Джак Макдевит
Машините на Бога (21)

20.

В близост до Бета Пасифика. Петък, 8 април, 21:10 ч.

 

Мелани Тръскот се включи в спасителната операция на петнайсетия ден. Пристигна на „Катрин Пърт“ — лъскав нов кораб, и веднага изпрати една совалка да ги спасява.

Совалката беше от новия вид „Тримър“, предназначен главно за теглене на тежко оборудване. Тъй като беше твърде голяма, за да влезе в предната част на „Винк“, пилотът я докара до главния вход и пусна един кабел. На никой не му беше тъжно, че си тръгва. Докато излизаше, Маги забеляза, че било добре, дето не трябвало да разчитат на помощ от местните.

Пилотът на совалката беше обръгнал мъж на средна възраст, наперен, със зелената униформа на „Козмик“. Чакаше в люка на багажното отделение, усмихваше се и се ръкуваше с всички поред, докато се качваха на борда.

— Здравейте. Радвам се да ви видя. — Говореше с едва доловим акцент от Средния запад. — Аз съм Джейк Дикинсън. С какво мога да ви бъда полезен? Заповядайте.

След като влязоха, той ги разпита за имената им и си ги записа в бележника.

— Полетът ще бъде кратък — каза накрая, пъхна бележника си под мишница и се прибра в пилотската кабина.

След половин час бяха на „Пърт“. Харви Сил ги чакаше. Беше с бяла риза с отворена яка — явно му беше поне с два номера по-малка. Въобще не изглеждаше толкова висок, колкото се беше видял на Хъч преди време. Но си беше същият бюрократ. Приличаше й на носорог — както на вид, така и по душа. Гласът му беше нисък, просмукан с власт. Освен това не направи никакво усилие да скрие отвращението си, че са го извикали да спасява такива некомпетентни хора.

Поздрави небрежно Карсън и Джанет, които познаваше, намръщи се като видя Хъч, сякаш си спомняше, че са се срещали, но не можеше да се сети къде точно, а на останалите просто не обърна никакво внимание. После изръмжа:

— Моля, елате с мен.

„Пърт“ връщаше на Земята стотина души от екипа на проект „Надежда“ и оборудването им. В сравнение с него „Винкелман“ беше джудже — „Пърт“ беше цял град. Каютите и залите бяха пълни с хора.

— Извадихте късмет — каза Сил. Думите му прозвучаха така, сякаш според него са си заслужавали да умрат.

— Никъде няма правда — каза Хъч и се намръщи.

Последваха го в една голяма каюта. Украсата беше доста по-луксозна от спартанското обзавеждане на съдовете на Академията. Преградите бяха изкусно покрити с боядисано орехово дърво. Стените бяха изпъстрени с портрети на сурови на вид възрастни мъже и жени. Емблемата на „Козмик“ беше закачена между два флага на корпорацията. От отсрещната страна на огромната маса за съвещания, в средата на една от преградите, се виждаше красива резбована врата. Сил им даде знак с ръка да насядат около масата и каза:

— Почакайте тук. Шефът иска да говори с вас, след което ще ви настаним.

И излезе.

— Не съм сигурна, че не бих предпочела да се върна на „Винк“ — каза Джанет.

След няколко минути резбованата врата се отвори и влезе Мелани Тръскот. Беше облечена в работен костюм на екипа на „Козмик“, по който нямаше никаква украса. Усмихна се вежливо на Карсън и протегна ръка.

— Радвам се да те видя отново, Франк.

Лицето на Карсън беше безизразно, но Хъч знаеше, че е смутен.

— Високо ценим помощта ти, Мелани.

Погледът й обходи останалите.

— Знам, че сте минали през много трудности. Радвам се, че успяхме да помогнем. — Тя се придвижи към Джанет. — Познаваме ли се?

— Доктор Джанет Алегри. Мисля, че не. Бях в екипа на Храма.

— Добре дошли на борда на „Пърт“, доктор Алегри. — Тя произнесе името достатъчно внимателно, за да даде да се разбере, че формалностите я забавляват.

Следващата беше Маги.

— Вас съм ви виждала някъде. Маги…

— … Туфу.

— Вие сте криптологът.

— Екзофилологът.

— Все тая. — Тръскот присви очи. — Вие бяхте тази, заради която екипът остана прекалено дълго в Храма.

На Хъч й се стори, че за момент всички спряха да дишат. Фразата обаче беше произнесена така, сякаш става въпрос за простичък и очевиден факт, а не за осъждане.

— Да — каза Маги, — може би сте права.

Тръскот не зае мястото начело на масата, което всички по негласно споразумение бяха оставили празно, а седна между Джордж и Джанет.

— Нещата невинаги стават така, както ни се иска — каза тя. А после погледна Хъч и добави: — А вие сте пилотът.

— Да.

— И вас ви познавам, Хъчинс, струва ми се.

— Да. Добра памет имате, доктор Тръскот.

— В работата ми има доста дипломация. — Тя се вторачи в очите на Хъч. — Какво се случи с кораба ви? С „Винк“.

— Направихме скока на неподходящо място. — Тя погледна Карсън. „Необходимо ли е да й казваме нещо повече?“

— Какво имате предвид?

Карсън я окуражи с поглед.

— В пространството навън има един обект, който не регистрира никаква маса — каза тя. — Просто се появихме точно пред него.

Тръскот кимна.

— Това вероятно е някой от телескопите.

— Някой? — учуди се Маги.

— О, да. Доколкото знаем, съществуват общо осем, макар че досега сме локализирали само пет от тях. Става въпрос за система от телескопи. — Ако в този момент беше казала, че е засякла ято диви пуйки, Хъч пак нямаше да е толкова изненадана. Никога не й беше хрумвало, че обектът може и да не е единствен по рода си.

— А къде са останалите?

Светлината хвърляше сенки, които омекотяваха чертите на Тръскот. Вероятно на млади години е била толкова красива, че ти е спирал дъхът.

— Всичките са в една и съща орбита. — Влезе един стюард с поднос, отрупан със сандвичи, вино и плодови сокове. — Забележителен проект от конструкторска гледна точка. Със сигурност доста над нашите възможности. Не си ли съгласен, Франк?

— Съгласен съм — отвърна Карсън. — Виждала ли си някой от тях отблизо?

— Не. Вие бяхте на първо място в приоритетите ни.

— Благодаря. Вероятно са доста фини. — Карсън остави да я загложди любопитство. — Чудя се как не се разпадат.

Тя го гледаше с интерес.

— Кажи ми, Франк, как разбрахте за съществуването му?

— Случайно — отвърна той. — Иначе си бяхме на рутинно проучване.

Погледът на Тръскот проблесна.

— Щом казваш. Искате ли да видите в какво сте се ударили?

— Да, много.

— Ще дам думата на капитана. „Пърт“ тъкмо щеше да потегли към вкъщи, когато получихме сигнала ви за помощ. Тръгнахме насам напълно решени да продължим пътуването, след като осигурим безопасността ви. Повредите на кораба ви обаче не могат да бъдат отстранени в открито пространство. — Тя насочи вниманието си към Хъч. — Съгласна ли сте?

— Да — отвърна Хъч.

Тръскот й се усмихна така, сякаш двете криеха някаква тайна.

— Кога трябва да пристигне корабът на Академията?

— След около три дни.

— Разбирате, че не можем да чакаме толкова. Имам намерение да проучим артефакта, след което да продължим към дома. А, виждам, че не одобрявате.

„И да оставим Строителите на монументи на други?“

— Трябва да поговорим — рече Карсън.

— Ще те изслушам с удоволствие.

— Франк… — каза Хъч предупреждаващо. Ако на Бета Пас щяха да се правят открития от технически характер, тя не искаше за нищо на света да си делят славата за това с „Козмик“.

Колебанието на Карсън си личеше от километри. Няколко удара на сърцето минаха при пълна тишина в залата. И тогава той каза:

— Има причина да вярваме, че в тази система съществуват развалини, които са много интересни от археологическа гледна точка. Много бихме искали да ни оставите в близост до тях. — Хъч се усмихна наум. Той съчиняваше историята в хода на разговора.

— Какво представляват тези развалини?

— Нямаме много информация още, Мелани. Относително примитивни.

— Разбира се.

— Можете ли да отделите време за това? — попита Карсън. — Да ни дадете подслон и малко провизии, а ние сами ще изчакаме „Ашли Тий“.

Тя поклати глава.

— Няма да рискувам живота ви. — Наблюдаваше Хъч внимателно, за да прецени реакцията й.

Карсън се облегна в креслото си и се опита да не изглежда неловко.

— Мога да те уверя, че за нас няма да има никаква опасност. „Ашли Тий“ ще пристигне след няколко дни. Най-много. Можете да ни приземите и да тръгнете до двайсет и четири часа. А ние ще се оправим.

Тонът на Тръскот омекна.

— Забавянето на полетите е скъпо. Не знам как бихме могли да си позволим още един ден. Ние тук можем да си говорим много неща, но моите пътници нямат търпение да се приберат по домовете си. Не, нито искам, нито мога да си позволя да ви оставя.

Хъч реши да опита и тя.

— Доктор Тръскот, това може да се окаже една от най-важните находки. Вие също имате възможност да дадете приноса си.

Тя я погледна с любопитство.

— Така ли? Наистина?

— Като едно време. Не сте се отказали напълно, нали?

Тръскот наистина се изненада.

— Не, млада госпожице, не съм. — Стана, отиде до вратата и я отвори. — Нека видим как изглежда телескопът. Тогава може би ще можем да поговорим малко повече. Ще видим. Заповядайте, хранете се. — И напусна залата.

 

 

Хъч се изхлузи от дрехите си, взе душ и се просна на леглото, без въобще да си прави труд да се облича. Усещането за гравитацията беше приятно. Заспа само след минутка.

Няколко часа по-късно все още спеше, когато на вратата се почука.

— Един момент — каза тя. Халатът й още не беше изваден от багажа. Тя грабна чифт работни панталони, навлече една блуза и отвори. Пред нея стоеше Мелани Тръскот.

— Здравейте — каза Хъч.

— Здравейте, госпожице Хъчинс. Надявам се, че се чувствате удобно.

— Да, благодаря. — Хъч й направи път. — Няма ли да влезете? — С помощта на дистанционното махна леглото от стаята и запали една настолна лампа. Каютата беше разхвърляна, но шефката май не забелязваше това.

Тя се усмихна и намери място за сядане.

— Говорих с доктор Карсън. Били сте в доста тежко положение.

— Да — отвърна Хъч. — Беше си голям късмет, че успяхме да се измъкнем.

Косата на Тръскот беше пригладена назад, а веждите й бяха отлично оформени. Тя говореше и жестикулираше грациозно и икономично.

— Наистина извадихте късмет. За това няма спор. Но и вие сте се справили отлично — продължи тя.

Хъч беше на обратното мнение. Преместването в совалката и прехвърлянето на снега бяха много добри идеи. Но тя беше стигнала до тях прекалено бавно.

— Благодаря — рече тя.

Тръскот сви рамене.

— Бих летяла навсякъде с кораб, пилотиран от вас. — Изглеждаше спокойна, като съседка, която се е отбила да си побъбрят. — Дойдох, защото реших, че трябва да си поговорим насаме.

— Така ли? Защо?

— За да изясним нещата. — Тонът й се промени. — Вие изпратихте топката от пяна.

Това не беше въпрос. А самото твърдение беше толкова директно, че свари Хъч неподготвена.

— Топка от пяна ли? — Тя срещна погледа на по-възрастната жена. Странно, но не долови в него никаква злоба. При нормални обстоятелства не би се поколебала да си признае откровено, да направи тази жена свой съмишленик. Но съществуваше и проблемът за отговорността на Академията. Нещо повече: Тръскот изглеждаше добронамерена, а начинът, по който се държеше, правеше поведението на Хъч да изглежда неприемливо. Направо грубо. Може би дори безотговорно. — Вярно е — каза тя. — Но ще отричам, ако решите да се позовете на признанието ми. Как разбрахте?

Усмивката отново засия.

— Очевидно беше. Никой друг нямаше тази възможност. Освен това преценявам хората общо взето добре.

Хъч сви рамене.

— Заслужихте си го. Тогава играхте много твърдо с нас.

— Зная. — Тя изглеждаше доволна. — Предполагам ще се зарадвате, че не беше предизвикана никаква сериозна повреда. Вие ме накарахте да преживея няколко доста напрегнати момента. Накарахте ме да изглеждам глупаво. Но след известно време моите хора забелязаха, че съм останала. Че евакуирах от станцията толкова, колкото можех. Мисля, че направиха сравнението между мен и някои от другите типове в ръководството. Така че може би излязох от цялата история с доста добър имидж. Както и да е, дойдох да ви кажа „Здрасти“ както си му е редът, а също така и да ви покажа, че не тая никакви лоши чувства.

Хъч си мислеше за това как Ричард висеше на въжето, докато не го уби вълната.

— На вас ви е лесно да простите — каза тя.

Тръскот кимна.

— Зная. И съжалявам. Но вие знаехте, че вълната идва. Защо, по дяволите, не го измъкнахте навреме?

— Не мислите ли, че щях да го направя, ако можех? — И Хъч се вторачи гневно в очите й.

— В шкафа до монитора има бренди. Ще пийнете ли с мен? — тихо каза Тръскот.

Хъч се поколеба.

— Ако откажете, ще ви разбера. И много ще съжалявам. — Тя взе бутилката и наля в две чаши. — Ако това ще ви помогне, корпорацията споделя вашите чувства. Мен обвиняват за смъртта на Уолд. Изправена съм пред съда на общественото мнение.

На Хъч не й беше много-много до бренди.

— Не мога да кажа със сигурност чия беше вината — каза тя и взе едната чаша. — Но вече едва ли има някакво значение.

Тръскот изглеждаше сериозна.

— Никой не искаше да стане така.

— Разбира се. — Тя така и не можеше да изчисти напълно злъчта от гласа си. — Ние всички сме само с добри намерения.

Шефката кимна, вдигна чашка и каза:

— За Ричард Уолд.

Отпиха и Тръскот отново наля.

— И какво ще стане сега? С вас и „Козмик“.

— Комисия за разследване на случая. Ще открият моята вина, ако разреша да се стигне дотам.

— Можете ли да го предотвратите?

— Мога да се извиня публично. Да поема вината. Нямам нищо против да го направя. Случи се по време на моето дежурство и не мога съвсем да избягам от отговорност. Казах ли ви, че преди това бях получила инструкции да се погрижа никой да не пострада?

— Не… — Хъч усети нов прилив на ненавист.

— Вярно е. Мислех, че съм подредила нещата добре. Но се изпортих.

— Как?

— Няма значение.

— Какво ще стане с вас?

— Ще си подам оставката, ще изчезна от полезрението им за половин година, след което ще започна нова кариера. Ще се оправя. Имам приятели.

Хъч помълча, после каза:

— Смъртта му беше голяма загуба.

— Зная. Изчела съм всичките му книги. — Тя въздъхна. — Хъч, при мен винаги, когато пожелаете, ще имате запазено работно място.

Пиха и за това. После за „Пърт“ и „Алфа“.

Развеселена, Тръскот предложи тост и за Норман Кейсуей.

— Бог да го поживи — каза тя. — Нямаше да успеем да стигнем дотук, ако не беше той. А вие още щяхте да си чакате „Ашли Тий“.

— Какво искате да кажете?

— „Пърт“ изведе в открито пространство хората, които ще пуснат в ход втората фаза на проект „Надежда“. Освен това донесе и заповед за мен да се върна и да си поема отговорността. Кейсуей не ми изпрати съобщение предварително. Наредил на капитана на кораба да ми предаде новината лично. Чиста обида. Но в резултат трябваше да почакат няколко дни, докато довърша някои неща. Ако това не се беше случило, „Пърт“ отдавна щеше да е на път, когато пристигна вашият SOS-сигнал. И тогава нямаше да разполагаме с кораб, който да ви изпратим.

Хъч пресуши чашата си и я напълни отново, наля и на Тръскот и каза:

— Още по едно. — Не носеше много на алкохол. Не беше необходимо кой знае колко, за да се отприщят потиснатите й емоции, и тя знаеше, че не бива да вдига този тост. Но не можеше да се спре.

— За кого? — попита Тръскот.

— Не за кого, Мелани. Нали нямаш нищо против да те наричам Мелани? Добре. Не за кого, Мелани, а за какво. Ще ти кажа: за топката от пяна.

Хъч вдигна чашата си.

Аристократичното лице на Тръскот потъмня. Тя погледна строго Хъч за момент, но после облакът се вдигна.

— Е, мамка му — каза тя — защо пък не?

 

 

Това си беше без съмнение купа. Екипът на Карсън се беше събрал в една зала за наблюдения, където имаха достъп до огромен екран, както и връзка с оперативния център на кораба. Към тях се присъедини и Харви Сил, като заяви, че са го назначили да им помага.

— Не се колебайте, ако имате нужда от нещо — каза той с очебийна липса на какъвто и да било ентусиазъм.

„Пърт“ приближи отворената страна на обекта. Той се разшири и премина в нещо като обърната навътре планета, един свят, чийто пейзаж потъваше надолу, а хоризонтът се издигаше нагоре. Понесоха се под периферията и перспективата отново се промени: повърхността се изравни, превърна се в синьо-черна равнина, простираща се в безкрая. Хоризонтът се издигна нагоре, а долната част на небето потъмня.

— Това е единственият телескоп, който продължава да излъчва сигнал — каза Сил.

— Опитвали ли сте се да транслирате сигнала? — попита Карсън.

— Всъщност не разполагаме с устройства, които биха могли да направят това. Но можем да ви кажем, че е насочен към Малкия Магеланов облак.

С тях имаше и един млад член на екипажа, който беше сложил слушалки. Той докладваше за точните физически спецификации, когато информацията стигнеше до него — диаметър, ъгъл на извиване, наклон.

— И е тънък — каза той, — много тънък.

— Колко? — попита Карсън.

— Според получаваната информация, по периферията е малко по-малко от шест милиметра.

— Това все пак е достатъчно плътно, за да може да ни разкъса — каза Хъч. — Как успяхме да минем през него?

— В идеалния център има антена — продължи младежът. — И ми се струва, че трансмитерът е точно там. — Той се заслуша и кимна. — От оперативния отдел докладват, че тя се върти около оста си. Казват, че едно пълно завъртане става за седемнайсет дни, единайсет часа и двайсет минути.

— А какво го държи да не се разпадне? — попита Маги. — Изглежда ми прекадено крехко.

— Не е нито от метал, нито от пластмаса. Получаваме много странни данни: калий, натрий, калций. Голяма концентрация на калций в централната конструкция.

— Вече имаме ли картина? — попита Сил. — От центъра.

— В момента пристига. — Младото момче погледна екраните.

Преградата срещу прозореца смени цветовете си, стана тъмна и накрая върху нея се появиха група черни сфери, малки, подобни на чинии антени, няколко купола.

— Източникът на сигнала.

— Бихме искали да разгледаме това отблизо — каза Карсън.

— Ще ви покажем близък кадър.

— Има ли някакъв начин да се разбере възрастта на това нещо? — попита Хъч.

— Може би, ако разполагахме с някаква проба — отвърна Джанет.

— Не мисля, че ни трябва това. — Карсън изглеждаше доста несигурен какво точно им трябва. — Ами какво ще стане, ако изстържем малко от повърхността, за да имаме проби? Дали ще стане така?

Джанет помисли малко.

— Може би.

— Навътре от периферията става даже още по-тънко — каза младежът от екипажа. — Скенерът показва, че дебелината в тази зона е по-малка от два милиметра. Направена е решетка от някакъв по-плътен материал, за да подкрепя. Но по-голямата част от обекта е направо микро-тънка.

Никой не беше забелязал Тръскот, докато тя не заговори.

— Сега вече е ясно защо „Винк“ е оцелял — каза тя.

Водеше със себе си слаб мъж с униформа, когото представи като капитан Морис. Очите му бяха светли, а косата тъмна и късо подстригана. Изглеждаше високомерен и прекадено самоуверен.

Приближаваха групата от антени.

— Моментът е исторически — каза Тръскот. — Получаваме картина от първата находка на извънземни високи технологии. Ще се опитаме да направим анализ, за да видим дали можем да разберем пред какво точно сме изправени. Какво ще кажеш, Франк? Разполагаш ли в екипа си със специалист, който може да ни даде някакъв отговор?

Карсън огледа колегите си. Не получи подкрепа от никого.

— Специалистите ни са малко кът — каза той.

„Пърт“ се носеше над голия синьо-черен терен. Светлините му танцуваха по повърхността и хвърляха приглушени жълтеникави петна. Усещането беше такова, сякаш корабът се движи над излъскан мраморен под.

— Откъде взема енергия? — попита Джанет. — Слънчева ли ползва?

— Вероятно — отвърна Джордж.

Тръскот погледна Карсън.

— Искаш ли проба?

— Да — отвърна Маги.

Карсън кимна.

— Опитайте се да не повреждате нищо.

— Разбира се, че ще се погрижим за това — каза хладно капитан Морис, заговори по комуникатора си и спря озадачен. — Мелани, не можем да открием мястото на сблъсъка.

— А търсехме ли го?

Морис кимна.

— Проследихме курса ви отзад-напред, та младшите офицери да се упражнят в навигация. В цялата зона на удара няма нито една дупка, която е достатъчно голяма, за да мине през нея космически кораб. Нито пък където и да било другаде.

— Значи младшите ви офицери са се провалили на изпита — каза Карсън.

Морис му отвърна с усмивка на превъзходство.

— Младшите ми офицери са доста добри. Освен това проверихме цифрите. Няма никаква грешка. — Той погледна Хъч. — Разбирам, че не сте променяли курса.

— Точно така — отвърна тя. — Но трябваше да уравновеся кораба и при маневрите може и да сме се отклонили малко.

Морис поклати глава.

— В зоната на сблъсъка дупка има. Но през нея не може да мине совалка, да не говорим за „Винк“.

— Странно — рече Тръскот.

— Това е цялата информация, която имаме — каза капитанът.

— Защо не огледаме дупката, която сте намерили? — предложи Хъч.

 

 

Мястото беше разкъсано така, сякаш беше експлодирало навън. Понесоха се над него във Фликинджърови скафандри. През отвора виждаха звездите от другата страна.

— В най-широката си част е по-малко от седем метра — каза офицерът от оперативния отдел — млада жена на име Крайтън.

— Да де, ама не може да сме минали през този отвор — каза Хъч. — Трябва да има и друга дупка.

— Не. — Морис говореше от мостика. — Друга дупка няма. Огледахме навсякъде.

— Трябва да има — настоя Карсън.

По удареното място заиграха светлини.

— Много странно. — Джордж държеше ръката си над дупката. Пъхна я навътре и я дръпна обратно. Пак я прекара и извади. — Не минава съвсем безпрепятствено.

Джанет, която разглеждаше мембранообразния материал на конструкцията на Купата, насочи лампата си към дупката и каза:

— Джордж е прав. — Тук има нишки от някаква тънка тъкан…

— Влакна — намеси се и Маги.

Архив

— Да, началник?

— Вече имате ли някаква проба?

— Току-що започнахме.

— Какво знаете досега?

— Органична материя.

— Сигурни ли сте?

— Да. Мога да ви дам повече подробности след няколко часа. Но иначе прилича на паяжина.

Бордови дневник, лабораторията на „Катрин Пърт“.

Дата: 10 април, 2203 г.

Мелани Тръскот, Дневник

Тази нощ не можах да заспя. Вече не сме в непосредствена близост до този телескоп, конструкция, създание — Бог да ми е на помощ. Въобще не знам какво да мисля за него. Сега се захващаме да разберем кой го е поставил там. И защо.

Няма никакви доказателства за изкуствено генерирано електромагнитно излъчване на нито едно друго място из цялата система. Дори другите телескопи мълчат. (Чудя се дали това означава, че предавателното им оборудване е сдало багажа. Или пък самите телескопи са мъртви.)

И третата, и четвъртата планета са в биозоната, но само на третата има живот.

10 април, 2203 г.