Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Космоархеолози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Engines of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
NomaD (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Джак Макдевит

Заглавие: Машините на бога

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1997

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1116

История

  1. — Добавяне

25.

На борда на „Катрин Пърт“. Сряда, 13 април; 18:00 ч. средноевропейско време.

 

Намериха тялото на Маги около обед местно време. Освен това откриха части от облеклото и екипировката на Джейк. От Джордж нямаше никаква следа. Раците — разбира се, ако все още бяха в района — гледаха да не се показват пред тежковъоръжения екип, воден от Харви Сил.

Когато се върнаха на „Пърт“, поставиха тялото на Маги в хладилна камера, определиха часа на службата, изпратиха съобщения на „Козмик“ и Академията. Доколкото знаеше Карсън, това беше първият случай, в който някой беше убит от местни форми на живот при полево проучване.

Капитан Морис ръководеше подготовката за службата. Беше потиснат, но и доволен, че дори и да не беше накарал началството да се съгласи с предупрежденията му, все пак се беше оказал прав. Очакваше обаче, че ще му потърсят отговорност. Никога не беше губил хора от екипажа си, нито пък пасажери, а сега трябваше да отговаря за три жертви. И което беше по-лошо, можеше да загуби правомощията си.

— Надявам се, че си давате сметка в какво ни забъркахте — каза той на Тръскот.

Тя си даваше сметка. Беше разрешила слизането на експедицията с убеждението, че професионалистите си знаят работата, и им се беше доверила. Беше правила подобни грешки и преди, но не можеше да се сети за никакъв друг начин, по който да действа. Трябва да имаш доверие в хората, които са на мястото на събитията. Ако от време на време нещата се объркат, ударът пада върху теб.

— Съжалявам, че ти създадох неприятности, Джон — каза тя.

Той не усети иронията й.

— Късно, е за съжаления, Мелани. Въпросът е какво ще правим сега.

Бяха в заседателната зала на капитана. Тръскот беше проследила придвижването на спасителния отряд на контролните уреди, беше гледала как връщат тялото и изобщо не й се приказваше с Морис. Кой ли издигаше хора като него на отговорни постове?

— Казах ти — почна тя уморено, — че ако има проблем, ще се погрижа да бъдеш освободен от отговорност. И ще го направя.

— Знам. — Гласът на Морис трепереше. Не беше в неговия стил да противоречи на хора, които разполагат с властта да го унищожат. — Но имаме три жертви.

— Да, за жалост.

— А аз съм капитанът. Предполагам, че името ми ще се свързва с това нещастие през всички останали години от кариерата ми. Няма да мога да се отърва.

Ужасно е да слушаш възрастен мъж да хленчи!

— По-скоро ми се струва — каза тя, — че неофициалната отговорност, ако такава се появи, ще падне върху доктор Карсън.

Морис много се зарадва да чуе това. Беше обаче твърде хитър, за да покаже задоволството си. Вместо това поседя няколко минути с тъжен поглед, сякаш обмисляше множеството неприятности, които могат да сполетят и най-способните хора.

Тръскот подозираше, че когато тя си тръгне, той ще си поръча кафе и сладки. Емоциите винаги го караха да изгладнява.

 

 

— Ще ти направят една операцийка, когато се върнеш у дома. — Корабната лекарка, жизнерадостна лелка, дразнеше Карсън. Никога не си беше падал по жизнерадостните лелки. — И двамата няма да ставате дванайсет часа, а след това искам да се пазите. Ще ви кажа докога.

Джанет, която беше на съседното легло и разглеждаше анестезирания си крак, попита:

— Докога трябва да стоим тук?

— Няма признаци за инфекция или усложнения, но нямаме много опит с подобни наранявания. Раците са вкарали в кръвта ви протеиново вещество, но не изглежда то да има някакво влияние. Може да предизвика леко гадене, но това ще е всичко.

— Отрова? — възкликна Карсън.

— Вероятно. Но вие не принадлежите към местните биоформи. Така че сте имали късмет. Както и да е, искам да ви държа под око до утре сутринта. Ако дотогава не се появи нищо, ще се върнете в каютите си. — Тя провери записките си. — Имате посещение.

— Кой е? — попита Карсън.

— Аз. — На вратата се появи Харви Сил. — Имам информация за вас.

Лекарката се извини и излезе, а Сил ги попита как се чувстват.

— Доста добре — отвърна Карсън. Истината беше, че не беше мигнал, откакто го бяха качили на борда. — Какво ни носиш?

— Данни от елхасето.

— От какво?

— Лунарната хоризонтална скица. Не помните ли? Нали искахте да знаете кога четирите спътника са били подредени в права линия.

— А, да — възкликна Карсън. В момента това не му изглеждаше важно.

— Е, било е преди доста време. Изчислихме го за около 4743 година преди новата ера по земния календар.

Карсън се позамисли, после каза:

— Това не може да е каквото търсим.

— Защо?

— Много е скоро. Знаем, че са пътували между звездите още през двайсет и първото хилядолетие преди новата ера. Космическата станция е примитивна, така че трябва да е отпреди това. Имаме ли някакво събитие, което се е случило преди повече от двайсет и три хиляди години?

Сил направи справка със записките си.

— Орбитата на единия от спътниците е под тъп ъгъл спрямо останалите. Което означава, че едва ли някога се подреждат в идеална права линия. Преди 4743 година трябва да се върнем с повече от сто хиляди години назад.

— Не може да е вярно!

— Не знам — сви рамене Сил.

— Кажете ми, ако искате да направим нещо друго за вас. — Усмихна се на Джанет и излезе.

— Струваше си поне да опитаме — каза Карсън. — Но чак сто хиляди години…

— А може би изчисленията са погрешни?

— Може би. — Той притвори очи. В стаята едва сега беше започнала да влиза слънчева светлина. Беше топло и го караше на сън. Нещо, свързано със станцията, беше занимавало мислите му, когато започна цялата история с раците. Трябваше да помисли за това, да се поразрови в ума си и да го открие.

— Джанет — каза той, — я си помисли за развалините.

— Какво по-точно?

— Всъщност ние не видяхме кой знае колко от града на пристанището. Приличаше ли ти обаче на типа град, който биха построили хора от много напреднала цивилизация, които пътуват между галактиките?

— Имаш предвид стоманата и бетона ли?

— Да. А също и доказателствата за усилен морски транспорт, които видяхме. Тогава си помислих, че сринатият мост прилича на нещата, които бихме построили ние.

— Но ние пътуваме между галактиките.

— Едва започваме. А те са го правили хиляди години. Има ли логика да са продължили да използват тухлени стени?

— Може би — отвърна тя. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не знам. — Въздухът беше натежал. Трудно му беше да си размърда мозъка. — Възможно ли е междузвездната цивилизация да е била преди това? Преди градовете и космическата станция?

— Може — каза Джанет. — Ние тръгваме от предположението, че става въпрос за линеен прогрес. Но е възможно да са попаднали в тъмна ера. Или просто да са се сгромолясали. — Тя удари с юмрук по възглавницата си. — Точно това е, Франк. Много интересно какво ще покажат разкопките.

— Да — съгласи се Карсън. — Но ще трябва да ги направи някой друг. Аз със сигурност не слизам пак там. За нищо на света.

 

 

Краката му бяха под упойка и той усещаше в тях само приятна топлина.

Докато Джанет спеше, Карсън потъна в мисли. Сънят, който трябваше да дойде след транквилантите, така и не идваше. Карсън се унасяше, но умът му беше буден. Сякаш наблюдаваше от разстояние.

Отново и отново преценяваше решенията, които беше взел. Не беше се отнесъл сериозно към възможността за нападение. Не беше взел и предпазни мерки срещу друга опасност, освен тази, идеща от един-единствен хищник. Не беше успял да осигури необходимата безопасност.

Притъмня и той включи екрана. Луните се появяваха една по една. Бяха хладни, бели и живи. Може би всичко в тази система беше живо: слънцето, планетите, всичко в слънчевата орбита. Дори и материците. Луните се подредиха, строиха се като военна част, като раци…

Елхасе!

Той се събуди. Беше потънал в пот.

Джанет спеше спокойно.

Елхасе!

Беше се случило през 4743 година преди новата ера. А ерата на монументите беше свършила, доколкото знаеха, двайсет и една хиляди години преди новата ера.

Той взе един бележник и започна да пише. Да предположим, че хората, обитавали пристанищния град, са построили космическата станция. Да предположим също така, че активното функциониране на станцията е приключило скоро след това, защото е била примитивна и поради тази причина бързо е станала непригодна. Но понеже не е имало други, по-напреднали станции, градът и цивилизацията на планетата са престанали да съществуват. Дали въобще са успели да надживеят спътника?

Времевата разлика между последното елхасе и (предполагаемия) край на Ерата на монументите беше приблизително шестнайсет хиляди години.

ПРЕКЪСВАНИЯ
Бета Пас III Куракуа Нок
21 000 г. пр.н.е. 9000 г. пр.н.е. 16 000 г. пр.н.е.
4000 г. пр.н.е. 1000 г. пр.н.е. 400 г. от н.е.

Разлики от осем хиляди години и от кратни на осем.

Той се взираше в цифрите дълго време.

И си помисли за космическата станция. Защо обитателите й се бяха вързали за креслата си и бяха отворили люковете?

Спомни си старата история от двайсети век за космонавта, който заседнал в орбита, когато се разпаднал Съветският съюз. Той обикалял Земята и един ден държавата, която го била извела в орбита, просто престанала да съществува. Може би и тези същества бяха заседнали по същия начин. Нещо се е случило на планетата им. Нещо, което е пресякло всякакви надежди за връщане. И от мъка и отчаяние те просто са се предали.

Може би прекъсванията не са били постепенни събития. Може би са били внезапни катастрофи, връхлитали някоя нощ. Добре де, ама това звучеше налудничаво. Но накъде водеше? С какви други доказателства разполагаше той? Как можеше това да се отнесе към Оз?

Оз винаги се оказваше окончателната енигма. „Като разбереш Оз — мислеше си той, — ще разбереш цялата загадка.“

Затворен кръг.

Каквото и да бе ставало, то се бе случвало на всеки осем хиляди години. Имало ли е някакво събитие на Бета Пас III през тринайсетхилядната година преди новата ера? И на Нок през осемхилядната година преди новата ера? Хенри например не би одобрил подобен логически скок. Но пък изглеждаше вероятно.

Що за механизъм можеше да произведе подобен ефект?

След известно време той пак поспа малко, но не много добре. Когато се събуди, откри, че дневната светлина се е появила отново. Хъч и Джанет си говореха нещо и му се стори, че темата е бил той самият, защото почти веднага млъкнаха.

— Как си? — попита го Хъч със съчувствие.

— Добре.

Джанет извади левия си крак изпод завивката и го раздвижи.

— Упойката започна да отминава — каза тя.

Карсън се чувстваше по-добре, но му беше приятно да лежи неподвижно.

— Хъч тъкмо казваше, че тази вечер ще има служба — обясни Джанет.

Той кимна и усети нов прилив на тъга. Знаеше, че Хъч се бе връщала на повърхността, и я попита за обиколката. Тя разказа накратко, без да описва никакви подробности. Маги беше умряла по време на падането. Никакъв хищник не я беше закачил след това. Слава Богу поне за това.

— Трябва да е станало доста бързо — добави Хъч. — Сил е побеснял. Обвинява ни за смъртта на Джейк. Не го казва директно, но то се подразбира. — Тя изведнъж спря и той си даде сметка, че съжалява за думите си.

Той смени темата.

— Ето ви нещо, от което можете да се заинтересувате. — Затърси из леглото си, намери записките си и ги подаде.

Хъч вдигна вежди, след това подаде листчето на Джанет да погледне и тя.

— Осем хиляди години? Не е ли малко дългичко? Но пък съвпадението…

Карсън беше съгласен.

— Не мога дори да се сетя за някакво обяснение. Възможно ли е в мозъка на интелигентните същества да има нещо, което се поврежда на всеки осем хиляди години? Като теорията на Тойнби за циклите на цивилизациите. Има ли въобще някаква логика в това?

— Струва ми се, че не — отвърна Джанет.

Хъч продължаваше да гледа записките.

— И на трите места — каза тя — има странни артефакти. Те очевидно са свързани и дават цялостен образ на картината. Нещо се случва. И ние почти сме го хванали за опашката.

— Опашката — каза Джанет. — Космическият хоргон, който се появява периодично и помита всичко по пътя си. — Тя се беше подпряла на три възглавници и барабанеше с пръсти по масичката-поднос, сложена до леглото й. — Хъч, мога ли да те помоля да направиш една диаграма?

— Разбира се. — Хъч взе дистанционното и отвори стената, при което се показа един екран. — Какво искаме?

— Да разгледаме сравнителното разположение на Бета Пас, Куракуа и Нок.

Хъч ги извика на екран. Бета Пас се носеше право на ръба на Бездната. Куракуа лежеше по-навътре, на петдесет и пет светлинни години разстояние по посока на Земята. Нок беше доста по-ниско по Ръката, на разстояние от сто и петнайсет светлинни години.

— Добре — каза Джанет. — Нека да съберем датите на прекъсванията.

Карсън разбра какво се опитва да намери Джанет: връзка между датите и разстоянията. Той обаче не можеше да види такава. Ако предположенията им бяха верни, най-ранното събитие на Бета Пас III, за което имаха информация, се беше случило около двайсет и една хиляди години преди новата ера. Но в нещата, които се бяха случили след това, нямаше никаква привидна последователност. Второ събитие на Нок пет хиляди години по-късно. И трето на Куракуа седем хиляди години след това. Пълен хаос.

Без да иска, Хъч забеляза положението на Земята. Тя беше далеч от цялата картина. Всички я погледнаха и на Карсън му се стори, че нещо им убягва.

Джанет вече си беше тръгнала, от медицинското отделение, когато с малко помощ Карсън се облече и се приготви да се върне в жилищните помещения. Дадоха му една електрическа инвалидна количка и той тъкмо я пробваше (и мърмореше), когато един помощник го информира, че капитанът иска да го види.

Служителят го поведе към малко помещение за прегледи. Беше обзаведено с два стола, мивка и шкаф за провизии.

— Капитанът ще дойде всеки момент. Изчакайте — каза служителят и се оттегли.

Карсън се ядоса. Символичният жест на Морис да го кара да чака, да демонстрира, че времето на Карсън е по-малко ценно от това на капитана, направо го вбеси. Той се чудеше дали има основание да толерира подобно отношение и тъкмо щеше да си тръгне, когато капитанът влезе, каза му надменно да се чувства „като у дома си“ и си издърпа единия стол с жеста на човек, който има много по-важни работи.

— Е, Карсън — започна той, — мисля, че този път добре ще ни нашарят задниците.

— Мисля, че да, капитане. — Кръвното на Карсън започна да се вдига.

Погледът на Морис бе някак мазен.

— Много съжалявам за загубата на колегите ти.

— Благодаря. Аз също съжалявам за Джейк.

Капитанът кимна.

— Ще ни липсва. — Той погледна право пред себе си, но към нищо определено. Карсън доби усещането, че се опитва да постигне изражение на тъжно съзерцание. — Знаеш, че аз бях против още от самото начало. Ако ме бяхте послушали, това нямаше да се случи.

Карсън не каза нищо.

— Кажи ми, научихте ли нещо важно там долу?

Карсън се изненада.

— Да — отвърна той, — мисля, че научихме.

— Да благодарим на Бога за това, докторе. С три дадени жертви можем поне да сме благодарни, че експедицията е имала някакъв смисъл. — Той наблегна едва забележимо при произнасянето на титлата на Карсън, като че ли тя беше нещо, което трябва да се подчертава.

— Имаше смисъл. — Карсън се почувства стар. — Но това, разбира се, не означава, че си струваше цената, която заплатихме.

— Разбирам — въздъхна Морис. — Ще ми се да ти кажа ясно, че загубата на един човек от екипажа и двама пасажери не е малка работа. Доста хартия ще се изпише, много обяснения ще се дадат. И въпреки че командването на този кораб в никакъв случай не е виновно за случилото се, този инцидент ще ми се отрази много зле.

— Съжалявам, че ви създадохме проблеми.

— Без съмнение. За нещастие понякога благоразумието идва твърде късно. Е, вече няма значение. Днес в седем вечерта ще има служба.

— Казаха ми. — Карсън се размърда. Беше му неприятно да се чувства безпомощен пред този човек. — Нещо друго има ли?

— Не. — Погледът на Морис отново го фиксира. Този път не беше колеблив. — Съжалявам за вас, докторе.

 

 

Нямаше никакво съмнение, че екипажът на „Пърт“ много беше обичал Джейк Дикинсън.

По стените бяха окачени големи снимки на Джейк, Джордж и Маги. Джейк беше седнал в пилотското си кресло; Джордж беше сниман на фона на каменист бряг, замислен и гологлав; а Маги — беше снимана само главата — гледаше напрегнато в обектива и тъмната й коса падаше върху едното рамо.

За церемонията се бяха събрали около деветдесет души. Екипажът носеше униформи с черни превръзки на ръкава; пасажерите бяха облекли кой каквото сметне за подходящо.

Церемонията беше кратка. Приятелите и колегите на Джейк описаха добрите стари времена, които бяха споделили с него, любезността му, услугите, които беше правил, но за които не беше получил благодарност. Някои си спомниха и кратки моменти, прекарани с Маги и Джордж.

Карсън беше доволен, че никой, изглежда, не обвиняваше него.

След това говори капитанът. Той отбеляза, че това е първият път, когато „Катрин Пърт“ губи човек. Джейк щял да му липсва, и макар да не бил успял да опознае добре загиналите членове на Академията, той бил сигурен, че са били добри хора и специалисти, и съжалявал за загубата им. Тук той направи пауза и погледът му обходи стените, като се спираше на всяка снимка.

— Можем само да облекчим болката — каза той тържествено, — като знаем, че те загинаха за напредъка на човешкото знание. — Беше притворил очи. — Разбираха рисковете, но не се поколебаха. — На Карсън всичко това му звучеше така, сякаш капитанът вече подготвяше защитата си пред комисията, която със сигурност щеше да направи разследване по случая. — Не можем да намерим достатъчно хвалебствени думи за Джейк, Маги и Джордж. — Той погледна Карсън и помоли Всевишния да бди над присъстващите. Карсън си помисли, че приятелите му заслужават много по-добро изпращане от това лицемерно, подмазващо се бръщолевене.

Когато най-накрая свърши, Карсън мина напред с количката си, извади предварително подготвените си записки и ги погледна. Изглеждаха сухи и надути. Прекалено приличаха на глупостите на капитана. Мелани Тръскот му се усмихна, за да го окуражи.

Той прибра бележника в джоба си.

— Не познавах Джейк нито толкова дълго, нито толкова отблизо, колкото вие. Но той загина с моите хора, като се опитваше да ни помогне. — Той погледна Хъч. — За загубата на някого никога не може да има основателна причина. Но те знаеха, а е важно, че и вие знаете, че те не загинаха по време на някаква обикновена маловажна туристическа обиколка. Това, което открихме, е много важно. Джейк, Джордж и Маги завинаги ще останат част от него. Както и всички ние. — Той направи пауза и огледа насъбралите си. — Съжалявам. Платихме с кръвта, си. Ще ми се да не беше така.

 

 

Тълпата не се разпръсна. Свързани от общата загуба, хората тръгнаха заедно към предния салон, където светлината беше по-ярка от обикновено, а освен това горяха и три бели свещи. Хората се разпръснаха на малки групички.

Хъч преживяваше нечия смърт на космически кораб за първи път. Винаги си беше давала сметка, че корабите, които пътуват между галактиките с крехкия си товар от оборудване и хора, създават наситени, макар и временни, връзки. Хората се чувстваха по-близки в съюза си срещу враждебната вселена. Антагонизмът, който можеше да доведе до неприятни развръзки на широката плоскост на планетната повърхност, сякаш се стопяваше в залите за наблюдение и по палубите на совалките. А другото важно нещо беше, че нещастията се преживяваха много по-тежко. Сред звездите нямаше зяпачи.

Повечето от масите бяха заети. Хъч обикаляше между тях, разменяше си разни истории с останалите, а понякога просто слушаше. Тази нощ сърцето й кървеше. От време на време ставаше по средата на някой разговор и се оттегляше на място, където можеше да бъде сама. Никой не се обиждаше.

Влезе Тръскот и си наля чаша вино.

— „Ашли Тий“ са тук — каза тя на Карсън. — Могат да отведат екипа ти, когато пожелаете. Но ти можеш да останеш с нас, ако искаш. Ние имаме по-добро медицинско оборудване.

— Благодаря — каза Карсън. — Съжалявам за всичките неприятности.

— Ще ги преживея. — Тя успя да се усмихне. — Франк, Джон говори ли с теб?

— Не кой знае какво. Зная, че е притеснен.

— Той няма лоши намерения. Но е напрегнат. Загубил е хора и се страхува за репутацията си. Не му е лесно.

— Знам. Но като се има предвид какво са загубили другите, ми е малко трудно да му съчувствам. — Самата Тръскот щеше да си има много повече неприятности. — Ти какво ще правиш сега? — попита той.

— Не знам. Може би ще напиша книга. Формира се комисия, която трябва да разбере дали можем да пригодим техниките за тераформиране, за да подобрим условията на Земята. Мисля, че ще ми е интересно да се присъединя към тях.

Карсън направи гримаса.

— Можете ли да постигнете нещо, без да предизвиквате огромни вълни и земетресения?

Усмивката й озари масата.

— Да, можем. Всъщност ние можем доста неща. Проблемът е, че в повечето случаи хората, които могат да действат, не искат промяна. Властта не толкова покварява, колкото отхранва консерватизъм. Пази статуквото. — Тя сви рамене. — Според Кейсуей единственото разрешение е да се транспортира една малка, високо образована и добре обучена група на планета като Куракуа и да се започне отначало. Склонна съм да се съглася с него, че родната планета е загубена кауза. Но не мисля, че природата на човека ще се промени само като изпратим навън група с овчи кожи.

— Не вярваш, че експериментът на Куракуа ще проработи?

— Не. — Тя отпи от питието си. — По природа не съм песимист. Поне не мисля, че съм. Но мисля, че природата на звяра е вродено егоистична. Куракуа трябва да бъде новата Земя. И аз подозирам, че ще бъде. Но образованието си казва думата само на нивото на повърхността, в най-добрия случай. Обучавай някой мръсник, колкото си искаш — накрая пак ще си имаш мръсник.

Карсън се наведе напред.

— Мислиш, че сме толкова лоши?

— Хомо мръсникус — каза тя. — Просто прочети историята. — Тя погледна часовника си. — Слушай, трябва да тръгвам. Когато пишат за всичко това, погрижи се да не направят грешка в името ми. Между другото, имам няколко съобщения за теб. — Тя извади три плика от джоба си и му ги подаде. След това се обърна и тръгна към изхода.

Пликовете бяха за стандартни съобщения от комуникационния център на „Пърт“. Две от тях бяха от Ед Хорнър. В първото пишеше: СЪЖАЛЯВАМ ЗА ЗЛОПОЛУКАТА. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ВСИЧКО Е НАРЕД. НАЙ-ВАЖНА Е БЕЗОПАСНОСТТА НА ЕКИПАЖА. ПРЕДПРИЕМИ КАКВОТО Е НУЖНО ДА ПРЕДПАЗИШ ХОРАТА СИ.

Второто беше от два дни по-късно. Даваше правомощия на Карсън да разполага с „Ашли Тий“ както намери за добре. В рамките на разумното.

Хъч се приближи и той й показа съобщенията и попита:

— Какво мислиш?

— За това, което ще правим сега ли?

— Да.

— Да се ограничим с въздушни проучвания. И после да се приберем у дома.

Карсън беше на същото мнение.

— Кажи ми какво знаеш за „Ашли Тий“.

Тя приседна.

— Екипаж от двама души. Специалисти са по широкообхватни проучвания. Търсят подобни на Земята планети и правят общи изследвания в това отношение. Не са обучени за работа на повърхността.

— Имат ли совалка?

— Да — отвърна тя. — Но за какво ти е совалка, ако ще сме на орбита?

— Хъч, долу има цели градове. Ще се наложи да прелетим няколко пъти. Да открием каквото можем.

— Добре. „Ашли Тий“ е рейнджърски кораб. Той е малък, и совалката му е малка. Тя, между другото, не е много добра за атмосферни полети.

— Не е добра за атмосферни полети? Но може ли все пак да лети в атмосферата? И можеш ли да го направиш?

— Мога. Малко ще сме тромави. И бавни. Но иначе мога.

Хъч никога не беше изглеждала по-добре. Светлината от свещите трептеше в очите й и се отразяваше в черните й обици от оникс. Той усети у нея дълбочина, измерение, което преди не беше забелязвал. Спомни си първата среща с нея сред монолитите на Оз — тогава му се бе сторила доста лекомислена.

Джанет се присъедини към тях. Беше пийнала малко повечко и беше доста паднала духом. Потрепващата периферия на планетата се носеше по екраните за наблюдение. Намираха се над нощната част, но океаните и облачната покривка просветваха.

Хъч се опитваше да види какво има в третия плик.

— Какво пише в другия?

— От Нок е. — И той го разкъса.

ФРАНК. ИДВАМ. ДРЪЖ СЕ. ДЕЙВИД ЕМЪРИ.

— Е — усмихна се Джанет, — сега получаваме доста помощ. Малко е късничко все пак. Но трябва да им се отдаде заслуженото, че се опитват.

Карсън се разсмя.

— Дейвид е усетил, че тук има нещо. Заинтересуван е.

Хъч убеди всички, че е добре, и остана в салона дълго след като Карсън и Джанет се бяха оттеглили. Тази нощ не можеше да понесе мисълта, че ще остане сама.

Алкохолът не й действаше. От време на време някой се приближаваше, сядаше до нея, опитваше се да подхване разговор. Но тя не можеше да поддържа нито един. Почти си вярваше, че може да се съсредоточи и да накара Джордж да влезе през вратата. Че той все още е от другата страна на комуникатора.

Накара се да мисли за други неща. За идеята на Карсън, че космическата станция е относително скорошна. Че е имало такова нещо като мрачна епоха.

Разчисти масата и извади бележника си.

Цикли от по осем хиляди години.

Направи една черта в горната част на листа. Бездна тук. Бета Пас III там. На ръба на Ръката. А Куракуа? Доста по-назад. Петдесет и пет светлинни години. По посока на Земята. Тя вкара и Нок — на деветдесет и осем години от Куракуа и сто и петнайсет от Бета Пас.

Записа датите на известните събития: 21 000 и 5000 г. пр.н.е. на Бета Пас; 9000 и 1000 г. пр.н.е. на Куракуа; 16 000 г. пр.н.е. и 400 г. от н.е. на Нок. Приравни датата от 400 г. към нулата. Попълни цикъла от осем хиляди години. Да предположим, че събитията са на Бета Пас през 13 000 г. пр.н.е., на Нок през 8000 г. пр.н.е., на Куракуа, кога? 17 000 г. пр.н.е.

Тя гледа дълго резултата. После погледна света на Строителите на монументи на екрана. Върволиците острови. Нефритовия океан. Континента от другата страна.

Те бяха знаели нещо. Бяха построили Оз и кубичните луни и по-големия Оз тук.

Защо?

И когато отново погледна към бележника, разбра. Беше толкова очевидно, че се зачуди как може да й е убягвало толкова дълго.

Върна се в каютата си, направи една карта и провери цифрите. Всичко съвпадаше.

ДО: СВЕТОВНА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ И ТЕХНОЛОГИИТЕ, СМИТСОНИЪН СКУЕЪР, ВАШИНГТОН

ОТ: ДИРЕКТОРА НА ЕКИПА НА БЕТА ПАС

ПРЕДМЕТ: СТАТУТ НА ЕКСПЕДИЦИЯТА

ЗАГУБИХМЕ МАГИ И ДЖОРДЖ ПО ВРЕМЕ НАПАДЕНИЕ ОТ МЕСТНИ ФОРМИ НА ЖИВОТ. МОЛЯ, УВЕДОМЕТЕ КОГОТО ТРЯБВА. И ДВАМАТА УМРЯХА, ЗА ДА ЗАЩИТЯТ КОЛЕГИТЕ СИ. ГОЛЕМИ ОТКРИТИЯ ОЧАКВАТ ПРИСТИГАНЕТО НА ШИРОКООБХВАТНА ЕКСПЕДИЦИЯ. СЛЕДВА ОТЧЕТ. ДОКОЛКОТО ПОЗВОЛЯВАТ РЕСУРСИТЕ, ЩЕ ОСТАНЕМ НА „АШЛИ ТИЙ“.

КАРСЪН