Сали Боуман
Любов в старото абатство (29)

23
Долна земя

По някое време тази сутрин — не съм сигурен за часа, пък и той няма значение — излязох от нашата колиба. Нося лопата и пластмасова торбичка „Сейнсбъри“, в която е урната с праха на Джо. Моята предпоследна задача, и не мога да изклинча от отговорност. Това е задължението на синовете. Те определят последното място за отдих на бащите. Ако искат да включат религията, някой гуру или свещеник — много хубаво. Ако не, а аз не искам — Джо не бе религиозен в този смисъл, макар да бе в много други, — тогава е необходима някаква алтернативна церемония. Мейси обожаваше обредното изливане на течности. Мисля си по-скоро за шепа пръст и няколко думи от моя страна, придружени от няколко силни думи от Библията — версия на крал Джеймс, към която, за разлика от модерните извращения, които я заместиха — храня най-дълбоко уважение.

Скоро след като излязох на пътя, се загубих. Връхлетя ме още един от онези хамлетовски моменти, този път съм в някаква мъглива бойница на Елсинор, където очаквам духа на баща ми. Той ще ми каже къде да отида след това. Гледам познатата селска улица и откривам, че за една нощ се е преобразила и е станала непозната. От старите отличителни знаци е останала само кръчмата с хитрата лисица и глупавата гъска. Гьолът на патките отдавна го няма — запълниха го, когато инсталираха главния дренаж. Магазинът и пощата отдавна ги няма; училището го няма: всяко от познатите неща сега е безвъзвратно изчезнало. Но тези промени не са се случили през последните шест седмици. Имах много време да ги открия и да изпадна в ярост още миналото лято, когато бях тук с Джо. Така че какво прави тази улица толкова чужда сега? Мисля, че е поведението на пътя, който не е стабилен и неподвижен, а се мести, не стои на едно място. Не ми харесва това яздене, като на кон. Не ми харесва. Искам да сляза от него.

Мръщя се на пътя, люшкам се малко и го чакам да се стабилизира, което най-накрая той прави. Приближавам към алеята, която води покрай Акр Фийлд към абатството. Дългата редица от брястове я няма, преди няколко години дърветата умрели от холандската болест. Оттук се вижда покривът на абатството и гледайки неговите комини, мога да зърна халюцинации на дим. Там горе, върху горната земя, вали тежък плътен дъжд; но тук, на алеята, където стоя, явно не пада. Вдигам суха ръка към мокрото си лице.

Абатството ми изглежда невъзможно далеч. Вече не съм сигурен, че Джо иска да лежи в призрачните, пълни с духове покрайнини на Гората на монахините или в градината, за която някога се грижеше и която сега е обрасла цялата с лапад с височина до коляно. Може би трябва да избера някое друго място? Тръгвам към нивите — онези ниви, които той обичаше, които и той, и баща му, и неговият баща са обработвали. Не мога да определя къде са. Не мога да намеря никакви огради от жив плет или порти. Те са непроходими, тези тъмни, прясно разорани прерии, лепкавата кал моментално се залепя към подметките ми. Това прави краката ми оловни. Едва се движа. Откривам, че съм се озовал в обширна река от кал, една ужасна безлюдна земя, наситена с пестициди, напомпана с печалба от високи добиви, незащитена от вятъра, безцветна и гола.

Не познавам тази Англия. Не знам къде съм. Това ли е полето, където моят дядо, когато бил на шест години, получил едно пени, за да стои осем часа в ден като този и да плаши пилетата да не кълват засятата пшеница? Или съм в Пикстоун^[1], наречена така, защото земята раждала кремък, и плащали по два пенса на бушел^[2] на селските жени и техните деца, за да събират камъните?

Навеждам се и вдигам един камък. Не мога да си спомня какво е бушел, но знам, че е много, особено за едно дете и особено когато е свързано с такава мизерна работа като тази. Не знам кога се е случило и кога тази древна практика най-накрая е била прекратена: някъде далеч в тъмните векове, струва ми се, или в моята жива памет; в детството на баща ми, около 1928 година. Там ли съм, в оня свят на крайна селска бедност, в който родителите на Джо не са можели да си позволят да му купят обувки? Или съм в онова поле от слама, където лежим с Фин, а сладките треви са направили уханно скривалище за нас? Онова поле, където всеки от нас отдаде юношеското си сърце в залог и аз попитах: „Нали завинаги, Фин?“, а тя ми отговори: „Да“.

Което и да е полето, откривам, че в един миг съм в него, а в следващия съм се пренесъл в гробището в църковния двор. Нямам спомен да съм се придвижил от едното до другото място. Сутрешната служба трябва да е свършила, защото тук няма никой. Сам съм. Разхождам се между гробовете, опитвайки се да намеря петнайсетимата членове на семейство Нън, онези мои роднини, на които говорех като дете, когато бях много малко дете: те винаги слушат търпеливо и мъдро и — за разлика от Бела — не губят търпение, не ме щипят, нито ме пляскат по главата. Намирам пет или шест, но не мога да открия майка си. И тогава се озовавам вътре в църквата, оглеждам спретнатото правоъгълно място за последен покой на Ги Мортланд, и другото на дядо Мортланд, който е до него. Разглеждам бронзовия паметник на съпругата на един Тюдор, жената, чиято глава е почти изтрита от лъскане. Инспектирам хилещите се дяволи с техните остри вили на фреската „Денят на Страшния съд“. Те се наслаждават на работата си: един от тях, очевидно най-старшият, много силно прилича на Малк.

Когато подът на църквата започва да се клати, да се извива и тресе, аз се отпускам на пейката и седя за кратко там, с наведена глава. Откривам, че тази църква е адски топла, а аз треперя и съм измръзнал до смърт. Излизам навън, клатушкайки се — в този момент действително не мога да вървя и което е по-лошо, тялото ми отказва да се справи с този проблем. Карам го някак си да мине покрай старото жилище на пастора, покрай приюта за бедни и бившето училище, което сега е така желана резиденция.

Точно пред мен е нашата колиба: Бела и Джо седят на портата. „Вечерята е на масата“, казва Бела. „Хайде, момче“ — вика Джо. Някаква болка прострелва сърцето и дробовете ми, защото знам, че те са там, и знам, че са мъртви. Никога няма да чуя отново гласовете им. Този свят го няма, те са си отишли и, Господи, до тази врата има само десет стъпки, или са десет мили?

Ускорявам крачка — или поне се опитвам, но ми е трудно. По обувките ми има толкова много кал, тежи като камък на шията ми. Тогава коварният път се надига, за да смекчи удара — и вече не помня нищо. Отново една от онези черни дупки.

По време на тази дупка — тази беше първата в поредицата от няколко — съм бил спасен. Сега знам това. Бил съм спасен от Хектор Макайвър, един мъж, толкова силен, храбър и героичен, колкото и неговия троянски едноименник; Хектор — синът, който моят баща трябваше да има. Майката на Хектор — Флора, забелязала, че се клатушкам като призрак из селото, и когато видяла да минавам за трети път, а този път зърнала и лицето ми, осъзнала, че нещо не е наред. Така че Хектор, толкова висок и мускулест, колкото някога бях аз, дошъл да ме спаси. Позорната истина е, че той много лесно ме вдигнал и метнал на едното си рамо и ме занесъл в нашата къща, където с помощта на разни жени от рода Макайвър ме сложили в леглото.

Това легло има — винаги е имало — пухен дюшек. Старите пухени дюшеци в повечето случаи са неудобни: аз потънах във вълнистите му гънки и там долу ме очакваше адът. Бях задушен, бях изгорен. Започнах да викам Джо, който винаги е бил до мен — едно сигурно и успокояващо присъствие през моите детски нощи. Започнах да викам Бела и за таблетките М & В, които те ми даваха, когато имах бухаща кашлица, далеч в предпеницилиновата епоха — те винаги помагаха. Плачех и виках за тези конски хапчета. Квичах за вода; зовях кралицата на нощта, тази императрица в бяла лъскава копринена дреха, която стоеше до моето легло. Тя не ми отговаряше и след още няколко черни дупки, чух онова, от което най-много се страхувах, най-ужасния от всички звуци, гласа на една жена доктор. Когато го чух, започнах да се боря за живота си.

Този демон пъхна нещо в ухото ми. После постави нещо студено и мъртво върху гърдите ми.

— Тридесет и девет и пет — каза. — Не е необходимо да питам дали е пушач. Защо си е сложил три пластира? Защо е толкова слаб? Какво е станало с лицето му? Обърни го, моля те, Хектор, и го дръж така. Трябва да стигна до задните му части. Най-добре да му направя инжекция. Сериозна бронхиална инфекция, вероятно пневмония. Ще трябва да го вземем в болницата, така мисля. Той не може да остане тук — имам предвид — вижте това място.

Иглата беше дълга десет сантиметра — най-малко. Беше от онези игли, които използват за носорозите, за слоновете. Не обичам инжекции, всъщност се страхувам от тях, както и повечето мъдри индивиди от мъжки пол. Не обичам инжекциите, когато ги забиват в задника ми цяла вечност. В момента, в който я изваждат, аз се изправям като Бог от леглото.

— Не, не можете! — викам с глас, изпълнен с гняв. — Баба ми умря в тази къща. Баща ми умря в тази къща. Няма да отида в шибаната болница. Познавам ви. Помня ви. Смятам да умра тук. Оставете ме да умра тук. Махни ръцете си от мен, кучко!

Добре де, имах силна треска, защото обикновено се държа с повече уважение към една жена, особено с медицинска професия. Температурата ми остана за малко 451 по Фаренхайт, без съмнение съм бръщолевил за зелените поля — смъртното ложе на Фалстаф. Но тази инжекция! О, тази инжекция беше едно истинско чудо; един Господ знае какво имаше в нея, но каквото и да е било, то оказа изключителен ефект. Това бе течно злато, плавно прозрение, вникване в душата. Де Куинси, Колридж^[3] и всички знаменити морфинови барони — те трябва да ми завиждат за това. Тази инжекция ме изстреля право до Ксанаду^[4] и обратно.

Тази субстанция ми даде седем дни и седем нощи време за пътуване. На седмия ден ще изплувам на повърхността, но докато съм долу, на долната земя, бях надарен с нови очи. Виждам съвсем ясно Мейси. Виждам съвсем ясно Фин. Виждам и себе си.

Наблюдавам странните обстоятелства около частичното възстановяване на Мейси, гледам себе си да правя единственото предложение за женитба, което някога съм правил или може би съм искал да направя. Но този път, благодарение на ефекта Ксанаду, съм загубил силата да редактирам, да омекотявам фокуса или да приспособявам. Ролка две започва да се върти на екрана. Наблюдавам последните снимки с прекъсвания: гледам събитията след падането на Мейси; гледам в какво се превръщам неумолимо и какво съм направил.

Всичко започва в онази болница в Лондон, в онова отделение, където Мейси възкръсна от мъртвите.