Джак Макдевит
Машините на Бога (25)

24.

Бета Пасифика III. Вторник, 12 април; един час след залез-слънце.

 

Видяха пламъците долу в мрака.

— Ще се справи — каза Карсън.

За Хъч цялата вселена се смали до потрепващите пламъци. Тя искаше да говори пак с него, за да се убеди, че всичко е наред. Но си спомни гневните думи на Хенри: „Къде беше ти, когато се опитвахме да се доберем до няколко отговора? Единственото, което правеше, беше да висиш на другия край на проклетия си комуникатор и да паникьосваш всички.“

Отчаяна тя отново тръгна напред. Подкрепяше Джанет. Колко различно изглеждаше всичко сега. Лъчът на прожектора й попадна върху едно дърво, което беше разцепено от мълния.

— Спомням си го — каза Маги. — Близо сме…

След няколко секунди нощта се раздра от силен вик. Той се понесе над дърветата, затрептя в неподвижния въздух и се разпадна на поредица по-кратки писъци. Хъч също изкрещя и понечи да се втурне назад.

Джанет обаче очакваше подобна реакция и я задържа.

— Не можеш да му помогнеш. За Бога, Хъч, не можеш да му помогнеш…

Джанет беше по-силна, но нямаше да успее да я задържи повече от няколко секунди, ако Карсън не се беше притекъл на помощ. Всички паднаха на земята.

— Не можеш да направиш нищо — каза той.

Тя изпищя.

— Няма смисъл — каза Маги.

— Лесно ти е на теб — каза Хъч ядно. — Когато другите измират, ти винаги си на безопасно разстояние!

И се разплака.

 

 

Стената изглеждаше висока и безопасна в светлината на прожектора.

„Трябва да се качим горе!“ Погледът на Хъч се беше замъглил, тя беше на ръба на истеричен припадък.

— Дръж се — каза Джанет. — Имаме нужда от теб.

По-ниският участък, този, който им беше заприличал на шосе, се появи вдясно от тях. Издигаше се почти на два метра височина. Не беше кой знае колко при нормални обстоятелства, но сега беше съвсем различно.

Трудно беше, но подкрепян от Маги отдолу, дърпан от Хъч отгоре и може би подтикван от шепота на движещата се трева, Карсън успя да се справи, макар че това му костваше още доста загуба на кръв. Щом го качиха, Джанет вече беше лесна.

Хъч огледа набързо повърхността на стената, за да е сигурна, че няма да има изненади. После, доволна от огледа, седна, извади аптечната и каза:

— Дайте пак да ви прегледам.

Джанет беше съвсем близо до шоково състояние. Хъч повдигна краката й, подпря ги на една туфичка, свали си якето и я покри. Карсън беше в по-добро състояние. След като свърши с тях, тя погледна осакатената ръка на Маги.

— Как се чувстваш?

— Ще оживея.

— Извинявай — каза Хъч. — Това, дето го казах одеве, не го мислех…

— Зная.

Тя почна да й сменя превръзката, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й и Маги трябваше да довърши започнатото сама. Карсън се довлече и седна до тях.

Хъч се вторачи в тъмното. Пожарите бяха утихнали и нощта беше започнала да се захлажда. Сред дърветата се носеше полусърпът на луната.

— Няма го вече — каза тя.

Карсън я прегърна през раменете, но не каза нищо.

— Не искам… — Тя спря, отдръпна се и изчака гласът й да се успокои. — Не искам да го оставя там сред гората.

— Ще го приберем — увери я Карсън.

Джанет не изглеждаше добре. Трябваше да я държат на топло. Маги също даде якето си. Хъч събра няколко съчки и стъкми огън. Вятърът беше започнал да се усилва и температурата падаше. Карсън изглеждаше блед и Хъч се изплаши, че и той може да изпадне в шок.

— Ще стане доста студено — каза тя. — Не е хубаво да прекараме нощта тук.

Карсън се взираше с уморен поглед в огъня.

— Че какъв избор имаме?

— Можем да вземем совалката.

— И как ще го направим? Аз не мога да стигна дотам. Нито пък Джанет.

— Нямам предвид всички, а себе си.

— И какво ще направиш като стигнеш дотам?

— Ще я докарам тук.

Върховете на дърветата се бяха преплели и закриваха гледката към небето.

— И какво ще направиш? Не можеш да минеш през клоните.

— Разбира се, че мога. Ако махнем едно-две дървета.

Погледът на Карсън срещна нейния.

— Само с това разполагаме — добави тя.

— Да изчакаме да съмне.

— Нямаме толкова време. Джанет никак не е добре.

Той погледна Маги й попита:

— Ти какво мислиш?

Очите на Маги бяха разширени от изтощение и ужас, но тя отвърна спокойно:

— Мисля, че това й е призванието.

„Не е забравила какво й казах.“ Хъч се почувства адски изморена.

Разбира се, най-добре беше да тръгне веднага. Преди това обаче имаше да свърши доста неща.

Искаше да намери най-подходящото дърво, което трябваше да свалят. Мислеше, че може да минат и само с едно, и го откри доста по-нататък по стената, отвъд разрушената стълба. Беше достатъчно близо, че да го стигнат с пулсатор; освен това тя прецени, че като го свалят, образуваната пролука ще е достатъчно голяма, за да мине совалката. Последното щеше да си бъде чисто пробване на късмета, но тя не губеше надежда.

След това избра място, от което щеше да е най-лесно да вдигне хората, и помогна на Джанет и Карсън да стигнат дотам. Дори самата идея за това сякаш повдигна духа им. Щом стигнаха до мястото, накладоха огъня наново. Вече бяха доста над равнината и съвсем близо до върховете на дърветата. Клоните и листата червенееха от светлината на огъня.

Докато Хъч се приготвяше да тръгне, Маги отиде до ръба на стената, огледа въпросното дърво и погледна надолу. Беше на височината на пететажна сграда.

— Знаеш ли какво трябва да се направи? — попита я Хъч.

— Да. Ще те чакаме да дойдеш със совалката.

Бяха им останали само два функциониращи пулсатора. Но този на Маги беше почервенял. Последният беше на Хъч и тя й го подаде.

Маги поклати глава.

— Вземи го ти. Може да ти потрябва.

— На теб ти трябва, за да свалиш дървото. Така или иначе няма да го изхабя в стрелба по онези малки копелета. Трябва да тръгвам. — Погледите им се срещнаха. — Когато се измъкнем — каза Хъч, — ми се ще да те поканя на вечеря.

Маги се усмихна. Неподправена усмивка, почти на ръба на сълзите.

— Благодаря — каза тя. — Много ще ми е приятно.

— Внимавай — предупреди я Карсън.

Хъч завърза фенерчето за китката си и тръгна обратно по стената.

Миризмата на морето беше силна, дърветата долу бяха изпълнени със звуците на насекоми. Последните викове на Джордж продължаваха да отекват в главата й и тя се страхуваше ужасно.

Ако си позволеше, мозъкът й щеше да изрисува ужасни картини за последните му минути. Но тя се помъчи да се съсредоточи само върху това, което трябваше да направи, и се постара да се отърси от страховете и болката си от загубата.

Вървеше по стената и гледаше как земята се приближава все повече. Храсталаците блокираха гледката към поляната.

После ги чу. Точно пред себе си.

Храстите се поклащаха от вятъра. Тя освети повърхността на стената. Всичко изглеждаше чисто. Не, ето ги!

Вторачи се в тях.

Избутваха листа и почва към основата на стената. По гърба й пробяга хладна тръпка.

Взе един камък и го хвърли по тях. Не улучи, но работата моментално спря и стотици очни стълбчета се извърнаха към нея. Няколко рака се отделиха и се скриха в храстите. Останалите просто се отдръпнаха в сенките.

— Маги — обади се Хъч по комуникатора.

— Да?

— Те са тук, в края на стената. Строят си рампа.

Чу как Маги си поема дълбоко дъх. После и как предава съобщението на Карсън.

— Дали да не слезем по стълбата? — попита Маги.

— Не — отвърна Хъч. Нямаше да успеят. — Имате още време. Просто бъдете готови за тръгване и ме чакайте.

— Добре. Хъч?

— Да?

— С нетърпение чакам вечерята.

— Аз също.

Тя мина встрани от раците и скочи от стената. Пътеката, която бяха проправили, й се падаше отдясно, но тя реши да не тръгва веднага по нея. Избра паралелен курс и реши да се прехвърли на пътеката, когато излезе на по-безопасно място. Беше твърдо решена да покаже на тия копелета какво означава пълен набор бойни умения.

Не чуваше никакви звуци от преследване.

— Около мен е чисто, Маги — каза тя по комуникатора. — Вече съм на път.

Не тичаше, но бързаше и се гмурваше в места без изход и растителност, които иначе можеше и да избегне.

Постепенно направи завой към възвишението, като се опитваше да намери пътеката.

Но не можа. Стигна до върха на хълма, без да знае къде се намира. Мамка му!

Беше я пропуснала.

„Не се паникьосвай. Обади се на стената.“

— Маги?

— Чувам те. Как върви?

— Горе-долу. Ще стигна.

— Пази се.

— Добре. Как върви при теб с дървото?

— Бавно. Малко е далечно за пулсатора.

— Гледай да го свалиш. Ще се обадя пак.

След пет минути се натъкна на обгорял храст. Добре. Това беше пътят, по който бяха дошли. Но пътеката почти отсъстваше и надеждите й, че ще може да спринтира до совалката, просто се изпариха. Тя си даде сметка колко малко внимание беше обърнала на пътя им. А и не бяха оставили знаци по местата, през които бяха минали. На никой не му беше хрумнало, че може да имат проблеми с връщането; в края на краищата, в най-лошия случай просто трябваше да се свържат с Джейк.

Направи няколко погрешни завоя. При всеки се връщаше по стъпките си. По едно време излезе от гората и се озова пред окъпаната в лунна светлина река. Сринатият мост, който бяха видели от въздуха, лежеше в плитчините като спящ динозавър.

Дървото не падна.

Маги проряза цялото стъбло, но дървото само се наклони на една страна, безнадеждно оплетено в мрежата от клони. Върху нея се сипеха листа и трески.

— И сега какво? — попита тя Карсън. Беше изхабила напълно пулсатора си. Оставаше само оръжието на Хъч. Тя го извади от колана си.

Карсън огледа дърветата.

— Ей там — посочи той. — Срежи онова. — Беше със същия диаметър, на четири-пет метра от първото. Съвсем в края на обхвата на пулсатора. — Срежи го и може да паднат и двете.

Тя го изгледа с нещастен поглед.

— Само това ни остава, Маги.

Тя пропълзя до ръба на стената и се протегна напред. Трябваше да стреля колкото се може по-отблизо. Дръпна спусъка.

 

 

Хъч нямаше представа къде се намира. Нямаше звезди, по които да се ориентира. Никакви следи. Нищо. Не виждаше никакви знаци от предишното им минаване, нито едно дърво или хълм, които да й напомнят нещо.

Беше се ориентирала по комуникатора на Маги, който издаваше постоянен сигнал. Това й казваше къде се намира по отношение на стената, а също й даваше възможност да прецени къде горе-долу трябва да е совалката. Беше някъде в този район. Но къде точно? Притесни се, че вече я е подминала.

 

 

— Пазѝ се!

Стъблото се наклони към тях. Това не трябваше да стане: Маги беше изчислила прореза така, че дървото да падне на другата страна. Но вместо това то започна да пада бавно към тях сред какофония от цепещи се трески. Тя запълзя назад от ръба. Дънерът се блъсна в стената и тя се разтресе. Върху Маги падна огромна плетеница от листа, повлече я.

Пращяха клони. Дънерът се срина и Маги с ужас осъзна, че е тръгнала надолу заедно с него.

Влачеше се, без да може да спре, към ръба на стената. Опита се да се освободи. Да намери нещо, за което да се хване. Но сякаш всичко се изхлузваше към ръба.

Светът се изпълни с широки плоски листа и ужасен звук. Тя чу как Карсън крещи името й. И в този момент й хрумна, че никога нямаше да разбере загадката на Оз. Никога. Нито пък защо жителите на Куракуа са идентифицирали Строителите със смъртта.

Всъщност защо й беше да го знае?

Плетеницата за момент спря падането си и тя можа да погледне за последен път сребристата луна.

„Съжалявам, Хъч.“

 

 

— Хъч. — Гласът му трепереше.

— Казвай, Франк.

— Маги е мъртва.

Думите му увиснаха в нощния въздух. Очите й се притвориха.

— Хъч? Чу ли ме?

— Да — каза тя. — Как? Какво се случи? — Изглеждаше й невъзможно. Та с Маги всичко беше наред. Беше твърде умна…

Карсън й разказа. Гласът му беше натежал от мъка.

— Намерих пулсатора й — добави той. — Изпуснала го е.

— Сигурен ли си, че не е оцеляла?

— Хъч, тя се прекатури през стената! — Пауза. — Ти стигна ли до совалката?

— Не, Франк. Бог да ми е на помощ, но нямам представа къде се намирам.

— Добре. — Каза го нежно, като баща. — Все пак опитай. Вече поне си имаме дупка. Ще можеш да влезеш, когато дойдеш.

Тя се вгледа в тъмното право пред себе си и каза тихо:

— Ще дойда.

 

 

Джанет не се беше свестила по време на нещастието. Карсън я погледна. Изглеждаше по същия начин, но пулсът й беше стабилен. Той седна до нея, покосен от мъка. Клепачите й затрептяха и тя докосна китката му. Той се усмихна.

— Няма страшно — отговори той на незададения й въпрос.

— Мога ли да помогна? — Той се наведе над нея, за да я чуе.

— Не сега. По-късно може би. — Тя отново се унесе, а Карсън зарови глава в ръцете си.

 

 

Тръскот тъкмо слушаше как няколко от пасажерите й разказват за професионалните задачи, които ще получат, когато се приберат вкъщи, когато дойде Харви и навъсено попита дали може да говори с нея.

— Нямаме връзка с хората от совалката — каза той, щом останаха насаме.

— Откога?

— Последното включване трябваше да е преди четирийсет минути.

Тя се замисли.

— Малко е раничко да се притесняваме. Ти как мислиш? Повреда в оборудването?

— Малко вероятно. Те би трябвало да са я открили. А и освен това совалката разполага с няколко начина за свързване. Морис се притеснява.

— Какво беше положението при последното свързване?

— Все още бяха на повърхността. Карсън и екипът на Академията отишли да разглеждат някакви руини. Оставили Джейк при совалката.

— Кога трябваше да се върнат?

— Преди залез-слънце. Там вече е тъмно от един час.

Тя се подпря на преградата.

— Какво можем да направим?

Той я погледна.

— Надявах се, че ти ще успееш да измислиш нещо.

 

 

Хъч гледаше останките от моста. Оттук поне имаше представа накъде да тръгне. Но щом влезеше в гората, нямаше да има никакви ориентири. Нито начин да проверява накъде се движи. Ще рече — можеше да мине на десет метра от совалката и пак да не я види.

На запад. Трябваше да върви на запад.

Тя пое дъх и тръгна.

Допреди малко нищо не й беше познато. Сега й се струваше, че е била навсякъде. Отчая се. Раците, от които толкова се беше страхувала на тръгване насам, вече бяха забравени. Къде беше совалката?

Гласът на Карсън наруши тишината.

— Някакъв напредък, Хъч?

— Не — отвърна тя. — Някъде около совалката съм.

— Нямаме много време. Вече ги чувам как идват.

Тя не знаеше какво да каже.

— Ще сваля Джанет по стълбата.

По стълбата? Раците щяха да ги настигнат А и стълбата може би нямаше да издържи тежестта им.

— Недей, Франк — каза тя.

— Ами какво друго? Имаме най-много десет минути. В най-добрия случай.

Гората я заобикаляше отвсякъде. Дънери, храсти и коренища, трева, скали и тръстики.

— Франк?

— Да?

— Кажи нещо. Високо.

— Какво искаш да кажеш?

— Говори.

— Ало?

— По-високо.

— Ало!

— Крещи, по дяволите.

— Ало!

— Може и да свърши работа. — Джейк не би могъл да пострада, освен ако нещо не беше влязло в совалката или ако не е излязъл. И в двата случая поне един от люковете трябваше да е отворен. Най-вероятно този на пилотската кабина. — Франк, включи на канала на совалката и вдигай колкото можеш повече шум.

Тя прекъсна връзката и се заслуша.

Нищо.

Но совалката беше някъде тук. Трябваше да е тук.

 

 

Франк Карсън си даваше сметка, че щом напуснат стената, с тях е свършено. Дори ако успееше да свали Джанет по стълбата, пак нямаше да имат шанс — Хъч нямаше да успее да стигне до тях със совалката.

Така че започна да крещи по комуникатора. Крещеше името й, после: „СОВАЛКА, ЕДНО, ДВЕ, ТРИ“. После: „ПО ДЯВОЛИТЕ, КЪДЕ СИ?“

В пулсатора все още имаше малко живот, така че можеше да започне битката. Чуваше шума от черупчестите щипки по скалата.

— Какво става? — попита Джанет. Беше се свестила, но не помръдваше.

Карсън се опита да обясни с възможно най-малко думи.

— Няма ли изход? — попита тя.

— Не.

— Къде е Маги?

Нямаше как да смекчи новината.

— Мъртва е — отвърна той и й описа как е станало.

Тя само въздъхна и попита:

— Имаме ли още един пулсатор?

— Не.

Джанет се помъчи да се изправи, но от превръзката на глезена й бликна кръв. Тя хвана един клон и го стисна с всичка сила.

Карсън отново подхвана разговора със совалката:

— Хъч, побързай, по дяволите!

Джанет изпълзя до стената и погледна падналото дърво.

— Ако стигнат дотук преди нея — каза тя, — ще последвам Маги.

 

 

Хъч тъкмо пресичаше един поток, когато чу шепот. Много далечен, носен сякаш от вятъра.

Беше ругатня.

Тя се втурна в луд бяг.

 

 

Карсън беше напълно наясно с елементарната жестокост на раците, тръгнали на лов за вечерята си. Обаче имаше и нещо друго — те прилагаха прекалено много усилия, за да се доберат до него. Той се изненадваше на целенасочеността им. Сякаш възприемаха човешките същества като някаква заплаха. Беше ли възможно да имат някакви смътни спомени за предишните обитатели и да са направили някаква връзка с тях?

Каквото и да беше обяснението, той се зарадва, когато откри, че те се разколебават, когато им се покаже. Имаше и още нещо хубаво: не можеха да се катерят добре. Гледаше ги как пълзят по очукания бетон и търсят цепнатини и пукнатини, за да се закрепят. Един дори падна от стената.

Карсън застана на ръба. Някои части от перилата бяха оцелели. Той чу шум от криле и на парапета кацна огромна тъмнозелена птица и наведе глава на една страна като земните птици. Беше колкото орел. Птицата се наведе, изкряка и изведнъж се спусна към раците и сграбчи един, така че щипките му да не я наранят. Ракът изпищя, а птицата пак изкряка и изчезна в нощта.

— Къде ли са роднините ти? — обади се Джанет.

Зачакаха. Накрая раците дойдоха.

Карсън ги чакаше, забравил за болката. Животинките пъплеха към него — тъмна орда, която той не можеше и да се надява, че ще успее да спре. И въпреки това те намалиха темпото, сякаш знаеха какво предстои. Когато челната редица стигна на един метър от него, той вдигна оръжието. Те спряха.

Гледаше ги.

Моментът нямаше да продължи вечно. И накрая, като по сигнал, скалпелите се вдигнаха и съществата се втурнаха напред.

Предупредителната лампичка на пулсатора премигна. Той натисна спусъка и прекара лъча по редиците им с пълното съзнание, че не може да губи време в убиването им поединично. Надяваше се, че това ще е достатъчно да ги накара да се оттеглят. Те пищяха, почерняваха и се блъскаха едно в друго, после отстъпиха.

Но и оръжието издъхна.

— Ей — чу се гласът на Хъч.

— Казвай.

— Викайте. Вече ви чувам. Совалката е съвсем наблизо.

— Вече е малко късничко, Хъч — изръмжа Карсън.

— Говори ми — викна тя. — Не спирай. Псувай, ако щеш!

Фенерчето на Хъч освети совалката, накара я да заблести така, че да я види целият свят. Хладният метал на корпуса проблесна и Хъч с отчаяна радост си помисли, че машината е източник на мощ, която никога не е оценявала напълно. Люкът на пилотската кабина беше отворен и псувните на Карсън се лееха на дивашки изблици.

— Добре, Франк — каза тя. — Намерих я.

— Браво. Размърдай си задника.

Хрумна й, че ако Джейк е бил нападнат в кабината, там може би все още има някой. Нямаше време обаче да се отвлича. Хукна през поляната, скочи на стълбичката и с облекчение видя, че поне кабината е празна.

— Тръгвам — каза тя по комуникатора. — Продължавайте да ми давате сигнал и светнете нагоре.

— Няма начин — отвърна Карсън. — Раците ни избутват към ръба. На какво разстояние си?

— Ще бъда над вас след две минути. — Тя се ориентира по сигнала на Карсън и издигна совалката. Една предупредителна лампичка премигна: колесникът не беше вдигнат. Да си стои така! Хъч се понесе над море от окъпан в сребристи оттенъци листак. Търсеше дупката.

Дупката на Маги.

Пресегна се назад към шкафа за екипировката, взе един пулсатор и го сложи в скута си.

 

 

Карсън и Джанет се защитаваха с колове. Карсън удряше и размазваше съществата, докато колът му не се счупи. Джанет просто ги избутваше с десетки през ръба на стената. Положението обаче изглеждаше безнадеждно.

И изведнъж ги окъпа светлината на совалката.

— Виждам ви — каза Хъч. — Можете ли да се качите?

Едно от съществата прониза здравия глезен, на Карсън и той изохка.

— Не — отвърна Джанет.

Окъпан в светлина, тъмният корпус на совалката се снижаваше над тях.

— Дръжте се — каза Хъч.

По цялата стена пъплеха раци. „Колко ли си мислят, че сме?“ — И се разсмя — хиляди раци само срещу двама души.

— Хващайте се — каза Хъч. — Внимавайте с колесника. И се дръжте здраво…

Совалката висеше точно над главите им.

Години след това не можех нито да говоря, нито да пиша за тази ужасна нощ. Бяхме очаквали, че това ще е звездният ни миг, венецът на кариерата за всички ни. Бог ми е свидетел, че се чувствах в пълна безопасност, когато тръгнахме. Бяхме добре екипирани и въоръжени. А освен това се намирахме в земя, подслонявала една велика цивилизация.

Така или иначе, не успях да взема необходимите предпазни мерки. Това костваше живота на двама от най-прекрасните хора, които познавах.

Франк Карсън

„Атлантик“, 11 окт. 2219 г.

Думите на Карсън звучат така, сякаш е забравил, че освен това успя да загуби и един пилот. Името му е отбелязано в архивите като Джейк Дикинсън.

Харви Сил

Писмо, публикувано в „Атлантик“, 25 окт. 2219 г.