Сали Боуман
Любов в старото абатство (3)

2
Момчето зад стъклото

Тази къщичка има четири стаи — толкова ми каза Фин. Предната стая долу винаги трябвало да бъде поддържана спретната и подредена, защото била използвана за бдение. Майката на Дан — Дори, била положена в тази стая, облечена с бялата си копринена сватбена рокля и с бялата си молитвена книга в ръце. Съболезнователната телеграма, която изпратил татко, все още се пази тук, казва Фин. Бабата на Дан я сложила в рамка и тя виси над камината, която никога не е била палена.

Тази ужасна смърт — Дори била само на деветнадесет години — се случила в края на войната. Четиринайсет години изглеждат прекалено дълго време да оставиш една стая неизползвана, особено в къща, която е толкова порутена, колкото е тази, но Фин казва, че това е традиция и освен това бабата на Дан подозира и се страхува, че някой друг неочаквано може да умре, ето защо било добре стаята да бъде готова. Бих искала да разгледам тази гробовна предна стая и телеграмата на татко, но вратата й е затворена.

Ние сме в кухнята отзад, където семейството готви, мие се, яде и живее. Тесни стълби водят към двете спални горе — те трябва да приютят бащата на Дан, баба му и него самия. Преди да дойдем, попитах Фин къде спят в такъв случай и тя ми обясни, че Дан спи в стаята на баща си, къде другаде! Когато настоях за повече подробности, тя се ядоса и почервеня: обвини ме, че съм била любопитно изчадие, че това не било моя работа; пък и не всички разполагат с огромен хамбар с двадесет спални. Двадесет спални, повечето от които не са мебелирани, обитавани са от мишки, които си организират балове и празненства в тях, и са напълно неизползваеми, бих могла да й отговоря. Но не го направих. Разбрах, че моят въпрос може да се окаже обиден за Дан и да го нарани; разбрах също, че Фин го защитава. Въпреки това бях любопитна. Дан е висок, а баща му е направо гигант, макар че е много мил и внимателен: нима наистина спяха в едно и също легло, чудех се — погребалното ложе, на което бе лежала бедната Дори? И ако е така, тогава дали спяха един до друг или главата на единия е до краката на другия?

Също така съм много любопитна и по отношение на възможностите за къпане — по принцип, като изключим мивката в кухнята, тук няма други, — а още повече и за възможностите за пишкане, т.е. клозета. Фин казва, че в градината зад свинарника има външна тоалетна и че тя е абсолютно годна. Всяка къща в селото има такова приспособление — знам го много добре, но никога не съм използвала нито едно от тях. Жените от селото не ни обичат; когато минаваме по улицата, те си шушукат зад шепите, наричат ни „странните сестри“, което е грубо и невъзпитано. Така че никога не съм изпитвала удоволствието да пишкам в малка каменна колибка. Бях планирала да посетя тоалетната на Дан точно с тази цел, но Фин прочете мислите ми и се намеси. Забранено ми е да пишкам по време на посещението ни. Не мога да поискам това и дори не мога да го обсъждам. Нужникът е забранена територия. Едно посещение в него щяло да унижи Дан и щяло да бъде опасно за мен; ако се опитам, ще бъда наказана. Знам какви са наказанията на Фин. Те са неумолими, моментални и болезнени. Така че нямам намерение да рискувам.

— Направила съм чай — казва бабата на Дан десет секунди след влизането ни в стаята. Усещам погледа на Фин върху себе си.

— Мейси не иска чай, само една малка чаша вода — намесва се бързо тя.

— О, да, ако може вода, госпожо Нън — повтарям като робот. Чаят ме кара да пишкам.

Всички стоим около масата, изчаквайки учтиво Бела Нън да седне първа. Очите ми започват да се приспособяват към липсата на светлина и стаята постепенно започва да придобива форма. Тя е толкова странна и чудата, колкото обеща Фин, но и забележително мръсна. Обаче бабата на Дан „чисти“ за нас в абатството и аз съм видяла методите й за чистене, така че това не ме изненадва. Има цели валма прах по набръчкания линолеум, мивката е пълна с неизмити съдове, а масата е мазна. Джулия се притеснява за бялата си рокля, мога да видя това; лицето й е изопнато от презрение. Тя се колебае, преди да седне — столовете също са лепкави, и с един бавен, изпълнен с ужас поглед оглежда масата. Чиния с тлъста шунка, нарязана на дебели резени, които привличат вниманието на мухите месарки; маруля, полята със салатен сос. Чиния с цвекло и парче пай, който разпознавам — откраднат е от килера на Стела преди седмица, дебели филии хляб, намазани с маргарин, неестествено жълт изсъхнал кейк и хлъзгава купчина от твърдо сварени яйца, украсени с листенца повехнал магданоз. В центъра стои купа розово малеби във формата на замък, заобиколено с ров от консервирани мандарини. Часът е три следобед.

— О, госпожо Нън — казва Джулия с плах глас. — Не е трябвало да си правите труда. Ние току-що обядвахме.

— Глупости, аз умирам от глад. Това изглежда много вкусно — прекъсва я със свиреп поглед Фин. Очите ми прескачат към вратата, където Дан все още стои на прага. Долавям изражението на лицето му — то е изпълнено със срам и е толкова нещастно, че съм шокирана до дъното на душата си. Той се обръща и разглежда двора навън с такъв задълбочен интерес, сякаш никога досега не го е виждал. За пръв път забелязвам, че макар да е във ваканция, Дан носи най-хубавия си костюм, онзи, който му бе купен, когато спечели мястото в прогимназията. Оттогава доста е пораснал. Маншетите на ризата му се подават поне с пет сантиметра. Ризата е бяла, найлонова, току-що изпрана. Обувките с връзки са лъснати до блясък. Подстриган е. Когато го видях последния път, имаше перчем, намазан с брилянтин; но училището сигурно е възразило срещу подобна прическа. Сега е безмилостно подстриган, с къси бакенбарди, което му придава вид на малолетен престъпник от трудововъзпитателно училище. По шията му има обрив. Фин казва, че е започнал да се бръсне, но ако е така, то процесът нещо се е объркал.

— Баба направи кейка специално за вас. Няма ли да седнете, скъпи дами? — казва той, обръщайки се отново към нас, но без да ни гледа — и аз осъзнавам, че проговаря за пръв път, откакто се срещнахме на алеята. Гласът му се е променил така силно, както и външният му вид: сърцевината му е несигурна, а гласните са станали железни. Мисля, че е упражнявал тази ужасна забележка многократно, както и дървения жест, с който я придружи. Той се опитваше да изстърже съфолкския акцент от гласа си; беше убил оня странен, привлекателен цигански ритъм, като напев на песен, придобит от бушън, когато е бил дете, ритъм, който можеше да се долови, когато бе развълнуван или доволен. Онова, което е останало, е доста тъжна смесица: странната кокни интонация на баба му, премесена с изтънчения изговор, придобит в прогимназията. Мисля, че може би се опитваше да имитира своя приятел от селото — Николас Марлоу (който сега учи в Уинчестър), или може би майката на Ник, онази, която живее в старата резиденция на пастора, ръководи Женското дружество и може да покровителства дори Бог, както твърди Джулия.

Бела Нън поставя на масата огромен кафяв чайник. Сяда. Всички сядаме. Приемам голяма порция твърдо сварени яйца, пай, шунка, задушена маруля и цвекло. Храна, от която се отвращавам. Боли ме, когато ям животни. Цвеклото кърви. Вторачвам очите си в кървящата чиния, на която е изобразена коронацията на Елизабет II. Бела е вярна монархистка и много обича коронованите глави. Чинията е хералдическа, с позлатен ръб и нащърбена.

Мисля си: „О, Дан, какво е станало с теб?“

Аз бях онази, която първа видя Дан. Никой от семейството ми не иска да признае това. Настояват, че съм била прекалено малка, за да помня. Казват, че това било просто поредната ми идиотска измислица. Фин, която е особено ревнива по отношение на връзката си с Дан, е твърде язвителна и саркастична относно моите твърдения. Джулия, която не може да го понася и никога не е могла — или поне така претендира, казва: „Господи, Мейси, ти си една малка фантазьорка! На кого му пука кой го е видял пръв? Той е чирак на Манчкин. Той е неин роднина, върви заедно с абатството, също като нея. Винаги е бил наоколо“.

Това не е истина. Видях Даниел в деня на погребението на татко — а това е нещо, което не бих забравила, нали? Смятате ли, че може да сбъркам?

Не беше обикновено погребение, разбира се — макар че тогава аз не го разбирах. Моят татко беше герой. На деветнадесет години бе летял на „Спитфайър“. Беше оцелял в битката за Британия, но по-късно умря в Ню Мексико, Съединените американски щати, където всички отидохме по настояване на Стела, за да лекува той дробовете си. Татко се върна заедно с нас на борда на кораба до Англия в малка урна, която бе опакована в кутия с надпис „Не се издирва“ в ръцете на Стела. Когато пристигнахме в абатството, или в „наследствената дупка“, както го наричаше безмилостно дядо, урната живя в скрина в стаята на Стела; тя стоя там месеци наред. Трябваше да се свършат много неща, свързани с нея — къде да бъде поставена и каква церемония бе най-подходяща. Първо щяха да я сложат в една ниша в църквата, в съседство с безброй други знаменити представители на фамилията Мортланд. Трябваше да има каменна плоча, гравирана от един художник — приятел на Стела (почти всички приятели на Стела са хора на изкуството).

След това, не — смяна на модела. Един мемориален прозорец щял да бъде по-подходящ. Прозорец, който щял да си подхожда с другия насреща, изграден в памет на някакъв прапрачичо от рода Мортланд, който умрял храбро в някаква отдавна забравена война. После дойде идеята за двора на църквата; сетне едно специално оградено място в Акр Фийлдс — място, което татко обичал като дете. Сетне беше ред на гората с дивите зюмбюли, защото Стела се кълнеше, че очите му, които всички ние сме наследили, имали съвсем същия син цвят. И накрая, когато дядо вдигна шум до небесата и каза, че синът му няма да бъде погребан там, където заравят проклетите кучета, отново се върнаха на идеята за църквата, но парите бяха свършили, така че каменната плоча отпадна и огромният бароков паметник във въображението на Стела се трансформира в малка, скромна, правоъгълна кутия за писма. На нея пищеше: „Ги Мортланд, 1920 — 1955“.

Във великия ден, когато урната щеше да бъде поставена да почива вечно на това място, всички отидохме в църквата: първо дядо и Стела, след тях Джулия и Фин, накрая Бела Нън и аз. Бела бе поканена като човек, който се грижи за абатството в наше отсъствие. Сега тя беше икономка, чистачка, довереница, а също и моя бавачка. Бела бе предана на моя баща, така че присъстваше, за да му засвидетелства своето уважение — а също така и да ме пази, да не би да проваля церемонията като шавам, мърдам, подсмърчам и по някакъв начин засрамя семейството, макар и малко, с моето поведение.

В църквата ние изпяхме любимия химн на татко „Изорахме нивите и хвърлихме добри семена в земята“. Следваха молитви от пастора и една много дълга поема, прочетена от Стела, написана от нея и „обработена“ от някакъв известен писател — още един от нейните приятели. Писателят бе обещал да присъства, но някаква неотложна работа го бе задържала в Лондон. Бяха поканени и селяните, но дядо бе толкова разстроен, че написал грешна дата на поканите с черна рамка. Освен това беше жътва и всички работеха на полето, така че никой не дойде. Църквата беше празна и студена, имаше ехо, пейките бяха много неудобни. Аз бях едно бузесто, едва проходило хлапе и крачетата ми бяха прекалено къси, за да стигнат до възглавничката, камо ли до пода. Бела миришеше на кюфтета и държеше ръката ми здраво стисната в своята. Седях до нея и се опитвах да си спомня татко, както ми каза дядо. Но спомените ми се изплъзваха и бяха неясни, можех да уловя само откъслечни образи: две ръце, които ме държат, мирисът на кожата му, времето, когато кашляше кръв в носната си кърпа, а Стела плачеше. Последното може и да съм си го измислила. Може би съм си измислила всичко. Бях само на годинка и нещо, когато той умря.

След малко ми стана скучно. Загледах смешните обувки на Бела — здрави и черни, с яркочервени връзки. Прехвърлих се на палтото й, украсено с кожа на убито животно, което бе червеникавокафяво и озъбено. Разгледах пръстените й — бяха много, и кехлибарената й огърлица от няколко реда. Зазяпах се в чудото, което трябваше да бъде нейната шапка — имаше пауново перо с око, затъкнато в черната лента. Започнах да си играя с молитвеника, да се въртя и да мърдам, докато Бела, изгубвайки търпение, ме ощипа силно по ръката. Моментално се укротих; вдигнах очи и огледах църквата. Вниманието ми привлече картината „Страшният съд“, на която подигравателно ухилени дяволи ръчкаха с вили тълпа от голи хора към пропастта и червените огньове на ада. Изследвах мраморния кръстоносец Мортланд, заспал върху гробницата си, и възпоменателния бронзов барелеф за жената на един Тюдор — толкова често го бяха лъскали, че главата на покойницата се бе изтрила. Разгледах мемориалния прозорец на оня прапрачичо от неизвестната война и после погледнах към най-близкия до мен прозорец, оня, който трябваше да бъде прозорецът на татко, ако парите не бяха свършили през последните години.

Той бе направен от чисти оловни стъкла, поставени в рамки. В най-близката рамка видях чудно момче. Имаше буйна черна коса, черни очи, прав нос, широка уста и много бели зъби. Носеше една малка златна обеца. Изражението му беше свирепо и обвиняващо. Нямаше тяло, нямаше врат, труп или крайници. Появи се, допря лице до стъклото и изчезна. Появяваше се така и изчезваше три пъти през известни интервали от време.

— Ще го убия, когато се прибере вкъщи — промърмори Бела, докато излизахме от църквата. Озовахме се в гробището на църквата и момчето, все още свирепо, но сега с тяло, врат, ръце и крака се появи зад един надгробен камък.

— Ще му ощавя кожата — закани се тя, когато го зърна на алеята да виси между клоните на един бряст. Момчето се появи за последен път, когато се върнахме в абатството. Неочаквано лицето му цъфна, залепено към прозореца на библиотеката; гледаше през стъклото. Стела разнасяше малки сандвичи, дядо наливаше шери, Джулия и Фин играеха върху лъвската кожа, Бела се занимаваше с огъня. Само аз го видях. Библиотеката е на първия етаж; има цели тридесет стъпки от прозореца до плочите. Момчето и аз се гледахме няколко минути. Личеше, че нещо го е разтревожило. Вдигна мръсната си ръка и потърка очите си. После аз примигах и той изчезна.

Това беше Дан. Сега вече знам, че трябва да се е изкачил по водосточната тръба, за да стигне до прозореца, макар той да твърди, че бил летял. И неотдавна открих защо е бил разстроен — макар да ме убеждава, че съм си била измислила сълзите. Но тези подробности нямат значение. Моята представа за Дан е от онзи ден, той е момчето зад стъклото. И макар че сега е силно променен във всяко отношение, в моите очи той все още е дивакът, към когото неочаквано изпитах афинитет — момчето, което завинаги щеше да бъде отвън и да наднича вътре. Винаги, когато го срещна, ми се иска да кажа: „Приемете го сега! Отворете прозореца! Отключете вратата! Пуснете го да влезе!“.