Джак Макдевит
Машините на Бога (18)

17.

На борда на „Винкелман“. Петък, 18 февруари; 10:25 ч., средноевропейско време.

 

Все повече се отдалечаваха от Слънцето. Двигателите на „Винкелман“ работеха на пълни обороти, така че Хъч можеше да направи влизането в трансизмерно пространство по всяко време, но правилата изискваха да се избягва всичко, което може да създаде твърде силна турбулентност. Планът на полета й предвиждаше прескачане след двайсет часа.

Карсън и Хъч седяха на мостика. Той изпитваше смесени чувства: беше доволен, че най-сетне са на път, страхуваше се, че могат да ги отзоват всеки момент, а и не беше съвсем наясно с характера на самата експедиция. — Трудно е да се направи какъвто и да било план — изпъшка той. — Но пък мразя да се впускам в нещо слепешката.

— Че то това е най-интересното — каза Хъч. И двамата бяха напрегнати. — Може би трябва да се застраховаме по някакъв начин срещу отмяна на полета.

— И как можем да го направим?

— Ами някакъв проблем във връзката… — Тя провери колко е часът. — Трябва да направим отчет за придвижването си след няколко минути. Ще го прекъсна по средата. И след това няма да отговаряме на никакви съобщения. Влезем ли в хиперпространство, не могат да се свържат с нас по никакъв начин. А когато стигнем до Бета Пас, ще решим какво да правим по-нататък.

— Добре — каза той.

— Значи се разбрахме. Но и аз имам един въпрос към теб. Ако успеем да се доберем до някакви положителни резултати, мислиш ли, че Хенри ще може да се отърве?

— Поне няма да му навреди — каза Карсън. — Но Академията е натясно. Ако не направят нищо срещу него, това на практика означава, че опрощават деянието му, А не могат да си позволят да го направят. Не. Може би историята ще се погрижи за репутацията му, но не и Академията. Нито пък средствата за масова информация. — Той я погледна и тя видя болката в очите му. — И може би са прави. Той е отговорен.

Карсън млъкна, извади бележника си и се замисли, после започна да пише нещо. Беше се променил след Храма. Също като Хенри и той изглеждаше състарен, някак отнесен и песимистично настроен.

Тя надникна да види какво пише и се усмихна: КАРСЪН НА БЕТА ПАС. Наполеон в Египет, Шлиман в Троя, Костикан на Пинакъл. „Дано успееш, Франк.“

„ВИНКЕЛМАН“ ОТ АКАДЕМИЯТА: СПРЕТЕ ЕКСПЕДИЦИЯТА И СЕ ВРЪЩАЙТЕ. СПРЕТЕ ПОВТАРЯМ СПРЕТЕ. МОЛЯ ПОТВЪРДЕТЕ. ХОРНЪР.

Хъч изчисти екрана и превключи на корабния комуникатор.

— Преход след единайсет минути. Всички да затегнат коланите. Моля потвърдете на мостика.

После показа съобщението на Карсън.

— Не сме го получавали — рече той.

Въпреки това и двамата се почувстваха по-добре, когато звездите изчезнаха.

След вечеря Карсън направи общо събрание. Първият въпрос бе: какво се знае за Бета Пас?

— Не много — призна той. — Нито един изследователски кораб не я е посещавал, нито пък е бил наблизо до нея. Звезда от клас G, с около три милиарда години по-стара от Слънцето. Разположена на ръба на Бездната.

— Значи нямаме никаква представа какво ни очаква там — каза Джанет.

— Никаква.

— Този сигнал — каза Маги — е тръгнал някъде в началото на двайсети век. Опитали ли сме да разберем дали източникът му продължава да действа? Проверили ли сме на други станции?

— Помолихме нашите на Нок да го прехванат, а също и „Ашли Тий“, най-близкият до нас изследователски кораб. Никой не успя да направи нищо, но причината може да е, че приемателите им нямат достатъчно широк обхват. Сигналът, уловен на „Тиндъл“, беше по-тих и от шепот.

— Три века не са кой знае колко време — каза Джордж, — ако това са същите същества, които са построили Оз преди единайсет хиляди години.

— И така, какъв е планът? — попита Джанет. — Какво ще правим, когато стигнем?

— Разчитаме на сигнала — разпалено обясни Карсън. — Ще се върнем в стандартното пространство колкото може по-близо до източника му. Нямаме друг избор. Наредено ни е да не осъществяваме контакт. И освен това да не позволим да ни видят. Но искаме да разберем кой е там. И да се приберем с колкото може по-подробна информация. За тази цел между другото решихме да не изпращаме повече съобщения вкъщи, докато сме в системата на Бета Пас.

— Нека да погледнем нещата и от другата страна — каза Маги. — Може би говорим за цивилизация, която се е развивала не по-малко от двайсет хиляди години. А може би много повече. Да не би някой от вас наистина да си мисли, че можем просто да се промъкнем, да хвърлим едно око и да си тръгнем, без да ни забележат?

— Ние не знаем дали са на двайсет хиляди години — отвърна Джанет. — Може да ги няма. Или пък да са закърнели.

— Всичко може на този свят — прекъсна ги Карсън. — Но нека просто вземем обичайните предпазни мерки. И да видим нещата на място.

— Защо една напреднала цивилизация да я е грижа дали сме се промъкнали там, или не? — възрази Маги. — Предлагам да се покажем направо. Никакво промъкване. Това веднага ще ги накара да не ни уважават.

— Може и да си права, но това е директно нарушаване на инструкциите ми. Няма да го направим.

Официално Хъч не беше член на експедицията и следователно нямаше право да изразява мнението си. Тя обаче носеше отговорността за безопасността на кораба.

— Мисля — каза тя, — че трябва да приемем на сериозно възможността за враждебно отношение.

— Те няма да представляват никаква заплаха — настояваше Маги.

— И защо не? — попита Джанет.

— Ако са напреднали, са рационални. Непровокираната враждебност е ирационална. А ако не са напреднали, няма защо да се притесняваме от враждебността им. — Говореше с тона на раздразнен преподавател.

Джордж, който досега слушаше мълчаливо, се включи, за да попита за становището на Академията.

— Хорнър кого очаква да намерим там? Има ли някаква вероятност това да са Строителите на монументите?

— Ед не знае повече от нас — отвърна Карсън.

— Аз ще ти отговоря — обърна се Маги към Джордж. — Дори на Бета Пас да има някой, това няма да са Строителите.

Хъч беше и изненадана, и раздразнена от убедеността й и попита:

— Откъде си толкова сигурна?

— Може да са от същата раса — обясни Маги. — Но Строителите вече ги няма. Също както ги няма древните гърци. Искам да кажа, че вече никой не обикаля насам-натам, за да строи Монументи. И е така от хиляди години. Но Монументите наистина намекват, че навремето е съществувала една многовековна и стабилна цивилизация. Може ли някой да започне да разсъждава върху това какво става с една култура, която е просъществувала двайсет хиляди години? Дали става високо напреднала? Или пък закърнява? Дали се развива по някакъв нетипичен начин?

— Виж например Китай — каза Джанет. — Или Египет. Или Индия. Опитът ни учи, че продължителността не е задължително хубаво нещо.

Малко по-късно Хъч отведе Карсън настрани.

— Нека за момент да си помислим за най-лошия възможен сценарий. Какво ще правим, ако веднага ни нападнат?

— Защо питаш?

— Ти първо ми отговори.

— Офейкваме.

— Добре. Но от гледна точка на планирането, трябва да си дадеш сметка, че след като скочим в пространството на Бета Пас, ще ни трябват минимум четиринайсет часа, за да презаредим двигателите. Няма да успеем да офейкаме веднага. Каквото и да се случи.

Той кимна.

— Добре. Тогава да се надяваме, че няма да си имаме неприятности.

 

 

Хъч не беше забравила готовността на Маги да жертва другарите си. Не обичаше да живее във враждебни отношения, а и професионалните й задължения не й позволяваха да показва чувствата си. Така че реши да приеме Маги Туфу, но да си остави резервите и при евентуална кризисна ситуация да не се доверява на нейната преценка.

От всичките й четирима пасажери Маги Туфу беше единствената, която продължаваше да не се вписва в обстановката. Хъч не беше намерила време да остане насаме за по-дълго с нея, когато бяха при Храма, а и после, по време на полета от Куракуа към дома.

Не че Маги беше неучтива или нещо такова. Но всичко й се струваше простовато или иронично и тя сякаш не можеше да вземе на сериозно нищо освен професионалните проблеми, свързани с работата й.

И въпреки присъствието й тази група, за разлика от всички други, които Хъч беше возила, нямаше склонност да се разделя на по-малки групички. Никой не стоеше настрани, никой не прекарваше безброй часове сам в някое от отделенията на кораба, никой не се скриваше в кибернетичната мрежа, за да изчезне за всичко и всички. Дори Маги след няколко дни се приобщи и арогантността й понамаля. Тя дори участваше в злободневни разговори, макар че за всички беше очевидно, че не я привличат кой знае колко. Освен това показа необикновен талант в играта на покер. Карсън постепенно разбра, че Маги се интересува много от военни неща. Джордж изкоментира, че е много по-общителна тук, отколкото когато и да било на Куракуа, и Хъч се зачуди дали групата не става все по-задружна заради приближаването на неизвестното.

Събираха се всяка вечер и водеха разговори, които обхващаха какви ли не теми. Поради някаква причина земните проблеми оттук изглеждаха по-разрешими. Съставяха се планове за борба с глада и намаляване на раждаемостта, за спиране на войните и дори за прекратяване на международното съперничество, за справяне със сексуалните проблеми на тийнейджърите и за подобряване на държавните училища. Всички обаче бяха на мнение, че плановете им имат малко фашистка ориентация. Сред звездите сякаш съществуваше тенденцията да се губи търпение по отношение на липсата на ред.

Спореха за това дали е наистина възможно за една социална структура да просъществува непокътната десетки хиляди години. Джанет твърдеше, че подобна стабилност задължително предполага „ужасна близост до абсолютен консерватизъм. Това място трябва да е буквално като ад.“

Говориха си за Строителите на монументите и за прекъсванията. И най-накрая започнаха да споделят нещата, които наистина ги вълнуваха. Хъч разбра, че жената на снимката на Карсън е избягала с един застрахователен агент, че Маги се ужасява при мисълта за смъртта, че на Джанет й е много трудно да привлича почтени мъже.

— Не знам защо — призна тя и Хъч беше много склонна да й вярва. Повечето мъже, които била познавала, се чувствали някак застрашени от нея и никога не се отпускали.

Научи, че Джордж се опитва да блесне така, че младата жена, която си била тръгнала от живота му преди години, да съжали за решението си.

А Хъч? Тя не беше сигурна, че може да се отпусне. Внимаваше да не спомене нещо за Кал, както и да не говори за Ричард. Но след години Джанет й каза, че за първи път я разбрала, когато Хъч й описала страха и унижението си, докато Джанет се справяла с пръчкокрака. „Обещах си никога вече да не стоя настрани, без да правя нищо“ — цитира я Джанет. След което добави:

— И на мен това много ми хареса.

Колкото до експедицията — засягаха се няколко въпроса: дали ако това наистина са Строителите, ще помнят посещението си в Слънчевата система? Дали ще помнят собствените си дни на величие?

— Оз — каза Джордж, когато го попитаха дали има някакъв въпрос по отношение на извънземните. — Искам да разбера защо са построили Оз.

Събиранията след вечеря бързо придобиха характера на церемония. Вдигаха наздравици един за друг, за комисаря, за Бета Пас. И последните резерви се изпариха и всички започнаха да се чувстват съвсем спокойно в компанията на останалите. Шегуваха се, смееха се и караха всеки да направи по нещо за забавление. Това бяха фокуси, монолози и песни, които се изпълняваха хорово. Маги, която в началото отказваше да се присъедини, демонстрира небивала способност да имитира гласовете и маниерите на всеки един от спътниците си. Беше уловила военното поведение на Карсън, провинциалния акцент на Джордж, навика на Хъч да накланя главата си, когато е озадачена, и леко лешоядската стойка на Джанет.

Направиха си нещо като пиеска с танци (вратовръзки за господата и поли за дамите) и импровизираха нещо като комедия — „Великите разкопки“.

Хъч се радваше на игрите и забавленията, които явно вършеха добра работа в затворения търбух на космически кораб. Нощ след нощ те оставаха да разговарят до призори и Хъч усети как връзките помежду им стават все по-здрави.

Към края на третата седмица Маги я отведе настрани.

— Исках да ти кажа — започна тя, — че много съжалявам за Ричард.

— Благодаря — отвърна изненадана Хъч.

— Не знаех, че сте били толкова близки, иначе щях да се извиня много по-рано. Мисля, че действах малко глупаво.

— Няма нищо.

Хъч усети вълна на съжаление. Не знаеше точно защо.

Маги изглеждаше несигурна.

— Знам, че много хора мислят, че Хенри в момента много си пати. Мислят, че виновната за това, което се случи, съм аз. — Тъмните й очи срещнаха очите на Хъч. — Мисля, че са прави. — Гласът й почти не се чуваше. — Съжалявам — каза тя отново. — Но направихме точно каквото трябваше. И Ричард го знаеше. Заради това беше там. Но ми се ще нещата да се бяха развили по друг начин.

Хъч кимна. Маги се поколеба, после я прегърна. Страната й беше топла и влажна.

 

 

Притесняваха я отношенията й с Джордж. Беше се зарадвала, че е включен в експедицията, но си даваше и сметка, че присъствието му създава малко напрегната ситуация. През дългите вечери Джордж не сваляше поглед от нея и очите му светваха, когато тя го заговореше. Гласът му видимо омекваше в нейно присъствие, а дишането му почти замираше.

Щеше й се да си поговорят открито, за да му обясни защо не отговаря на чувствата му. В крайна сметка не искаше да го обезкуражава. Но не можеше да каже нищо, преди той да създаде такава възможност, като направи открита крачка към нея.

Когато това се случи, тя изплю камъчето.

Бяха си създали навика да завършват вечерите със среднощен тост, след което зачертаваха още един ден от календара на експедицията (пет седмици и два дни), който Карсън беше направил и поставил на една от преградите в салона. На двайсет и шестата вечер, когато групата се разпръсна, Джордж се приближи до нея и каза с най-сериозния си тон:

— Хъч, може ли да се поразходим?

Сърцето й подскочи.

— Разбира се.

Спуснаха се в долните помещения на кораба. Конфигурацията беше променена за тази експедиция. Пак имаше три пръстена, но по-малки. Обширните товарни помещения бяха отстранени; жилищните бяха по-малко. Все още имаше предостатъчно място за съхранение на артефакти, в случай че се наложеше, но Хъч вече нямаше чувството, че се разхожда из хангар за летателни апарати. В този си вариант „Винк“ представляваше много по-трудна мишена за скенерите.

— Хъч — каза Джордж съвсем тихо, — ти си една от най-прекрасните жени, които съм срещал.

— Благодаря ти — отвърна тя.

— Когото се върнем, искам да прекараме една вечер двамата. Само ти и аз.

— Да.

— Ще го направим.

Той беше съвсем близо, но не я докосваше, а дъхът му бе топъл и неспокоен. Тя го поведе към един от люковете. Мъглата на трансизмерното пространство се движеше съвсем бавно покрай кораба. Все едно се намираха в стара къща, която гледа към покрито с мъгла блато.

— Също като теб е — каза той. — Човек не може да види през нея, не може да я докосне, защото е в постоянно движение.

Хъч се засмя. Той също. И тя направи първата стъпка. Беше едва доловима: тя се наведе към него, просто един-два сантиметра. Между двамата протече някаква искра и тя усети как тялото му откликва.

— Хъч…

Той протегна ръка сякаш неволно и докосна косата й. Устните му бяха съвсем близо.

Пръстите им се докоснаха. Хълбоците също. Погледът му задържа нейния. Ръцете му обгърнаха раменете й, бузата й докосна неговата. Беше топла. Тя се беше повдигнала на пръсти, устните й бяха полуотворени, тръпнещи, чакащи.

Миговете летяха. Дъхът й, пулсът й се сляха с неговите. Гърдите й, покрити само с грубата материя на работното облекло, го докоснаха. Той се наведе към нея и устните им се срещнаха, без да се впиват. Тя го прие и го остави да усети напрежението в нейните. Сърцето й биеше като лудо. Когато той накрая се отдели от нея, тя го хвана за тила и нежно, но настоятелно го придърпа към себе си.

Последен момент на ясно съзнание и известно нежелание — и след това тя се уви около него, превърна се в част от него. Трябваше да се повдигне на пръсти, за да го достигне, но това й хареса. Пръстите му докоснаха дясната й гръд, постояха там известно време и се отдръпнаха.

Хъч беше участвала в много полети и беше виждала как хората се прокрадват между стаите посред нощ. Не искаше нищо такова.

— Ела с мен — каза тя.

Той тръгна мълчаливо след нея.

— Само тази нощ — каза тя.

Джордж сложи ръка върху рамото й, докосна шията й. И след това спря.

— Хъч, наистина ли го искаш?

— Разбира се, глупчо такъв!

Тя го въведе в предната част на кораба. „Алфа“ тънеше в сянка, мълчалива, мощна. Прозорците на пилотската кабина просветваха.

Той я повдигна с лекота, мина по палубата и спря пред вратата на товарното помещение на совалката. Опита се да отвори, но не можа.

Тя му помогна — просто имаше една пломба, оставена от хората по поддръжката, и трябваше да се махне.

Джордж се наведе и я внесе вътре. Намери едно одеяло и го разстла на пода, после каза:

— Ти не ми отговори. Защото не искам да… Обичам те, Хъч.

Тя го целуна и придърпа главата му към себе си.

— Внимавай какво казваш.

— Сега и завинаги — каза той. Думите му прозвучаха толкова изкуствено, че тя за малко да се разсмее. Но той добави тържествено: — Сериозно говоря, Хъч.

 

 

Какво ги очакваше на Бета Пас? Покана да се присъединят към Галактическата лига? Или пък да получат историята и подробен атлас на Млечния път с всичките му цивилизации, забележителности и места за отдих? Карсън се беше изтегнал удобно в креслото си.

— Според вас как един представител на подобна култура би определил удовлетворението? — попита той. — Какво биха очаквали тези хора от живота си?

— Същото като нас — отвърна Джанет.

Джордж отпи от тъмното вино и попита:

— И какво точно е то?

— Власт — отвърна тя. — И любов.

— Не можем да сме сигурни — каза Карсън. — Тъкмо затова ги наричаме извънземни.

— Но ние можем да разбираме митологиите на извънземните, поне на тези, на които сме попадали досега — каза Хъч. — Което означава, че мотивацията ни се базира на същите инстинктивни сили. — Тя се замисли за стъпките на Япет. — Аз бих предположила, че и те като нас живеят, за да постигнат нещо. Да направят нещо. И че ще искат другите да знаят какво са направили. Това е целият смисъл на Монументите.

Подвижните стени бяха отворени и вътрешното осветление играеше по мъглата. Имаха непрекъснато усещане за нещо отвъд границите на видимото. Хъч си спомни една стара приказка за това как пилотите, които излизали навън по време на полет в трансизмерното пространство, често чували разни гласове.

Джордж спазваше уговорката им и спазваше дистанция. Тя беше доволна, че той разбира необходимостта от дискретност и че се въздържа от проявите на собственическо чувство, които толкова често са директният резултат от сексуалното преживяване. Случката не се повтори. И двамата имаха достатъчно опит, за да знаят какви неприятности може да причини разделянето на двойки в един малък екип. Така че и двамата се стремяха да показват един към друг същото приятелско отношение, което показваха към всеки от колегите си. Поне за Хъч това никак не беше малко усилие.

За разлика от личния й живот, „Винк“ се плъзгаше спокойно сред пелените мъгла. Нито за момент не потрепваше, не се поклащаше, не ускоряваше ход. Нито една от вътрешните системи не тръгваше на бързи обороти и разбира се, не получаваше никакви съобщения от външния свят.

 

 

Хъч обичаше да прави скечове. Обичаше да играе вулгарни жени като например Марго Колби в „Синя светлина“ или Илза в „Казабланка“. Джордж я очарова в ролята на Антоан в една от тях, а пък Карсън беше точно толкова уязвим, колкото Рик в другата. (Това й показваше една страна от личността й, която тя не беше очаквала да открие. И освен това се развълнува до сълзи, когато Джордж/Антоан я изостави и се отправи към смъртта си край Москва.)

Карсън пък си падаше по историческите сцени на открито. Макар и малко пълничък, той бе великолепен в ролята на Антоний при Акциум. Всички бяха съгласни, че Маги е величествена като Клеопатра.

Когато Маги избираше сама, задължително се спираше на пълните с напрежение истории на Макивър Томсън, в които се проявяваше като типичната девойка в затруднено положение. (На Хъч й се стори много странно, че най-интелектуалният член на екипажа си пада по трилъри.) И, да му се не види, справяше се адски добре: пищеше, за да си проправи път в „По зазоряване“, преследвана от членовете на кръвожадна култова банда; избяга от клоуна-маниак Наполеон през запуснатия увеселителен парк в „Смях посред нощ“; и се пребори с брат Тадеуш, монаха-убиец, в „Нещата на Цезар“, докато бъдещият й спасител — авантюристът Джак Ханкок (Джордж) се опитваше да се съвземе от коварен удар по главата.

Джанет се специализира в друг тип роли. Изигра лейди Макбет с такова удоволствие и злоба, че сама се порази, когато седна до Хъч да се гледа. (Да гледаш как познати играят класически роли бе невероятно, особено когато изпълненията бяха добри. Всичко зависеше от енергията и страстта, вложени в ролята.) Джанет беше и сплетницата Мери Паркър в „Пътищата към Рим“, и Катрин в „Бовалинда“.

— Ти си падаш по властта — изкоментира Карсън, докато гледаше как взема контрола над един консорциум за метали и едновременно с това организира заговор за убийството на съпруга си, който не иска да й сътрудничи.

— Да. — Лицето й се озари. — Адски си прав.

А вечерта, когато гледаха „Нещата на Цезар“, Хъч откри и нещо за себе си. Когато видя Джордж, своя Джордж да прегръща Маги, усети как в гърдите й се надига омраза. Това не беше наистина Джордж, разбира се, нито пък истинската Маги. Освен това бяха играли облечени — компютърът беше направил останалото. Но въпреки това Хъч не можа да се сдържи да не хвърли поглед към Маги, която се забавляваше неимоверно. Както и Джордж — седеше със самодоволна усмивка.

 

 

Бета Пасифика беше малко по-малка и по-студена от Сол.

— Би трябвало да излезем в рамките на петдесет хиляди километра от целта — каза Хъч, докато очакваха „Навигацията“ да им каже, че всеки момент ще направят скока.

— Няма да се ударим, нали? — попита Джанет.

— Едва ли — засмя се Хъч. — Петдесет хиляди километра са много нещо. По-вероятно е и двата двигателя да излязат от строя едновременно.

— Това не звучи много обнадеждаващо — каза Джанет. — Предполагаш, че е станция. Ами ако източникът на сигналите е на планета?

— Не можем да знаем със сигурност — намеси се Карсън. — Но така или иначе детекторите на масата ще засекат всяка значителна гравитация и няма да позволят скока. Нали така? — И той погледна Хъч.

— Да, така е — съгласи се тя.

Карсън извика на екрана една звездна карта. Пинакъл, Куракуа, Нок й системата на Бета Пас бяха разположени по периферията на издължената част на Орион.

— Веселбата свърши — каза Джанет. — Време е да се захващаме за работа.

Библиотечна справка

(Сцена 221 от „Нещата на Цезар“: Монахът-гигант брат Тадеуш носи Ан Холоуей през един подземен тунел и я вкарва в помещение с каменни стени. Тя е в безсъзнание и започва да се свестява едва когато той я оставя. Облечена е във вечерна рокля, частично разкъсана, и едното й рамо и извивката на гръдта й се виждат. Верен на клетвите си, брат Тадеуш не показва никакъв интерес, а сваля широкия си колан и завързва китките й. Когато свършва, я повлича по каменния под към желязната халка на стената.)

ТАДЕУШ

(Връзва я за халката.)

Не се преструвай. Виждам, че си се свестила.

АН

(Раздвижва се, силите са я напуснали.)

Моля те, недей.

(Оглежда се с див поглед.)

Джак? Къде си?

ТАДЕУШ

Той не може да ти помогне, дете. Вече не може да помогне на никого.

(Отваря една врата в стената и се показва лост.)

АН

(Опитва се да се прикрие.)

Пусни ме. Пусни ме и няма да кажа на никого.

ТАДЕУШ

Не се страхувам от това, което можеш да разкажеш, Ан Холоуей.

АН

Тогава защо искаш да ме убиеш?

ТАДЕУШ

(Дръпва лоста. Чува се шум на течаща вода и някъде отгоре нахлува силна струя.)

Нямам никакво намерение да те убивам. Твоето минало те е обрекло. Дългите ти нощи на незаконни удоволствия трябва да бъдат изкупени.

АН

Не! Не е вярно! Ти си полудял!

ТАДЕУШ

(В гласа му се долавя искрено съжаление; водата облива Ан.)

Бъди смела, детето ми. Пречистващите води на Бога все още могат да те спасят. Това е единственият ти път към рая.

АН

(Опъва веригата. Разкъсаната рокля се отваря и показва още от плътта й, но на нея въобще не й е до това. Камерата я хваща от близък план, докато се бори.)

Джак…

ТАДЕУШ

(Спира на входа на килията, готов да затръшне тежката врата.)

Молѝ се, дете. Молитвата ще облекчи края ти.

(Тя крещи. Той започва да затваря вратата. Водата продължава да се лее в стаята.)

Божият мир ще бъде с теб.

(Навежда глава. Камерата го хваща в близък план. Чува нещо зад себе си и се обръща. Камерата показва коридора. На примигващата светлина на факлата се очертава силуетът на Джак.)

ДЖАК

Къде е тя, ненормалнико?

ТАДЕУШ

(изненадано)

Ханкок? Ти си още жив?

АН

(отчаяно)

Джак! Тук съм.

ТАДЕУШ

Трябваше да приемеш милостта на Бога и да стоиш настрана.

ДЖАК

(Пристъпва напред.)

Дръж се, Ан.

ТАДЕУШ

(Затръшва вратата.)

Не можеш да й помогнеш. По-добре се погрижѝ за собствения си съд, който е съвсем близо.

(Докосва разпятието, което виси на тънка верижка на врата му.)

Лошите са като плявата, която вятърът отвява. Лошите няма да устоят.

(Сбиват се и огромният Тадеуш бързо взема надмощие. Отблъсква Джак, сваля въжето от кръста си и го мята около врата на Джак. Страничен кадър показва как водата в стаята на Ан се покачва, как Ан се дърпа и т.н. Джак е безпомощен и Тадеуш го влачи по коридора, докато стига до факлата. На стената има лост. Той го дърпа и под краката им се отваря дупка. Няколко камъка се срутват в нея и минава доста време, докато ги чуят как падат на дъното. Тадеуш повлича Джак към ръба. Джак се освобождава и борбата става все по-яростна. Водата при Ан продължава да се покачва.)

ТАДЕУШ

Защото ти, о, Боже, не се радваш на лошото; нито един зъл човек няма да остане при теб; отвърнал си лицето си от злите.

(Водата вече е над кръста на Ан. Навън Джак сграбчва факлата и се опитва да удари Тадеуш. Двамата се борят на ръба на пропастта. Водата стига до раменете на Ан, виковете й ехтят. Джак е на колене и Тадеуш безмилостно го бута в шахтата.)

ТАДЕУШ

Молѝ за прошка, Ханкок. Това е последният ти шанс да спасиш безсмъртната си душа.

ДЖАК

Побъркано копеле!

ТАДЕУШ

Тогава аз моля за прошка от твое име. Бог ти прощава.

(Сигурен, че Джак е победен, Тадеуш отпуска хватката около гърлото му и хваща разпятието си. От виковете на Ан личи, че тя вече се дави. Джак сграбчва разпятието и го откъсва от верижката му, после го забива в слабините на Тадеуш и гигантът се сгърчва от болка. И двамата политат в пропастта, чува се вик, след което се вижда как една ръка се показва на ръба на шахтата. Джак се измъква и дърпа резето на вратата. От стаята започва да се излива вода. Зазвучава музика. Той се втурва вътре, за да спаси Ан. Бори се с водата, разкъсва веригите и я взема в прегръдките си. Тя е полуудавена и диша тежко.)

АН

Джак, слава богу, че си тук. Той ми каза, че те е убил.

ДЖАК

Не успя. Добре ли си?

АН

Разбира се. Ако не броим, че този звяр ме влачи по стълбите. Цялата съм в синини. И почти се удавих. Но иначе съм добре.

ДЖАК

Чудесно. Защото вечерта едва започва.

— Колко остава? — Карсън гледаше как мъглата се носи покрай тях. Опитваше се да изглежда спокоен, но очевидно беше развълнуван.

Всички лампички на индикатора бяха светнали в яркожълто.

— Три минути. — Хъч се беше навела над таблото. — Скокът ще е доста плавен. Но все пак затегнете здраво коланите.

Системните лампи светнаха в зелено. Мощността на двигателите се покачваше. Индикаторът за маса в условията на реално пространство показваше нула.

С едва доловим подскок се плъзнаха от сивотата в пълен мрак. После в мрака наизскачаха безброй звезди и тя за момент почувства леко виене на свят, но това беше съвсем обичайно по време на преход.

— Ох — каза Карсън и откопча колана си. — Свърши.

— Още не — отвърна Хъч и посочи главния навигационен екран. Пред тях неподвижно лежете огромен черен диск.

— Никой да не сваля коланите, моля.

— Какво става? — попита Маги.

— Ще говорим по-късно. Сега удрям спирачките.

— Какво е това? — попита Джордж.

— Не знам. — Тя увеличи образа максимално. Приличаше на планета. — Не може да бъде. Детекторите за маса показват нула. — Тя ги провери отново, но нищо не се промени. — Нямам представа какво става. Стойте така.

Карсън се вторачи в предния екран.

— Мамка му…

— Удрям спирачките — каза Хъч. — Дръжте се. — Задейства ретроракетите, но не постепенно, както правеше обикновено, а със силен удар.

— Просто зона без звезди — рече Джанет. — Като Бездната. А може би е самата Бездна.

— Ако е така, значи не си е на мястото.

Нещото пред тях не отразяваше никаква светлина.

— Хъч? — Гласът на Маги беше станал с една нотка по-висок. — Ще влизаме ли в това нещо?

— Става все по-голямо — рече Джордж.

— Не може да е тук. — Пръстите на Хъч бягаха по клавишите. — Автоматичната проверка е наред.

— Не е сфера — намеси се и Карсън, допреди миг мил с всички археолог, а сега, полковник пред атака. Откъдето и да го погледнеш. По някакъв странен начин това действаше окуражително.

— Какво друго може да е?

— Прилича на футболна топка — каза той.

— Дръжте се — повтори Хъч. — Ще направим остър завой наляво. — Тя въведе поредица от команди, може би за по-голям тласък, отколкото можеха да издържат, и натисна копчето. Ускорението ги залепи за седалките.

Причерня й. Тя се опита да надвика допълнителните двигатели:

— Сблъсък. Неизбежен. — Думите й увиснаха в напрегнатата до обезумяване атмосфера.

— След колко време? — попита Карсън, щом успя да си поеме дъх.

Хъч се чувстваше ледена и празна.

— Седем минути. Пак сменяме посоката…

Нещото изпълваше небето. Добре поне, че спътниците й се паникьосаха и не отвличаха вниманието й.

— Не можете да видите какво става — каза по общия канал. — Но имаме проблем.

Намали мощността на допълнителните двигатели и спря промяната на курса.

— Какво правиш? — попита Карсън.

Отново бяха започнали да падат свободно.

— Няма смисъл да се самоизмъчваме.

— Какво искаш да кажеш? — попита Маги. — Нали няма да се предадем? Просто ей така, а?

Хъч не отговори. Просто не знаеше как.

— Какво ще кажеш да скочим отново? — предложи Джордж.

— Не можем.

— Опитай.

— Няма смисъл.

— Опитай. Какво можем да загубим?

Черната футболна топка растеше.

— Никак не ми харесва — каза Карсън. Някой се разсмя. Джанет.

— Ще опитам, когато се приближим — каза Хъч. — Трябва да дам възможност на двигателите да си поемат дъх. Но не очаквайте кой знае колко.

Маги изстена.

— С каква скорост ще се движим в момента на сблъсъка? — попита Карсън напрегнато.

Хъч усети силно изкушение да отбегне въпроса. Да даде някакъв готов отговор от рода на „достатъчно бързо“. Но спътниците й не заслужаваха такова отношение.

— Почти с петдесет хиляди.

Какво беше това проклето нещо? Тя реши, че в края на краищата не са чак в толкова лошо положение. Щяха да се ударят и да рикошират. Не че това имаше някакво значение.

— По дяволите, Хъч — каза Джордж. — Трябва да направим нещо.

— Кажи какво. — Хъч беше станала мъртвешки спокойна.

Нямаше изход. Обектът беше огромен, тъмен и завладяващ. Едно невъзможно нещо — диск без светлина, планета без скали.

— Нито един спътник — каза Карсън.

— Какво?

— Няма спътници.

— Че какво от това? — рече някой; Хъч не разбра кой точно.

 

 

Четири минути.

Настъпи ужасна тишина и всички потънаха в мислите си. Джанет изглеждаше вглъбена и изплашена, но успя да докара на лицето си смирена усмивка; по-смела, отколкото Хъч беше очаквала, Маги я погледна, избърса очите си и кимна, сякаш искаше да каже: не е по твоя вина. Джордж сякаш го нямаше. А Карсън… на лицето му беше изписано изражението на човек, който пази някаква лоша тайна само за себе си и в същото време се опитва да гледа на нещата философски.

— Лош късмет — каза той. И след безкрайна пауза: — Случва се.

— Изпратихме ли съобщение? — попита Джанет.

— Работя по въпроса.

— Колко е голямо? — порита Маги. — Това нещо де…

Хъч провери на таблото си.

— Четири хиляди и триста километра в диаметър. Два пъти по-малко от Луната.

Беше засенчило всички звезди на екрана.

Нещо на контролното табло премигна.

— Изпраща някакъв сигнал — каза тя.

— Същият ли е като този, който са засекли на „Тиндъл“? — попита Маги.

— Мисля, че да. Петнайсет десет. В момента компютърът прави сравнението.

— И това ако не е навигация — каза Карсън. — Улучваме направо от раз. — Засмяха се. В този момент Хъч ги обичаше всички до един.

— Съобщението изпратено. Ще получат пълната серия снимки. А сигналът наистина е същият.

— И сега какво?

— Време е да опитаме скока. Ще броим до десет. — Тя нагласи устройствата и поклати глава като видя енергийното ниво на двигателите — беше около шест процента от минималните изисквания. — Добре. — И натисна стартиращия бутон.

Двигателите изстенаха.

И се затресоха.

Изстенаха отново.

Тя прекрати операцията.

— Това е.

Вече виждаха подробности по обекта пред себе си. Ребра. Бездната се превърна в повърхност: синьо-черна, полирана като пластин, гладка като океан.

— Знаете ли какво е най-тъпото в цялата работа? — попита Карсън. — Че все още нямаме никакви данни за гравитацията. Какво е това? Всяко нещо, което е толкова голямо, трябва да има гравитационно поле.

— Детекторите са се повредили — отвърна Джордж.

По-малко от минута. Хъч спря да гледа часовниците. Чу как в кабината някой откопчава коланите си.

— Никой да не мърда.

— Защо? Защо чак такава предпазливост? — Беше Джанет.

— Просто се подчинявай. Аз съм капитанът на този кораб. — Тя избърса устните си с опакото на ръката. Всичко, което беше учила, крещеше в главата й, че трябва да задейства ретроракетите. Но тя само изключи екраните, за да се спаси от ужасяващата гледка.

И затвори очи.

— Мамка му — изруга тя. По страните й рукнаха сълзи. Чувстваше се странно сигурна в херметически затворения мостик — сякаш дългото гмурване беше спряло по някаква неизвестна причина. Обичаше меката кожена тъкан на пилотското кресло, зеленикавото сияние на таблата, електронното жужене на системите на „Винк“…

— Хъч? — Гласът на Карсън беше спокоен.

— Да?

— Ти си страхотна жена.

В тъмнината на затворените си клепачи тя се усмихна.