Сали Боуман
Любов в старото абатство (8)

6
Гласовете на предците

Преди да тръгнем за нашето ежегодно посещение, ние се събираме в трапезарията: това е годишният военен съвет. Имам болка ниско долу в стомаха — появи се преди закуска и макар че не ядох нищо, не ми минава. Първо почувствах надежда — помислих си, че може би е онази, знаменателната. Но не е. Връщах се в стаята си три пъти, за да проверя. Гащите ми бяха съвсем чисти. Ни най-малък признак за кръв. Нещо не е наред с мен. Какво не е наред? Кого мога да попитам?

Моите монахини са развълнувани: те се тревожат за Фин; те се тревожат за Елде — нечия душа е на шейната и се пързаля към преизподнята; някакъв грях витае във въздуха. В девет, когато слязох пак долу, беше време за третата молитва, третият час за молитва през деня. В ушите ми звучат псалми. Те ме преследват по стълбите, дори Джулия не може да ги прогони, макар че упорито се опитва. Тя току-що е станала — часове след всички останали. Пуснала си е „Признателните мъртви“ и водата в банята.

„Затвори вратата към тази адска врява, за бога, Мейси“ — вика дядо, когато влизам в трапезарията. Той страда от ежегодния си махмурлук. Седи начело на масата, а Стела е срещу него. Тя е решила да облече синята рокля, която баща ми й е купил точно преди да умре. Роклята е вече на дванайсет години.

— Тази рокля много ти прилича, Стела — винаги казва дядо, когато я види с нея. И предполагам, че е така. Тя придава нежна красота на лицето й. Променя някак моята майка: на нейно място виждам едно нежно, весело, уверено момиче.

Сядам на масата от лявата страна на дядо срещу Фин. Красивите очи на сестра ми са вперени във въздуха. Тя мрази този ежегоден ритуал и вече се е настроила отрицателно. Опитвам се също да се настроя. „Потопи моята лодка, мастър Гънър… — декламирам наум. — Потопи я, разцепи я на две! Нека попадне в ръцете на бога, а не в испански ръце…“^[1] Това е предизвикателна поема, но днес не действа. Трябва да прибягна до нещо друго. Опитвам се да си представя как е изглеждал този метох, когато е бил построен, когато Изабела е наблюдавала как работят зидарите; когато молитвата е имала своята сила.

Опитвам се да прекося вековете; старая се да разбера защо дядо е възстановил къщата по такъв глупав и заплетен начин. Какво го е накарало да създаде трапезарията в този й вид? Всъщност е разрязал стаята, разделяйки наполовина по хоризонтала два пъти по-високия параклис на Светата дева и по този начин разрушил свещеното пространство: онова, което е било с идеални пропорции, се превърнало в две помещения, чиито пропорции са деформирани. Над главата ми виси паянтов фалшив таван. Той има фалшиви греди и орнаменти, украсени със семейните гербове на рода Мортланд. Цялата стая е ужасна; дори прозорците, сияйни, блестящи и оригинални, някогашната слава на параклиса, са пострадали. Вграденият таван ги е разполовил на две. Чува се бликаща струя вода — знак, че Джулия е приключила с банята си. Водата гъргори по древната мрежа от оловни тръби, достига пукнатината, която си е направила в далечния ъгъл на мазилката и пада в кофата, поставена отдолу.

Дядо надава стон.

— Виждаш ли? — пита той. — Виждаш ли? Ако не бъде поправена канализацията, ако не успея да ремонтирам скоро покрива… знаете ли какво ще стане? Цялото това място ще падне върху главите ни. Мумифициран плъх, умрял бръмбар, кой знае какво има там? Смятам да го кажа съвсем ясно на Хъмфри. И на Вайълит. Нещата стигнаха до критичната си точка! Няма да му цепя басма! Единствено, което искам, е справедливост. И всичко заради някакви си три минути. Три минути! Кажете, честно ли е това, а?

И така се започва. Тазгодишният военен съвет има две фази — първо, рецитиране на древни оплаквания. Чак когато изслушаме всички тези свети рефрени, и само тогава, преминаваме към обсъждане на тазгодишната тактика на кампанията. Оплакванията на дядо се връщат много назад. Чак до деня на раждането му, събитие, което се е случило в Синята спалня на Елде на 24 юли 1892. Било лесно раждане, продължило само няколко часа. В дванайсет бебето се родило. В дванайсет и две минути, точно когато акушерката завила новородения син и наследник в шала си, майка му изпитала нова, неочаквана болка. Тя се хванала за корема и простенала. Контракция! Новороденото било набързо повито и хвърлено в ръцете на дойката; акушерката се навела над леглото и надала вик на изненада. След една минута, по-точно в дванайсет и три, бебе номер две се появило на бял свят. (Може ли акушерките тогава да са били толкова примитивни? Задавам си този въпрос и се чудя винаги, когато дядо стигне до тази част от оплакванията си. Кой е бил този некомпетентен доктор? Как е станало така, че през цялата деветмесечна бременност никой не е забелязал, че бебетата са две? Както казва Джулия — не питай.)

Новоизлязлото момченце, също прекрасно, здраво и якичко, било моят дядо. Двама абсолютно еднакви близнаци. Като двете пословични грахови зърна в шушулката — само с една малка разлика помежду им, която била неразличима за очите. Роденото точно в дванайсет бебе, кръстено Хъмфри (всички момчета Мортланд носят имена с буквите Х, Г или Е), щяло да наследи Елде и по-значителната плячка от онова, което вървяло с него. Близнака, появил се на света три минути след него, наречен Хенри, го очаквала несигурната съдба на по-малкия син.

Хенри, наричан сега дядо, приел това. Той винаги подчертава колко много обичал своя три минути по-голям брат Хъмфри и как никога не почувствал ни най-малка неприязън към него като дете, нито като мъж. Дядо винаги посвещава на тази част от баладата няколко страстни стиха и аз вярвам в онова, което казва. Моят дядо не е материалист, нито алчен човек. Той е щедър. Смята, че е грешно и неморално да мисли лошо за някого, макар че в случая с жената на Хъмфри — Вайълит, или както е известна в нашето семейство — Усойницата, дори дядо прави изключение.

През 1914, когато били на двадесет и две години, двамата братя се записали доброволци няколко дни след обявяването на войната. Били разпределени в един и същи полк. Хъмфри, който винаги показвал забележителен инстинкт за самосъхранение, станал адютант и бил прикрепен към генералния щаб. Така и не зърнал дори отдалеч фронтовата линия. Дядо обаче я видял. Първият му пост бил във Франция в едно малко градче, наречено Ипр. Следващият бил Сома^[2]. Напълно запозната съм с битките, водени там, но нямам представа какво точно се е случило с дядо, защото той отказва да ни разкаже. Знам само, че когато се върнал от Франция през 1918 година, бил напълно променен. Прибрал се в Елде и първата му работа била да изгори униформата си. Това церемониално изгаряне било направено публично.

Дядо натрупал висока клада от дърва в средата на голямата централна морава на Елде. Всички униформи, които притежавал, отишли върху нея, щедро полети с парафин — горели часове наред. Семейството смятало да не обръща внимание на тази ексцентричност, но ако в селото или извън него тръгнели приказки, деянието можело да бъде изтълкувано погрешно, така че прислугата била подкупена да си мълчи. Родителите му започнали да го наблюдават внимателно и след няколко напрегнати месеца баща му започнал да проумява, че по-малкият му син може би трудно ще намери пътя и мястото си в живота. Като че ли нито едно от традиционните поприща не било отворено за него. Църквата била изключена — дядо отказвал да се присъедини към утринните молитви в семейния параклис и продължил така: с изключение на сватбите и погребенията от 1918 година кракът му не стъпил в църква. Армията съвсем очевидно не била поставена на масата като алтернатива; държавната служба, Форин Офис^[3] и колониалната служба — дори и най-далечните клонове от нея — също не изглеждали обещаващи. Дядо не горял от желание да служи на краля и страната, по какъвто и да е начин, а имало и още един проблем.

— Нямам много мозък, нали разбирате. — Дядо винаги казваше това. — Хъмфри беше взел всичко. Не ми сечеше пипето, не помнех нищо и бях безнадежден на изпитите.

За щастие, имало едно разрешение: земята. Освен Елде, семейството притежавало няколко по-малки имения в Източна Англия, всички с приятни къщи, подходящи за мъж в неговото положение. Направили му предложение и дядо се съгласил. Харесала му идеята да бъде джентълмен фермер: започнал да чете и да се интересува от методите от осемнайсети век за ротация на реколтата, дълбоко вкоренени зеленчуци, редки породи кокошки и крави.

Но предложените имения не му харесали: онова, което искал и го казал на удивения си баща и облекчения брат, било абатството в Уикенфийлд. То вървяло с четиристотин акра земя и само две ферми за даване под аренда, а къщата била полуразрушена — но той искал точно него. Мястото било много красиво, тук можел да чува сърцето на Англия. Земята в Съфолк била камениста, почвата глинеста, но правилно обработена и грижовно стопанисвана можело да стане плодородна и дядо знаел това. Колкото до манастирските постройки — в тази част от историята дядо винаги поглеждаше с гордост към своя таван с фалшиви греди, — бил видял големите възможности, които предлагали, въпреки че останалите от семейството му били слепи.

Освен това винаги изпитвал някакво особено привличане към това място, още като момче, откакто карал велосипед тук едно лято преди войната. Харесвал му фактът, че корените на семейството му са толкова древни и отиват далеч назад във вековете. Въпреки че родството между Мортланд и Изабела — основателката на абатството, са предмет на дебати и преиначаването на името й от Де Морлакс в Мортланд никога не било точно обосновано, дядо дълбоко и непоколебимо вярвал, че Изабела била негова прародителка. Не пряка, разбира се, като се има предвид обета й, но чрез някой от многобройните й братя, може би. Но независимо дали е била или не, тя му говорила. Дядо чул гласа й, когато дошъл да види къщата през пролетта на 1919.

— И това не беше една от моите кризи — ще каже той, когато стигне до този драматичен момент. — По общо признание от време на време имах такива — повечето мъже ги получават, не само аз. Но това бе напълно различно. Стоях в Холиспрингс, гледах долината и чух гласа на Изабела. Чух го съвсем ясно и това беше най-красивият глас, който бях чувал.

— Какво ти каза тя, дядо? — точно в този момент се намесвах аз.

— Тя каза: „Хенри Мортланд, това е мястото. То е определено от съдбата за теб…“ или нещо такова. Не мога да си спомня точните думи, но това беше смисълът…

— Но ти откъде знаеше, че е била Изабела? Тя ли ти призна? Ти видя ли я?

— Е, не съвсем… Не точно. Просто я почувствах. Не може да бъдеш толкова буквална за подобен род неща, Мейси, знаеш го.

— С какво беше облечена? С дрехите си на монахиня ли? Имаше ли воал? Ти уплаши ли, се?

— Със сигурност не. Останах спокоен и compos mentis^[4] от край до край. И доста странно: мисля, че тя не носеше монашески дрехи. Почти напълно съм сигурен, че беше облечена в синьо.

Когато дядо стига до тази част от семейната сага, прави пауза и поглежда с надежда към мен. Чака ме да му суфлирам, да му задам онези стари детски въпроси, превърнали се в ритуал, който винаги е обичал. Не искам да го разочаровам — боли ме, когато го разочаровам, — но не мога да се насиля да го попитам за Изабела или за гласа, или за странната случка в Холиспрингс. Не мога, защото вече не вярвам в това. Не вярвам, че някога се е случило. Изабела наистина говори с мен, но не вярвам, че някога е говорила с дядо. Не вярвам в некомпетентната акушерка, и ако лицемерният Хъмфри не беше го потвърдил, нямаше да вярвам и във фаталната триминутна разлика между близнаците. Всичко това са глупости, измислици. Пълни измишльотини. Аз не съм единствената разказвачка на приказки в моето семейство — всички са такива. Нищо друго, освен фантазии, денем и нощем.

Но за разлика от моите истории, тези просто хвърлят прах в очите. Те всички са измислени, за да скрият истината. А не да я разкрият, както правя аз. Останалите от моето семейство само се опитват да запушват пукнатините. И дори не го правят както трябва. Погледнете пропуснатите възможности тук. Когато разкажа на Лукас за гласа в Холиспрингс — което решавам, че ще направя скоро, — аз наистина знам как точно звучи гласът на Изабела и с какво е облечена. И времето трябва да бъде променено — сцената не може да се случи посред бял ден, през някакъв пролетен следобед. Много по-добре ще е на лунна светлина. Или при летен изгрев.

Бедният дядо. Бедната Стела, чийто ред е следващият — Стела е дори още по-лоша разказвачка от дядо ми. Дългата практика е направила нейните приспивни истории гладки и очарователни за мен, но трябваше да я тренирам и да й извадя душата, докато го постигне. Преди тя объркваше датите, затъваше в подробностите, избягваше отклоненията. Ако не я накараш насила, няма да ти каже как са изглеждали хората или какво са носели, което винаги е от първостепенна важност, така мисля. Безнадеждни са и двамата. Както и да е, можете да обобщите упадъка на семейство Мортланд в три изречения, три истински изречения, които са прекалено болезнени, за да бъдат произнесени на глас, и поради това винаги са скрити в огромната семейна паяжина от думи.

Първо: дядо, въпреки че е мил и добър, е истинско бебе от финансова гледна точка; онова, което не успял да загуби, инсталирайки фалшивите тавани и пропускащите тръби, загубил на пазара за зеленчуци и добитък с удивителна бързина — особено неуместни били неговите американски инвестиции. Второ: моят баща, който със сигурност би преобърнал нещата и би ги накарал да тръгнат, нямал шанса да го направи заради войната и туберкулозата, която не реагирала на климата на Ню Мексико, нито на последното чудотворно хапче — стрептомицин, в което вярвали и санаториумът, и Стела. Трето: Стела, храбрата вдовица с три деца, има още по-слаб подход и нюх към парите от дядо и е много лош познавач на характери: въпреки годините, доказващи обратното, тя все още вярва, че Хъмфри е почтен човек; все още се надява, че той ще прояви милост към нашето разорено имение и ще ни помогне — защото братът на дядо в края на краищата е много богат човек. Вдигам очи: в момента Стела изказва тази своя гледна точка.

— О, милост — простенва Джулия, която най-накрая се появява, обвита в облак от благоухания. — Надежди говежди — мърмори под носа си тя и сяда тихо до мълчаливата, погълната изцяло Фин, докато Стела продължава да говори. Джулия е права. Каквото и семейно чувство да е имал Хъмфри — почтеност или инстинкт за привързаност и щедрост към брат си, то е било изтръгнато от жена му — лейди Вайълит, преди много години. Хъмфри има добре тренирана и много услужлива памет; той е забравил, че когато навремето баща ми умрял, се е заклел, да се грижи за Стела, Джулия, Фин и мен. Забравил е, че бащината заръка винаги е била да помага и в бъдеще на дядо. Постоянното трупане и трупане, и отново трупане на пренебрежение от страна на Усойницата към нас е измило подобни мисли. Днешното мнение на Хъмфри е „Защо да се хвърлят излишни пари на вятъра“.

— Не мога да разбера защо очакваш от Хъмфри да ти киха пари? — казала Вайълит (съобщиха ми какво е казала) миналата година. Усойницата е откровена жена. — Защо, по дяволите, би трябвало? Продай тази проклета къща, Хенри. Един господ знае защо си толкова обсебен от нея. Тя гълта изумително много пари и е като камък на шията ти от самото начало. И Стела, прости ми, но бъди практична поне веднъж. Върви и си намери работа — със сигурност дори ти можеш да си намериш някаква работа! Очевидно имате известни трудности, за които ви съчувствам… но те няма да изчезнат с вълшебна пръчица за една нощ, което е повече от ясно, и освен това никой не може просто да си седи и да чака парите да му паднат от небето.

Гледам втренчено масата, тази неведнъж цитирана реч се върти и върти в ума ми и не мога да реша дали Усойницата е права или не. И за какви трудности говори?

Забележката била направена в три и половина следобед и довела до незабавно заключение. Дядо се изправил на крака и казал:

— Вайълит, продадох половината от земята на абатството, за да платя медицинските разходи за лечението на сина си. Продадох остатъка, за да изуча Джулия и Фин, и да направя инвестиции за Мейси, разбира се. Останаха ми само къщата и градините. Ако ги продам утре, какво ще получа? Достатъчно за една годишна рента и нищо повече. Моят син обичаше тази къща и децата му ще я наследят — това е единственото нещо, което мога да им дам и ще им го дам. Освен това… — дядо вече се бил възбудил здравата — твоята забележка към Стела е, меко казано, обидна и дори ти би трябвало да се засрамиш. Стела отгледа три дъщери в изключително трудни условия. Даде им всичката си любов, време, преданост, пожертва своя живот заради момичетата! Тя трябваше да се ограничава и да спестява; работеше така, че кожата на пръстите й се белеше до кокал. Никога не е спряла да работи! Тази сутрин, преди да тръгнем за Елде, е станала в шест. Оправи къщата. Приготви закуска и след това изми чиниите. Преподаде един урок по английски на Мейси. Изчисти кокошарника, нахрани кокошките, прекопа зеленчуците, които отглежда и приготви храната, с която ще вечеряме, когато се приберем… — Дядо фиксирал Усойницата с гневни очи. Тя въздъхнала. — А ти какво свърши тази сутрин, Вайълит? — попитал той, гласът му бил язвителен. Подозирам, че е подушвал победата си.

— Аз закусих в леглото, сетне си взех една дълга вана — отвърнала му Вайълит, без да й мигне окото. Както отбеляза по-късно Джулия, тази жена наистина има нерви от корабни въжета. — Сетне обсъдих подробностите около обяда с моя готвач и грижите около розите с моя градинар. Както разбирате, ние не наемаме безплатни роби в Елде. След това излязох на приятна разходка край езерото с моя очарователен внук. Безвредни занимания, наистина. Така че, ако ме обвиняваш в нещо, Хенри, имай смелостта да го произнесеш. Но първо, погледни отблизо собственото си положение. Както Хъмфри и аз те предупреждавахме, отказът ти да погледнеш фактите в очите някой ден ще завърши трагично.

— Знаех какво искаше да каже — казва сега дядо като става целият червен и гледа сурово масата. — И не можех да се съглася с нея. Така че я изгледах с презрение, поглед, който сигурно щеше да смаже повечето жени… и казах: „Вайълит, не мога да проумея защо Хъмфри се ожени за теб. Няма да слушам повече обвинения и инсинуации. Ти си усойница, Вайълит. Ти отрови сърцето на това семейство“.

— Внук ли? Не знаех, че има и внук — разнася се един глас от вратата. Това прекъсва тишината, която последва думите на дядо. Обръщам се и виждам Дан. Той носи бележник. Поздравява всички присъстващи, с изключение на Фин. Прави комплимент на Джулия за роклята — днес тя е облякла един от нейните кафтани от времето на гръцката митология; китките й са натежали от робски гривни, които дрънчат при всяко движение. Отправя й поглед, пълен с откровено възхищение — което е странно, тъй като Дан ненавижда Джулия — и се намества на стола до нея, точно срещу Фин. Маниерите му са очарователни — напоследък той винаги е очарователен, — но аз мога да подуша гнева му от две крачки разстояние. Фин не го поглежда, очите й са сведени и забодени в масата. Мисля си: „Той не може да знае къде беше тя миналата нощ, със сигурност не може“.

— Помолих Дан да дойде с нас — започва да обяснява Стела. — Имам едно-две предложения, които ще ви съобщя, и просто си помислих — всяка година се въртим в кръг, правим планове и те никога не са ефективни. Дан е почти част от семейството, познава ни от толкова дълго време. Той е нашият почетен син, в известен смисъл — допълва тя и му се усмихва, — и аз съм сигурна, че ще ни помогне да изясним гледната си точка. Може би ще погледне на тази работа от нов, интересен ъгъл и…

— Разкажи ми за внука — прекъсва я почетният син, като отваря бележника си. Той драска някакви тънки линии, после рисува заек, който излиза от шапка. — Запознат съм с останалата част от действащите лица. Знам за Хъмфри и Усойницата. Знам и за сина им — че умрял млад, нали така? Но внук? Сигурно съм забравил, че има и внук. Това вече звучи обещаващо. На колко е години?

— На двадесет и седем. — Отговорът идва от Джулия. — И преди да попиташ, ти отговарям: не е женен. Казва се Едмънд. Вайълит и Хъмфри го отгледаха. Но не си представяй някой господин Дарси^[5]. Представи си едно дебело, уродливо чудовище с три мозъчни клетки и няма да сбъркаш.

— Джулия, моля те — прекъсва я дядо. — Завършил е „Итън“, „Крайст Чърч“ и Кралския земеделски колеж. Трудно може да се каже, че „уродливо чудовище“ е правилният термин.

— Добре де, тогава влечуго — поправя се Джулия. — Влечуго, което се промъкна в Оксфорд, след като бяха дръпнати всички възможни конци; влечуго, което току-що завърши трета степен. Влечуго, което преди три години влезе във владение на попечителския си фонд. Влечуго с незаслужен доход от двеста хиляди на година. Слънчевият лъч в очите на Вайълит, предназначен да наследи Елде. Това разбива сърцето ти, нали? Но ако си въобразяваш… всъщност какво си въобразяваш, Дан?

— Да попитаме Фин — отговаря заплашително той. — Е, Фин, какво си въобразявам? Ти обикновено знаеш.

— Не и в този случай — отвръща сестра ми, по не по-малко заплашителен начин, като го поглежда за пръв път. Това е един дълъг, спокоен, предизвикателен поглед, но той го отбягва.

— Май си въобразявах, че когато всички други възможности са изчерпани, привличането на вниманието на внука може да се окаже успешно — продължи Дан. — Защо не? Той е млад, той е мъж. И ако се направи по правилния начин, от правилния човек… Има ли на света мъж, който да устои на Джулия? Ето какво искам да кажа, Джулия — каквато изглежда днес.

Очите му остават приковани в по-голямата ми сестра. Виждам как по бузите й пълзи червенина и не мога да повярвам, че е възможно да се поддаде на подобно ласкателство, със сигурност не и от Дан, след като знае, че той никак не я харесва, и след като тя самата твърди, че го мрази. Но Джулия е суетна, а Дан е красив, и не знам защо винаги се е дразнила от предпочитанието му към Фин. Долавям, че е изкушена, макар все още да е внимателна, защото го познава и знае, че може би я занася — той невинаги е искрен, понякога е фалшив.

— Не бих се обзаложила за шансовете си — отговаря с гримаса тя. — Ще ми бъде приятно да го освободя от излишните му пари, които ние със сигурност можем да използваме. Но Едмънд не е лесна плячка.

Ставам. Промърморвам някакво извинение — всъщност никой не забелязва, никой не се интересува дали присъствам или не, никой не се и сеща да попита за моето мнение. Невидима за всички, бутам стола си назад и тръгвам към вратата.

Чувам Стела да казва:

— Мисля, че Дан може би има известно основание. Всъщност това е доста умна идея. Безнадеждно е да се опитваме да обясним нещата на Хъмфри — Вайълит винаги ще се намесва. Но ако Джулия успее да говори с Едмънд, просто да го отдели настрана за няколко минути и да му обясни… няма да искаме много и този път предложението ще бъде делово… Ето каква е моята идея и аз наистина вярвам, че може да бъде успешна. Училищата по готварство напоследък са много модерни — забелязали ли сте? Неочаквано си помислих колко хубаво би било човек да учи готварско майсторство тук, в абатството, вместо в някое мазе в Лондон. Само си представете! Прекрасни градини, пресни продукти, току-що снесени яйца… Вероятно ще трябва само да ремонтираме няколко спални, за да станат обитаеми, но съм сигурна, че няма да струва много скъпо… Направила съм някои пресмятания, съставих план. И мисля, че бихме могли да започнем много бързо, но ни е необходим малко капитал, просто за начало. Дан ми помогна в сметките и ние смятаме, че хиляда — според него трябва да са две хиляди, защото твърди, че трябва да пуснем реклами… Все пак съм сигурна, че бихме могли да го направим и за по-малко. Да кажем най-много хиляда и петстотин. Ще ги вземем на заем и ти трябва да го обясниш съвсем ясно на Едмънд, Джулия. Това ще бъде заем, който ще бъде върнат с лихвите. Веднага след като започнем да печелим.

— Стела, това е най-добрата идея, която съм чувал — казва бързо дядо, като поглежда към мен. — Ти си прочута готвачка. Това може да разреши… така де, това може да бъде отговорът на всичко! Къде отиваш, Мейси, скъпа?

— В кухнята — отговарям. — Гладна съм.

— О, чудесно — възкликва Стела, която обича да ме храни.

— Има много плодове, съкровище, опекла съм и пресен хляб… Не се скитай дълго, чуваш ли? Тръгваме скоро.

Настъпва тишина. Всички около масата ме гледат очаквателно.

— Това е чудесна идея, Стела — подема след кратка пауза дядо. — Защо не си я споделила с нас досега? — Стела се колебае и го поглежда неуверено. Знам защо не го е споменала, нито на него, нито на който и да е от нас: защото дълбоко в душата си знае, че и този план, както и много предишни, ще се провали. Дори Стела не може да бъде вечният оптимист. Тя наистина е добра готвачка — но я бива да върти бизнес не повече, отколкото котките ни.

Затварям вратата след себе си.