Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Космоархеолози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Engines of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Джак Макдевит

Заглавие: Машините на бога

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1997

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1116

История

  1. — Добавяне

18.

На борда на „Винкелман“. Четвъртък, 24 март; 11:03 ч.

 

Хъч слушаше познатите шумове от мостика. Учестеното дишане на Карсън, шепота в кабината за пасажери — може би молитви, пожелания, несвършени неща.

Беше ужасена, безпомощна и унизена — й все пак не искаше това да свършва — Боже, как хич не й се искаше всичко това да свършва…

Стисна силно очи, за да не вижда нищо. Сви останалата част от света до ритъма на сърцето си и меката прегръдка на креслото. И до преброяването, поддържано от някакъв вътрешен глас…

Три. Две…

Корабът се разтресе. Алармите гръмнаха. Електростатичното жужене на мощностите се промени едва доловимо, стана по-дълбоко. Карсън изкрещя нещо неразбираемо.

Но тя беше още жива.

Навигационното табло беше избухнало в пламъци; из въздуха се виеше черен дим. Предупредителните лампички просветнаха. Два от мониторите замряха. От комуникаторите се лееха компютърни гласове. Някъде дълбоко в кораба системите въздъхнаха и замлъкнаха.

Но тя продължаваше да бъде в съзнание.

Погледна устройствата и не можа да повярва на очите си. Височината им беше сто и четиридесет километра. И се увеличаваше.

— Издигаха се.

Спря алармите и се вторачи в таблото. Основният двигател работеше доста нестабилно. Тя го спря и превключи на спомагателните.

И чак тогава си пое дъх.

— Какво стана? — попита Карсън.

— Да пукна, ако знам. Добре ли сте всички?

Бяха поразтърсени. Но иначе добре.

— Свърши ли? — попита Джанет.

Някой се разсмя, после избухна всеобщо веселие.

— Май се измъкнахме от това чудо невредими — каза Хъч. — Не знам как…

— Мамка му, Хъч — рече Маги. — Беше красиво!

Ръцете на Хъч трепереха.

— Какво точно направи?

— Да пукна, ако знам.

Тя загаси пожара и изпрати сигнал за помощ. Карсън се пресегна и я потупа по гърба.

Изминаха триста километра.

— Хъч — продума Джордж, — това е най-страхотното пилотиране, което съм виждал.

Вече се смееха всички. Тя също се разсмя и въпреки че във всеобщото веселие имаше нотка на истерия, въобще не й пукаше. На никого не му пукаше.

Повърхността се отдалечаваше. Излъчваше мека светлина. Отблясъкът можеше да мине и за вътрешен. Или пък отразена звездна светлина.

— Може би — каза Маги като едновременно се смееше и плачеше — просто е било дим. Илюзия.

Небето се беше превърнало в нещо като цилиндър.

— Преобръщаме се — каза Хъч. — Но това не е страшно.

— Наред ли е всичко — попита Джордж. Гласът му трепереше.

— Да, всичко е наред. — Хъч правеше проверка на кораба. При удара по целия кораб бе минал мощен поток енергия. Вярно, имаше системи, които трябваше да служат като предпазители, но те не бяха, а и не можеха да бъдат стопроцентово ефикасни. Кой знае какво можеше да е гръмнало и изгоряло. Щеше да й се наложи да направи една обиколка, за да установи какви повреди има.

— Добре сме — каза тя. — Имаме проблем с мощностите, но не е нещо, с което не можем да се справим. — Положението им не беше от най-добрите, но тя не виждаше причина да се притеснява.

Допълнителното захранване се състоеше от мрежа акумулатори и соларни колектори. Няколко от тях също бяха гръмнали. Лоша работа.

— Можем да поддържаме живота на кораба. А също и въртенето. Но не можем да задействаме основните двигатели. Водата ни също хич я няма. — Данните от навигацията показваха, че системите за направляване на височината на полета са излезли от строя. Водното налягане беше паднало рязко, но пък се беше задържало на постоянно ниво. Това означаваше, че някой от контейнерите е гръмнал. Детекторната система за енергийния поток на двигателите показваше равна линия. Дори да разполагаше с достатъчно енергия, за да влезе в хиперпространството, Хъч на практика не можеше да контролира повторното влизане. Но би могло да е и по-зле. Адски късмет бяха извадили. Ръцете й трепереха.

Вече се бяха отдалечили достатъчно, щом като нещото възвръщаше овалната си форма.

— Възможно ли е да е било вода? — попита Маги.

— Дори вода би ни направила на парчета — обясни Карсън. — Освен ако не е била дълбока само няколко сантиметра.

— Ей — възкликна изненадано Джанет, — защо постоянно падам от стола?

— Защото се преобръщаме — отвърна Хъч. — Центърът на тежестта ни се е изместил.

— Тънко — мислеше Карсън на глас. — Свръхтънко. Би трябвало да е…

— Можем ли да спрем да се преобръщаме? — обади се Маги. — Призлява ми.

— Опитвам се.

Спомагателният двигател номер четири показваше отрицателни данни. Тя го спря, даде команда на поддържащото запалване и каза:

— Горе главите. Малко ще се пораздвижим.

— Можем ли да си позволим такъв разход на енергия? — попита Карсън.

— Имаме достатъчно. Ще останем тук известно време, а не е най-приятното да се преобръщаме през цялото време…

— Усети приятния тласък от ракетите, усети, че корабът реагира.

Серията припалвания беше дълга и сложна, но звездният танц намали оборотите си, промени посоката си, пак я промени и почти спря. Почти. Все още се чувстваше леко странично движение.

— Това е всичко, което мога да направя — каза тя. — Вече можете да ставате. Но внимавайте, защото още се клатушкаме.

— И сега какво ще правим? — попита Джанет.

— Ще огледаме повредите — отвърна Хъч.

Карсън стисна ръката й и каза:

— Благодаря.

— Аз нямам никаква заслуга. Просто имахме късмет.

— Може би. Въпреки това благодаря.

Всички се събраха на мостика. Въодушевлението беше започнало да спада.

— Можем ли да си възстановим мощността? — попита Джанет.

— В момента съм включила диагностиката — отвърна Хъч. — Но и преди това мога да ти дам отговор. Този ремонт не може да се прави на път. Което означава, че сме вързани тук. — Тя откопча коланите си.

— Тогава трябва да извикаме помощ. — Маги пое дълбоко дъх. — Някой ще трябва да дойде да ни изтегли. Трябва да изпратим съобщение за помощ.

— Вече изпратих.

Маги се разхождаше клатушкайки се, за да провери равновесието си.

— Въобще няма да ни трябва алкохол — каза тя. — И без това подът е наклонен.

— Откъде би трябвало да дойде помощта? — попита Джордж. — От Нок ли?

— Вероятно. — Хъч разглеждаше разписанието на полетите. — В района няма почти никой друг. Освен ако не искате да се повозите с „Козмик“. Имат един кораб на Куракуа.

— Ще станем за смях — каза Джанет. — Излизаме да търсим някакъв артефакт и се разбиваме в него.

— „Валкирия“ е на Нок. Току-що е пристигнал, ако можем да се доверим на разписанието. Обикновено остава там около четири дни. Съобщението ще стигне за два дни, така че корабът ще е още там.

— Но това означава, че ще ни махнат! — намеси се Маги. — И някой друг ще обере лаврите. — Тя погледна отчаяно Хъч.

— Нямаш ли някаква идея?

— Не, Маги. Единственото, което ни остава, е да чакаме да ни спасят.

— Колко време ще им трябва? — попита Джанет. — Имам предвид от Нок дотук.

— Ако тръгнат веднага, щом получат 808 сигнала, „Валкирия“ ще бъде тук след единайсет дни.

— Това може и да ни свърши работа — намеси се Джордж.

— Междувременно може да открием какво е онова нещо.

 

 

Истинският проблем излезе наяве след пет часа:

Хъч продължаваше с опитите си да настрои и препрограмира контролното табло, когато влезе Джанет и каза:

— Тук става доста хладно.

Права беше. Таблото на Хъч показваше 103 по Целзий. Достатъчно топло, че да заври вода. Тя зададе команда за диагностика и получи отрицателен отговор. Никакви проблеми. Тя поклати глава, стана и се приближи до една от въздушните тръби.

— Изпомпва студен въздух.

— Всъщност не е студено — каза Джанет. — Но не е и стайна температура.

— Дай да слезем долу да проверим. Вероятно има повреда в програмите. Оттук обаче нямам достъп.

Повикаха и Джордж и тръгнаха към C-пръстена, където беше животоподдържащото отделение и общата поддръжка. Изминаха половината от дългия външен коридор и влязоха в машинното отделение. Преградите бяха отрупани с метални сандъци за части, оборудване и шкафове. Металът беше студен.

— Трябваше да си вземем и пуловери — каза Джанет. — Дайте да действаме бързо.

Придвижваха се трудно поради клатушкането. През цялото време залитаха в посока, обратна на въртенето. Минаха покрай горивното смесително устройство — серия от малки цилиндри, вкарани в обща рамка. Единственото осветление идеше от една жълта лампичка и бледото контролно табло.

— Няма ли да се опиташ да поправиш това? — попита Джордж.

— Не — отвърна тя. Ремонтът на смесителите се правеше задължително на място, а не по време на пътуване. Действащият на кораба персонал не биваше да ги докосва в никакъв случай. Обучението на Хъч й даваше категорично мнение по този въпрос: включваш на спомагателни системи, свиваш до минимум енергийното захранване на местата, където това е възможно, и поемаш към къщи. По най-краткия път. В тяхното положение обаче, понеже и двата двигателя бяха изтощени, не можеха да тръгнат наникъде. В такъв случай просто трябваше да изпратят сигнал за помощ.

Провериха поредицата от контейнери и барабани, в които беше разположена вентилационната система. Нямаше никаква видима повреда. Хъч извика на екрана на контролния терминал схемата на външния поток.

Четири преобразувателя работеха заедно, за да поддържат необходимата смес от въглероден двуокис, азот и кислород. Това бяха четири огромни цилиндъра, от които въздухът се изпомпваше в три големи контейнера под налягане, където пък се съхраняваше за по-нататъшна употреба. Преобразувателите и контейнерите бяха свързани. Преди да влезе отново във вентилационната система, въздухът преминаваше през система от четири конвектора, които го загряваха (или охлаждаха) до необходимата температура. И четирите конвектора подаваха съобщение за повреда. Тримата отстраниха един от капаците на пода и видяха само овъглени останки.

— Трябва да ги сменим, нали? — попита Джордж с надежда.

— Можем да сменим само един.

— Да не би да имаш само един резервен? — попита Джанет скептично.

— Да — отвърна Хъч. — Тези неща никога не се повреждат. А подобна повреда въобще не влиза в сметките.

— Ясно — каза Джанет.

— Каква полза ще имаме, ако сменим само единия? — попита Джордж.

— Не знам. Тепърва ще се разбере. Но би трябвало да означава, че ще замръзнем малко по-бавно.

 

 

— Знаете ли за какво ми се струва, че става въпрос? — Увита в едно одеяло, Маги посочи с пръст яйцевидния обект. Образът беше уголемен и заемаше екрана на цялата стена в пасажерската каюта. Малко приличаше на паяжина, защото поради безлунната нощ се виждаха само части от него. Успяваха да различат изящна плетеница от линии, която създаваше усещането за крехка красота. — Това е абсолютният Монумент и дори това да не е родната система на Строителите, поне се предполага, че сме по следите им.

Карсън беше облякъл пуловер, а върху краката си беше метнал една завивка.

— Сигурно ли е, че минахме през него?

— Трябваше — отвърна Маги и засия. — Поне вече имаме няколко мостри за проба.

— На корпуса искаш да кажеш?

— Възможно е.

Той вдигна поглед към един от въздухопроводите, приближи се и задържа ръка пред него.

— Вече е по-студен.

В задната част на помещението се отвори врата. Влезе Джанет, следвана от Хъч и Джордж. Всички бяха с якета. Изглеждаха посърнали.

— Май не е много розово, а? — попита Карсън.

Хъч описа какво точно са направили. Новият конвектор беше монтиран.

— Ще се сдобием с малко топлинка — каза тя.

— А защо не отклоним въздушния поток? — предложи Маги. — Да вкараме въздуха направо тук.

Джордж поклати глава.

— Не става.

— Ами тогава да спрем достъпа до всички останали помещения — предложи Карсън. — Струва ми се, че по-малък обем въздух ще се охлади по-бавно, защото по-малка част от него е изложена на външните прегради.

Хъч кимна.

— И ние помислихме за това. Но сме ограничени в избора какво да изолираме. Всичко, което замръзне, ще бъде загубено завинаги. Базите данни в B-пръстена например; храните, водата и другите жизненоважни неща в C също.

— Колко студено ще стане? — попита Маги.

Хъч си пое дълбоко дъх.

— Много. — Тя потупа Карсън по рамото. — Ще трябва да облечеш доста повечко неща. Отивам да видя дали мога да включа системите в директен режим. — Тя мина през каютата и се запъти към предната врата.

— Чакай — спря я Карсън, — искам да те питам нещо друго. В момента продължаваме да се отдалечаваме от онова нещо. Има ли начин да обърнем и да се върнем при него? Можем ли да го разгледаме по-отблизо?

— Добра идея — каза Джанет. — Поне ще има с какво да се занимаваме, докато чакаме да пристигне помощта. И няма да изглеждаме толкова глупаво, когато всичко свърши.

Хъч поклати глава.

— Франк, нямаме достатъчно мощност да спрем движението напред, та камо ли да обърнем в обратна посока. Не, „Винк“ известно време няма да може да се движи в никаква друга посока освен право напред. Съжалявам… — И излезе.

Яйцеподобният обект се носеше на екрана, разположен върху цялата стена. Джордж се намръщи, обърна глава встрани, направи с пръсти нещо като кадър и пак се намръщи.

— Някой има ли нещо против да намаля образа? — Увеличението беше на пета степен. Никой не се възпротиви и той го намали степен по степен. Поигра си така известно време напред-назад и накрая се обърна към Маги; — Знаеш ли какво е според мен? Това е купа. Виж го само: голяма наръбена купа с размерите на планета. — Той събра ръце, за да направи рамка, през която да погледнат и останалите. — Вижте под ъгъл отдясно — прилича на купа. Виждате ли?

— Прав си — рече Карсън. — И какво е?

Маги потъна още по-дълбоко в одеялото си.

— Знаем, че изпраща радиосигнали. Очевидно е чиния. Ретранслираща станция може би. Определено е нещо като маяк.

Архив

ZZ 03/241611

XX СПЕШНО СПЕШНО СПЕШНО

ДО: ВСИЧКИ

ОТ: „ВИНКЕЛМАН“

ТЕМА: ОБЩА ПОВРЕДА

 

SOS ДО ВСИЧКИ КОРАБИ/СТАНЦИИ. ПОСЛЕДНИ ДАННИ 01. НУЖДА ОТ НЕЗАБАВНА ПОМОЩ — ЗАПЛАХА ЗА ЖИВОТА БЕТА ПАС. ПОВРЕДА В ЖИВОТОПОДДЪРЖАЩАТА СИСТЕМА. ЩЕ ПОДДЪРЖАМЕ СИГНАЛА ПО ВСИЧКИ КАНАЛИ, СТАНДАРТНА ЧЕСТОТА. СПЕШНОСТ ПЕТ АЛФА, ОГРОМНА ОПАСНОСТ, ОГРОМНА НУЖДА ОТ НЕЗАБАВНИ МЕРКИ. СЪОБЩЕНИЕТО ЩЕ СЕ ПОВТАРЯ ПРЕЗ ОСЕМ МИНУТИ.

Хъч беше на мостика, където можеше да обмисли насаме лошата новина. Единственият конвектор щеше да попречи на температурата да спадне под –36 по Целзий. Това само по себе си не беше кой знае колко приятно, но можеше да се преживее. Проблемът беше в това, че системата, която поддържаше конвектора, щеше да започне да замръзва при двайсет градуса под нулата. Тогава беше много вероятно конвекторът да преустанови работа. Ако това станеше, на борда щеше да стане много студено.

За колко ли време щеше да стане всичко?

В момента не можеше да изчисли загубата на топлина. Изглежда, беше малко повече от един градус на час. При такава скорост можеше да се очаква, че ще стигнат нулата по някое време на следващия ден. С изстиването на въздуха щяха да се появят и други проблеми: въздушните помпи щяха да спрат работа, контейнерите за храна — също, енергийната система можеше да откаже напълно и да се озоват в ледена и тъмна черупка.

Тя разполагаше с шест Фликинджърови скафандъра, на които можеше да се разчита, но всеки от тях имаше запаси от кислород само за двайсет и четири часа. Щом захранването спреше, контейнерите им нямаше да могат да се заредят отново.

Боже мой! Тя се вторачи в уредите си.

Трябваше да измисли нещо. Но не се появяваше нито една разумна възможност. Започна да я обхваща чувство за собствената й вина. Не че беше направила някаква грешка, за която биха могли да я съдят; но тя носеше пълната отговорност за безопасното пътуване на пасажерите. Каквото и да й костваше това. В момента не беше съвсем сигурна какво може да й коства…

Не биваше да отлага повече изправянето пред проблема. Тя избута конзолата встрани, пое си дълбоко дъх и се върна в каютата.

Карсън беше потънал в записките си. Другите водеха някакъв разговор, който незабавно секна.

— Добре — започна тя, — значи ситуацията е следната. — Тя описа положението им, като се опитваше да не издава тревогата си и говореше така, сякаш всичко това бяха само леки усложнения, банални проблемчета. Неизбежното заключение обаче беше, че ще измръзнат, преди да дойде помощта. Карсън я гледаше, без да си оставя химикала, сякаш беше готов да записва. Джанет си остана безизразна, със забит в палубата син поглед; Джордж и Маги си разменяха многозначителни погледи.

— Какво ще правим? — попита Джордж, когато Хъч свърши.

— Можем ли да си стъкмим огън? — попита Джанет. — И да го поддържаме тук вътре?

— Няма с какво — отвърна Хъч. Джордж се огледа, сякаш очакваше да намери куп съчки.

— Все някъде трябва да има нещо, което гори.

— Дори и да има, аз лично не мога да се сетя за него.

— И не можем да очакваме помощ, преди да минат единайсет дни?

— В най-добрия случай. — Всички погледнаха към календара. Спасителният екип щеше да пристигне около четвърти април.

— Дотогава ще е станало доста студено — изкоментира Маги.

Карсън отново беше започнал да си прави записки. Не вдигаше поглед от тях.

— Какво ще стане, ако зарежем кораба и вземем совалката? Оттук можем ли да стигнем донякъде?

— Не — каза Хъч. — В совалката имаме кислородни запаси само за около седмица. В биозоната има място с кислород, но не можем да стигнем дотам за времето, с което разполагаме.

— А ти имаш ли някакво предложение? — попита Маги.

Решителният момент.

— Мозъкът ми ще е по-бистър на сутринта. Но да: може би ще успеем да пренастроим микровълновите печки, за да се постоплим поне малко. Всъщност това въобще няма да е трудно. Няма да е кой знае колко, но все пак е нещо. Проблемът е, че останалата част от кораба ще замръзне.

— Което означава?

— На първо време ще замръзнат преобразувателите. Това ще е краят на снабдяването с въздух. — Тя ги погледна. — Слушайте, всички сме изтощени. Сигурна съм, че ще измислим нещо. Но трябва да поспим.

— Да — съгласи се Карсън. — Нека си починем. Утре все ще ни хрумне нещо.

 

 

Хъч се сви под три одеяла, за да изкара нощта. Започна да се върти, мята и да се взира в тъмното. Откъде другаде можеше да достави топлина? Най-важно беше да се поддържа работата на конвектора, но тя не можеше да се сети как точно да стане това.

Призори бе все още будна, но още по-изтощена. Беше време обаче да спре да се самонаказва. Загърна се в едно одеяло, грабна чифт чисти дрехи (през нощта не се беше събличала) и се запъти по студения под към банята. Все още имаха топла вода. Една от първите задачи тази сутрин беше да се спасят част от водните запаси в C-пръстена.

Тя затвори вратата и пусна крановете. Когато прецени, че помещението е достатъчно топло, пусна одеялото, смъкна дрехите си и влезе под душа. Усещането беше приятно и тя се насапуниса обилно. Но продължаваше мислено да набелязва места, където можеха да намерят контейнери. Мамка му, това си беше истински кошмар.

Джордж беше в главната кабина и правеше кафе. Беше се загърнал в дебел халат.

— Как върви? — попита той. — Хрумна ли ти някаква идея?

— Още не.

Някъде в дълбините на кораба щракна ключалка.

— Кой се щура там?

Тя провери таблото си.

— На долното ниво. Едно от помещенията със запаси.

— Може би още някой не може да спи.

Хъч отвори един канал:

— Ало?

Нищо.

— Духове — каза той.

— Мисля, че се чуват звуци поради повредата в компютъра.

Той не можеше да скрие напълно вълнението си.

— Хъч, ти познаваш кораба отлично. Какви шансове имаме?

Тя помълча около минута. Въпреки ръста му, нещо в Джордж си оставаше вечно детско. Изглеждаше по момчешки свеж, пълен с ентусиазъм, много внимателен с чувствата й — даваше си сметка, че ситуацията е болезнена за нея. И се бореше мъжки да спре страховете си. Тя усещаше, че всъщност се тревожи най-много за него.

— Ще намерим изход — обеща тя.

— Трябва да ти кажа още нещо.

На Хъч май не й се слушаха повече вести.

— Какво?

— Бях горе на мостика. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не — отвърна тя. — Защо да съм против?

Той кимна.

— Не се чуват никакви радиосигнали. Освен тези, които идват от звездата. А също и сигнала, който последвахме.

— Въобще нищо?

— Нищо. Никакво електронно излъчване.

— Но нали все още улавяме сигнала от Футболната топка?

— Да, той още пристига. Но това е всичко. Хъч, не мисля, че тук има някой. — Той отклони погледа си. — Имам един въпрос.

— Давай.

— Ние всички бихме искали да открием какво е това. Футболната топка де. Не можем да обърнем кораба, но какво ще кажеш да се върнем там със совалката?

— Не — отвърна тихо тя. — Бихме могли да го направим. Но няма да успеем да се върнем. — Тя отпи последната глътка от кафето си.

Той дълго я гледа втренчено.

— Има ли някакво значение дали ще успеем да се върнем, или не?

Въпросът я накара да подскочи.

— Да — отвърна тя, — има. Някой се приближаваше. — Има!

На вратата се появи Джанет. Зъзнеше.

— Студено — каза тя. — Хъч, трябва да измислим поне няколко варианта.

Хъч продължаваше да мисли за совалката.

— Може би си прав — каза тя накрая. Нямаше къде да отидат. Но това не означаваше, че не бива да използват „Алфа“.

 

 

Хъч събуди Маги.

— Да тръгваме.

Маги се уви още по-плътно в одеялата.

— Да тръгваме ли? Къде?

— В совалката. Тя си има система за отопление. Вземи каквото ти е необходимо.

Хъч отиде в каютата си, грабна някакви дрехи, хавлия, четка за зъби, гребен и всичко, което можеше да носи със себе си. Щеше да се върне по-късно за останалото. Сега, когато пред нея беше перспективата за близката топлина, температурата сякаш съвсем беше спаднала. Когато влезе в долната част на совалката, зъбите й тракаха от студ. В същото време дойде и Карсън.

Тя отвори люка с дистанционното и двамата се покатериха вътре. Пилотското кресло беше твърдо и студено. Тя включи отоплението и зачака. Появи се и Джордж и каза:

— Добра идея.

Вентилаторите заработиха и пилотската кабина се изпълни с топъл въздух.

— Слава Богу! — възкликна той.

Пристигнаха и останалите и бързо влязоха вътре.

— Затворете люка — разпореди се Джанет, докато се опитваше да си намери място. — Да не изпускаме топлината навън.

— Защо не направихме това още снощи? — изръмжа Маги от задната седалка. — Как не се сетихме?

Джанет задуха на ръцете си.

— Приятно е. Не мърдам оттук, докато не дойдат да ни спасят.

— Багажното отделение ще се затопли след няколко минути — обясни Хъч. — Можем да го пригодим за живеене.

Отнесоха дрехите и пътните чанти отзад, след което се събраха в пилотската кабина и затвориха всички врати. Хъч им раздаде чаши с кафе.

Все още не беше сигурна, че са в безопасност, но поне за момента животът изглеждаше по-розов. Багажното отделение беше сиво, облицовано с метал и доста утилитарно и не можеше да осигури кой знае колко лично пространство, но сега й изглеждаше най-приятното място, в което бе стъпвала.

— Какво точно е положението ни? — попита Карсън. — В момента черпим от мощността на „Винк“, нали? Той не е много надежден източник.

Тя кимна.

— Би трябвало енергията да ни стигне. Можем да включим на вътрешно захранване, ако се наложи, но няма да използваме почти нищо освен отопление и осветление. Акумулаторите на совалката са предназначени за доста по-голямо натоварване. Предполагам, че ще бъдем добре около шест месеца, че дори и повече, ако ползваме само вътрешното захранване. Макар че въобще няма да се наложи да оставаме тук толкова време — добави тя бързо.

— Ами въздух? — попита Джанет. — С колко кислород разполагаме?

— За пет човека ли? — Кислородът беше постоянният им проблем. — Ако трябваше да използваме само запасите на совалката, щяхме да имаме само за една седмица. Но ние вземаме кислород от „Винк“. Ще продължим така, докато можем. Когато там всичко замръзне, ще превключим на системата тук. Но би трябвало да нямаме проблеми. Има обаче много неща, които трябва да направим, и е добре да се захванем с тях, преди навън да е станало прекадено студено.

— Храна — каза Джанет.

Хъч кимна:

— Ти ще се захванеш с това, окей? Ще действаме така, сякаш помощта може да дойде след много време.

— А къде ще слагаме храната? — попита Джордж. — Пространството тук е ограничено. Знаем откъде можем да вземаме, ако се наложи. Защо да не я оставим навън? И без това нищо няма да се развали.

— Не съм сигурна — отвърна Хъч. — Говорим за студ. По-добре е да я вкараме тук, където можем да регулираме температурата. Не искам да оставяме нищо на произвола на съдбата.

— Добре — намеси се и Карсън. — Какво друго?

— Вода. Франк, ти се погрижи за това. — Тя му обясни къде може да намери контейнери, след което се обърна към Маги. — Багажното отделение е разделено на три части. В задната има умивалник. Ще се възползваме от това и ще пригодим другите две части за спални. Виж какво можеш да направиш с обзавеждането там. А, да, и ако можеш освен това да ни снабдиш с хавлии, сапун, съдове, ще е много добре. — Тя се огледа из кабината. — Връщам се след малко.

— Къде отиваш? — попита Карсън.

— На мостика. Трябва да се свържем с комуникационната система на кораба. Иначе оттук няма да можем да знаем какво става.

— Ще ни трябват и Фликинджъровите скафандри — добави Карсън.

— Добре. Имаме шест на склад. Ще ги донеса. Вие се опитайте да направите за няколко минути списък на нещата, от които имаме нужда. Гледайте да не пропуснете нещо. — Тя отвори люка и излезе навън. Въздухът сякаш бе по-топъл отпреди.

Беше направила само няколко крачки, когато усети миризмата на изгоряло.

— Някъде е избухнал пожар — съобщи тя по комуникатора. Това накара всички веднага да изскочат от совалката.

Миризмата се носеше откъм въздухопроводите. Проследиха я до хранителните процесори и няколко минути по-късно вече бяха на мястото на пожара.

Един от елементите беше загрял прекалено много и беше подпалил електрическите кабели. Опитаха се да го намалят, но плъзгачът не работеше, и в крайна сметка просто го изключиха.

Температурата вече беше на точката на замръзване, а никой от тях не беше облечен топло. Когато се върнаха на „Алфа“, бяха замръзнали здравата.

— Ще дойда с теб на мостика — каза Карсън. — Мисля, че никой вече не бива да ходи сам никъде.

Това й прозвуча убедително, но преди да успее да отговори, Джанет вдигна часовника си и посочи през прозореца.

— Все още е тъмно — каза тя.

Беше почти седем сутринта средноевропейско време. Времето на кораба. Лампите, които симулираха денонощния цикъл, вече трябваше да са светнали.

Хъч се погрижи най-напред за техническите подробности, за да се убеди, че има пълен контрол над комуникационните системи на „Винкелман“. За по-голяма сигурност се свърза и с контролните уреди за рутинна проверка на борда. Чудеше се колко ли време ще издържат системите, след като всичко в кораба замръзне. Хрумна й, че „Винк“ може да изпадне в пълна комуникационна изолация. Ако това станеше, тя може би щеше да успее да подкара „Алфа“ по обед на четвърти април — тогава „Валкирия“ щеше да е някъде наблизо. Но това беше доста рисковано: ако спасителният отряд не успееше да пристигне, нямаше никаква гаранция, че ще успеят да се свържат отново с кислородните запаси на кораба. Нещо повече: чудеше се дали вратите на изхода за совалката ще се отворят, когато му дойде времето.

Направи справка с компютъра:

ВЪПРОС: ПРИ СЕГАШНАТА СКОРОСТ НА СПАДАНЕ НА ТЕМПЕРАТУРАТА ПРИ КОЛКО ГРАДУСА И СЛЕД КОЛКО ВРЕМЕ ВРАТИТЕ НА ЛЮКА ЗА СОВАЛКАТА ЩЕ СПРАТ ДА РЕАГИРАТ НА КОМАНДИ?

ОТГОВОР: ПРИ 284 ПО ЦЕЛЗИЙ. 03.19.03.

— Ха така — възкликна Джанет. — Деветнайсети? Това не беше ли миналата седмица?

— Мисля, че можем да отпишем компютъра — каза Хъч.

Дневната светлина се появи точно в 10 часа и 10 минути.

Дойде изведнъж — ярка, силна, като по пладне в открито море. Бяха се разпръснали из целия кораб, за да съберат каквото могат, и се поздравиха за внезапното осветяване с цинични възгласи.

Настаниха се удобно, доколкото им позволяваха условията. Извадиха столове и маси от главната каюта, намериха и три дивана и ги застопориха в импровизираните всекидневни. Дори окачиха по стените няколко снимки. Маги постави кристален делфин на една от масите, а Джанет се опита да спаси няколкото растения, които бяха разпръснати из кораба. За тях обаче вече беше твърде късно.

Като предпазна мярка Хъч спря функционирането на всички ненужни системи. Пръстените вече не се въртяха и симулиращата им гравитация спря. Всичко трябваше да се застопори по някакъв начин. Напитките се поемаха със сламки, а вземането на душ си беше цяло приключение.

В понеделник, на 28-и, четвъртият ден след сблъсъка, получиха отговор от Нок. Хъч го прочете, след което го раздаде и на останалите.

ПОЛУЧИХМЕ ВАШЕТО 03/241541Z И 03/241611Z. ЗА НЕЩАСТИЕ НЕ РАЗПОЛАГАМЕ С КОРАБ, КОЙТО МОЖЕМ ДА ИЗПРАТИМ. ПУСНАХМЕ СЪОБЩЕНИЕТО ВИ ЗА ПОМОЩ НА ВСИЧКИ ЧЕСТОТИ ДО НАЙ-БЛИЗКИЯ ПЛАВАТЕЛЕН СЪД — ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИЯ КОРАБ „АШЛИ ТИЙ“, КОЙТО В МОМЕНТА Е В ХИПЕРПРОСТРАНСТВО. ОЧАКВА СЕ ДА ПРИСТИГНЕ НА БЕТА ПАС НА 11 АПРИЛ ПОВТАРЯМЕ 11 АПРИЛ. УСПЕХ.

— Мили Боже — възкликна Джанет, — та това са цели две седмици. Какво се е случило с „Валкирия“?

Хъч сви рамене.

— Може би са отменили пътуването. Може би има нужда от ремонт. Кой знае… А и какво значение има?

Библиотечна справка

През цялата си кариера, която включва редица забележителни постижения (ако мога да си позволя подобно самохвалство), както и няколко забележителни провала, не мога да се сетя за нито едно събитие, което да ме е потресло така, както усещането да съм запечатана във вътрешността на „Винкелман“ и совалката му само на няколко милиона километра от археологическа загадка от неподозирана величина.

Моите колеги споделят загрижеността ми, макар че вниманието им е ангажирано с проблемите на физическото оцеляване. Аз също се страхувам. Но въпреки това ми се ще да мога да разгледам Футболната топка. Какво е това нещо? Тук трябва да запиша с известно неудоволствие, че се радвам, че Хъчинс е с нас. Тя е в известен смисъл мръсница. Но знам, че ще ни измъкне. Ако това въобще може да се направи.

Маргарет Туфу — Дневници, датирани от 29 март, 2203 г.

Издадени посмъртно от „Хартли & Co.“, Лондон (2219 г.)

(Редакция и бележки — Джанет Алегри)