Серия
Космоархеолози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Engines of God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране
sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Първа част
Лунен изгрев

1.

Куракуа. 28-а година на Експедицията, 211-и ден. Четвъртък, 29 април, 2202 г.; 06:30 ч. местно време.

 

Почти за една нощ цялото население на този свят беше загинало. Това се беше случвало два пъти: някъде около 9000-та година преди новата ера и още веднъж — осем хиляди години по-късно. И точно този факт, осъзнат насън, бе събудил Хенри.

Сега лежеше и мислеше как времето им е изтичало и как в крайна сметка те са знаели за аномалията на луната си. И как са си давали сметка за това и към края всичко е останало само в митовете. Но бяха знаели за Оз. Арт беше намерил една монета, която не оставяше съмнение за това — на нея имаше квадратче в Западното море, точно на ширината, където се намираше Оз.

Чудеше се дали предположението на Линда, че през ерата на Долния храм са били познати оптичните инструменти, ще се окаже вярно. Или просто местните са имали много добро зрение.

Защото ако жителите на Куракуа бяха наблюдавали луната си през телескоп, нямаше как да не са видели града в центъра на обширната равнина. Дългите му широки улици, редиците сгради и площадите. И масивната защитна стена, разбира се.

Той се размърда в леглото. В крайна сметка Оз щеше да изплува от митологията и литературата на Куракуа. „Когато съберем достатъчно материали. И когато изучим езиците.“

Не, нямаше да има достатъчно време.

Град ли? Всъщност само една скала, умело обработена, за да създаде илюзията за град. Ето това беше истинската загадка. А обяснението за Оз беше погребано заедно с расата, обитавала този свят. Раса, създала сложни култури и развила философски системи, просъществували десетки хиляди години. Но геният й не се беше проявил в областта на технологиите, които така и не бяха надминали нивото на деветнайсетия век на Земята.

На вратата се заблъска.

— Хенри? Спиш ли?

— Не. — Той стана и отвори. — Влязохме ли?

— Да…

— Дай ми само две минути. Не мислех, че ще стане толкова бързо.

— Мислим, че е непокътнат — каза доволно Франк Карсън.

— Добре. Адски добре. — Хенри запали лампата. — Ти видя ли го?

— Само надзърнах. Пазим го за теб.

— Благодаря. — Изтърканата лъжа го развесели. Знаеше, че всички са се натикали вътре. А сега щяха да се преструват, че шефът ще осъществи грандиозното влизане.

В археологическите екипи на Академията Хенри Джейкъби беше известен като голям чудак. Както шеговито бе отбелязала Линда Томас, той винаги изглеждаше така, сякаш отгоре му е паднал цял товар старо желязо. Сбръчкан и отпуснат, побелял, че и кривоглед — може би от непрекъснатото взиране в идеограмите. Но пък всички го харесваха, жените мряха да се омъжват за него (имаше четири бивши съпруги), а хората, които го познаваха добре, биха го последвали и в смъртна битка.

Беше съвършен професионалист. Също като древните палеонтолози, които са можели да възстановят цял бронтозавър от една костица от коляното, Хенри можеше да конструира цяло общество от една урна.

 

 

Морското дъно беше нашарено с маркиращи пътя лампи. Слънчевата светлина се губеше във водата и Храмът тънеше в полумрак. Двамата облякоха броните, нагласиха реактивните двигатели и Хенри потри ръце от задоволство.

Карсън изпъна рамене и застана мирно. Беше едър човек с квадратна челюст и пронизващ поглед, който виждаше света ясно разграничен на черно и бяло. Това, че е полковник от запаса от армията на Северноамериканския съюз, не би изненадало никого, пък и си му личеше.

— Това е само началото, Хенри. Продължавам да настоявам, че трябва да останем тук. Какво ще направят, ако откажем да си тръгнем?

Хенри въздъхна. Карсън не разбираше от политика.

— Ще натиснат много здраво Академията, Франк. И когато двамата с теб се върнем у дома, ще се озовем отново в класната стая. И вероятно ще трябва да се защитаваме пред съда.

— Трябва да си готов да поемаш рискове за онова, в което вярваш, Хенри.

Той всъщност беше обмислил тази възможност. Освен Земята на човечеството бяха известни още три свята, дали началото на цивилизации. Една от цивилизациите — на ноките на Инакадемери — продължаваше да се държи. Обитателите на Пинакъл бяха измрели преди седемстотин и петдесет хиляди години.

И Куракуа.

Куракуа беше, разбира се, истинска златна мина. Пинакъл беше изчезнал преди прекалено много време, а при ноките възможностите за проучване бяха твърде ограничени. Но тук дори студентите откриваха погребани градове, разгадаваха причините за някоя масова миграция и проследяваха развитието на неизвестни преди цивилизации. Това беше златният век на археологията. Хенри Джейкъби разбираше колко е важно да се спаси този свят, но нямаше никакво намерение да рискува нечий живот в усилията си да направи това. Беше твърде стар за подобно нещо.

— Маги знае ли, че сме влезли?

— Отидоха да я доведат. Бедната, не може да си почине като хората.

— Ще си почине, когато се махнем оттук. — Маги беше главният му филолог. Направо разбиваше всеки код. Разчиташе и Невъзможните надписи. Лампичката на лявата му китка просветна в зелено и той активира енергийното поле.

Видимостта навън беше много слаба. Бяха твърде близо до брега и водата постоянно беше пълна с пясък, така че човек рядко можеше да види целия Храм.

Храмът на ветровете.

Шегичка. Храмът беше потънал при земетресение преди четиристотин години. Преди това беше служил за военностратегически пост, беше давал подслон на множество величия, бил е място за поклонение на пътници — дълго време преди човеците да бяха положили първите тухли на Ур или Ниневия.

Sic transit.

Пред него се стрелкаха риби, придружаваха го. Встрани, вляво, се размърда нещо голямо. Карсън насочи натам една лампа, но светлината мина през него. Беше нещо като желе. Доста безобидно. Нагъна се, разтвори се като цвете и продължи да плува нехайно по пътя си.

Пред храма имаше широка колонада. Спряха до една от колоните — една от десетте, останали прави. От общо дванайсет. Никак зле за място, претърпяло земетресение.

— Франк — нахлу в слушалките му гласът на Линда. Беше доволна. И имаше защо — тя беше планирала тази част от разкопките. Предположенията й се бяха оказали верни и така бяха успели да навлязат доста преди определеното по график време. Предвид обстоятелствата, спечеленото време беше съдбоносно.

— Хенри е с мен — каза Карсън. — Идваме.

— Поздравления, Линда — обади се и Хенри.

Входът на Храма беше широко отворен. Вмъкнаха се плувайки в главната зала. Множество редици от цветни лампи очертаваха пътя в мрака.

— Синьо — каза Карсън.

— Знам.

Заплуваха покрай сините лампи към дъното на залата. От покрива на Храма бяха останали само няколко парчета. Сивата светлина от повърхността изглеждаше мазна и плътна над весело просветващите маркиращи лампи.

Хенри беше в много лошо състояние. Плуването го изморяваше, но беше заявил, че използването на реактивните двигатели във вътрешността на разкопките е твърде опасно. Трябваше да се съобразява с правилата, които сам беше наложил.

Просветващата синя линия направи остър завой наляво и се гмурна в една дупка на пода. Той чуваше по общия канал гласовете на Линда, Арт Гибс и някои от останалите. Смееха се, окуражаваха го да продължава и се поздравяваха за находката.

Той заплува по входния лабиринтообразен тунел. Карсън го следваше и го увещаваше да не бърза, докато най-накрая Хенри загуби търпение и го помоли да млъкне. Заобиколи последната извивка и видя пред себе си светлини.

Подредиха се да го посрещнат. Трифон Павлович — здрав руснак с огромен бял мустак — направи лек поклон; Карл Пикенс се усмихна широко; Арт Гибс се носеше гордо около Линда.

Линда Томас беше едно червенокосо динамо, което знаеше какво прави, нямаше нищо против да споделя славата с колегите си и те до един я обичаха. Стоеше над една шахта и му махаше да се приближи. Когато стигна до нея, тя му стисна ръката и полетата им просветнаха.

— Добре — каза той рязко, — хайде да видим до какво сме се добрали.

Някой напъха в ръката му фенер.

Той го насочи надолу към тъмнината, видя гравюри и барелефи и се спусна в една огромна зала. Стените бяха плътно отрупани с рафтове и дърворезби. По лавиците имаше множество предмети. Трудно беше да се види какви точно.

Екипът го последва. Трифон ги предупреди да не пипат нищо.

— Трябва да се направи скица, преди да преместим каквото и да било.

„Знаем, Три.“

По стенните дърворезби заиграха светлини. Различи някакви животни, но не и „хора“. Скулптури на мислещите видове бяха редки, с изключение на светите места, във всяка епоха и сред повечето от техните култури. Сякаш имаше някаква забрана за улавянето на собствения им образ в камък или дърво. Причина за това сигурно имаше, разбира се, но още не я бяха открили.

Подът беше покрит с половин метър тиня.

Имаше отвори, водещи и към други зали. В слушалките му отекваха щастливи гласове:

— Това е било използвано за маса.

— Символите са касумелски, нали?

— Арт, виж това.

— Мисля, че отзад има още.

— Тук, вижте тук.

Линда вдигна лампата си към един барелеф, изобразяващ три фигури на куракуатяни. Трифон внимателно докосна лицето на един от образите, прокара пръсти по скулите му и отвора на устата. Обитателите на Куракуа бяха били топлокръвни, двукраки, покрити с козина същества с едва забележими черти на влечуги. Нещо като алигатори с лица. Тези бяха облечени. До тях стоеше и някакъв четириног звяр.

— Хенри — повика го тя.

Фигурите бяха величествени. Излъчваха сила и достолепие.

— Богове ли са? — попита той.

— Че какво друго? — намеси се Три.

— Не съвсем — каза Линда. — Това е Телмън, Създателката. — Тя посочи централната фигура — Великата майка. А това са двете й лица — Разум и Страст.

— Великата майка? — изненада се Хенри. По времето на гибелта си обитателите на Куракуа бяха почитали едно върховно мъжко божество.

— Матриархалните общества са били широко разпространени тук — каза Линда. Три правеше снимки и Линда застана да позира до фигурата. — Ако някога успеем да направим свестен анализ на Долния храм — продължи тя, — ще открием, че това е било матриархат. Мога да се обзаложа. Нещо повече, по всяка вероятност ще открием в тази ера и Телмън.

По личния канал на Джейкъби долетя гласът на Карсън:

— Хенри, тук има нещо, което може би ще искаш да видиш.

Карсън бе застанал пред друг барелеф с още фигури на куракуатяни, разположени в отделни живи картини.

— Дванайсет са — каза той със самоуверен тон. — Като християнските изображения на Христовите мъки.

— Мистичен брой.

Фигурите бяха изработени много изкусно. Някои парчета липсваха, други бяха ерозирали с времето, но си личаха добре, рамка след рамка с образите на куракуатяни със същото богоподобно достолепие. Носеха вили, копия и свитъци. А към края се появи страховито същество с черти наполовина скрити от качулка.

— Смъртта — каза Линда.

„Винаги едно и също — помисли си Хенри. — Тук или във Вавилон, или Ню Йорк. Винаги смъртта.“

— Какво е това? Имаш ли представа?

Линда сияеше.

— Това е историята на Тъл, Спасителя. Ето — тя посочи към първата картина, — тук Тъл приема от Телмън виното на смъртните. А тук е изобразен зад рало.

Митологията на куракуатяните не беше първата специалност на Хенри. Но той знаеше за Тъл.

— Спасителя — каза той. — Озирис. Прометей.

— Да. Погледни, тук е посещението при ковача. — Тя се носеше покрай фризовете. — Тук вече е битката.

— Хм — обади се Карсън. — Митът е по-късен от този период, нали?

— Засега не сме съвсем сигурни, Франк — отвърна Линда. — А и Храмът може да не е толкова стар, колкото си мислим. Но това не е толкова важно, важен е фактът, че разполагаме с пълна серия картини.

— Превъзходно — каза скептично Хенри. — Ще ни наградят.

Някой попита какво точно представляват.

— Тук — отвърна Линда. — Всичко започва тук. Тъл е пеленаче и разглежда света отвисоко.

— Кръгъл е — намеси се Арт. — Знаели са, че светът е кълбо.

— Това знание е било загубвано и възстановявано на няколко пъти през цялата им история. Както и да е, Тъл завиждал на хората, които живеели в света.

— На куракуатяните искаш да кажеш.

— Да де.

— Защо?

— Не е ясно. Куракуатяните явно са мислели, че е ясно защо един безсмъртен се държи по този начин, но не са, го обяснили. Поне не в архивите, които успяхме да намерим. Ето тук той е заел почтителна поза. Моли майка си за дара на смъртността. Погледнете вселенските протегнати ръце. А тук — тя мина покрай Хенри, за да посочи, — тук той е учител. Тук пък образът му е предаден по време на война. С вдигната ръка. Със свирепо изражение. Дясната му ръка е откъртена. Иначе щеше да държи оръжие — продължи тя. — Имал е един недостатък, защото когато му дали смъртността, не го лишили от всичките му божествени атрибути. Той усещал страданията на враговете си. Освен това е виждал в бъдещето. Знаел е, че го очаква смърт в битка. И е знаел как точно ще стане.

Крокодилският образ на бога-герой също носеше типичното благородство. На един фриз той съзерцаваше смъртността в присъствието на облечената в черна пелерина Смърт.

— В крайна сметка — каза Линда — той моли да бъде върната божествеността му. Тук, погледнете молещите ръце.

Хенри кимна и попита:

— И връщат ли му я?

— Телмън оставила той сам да реши. „Ще изпълня желанието ти. Но помисли добре. Ако продължиш по пътя, който си избрал, хората ще те обичат и почитат, докато ги има на този свят.“ Не е казала „хора“, разбира се, а куракуатяни. — Линда освети последната картина. Тук Тъл вече беше взел решението си и беше облякъл доспехите си за последния бой.

— След смъртта му майка му го наредила сред звездите. — Тя се обърна към Хенри. — Това е поуката от мита. Смъртта е неизбежна. Дори боговете са й подвластни. Като в скандинавската митология. За други пък да я прегърнеш доброволно е истинската мяра за божественост.

В тъмната, загърната в пелерина фигура имаше нещо, което го смущаваше.

— Има нещо много познато в нея — каза Хенри.

— Ами — обади се Карсън. — Просто символ.

— Не. — Той беше виждал този образ и преди. Някъде. — Не е от Куракуа, нали?

— Я повтори!

— Не е от Куракуа. Погледнете я.

— Не, не е — потвърди Линда. — Има ли някакво значение?

— Може би не — отвърна той. — Но я се вгледайте по-внимателно. На какво ви напомня?

Карсън си пое дълбоко дъх и каза:

— Статуята на Япет. Това е един от Монументите.

Скъпи Фил,

Вече разполагаме с пълен комплект от Сезоните на Тъл. Изпращам ти и подробности от дизайна, както и копия на осем надписа на линеен касумелски С. Извадихме голям късмет: мястото е в отлично състояние, като се има предвид, че е било в близост до морето през по-голямата част от съществуването си и под водата през последните няколко века.

Ако имахме време, щяхме да го отпразнуваме както подобава. Но вече сме съвсем близо до края. След няколко седмици ще сме обърнали всичко в земни матрици. Всъщност ние сме последният екип, останал на Куракуа. Всички други си заминаха. Хенри, Бог да го благослови, няма намерение да тръгне, докато не натиснат бутона.

Както и да е, твоят вундеркинд попадна на златна мина. Хенри предполага, че ще нарекат новата библиотека на Академията с моето име.

Линда

Линда Томас

Писмо до научния й ръководител доктор Филип Бертолд от Университета в Антиох. Датата е от 21-вия ден на 28-ата година от Експедицията на Куракуа. Получено в Йелоу Спрингс, Охайо на 28 май, 2202 г.