Сали Боуман
Любов в старото абатство (14)

10
Даниел в „Тринити“

Петък е — или страшник^[1], както казваше Джулия. Лошото е, че е петък, тринайсето число.

Баба ми би могла и сигурно щеше да ми каже, че в такива дни с лоши знаци е най-добре човек да си стои вкъщи. Но аз се върнах отново в Лондон и аз, Даниел Нън, обърнах нова страница, да, нова страница. Записвам дните си вече цяла седмица и записките гласят следното:

Понеделник: Нищо не се случи.

Вторник: Не мисля, че нещо ще се случи: прекарах по-голяма част от деня в сън.

Сряда: Галванична активност. Обадиха се петнайсет души.

Четвъртък: Четиринайсет не получиха отговор от мен. Получи само банката.

Чувствам, че мога да променя всичко това. Така че с малко химическа помощ (извинявай, Ник, но се върнах към тях, значи не съм изхвърлил всички тези малки помощници в мивката) рискувам да изляза. И къде отидох в този петъчен ден? На възможно най-погрешното място. В ъгловия офис, на двайсет и петия етаж на една блестяща стъклена сграда. Това е офисът на човек, когото мразя, както току-що си спомних, но е твърде късно да избягам. Този офис има библейски изглед: дава ти господарско чувство за власт над Лондон. Мога да видя острите върхове на кулите, катедралите, задръстванията и една странна мъгла. Мъглата може би е свързана със зрителните проблеми, които имам напоследък, но може да се дължи и на химическата помощ, която вкарах в организма си преди да изляза; като цяло обаче обвинявам газовете от натовареното движение.

Стоях известно време в офиса, когато изведнъж се сетих, че наблюдавам този изглед прекалено дълго и с прекалено внимание, затова завъртях главата си към палубата с форма на самолетоносач, която представляваше бюрото на омразния. Едва тогава забелязах датата, напечатана на дневната програма пред него. Мога да чета с изключителна скорост и за част от секундата забелязах, че до името Д. Нън и времето на срещата — 4:15 следобед, пишеше „15 мин“. Това бе подчертано и с големи букви. То не предвещаваше нищо добро. По-добре да побързам.

Петнайсет минути не са безумно много време, за да пледирам за моята кауза, особено след като пет от тях бяха използвани за фалшиво добродушие и лицемерни изблици от рода на „Къде се беше скрил, Дан?“ и „Страхотно се радвам да те видя“, и т.н. Може би още две минути — имам проблеми с преценката на времепродължителността — бяха пропилени за удивителния факт, че мъжът, когото бях дошъл да видя, бе сложил една от неговите отличителни вратовръзки — като фльонга, и тя беше яркоалена. Което ми остави, според моята неблагонадеждна оценка, около осем минути, през които да извадя и изиграя коза си (т.е. изложението). Няма проблеми. No hay problema. Аз съм царят на козовете и съм известен с това. Обикновено успявам да се вместя в две минути.

Доближавам до бюрото, оставям куфарчето си и сядам. Мисля: включи турбодвигателя. Тъкмо съм готов за ускорение, когато осъзнавам, че омразният държи нещо в ръцете си: държи списание, едно от онези с цветните приложения, и иска аз да го погледна. Стигам до този извод със скоростта на Шерлок Холмс, защото той размахва списанието под носа ми и боде пръста си в корицата му. Пита:

— Видял ли си това?

Става дума за картината „Сестрите Мортланд“. Има статия за изложбата на Лукас. И аз не съм я видял. Наистина голямо постижение: то изисква умение и бърза реакция от моя страна, защото публичността е като потоп. Сега не мога да я избегна. Това е тя, най-прочутата картина на прочутия Лукас. Това е абатството, последното лято в абатството. Това са Джулия, Фин и бедната, счупена Мейси. Това е моето минало преди двайсет и три години и моето вчера. Това е всичко, което виждам в тъмнината, когато не мога да спя нощем.

Има и още: една ръка прехвърля страниците, един глас произнася:

— Чакай само една наносекунда, знам, че го видях някъде… а, ето го. Е, Дани — това ли си ти, или това, или това? Само се шегувам, не се обиждай!

Съвсем по Уайлдовски. Онова, което ми идва в повече е, че Оскар наистина знае колко много мразя това. Следвам дебелият му пръст, гледам и виждам себе си умножен по три. „Даниел в Тринити“. Нарисуван съм с молив и въглен. Намирам се в стаята си в Уилуел Корт, колежа „Тринити“; това е един ден след последната, втора част от последните изпити. Слънцето свети, небето е безоблачно, всичко на света е както трябва. Аз съм на двайсет и две, амбициозен, безгрижен, сигурен и талантлив. Понякога съм смел и самоуверен, а понякога неприятен и противен, но ако другите са забелязали това, то аз не съм — все още не. Дайте ми време.

Да, аз съм в Уилуел, в съседната стая някога е живял Витгенщайн^[2], а след няколко месеца, след като свърши дългата лятна ваканция, смятам да започна революция в световното кино — внимание, Трюфо, пази се, Годар!^[3] Планирам да навляза в киното чрез рекламата: една седмица ще режисирам реклами, а на следващата — Холивуд ще бъде в краката ми. Това е, най-грубо казано, схемата и на двайсет и две аз не виждам никакви дефекти в нея. Междувременно съм се изтегнал на земята, заобиколен от бележки и лекции, и веднага след като Лукас приключи да драска в бележника си, ще отидем да се видим с Фин. Ние тримата сме неразделни — Не-Светата троица, както състудентите ни лепнаха прякора, и смятаме да преплуваме реката. Ще отидем да се напием, неизменният възвишен гуляй след изпити. А веднага след като Лукас си тръгне с бележника в ръка, аз ще взема Фин в прегръдките си. Ще лежим в хладната зелена сянка на върбите край река Кем и…

И страницата е преобърната. Поглеждам бързо встрани, но не и преди да зърна една от другите отпечатани рисунки: „Лятната Мейси“, 1967. Рисунката трябваше да бъде една от общо четирите. Сега никога няма да има есенна, нито зимна Мейси. Сега никога няма да режисирам филм. Времето отлетя.

— Колко тъжно — отбелязва мъжът, когото съм дошъл да видя, като оставя списанието встрани. Той знае историята, разбира се. Всички знаят историята, защото Лукас е световноизвестна личност, а „Сестрите Мортланд“ е картина, от която хората са обсебени. Всички са полудели по нея. Тя се отпечатва и виси навсякъде. Това е картината, чиито репродукции студентите купуват и закачат по стените в стаите си.

— Сестрите Мелтдаун^[4] — продължава човекът отсреща и се смее. — Нали това беше прякорът им в Кеймбридж? Всеки може да разбере защо. Джулия все още има този удивителен ефект върху мъжете. Но средната сестра ме интригува най-много. Има нещо в лицето й — никога не съм я срещал, за огромно съжаление, просто ме насочва в правилната посока. Онази със странното име, как беше то?

— Финистер — отговарям кратко.

А искам да добавя толкова много. От мен извира един страхотен водопад от информация и подробности. Че е била кръстена така, защото, когато Стела била бременна с второто си дете, живеела в Шотландия близо до един от санаториумите, където се опитвали да излекуват дробовете на съпруга й. Че една вечер, докато била сама и слушала прогнозата за времето, водите й изтекли. Че Стела, понеже си е Стела, не видяла нищо странно и необикновено в това име, защото Финистер било диво и прекрасно място, така че значението на думата било несъществено. Че никой никога не го произнасяше правилно; че никой не наричаше Фин с нейното пълно име — с изключение на мен, понякога. Обикновено го използвах, когато галех косата й, когато лежахме заедно върху миналогодишните ниви. Ou sont les neiges d’antan, Дани?^[5] Отдавна се стопи, много отдавна.

Мъжът все още се лези насреща: използва думата „ретроспективна“ (изложба има предвид). Когато започва да говори как трябвало на всяка цена да я хване, защото имало още само два дни, аз отново се връщам в земната атмосфера и разбирам. Той хвърля поглед към часовника си, мръщи се и след това го насочва към мен — наистина ме поглежда за пръв път откакто съм влязъл в офиса му. И какви процеси текат зад това празно лице с модерни очила? Ами там става едно мъничко боричкане. От една страна, моите акции явно са се покачили — все пак е нещо да бъдеш приятел на Лукас, пък и определено във факта да си нарисуван от него, особено когато рисунката, за която става дума, е включена в (о, Господи!) изложба, която на всяка цена трябва да се види, има няколко големи плюса. От друга страна, сигурно е чул слуховете: доста от тях се въртят и преекспонират в публичното пространство.

Чудя се кои ли истории е чул — онези, разпространявани от враговете ми, или онези, чиито източници са мои приятели? Не че се различават много едни от други, пък и не са ми останали много приятели в рекламната индустрия. Така че коя е версията? Талантлив, но ненадежден + загубеняк + работохолик (разсипващ здравето си) + много тъжен? — това е единият вариант. Или другият: арогантно копеле + непоносимо груб + тотално изчерпан + винаги нещо му се случва. Почти сигурно вторият. Това е вариантът, който аз предпочитам.

Чудя се дали ще отчете миналите услуги — в момент на късогледство дадох на този човек първата му работа… Винаги бъди добър към хората по пътя си нагоре, защото със сигурност ще ги срещнеш по пътя си надолу.

Всъщност бях ли добър към него? Трудно е да си спомня, но е възможно да съм го уволнил. В такъв случай перспективата да взема кампанията на „Вундербар“ не ми изглежда особено блестяща. Това излезе на дневен ред само защото в последната минута човекът, който трябваше да я направи, пострадал от някаква злополука, някаква непредвидима злополука. Като грип или херпес зостер, или терористична атака, или пневмония, или смърт от стоварил се отгоре му пожарен кран, или… Спирам се. Идването в този офис ми струва половината от моя намаляващ запас от кокаин, две таблетки амфетамин, четири „Анадин“, двойка „Рение“^[6], половин бутилка сироп за кашлица, гаргара с водка и четири чаши еспресо. И ефектът на всичко това върху мозъка ми не е точно оня, който се надявах да получа — вместо да изостри остроумието ми, този коктейл сякаш го превърна във водниста каша, направо го стопи. Чувствам как се хлъзгам, направо се пързалям. Сега гледам този Уидмърпул^[7] насреща и не съм сигурен, че съм тук, за да обсъждам точно кампанията на „Вундербар“.

Може да е нещо съвсем различно. Изследвам гладкото лице за улики: Шкода? Застраховка живот? Партията на труда? „Тампакс“^[8]? Новата газирана портокалова напитка?

Не, точно „Вундербар“ е. Глупав шоколад, глупава реклама. Но Уидмърпул очевидно не гледа по този начин. Инстинктът му подсказвал, че продуктът се нуждае от репозициониране… и човекът, който щял да направи това, започва да обяснява той, не съм бил аз, въпреки моята слава, моя безусловен и несъмнен талант, моите безброй награди, въпреки неувяхващото уважение и ненамаляващото възхищение, които чувствал към мен… В превод: това копеле ме е довлякло тук, за да ме унижи и изхвърли. Дали ще си признае? Не, няма.

Той бил, видите ли, в опасно положение, под заплаха. Обсъдил бил всичко във фирмата. Извивал ръце, бутал пликове, молил за услуги, правил поклони и сторил всичко, за да убеди момчетата от „Вундербар“ да погледнат на нещата по неговия начин — но те не искали. Знам какви са те, казва ми той: родени консерватори, с ограничено мислене, стиснати скъперници и алергични към риска.

— И, Дан — продължава, като понижава с една октава гласа си, — нека да погледнем фактите в очите: в този момент ти представляваш риск. Ще успееш ли да се ограничиш в рамките на бюджета? Ще се изправиш ли на крака? Ще създадеш ли вълнения? С ръка на сърцето, Дан, и наистина ме боли да го кажа, но не мога да бъда сигурен, че ще го направиш. Честно казано, Дани, ти винаги си бил малко примадона. И когато беше много производителен, това бе повече от достатъчно. Но сега? Сега можеш да се запиеш цяла седмица. Можеш да издухаш кило кока с муцуната си. Можеш да откачиш тотално, както чух, че си направил в Токио. Можеш да вземеш следващия самолет за Хонолулу два дни преди снимките. Честно казано, от онова, което чувам, напоследък ти си способен на всичко и…

Кило кока ли? И на мен ми се иска. Да му кажа ли, че описаните току-що от него сценарии са малко вероятни, защото не съм работил почти година, и честно казано, направо съм съсипан финансово? Да му кажа ли, че ако не бях разбит, сдъвкан и изплют, нямаше да бъда тук сега, да го слушам, да го оставя да говори за боклука „Вундербар“? Да му кажа ли всичко това? (Да де, добре, бавно загрях, наистина съм тъп, но едва сега разбрах.) Това е неговото отмъщение. Той никога не е възнамерявал да ме наеме за тази работа и ме примами тук с единствената цел да ме прикове на позорния стълб. Трябва ли да му покажа колко съм отчаян? Да се пречупя или да пълзя? Мога да видя какво очаква. Мога да видя, че това ще го удовлетвори и че устата му е пълна със слюнка в очакване.

Да, ама не! Няма начин, честно казано. Този човек е — и винаги е бил — отровно, лудо на тема власт, помпозно, надуто копеле. Нека да бъда ясен: той е непростимо тъп. Той е мързелив, необразован, сополив парцал, реакционер и дупелизец, паразит, присламчващ се към високопоставените личности, отмъстителен, лишен от всякакви таланти, петзвезден трън в задника. Той е тачерит^[9], змия и подлец, нагаждач и натегач. Той е истински олимпийски задник със златен медал! Той е гъба паразит, цирей, синя пъпка. Той е човешкият еквивалент на нехранимайко, той е вазектомия, невестулка, търговец на души, непоносим курвенски син и последната дупка на кавала. Той е проклета и ненужна твар. И не би различил една добра реклама от конска фъшкия, захвърлена в лицето му.

Сега си спомням — точно заради това го уволних. И заради вратовръзката на фльонга. Ставам.

За една мимолетна секунда мога да почувствам радостта, екстаза, тържественото чувство за богоявление, което ще ме обхване, когато му кажа всичко това. Прекрасните думи са на езика ми. Но не ги произнасям. Не ги произнасям, защото гледам надолу към скъпия простор на бюрото му и корицата на списанието приковава очите ми. Гледам „Сестрите Мортланд“ и те ме гледат. И неочаквано разбирам: не трябва да съм тук. Трябва да се върна обратно там, в абатството, при вечните лета на моята младост и трябва да го направя веднага.

Мигновено скачам. Грабвам куфарчето си и тичам. Летя по коридора. Слизам с асансьора. Излизам на тротоара, хващам такси. Казвам на шофьора да кара към Пикадили. Веднъж да вляза в галерията, веднъж да застана пред картината, и целият ми живот ще получи своя смисъл. Затварям очите си. Трафикът ръмжи и се зъби. Зима в Лондон. Вече е тъмно по улиците.

Тези амфетамини правят много странни неща с ударите на човешкото сърце. Първо бързо, после бавно, после пак бързо — бум-буууум-бум — като бучащ ударен ефект. Финистер, Финистер, Финистер. Това е доста хубава мантра. През целия път до академията си я повтарям тихичко под носа.