая имаше една молитва, която звучеше особено многозначително:

Духът ми се носи над водите на света,

защото ти си с мен.

Погледнаха към небето на изток. Щеше да дойде оттам. Щеше да се появи над океана с цвят на кафе. Ако сега слънцето залезете, което, разбира се, нямаше да стане в близките няколко дни, щяха да могат да го видят и оттук.

— Може би ще стане видим през следващите дванайсет часа — каза Анджела.

Снежните полета бяха обширни и спокойни.

 

 

Делта. Петък, 20 май; 09:00 ч.

 

— Какви алтернативи имаме? — попита Хъч.

— Какво ще кажете да се ометем веднага? — предложи Карсън. — Да се качим на совалката и да тръгнем. Да се махнем от Делта.

Анджела обмисли предложението.

— Не мисля, че съдбата ще е с нас. Совалката е предназначена за операции от кораб до кораб. Не е конструирана за използване в гравитационни ями. Няма мощност. Не можем да се измъкнем, а и не мисля, че можем да си играем на гоненица с това чудовище. Не. Слушайте: в момента се движи доста бавно. Предлагам да останем тук. Да отидем от другата страна на планетата и да се скрием.

— Съгласна съм — каза Хъч, деполяризира панелите-екрани и дневната светлина влезе при тях. — Знаем, че на Куракуа и Нок е имало оцелели: тия неща не убиват всичко живо. Нека просто да се окопаем.

— Слушайте — каза Карсън, — дали наистина ще ни удари?

— Да — отговори Анджела. — Мисля, че по този въпрос няма никакво съмнение. Ще пристигне на около 30° спрямо хоризонта и ще ни удари директно. За нещастие изчислява времето безпогрешно. Ако беше малко по-рано или по-късно, нямаше да може да ни уцели. При платата искам да кажа.

Стомахът на Карсън се сви. „Изчислява времето безпогрешно.“

— Добре — каза той. — Да тръгваме към другата страна. Нека спътникът погълне ефекта от удара. След това веднага се омитаме. Ако можем. — Лицето му беше станало сериозно. — Значи вече разбрахме Оз. Бил е предназначен да привлече това проклето нещо. Не мога да повярвам! Тия копелета нарочно са уредили бомбардирането на цивилизациите на Нок и Куракуа. Трябва да са били психопати.

— Ще говорим за това по-късно — предупреди ги Анджела. — Имаме много работа.

— Права си — каза Карсън. — Ще започнем с пренареждането на камерите, за да получим възможно най-добрите записи.

— Има още нещо, което можем да опитаме — каза Хъч. — Може би блоковете ни са свършили повече работа, отколкото очаквахме. Можем да ги взривим. Да извадим стръвта от водата.

Анджела поклати глава.

— Мисля, че вече няма значение. Твърде късно е. Това нещо ще си дойде за вечерята, каквото и да правим.

 

 

Най-външната луна в системата обикаляше в орбита около газовия гигант на разстояние 18 милиона километра. Беше най-обикновено парче скала, очукано и потрошено. От северното полукълбо на тази луна в момента се виждаше страховито небе — кървавочервено, изпълнено от широка огнена река. Реката не знаеше граници и брегове: тя караше звездите пред себе си и дори слънцето тъмнееше пред светлината на преминаването й.