Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Landscape of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Сали Боуман

Заглавие: Любов в старото абатство

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: Английска

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-66-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3696

История

  1. — Добавяне

27
Ник

— През цялото време ли беше ти, Ник? — питам.

— Да — отговаря той.

Седи на масата. Открих една бутилка уиски, която бях купил на Джо преди болестта да го повали, и сипах на Ник чаша чист скоч: виждам, че се нуждае от него. Аз пия вода: не мога да рискувам с алкохол — една глътка и ще се върна отново там, откъдето започнах. На масата пред него стои сферата от слонова кост, която той е върнал по молба на Фин. Видели са ме да излизам от къщата и да прекосявам двора. Когато открили сферата в кухнята, където я бях оставил, разбрали. Фин искала да я запазя. Седя срещу Ник и докато гледам болката, изписана на лицето му, не чувствам нито гняв, нито горчивина. Бил съм мамен повече от двайсет години, почти през целия ми разумен живот на възрастен, грешил съм в разгадаването на отношенията повече, отколкото мога да си представя. Не обвинявам нито Ник, нито Фин; не обвинявам дори себе си. Случва се.

— Значи не е Лукас? — чувам се да произнасям. — Бях толкова сигурен, че е той. Колко глупаво от моя страна.

— Не е толкова глупаво — той се ожени за нея в края на краищата.

— Детето твое ли беше, Ник?

— Да. — Той покрива лицето си с ръце. Мълчи дълго, после казва: — Почти щях да ти призная онази нощ, когато дойде у нас. Исках да ти кажа. Фин умира, Дан. Остават й още два месеца, може би по-малко. Тя иска да ги прекара тук и аз й обещах да бъда с нея.

— Умира? Фин умира? — Гледам масата и проследявам линиите, вълните и островите, образувани от влакната на дървото. Минава много време, преди да бъда в състояние да говоря. — Значи затова беше в галерията — казвам най-накрая. — Значи затова беше там и гледаше портрета. Би трябвало да разбера от лицето ти. Тогава вече си знаел, нали?

— Да. Тъкмо бях излязъл от болницата. Трябваше да й предам резултатите от тестовете. И двамата знаехме какво щяха да покажат те. Фин претърпя една операция миналата година в Южна Африка. Рак на гърдата. Там премина и курс по химиотерапия; наблюдавах лечението й в Лондон през последните осем седмици. Но беше прекалено късно. Беше се разпространил до лимфните възли. Има вторични разсейки.

— Няма ли шанс да…

— Никакъв.

— Ник, защо не ми каза? Ако знаех… О, Боже. Фин не иска ли да ме види? Само веднъж, просто да ми каже сбогом? Аз бих искал да се срещнем. Тя се сбогува с Лукас, нали? Видях я да напуска къщата му. — Сега вече в гласа ми тегне горчивина, не мога да я скрия.

— Да, така е. Но на нея й е по-лесно да види Лукас, а не теб, Дан.

— О, и защо?

— Предпочита да я помниш каквато беше, така мисля. Ти я познаваше така, както той никога не я е познавал. Ти ще тъгуваш повече за нея. Знаеш какъв е Лукас. Всички знаем.

— За бога, аз я обичах — чувам се да изричам. — Обичах я. През целия си живот… Обичах и теб — моя най-близък, най-стар приятел. Единственият човек, на когото вярвах, вярвах на всичко, което ми казваше. Ти си ме лъгал, Фин ме е лъгала, Лукас е лъгал — всички ме лъжехте. — Защо ме излъга, Ник?

— Защото Фин ме помоли — отвръща той и гледа встрани. — Това беше първата причина. А втората е, защото се срамувах. Когато излъжеш веднъж, после е по-лесно — и дори изглежда по-правилно — да продължиш по този начин. Ето как се успокоявах. Но човек може да лъже и сам себе си, Дан. Не го ли знаеш?

— Не вярвам. Изобщо не вярвам. Ние живяхме заедно почти три години. Виждах те всеки ден. Мислех, че нямаме тайни един от друг. Не ти ли мина през ума да ми кажеш истината? Знаеше какво изпитвам. Лъжеше ли и Джулия, или тя бе посветена в тайната? Сигурен съм, че е така. Значи и тя ме е лъгала също. Страхотно — всичките ми приятели!

— Не, грешиш. Лъжех също и Джулия. Тя не знаеше нищо, не мисля, че е подозирала. Нито веднъж за двайсетгодишния ни брак — е, може би веднъж или два пъти, може би напоследък. — Той замълча. — Казах й тази седмица. Трябваше ми цяла седмица, Дан, да събера кураж, за да го направя. Фин вече беше тук от седмица, съвсем сама — бях й обещал да бъда с нея, а все още извъртах. Не можех да погледна Джулия, не смеех да погледна децата си. Ето какъв човек съм аз. Сега разбираш ли защо не можех да ти обясня?

— Не, не разбирам. Не искам да разбера. Какво значение има вече? Никакво. Фин умира.

— Дан, бих искал да знаеш. Бих искал да кажа на някого. Държах го прекалено дълго в себе си.

— Не желая да бъда твоят отец изповедник. Намери си някой друг — отвръщам ядосано, ставам и се отдалечавам от него. Минута по-късно си мисля: край на всичката ми решителност. Настъпва тишина.

— Няма друг, на когото мога да кажа — нарушава я с тих глас Ник. — Обърках живота си, превърнах го в пълна каша. Не можех да го обсъдя с никого друг. Ти си единственият кандидат за изповедник, Дан… Съжалявам. Не биваше да идвам тук.

Поглеждам моя приятел, поглеждам Ник, който никога не говореше за себе си, Ник, който е мълчалив, сдържан, толкова голям експерт по тайните, колкото и аз. Връщам се на масата и сядам срещу него.

Прости ми — казвам. — Разкажи ми. Слушам те.

И той започва да говори, а пред мен миналото се променя. Виждам всички събития, които преди са били невидими за мен, били са скрити зад лъжи — и зад собственото ми самовглъбяване и самозаблуждение. Ник отваря една врата: аз излизам в слънчевата светлина на абатството, но всичко се е променило, сенките са по-дълбоки и не са на същите, очакваните места.

— Беше, когато Фин ми каза за бебето — казва Ник. — Спомняш ли си какво ми написа в писмото си? „Онова лято всичко тръгна в погрешна посока.“ За мен се обърка, когато Фин ми каза, че е бременна.

Можеш ли да си представиш какво почувствах? Ние наистина бяхме щастливи — аз я обичах толкова много, Дан. Това започна предния Великден — неочаквано я видях в различна светлина и не можах… Просто исках да бъда с нея, всеки миг от всеки ден след това. Обикновено я посещавах в „Гъртън“, когато можех. Бяхме потайни, защото тя се страхуваше да не те нарани. Бяхме винаги внимателни, но имаше един случай към края на летния семестър, когато — ами, не бих искал да говоря за това. Знаех, че не биваше да поемаме подобен риск — притеснявах се за последствията седмици наред. Всеки път, когато се приберях у дома, идвах в абатството — беше толкова трудно да останем насаме, мразех всички лъжи и хитрини. Фин изглеждаше безгрижна. Казваше, че всичко ще бъде наред — и тогава… спомняш ли си нощта преди семейството да отиде на посещение в Елде — онази вечер, когато бяхме навън, в манастирския двор? Всички останахме до късно и танцувахме, а после двамата с Фин отидохме в Гората на монахините. Обикновено ходехме там — това бе едно от местата, където се чувствахме в безопасност, където знаехме, че никой няма да ни намери или изненада. Тази нощ — беше толкова прекрасна нощ, ние правихме любов и нещо, не знам какво беше то, виното, което изпихме ли, или музиката, която бе пуснала Джулия, или просто мястото, тишината и луната ме накараха да се почувствам някак си оздравял, уверен, свободен, безгрижен, безметежен. Мислех си: всичко ще бъде наред, не бива да се тревожа… И тогава Фин ми каза. Беше на два месеца и беше сигурна (толкова сигурна, колкото може да бъде една жена), че носи нашето бебе. Изглеждаше преизпълнена с радост, Дан. Но аз не я споделих — целият свят започна да се разпада от този миг нататък. Това ме накара да се чувствам виновен. Бях шокиран, бях уплашен. Все още учех. Фин не бе завършила образованието си, не беше взела степен. Нямахме пари и нямаше къде да живеем. Родителите ми не я харесваха, представа нямам защо, и знаех как ще реагират на новината…

Той се заколебава. Дали родителите му бяха чули слуховете за бащата на Фин? Дали това не обясняваше тяхната антипатия? Гледам извивките в дървото на масата. Виждам се как намирам едно парче индийски памучен плат на едно счупено клонче в Гората на монахините. Не казвам нищо.

— Не можех да повярвам, че съм позволил това да се случи, Дан. Не знаех какво да правя, така че се опитах да преценя ситуацията хладнокръвно. Знаеш ме какъв съм — обичам да планирам нещата. Не ми допада да получавам рикошетни топки и да вземам грешни решения в момент на паника. Обстоятелствата не бяха най-добрите за раждане и отглеждане на дете. Работех по осемнайсет часа на ден в Лондон. Дори ако се оженехме и това позволеше на Фин да остане в „Гъртън“, нямаше начин тя да се грижи за бебето сама и да продължи да учи. Тогава не й го казах. Имаше вероятност Фин да е сбъркала — можеше да е фалшива тревога, — така че настоях да направи тестове за бременност. Тя се съгласи да се срещнем, за да й дам резултатите. Беше денят, в който пътуваха със Стела до Лондон. Тя остави Стела да обикаля по магазините и дойде в болницата. Тестовете бяха положителни.

— Ти ли го уреди?

— Да, разбира се. Не можех да оставя това на който и да е друг. Защо питаш?

— Няма значение, но Фин не ми каза точно това.

Колко добре ме излъга тя, мисля си. С каква лекота ме излъга в онова кафене с червените масички. Никога не бих се усъмнил, че може да е толкова двулична. Разбирам, че е искала да ме предпази. Също така осъзнавам, че сигурно е знаела как нейните лъжи ще променят цялата ми перспектива. Можех да повярвам, че Лукас е прелъстител, но ако знаех, че Ник е баща на детето, реакцията ми щеше да бъде съвсем различна. И Фин сигурно е знаела това. Гледам влакънцата на масата и се питам: коя е жената, която съм обичал?

— Когато видях Фин в болницата — беше ужасно, Дан. Бях имал време да обмисля нещата и бях планирал какво да й кажа, но бях работил убийствено количество часове в продължение на три седмици и направо заспивах… Опитах се да й обясня… но го направих зле и несръчно, нетактично. Целта ми бе да накарам Фин да проумее, че нямаме избор. Разбира се, ако тя държеше на всяка цена да запази бебето, тогава щях да се оженя за нея — винаги сме правили планове да се оженим. Но смятахме да изчакаме една година, докато вземе дипломата си, а аз завърша специализацията си. Казах й: ако това е, което искаш, ще го направя, разбира се. Някак си щяхме да се оправим. Но имаше и друга възможност. Познавах хора, които можеха да помогнат. Лекари. Отлични специалисти. На десет седмици нямаше да има никакъв риск. Лесно можех да уредя всичко.

Той прекарва ръка по лицето си.

— Не знам какво чувствах наистина. Бях на двайсет и пет. Страхувах се — и бях сърдит. Вероятно някаква част от мен я обвиняваше. Един господ знае… единственото, за което си давам сметка, е, че не успях да намеря правилните думи. Каквото и да кажех, влошаваше още повече ситуацията. Продължих да говоря, опитвах се да бъда разумен, а Фин мълчеше, така и не каза нито дума. Нищо. Тя… просто лицето й се промени, Дан. Не заплака, нито възрази. Изслуша ме и стана, като каза да не се тревожа. Щяла да се оправи сама. И си отиде.

Виждам като на екран онзи ден на тяхното посещение в Лондон. Виждам себе си — как мия прозорци и как госпожа Марлоу ми съобщава, че Ник е променил плановете си и ще се върне същия следобед с влака. Виждам себе си, по-късно същия ден, как търся Мейси в хладната привечер. Стоя край портата на стария метох и оглеждам полето и нивите за синя рокля. Тогава, на върха на Акр Лейн, до Гората на монахините, виждам, че някой се движи, и осъзнавам, че е мъж — това е Ник. Махам му с ръка.

— Разбирам — казвам. — Сега разбирам. Ето защо ти се върна тогава в Уикенфийлд.

— Разбира се. Бях обезумял. Трябваше да я видя. Трябваше да говоря с нея.

— А после Мейси скочи.

— Да, Мейси скочи. — Той поглежда нанякъде, гласът му се пречупва. — А след това беше толкова безнадеждно, беше напълно безнадеждно, Дан. Бях отчаян — Мейси беше в кома, аз трябваше да се върна в Лондон и да работя. Фин не ми говореше. Когато дядо й получи удар — помислих си, че тогава ще разбере колко невъзможно е положението. Продължих да я моля да се осъзнае, да реши какво ще правим, защото времето летеше. Но тя не желаеше да ме слуша. Изобщо не можах да разбера, че тя вече бе взела своето решение. Беше го взела още в болницата в Лондон. Аз я бях предал, а Фин е безмилостна — тя не прощава провалите и предателствата. Телефонирах й всеки ден, молех я, писах й, опитвах се да я убедя да говори с мен, да я накарам да ме изслуша — и тогава разбрах, че тя се бе омъжила за Лукас.

— Не те ли предупреди?

— Не. Знаеш я каква е. Просто го направи. Каза, че било делово споразумение. Лукас беше идеалният негодник. Все пак така можеше да продължи следването си… Може би искаше да ме накаже. Все още не знам. Изглеждаше толкова зле, Дан. Беше под ужасно напрежение. Обвиняваше себе си за случилото се с Мейси: казваше, че Мейси знае колко била лоша, невярна, как те мамела… Не бе в състояние да мисли разумно, Дан, не повече от мен. Така че не знам със сигурност защо се омъжи за него… Предполагам, че вече няма значение. Както и да е.

— Можеше да се омъжи за мен. Предложих й, умолявах я.

— Знам. Но тя не искаше да те нарани. Знаеше, че не е възможно да нарани Лукас. Той не я обичаше. Не съм сигурен дали изобщо се е интересувал много от нея.

— Доста често я ухажваше.

— Това е различно. Друго нещо е.

Ставам. Крача из студената, вече съвсем празна стая. Значи Фин му бе казала за моето тъжно и глупаво предложение. Ник знаеше всичко, всички мои тайни — а аз бях в неведение. Бях прекарал цели двайсет години, лутайки се в един лабиринт от невежество и незнание. Всичко това се бе случило на Ник по времето, когато споделяхме един и същи апартамент, а аз нито за миг не се досетих. Ако беше потиснат, на ръба на криза, необщителен или раздразнителен, обвинявах за това дългите часове в болницата и естеството на работата му. В живота на приятеля ми бе имало тежко изпитание, а аз не бях разбрал, не бях забелязал нищо. Не че сега слепотата ми има някакво значение, мисля си. Твърде късно е да се промени каквото и да е. Фин умира. Всичко е свършено.

— А след това? — питам, като се връщам на масата. — Все още не разбирам, Ник. Кажи ми какво стана после.

— Какво има за казване? Фин ме изключи от живота си. След като се омъжи за Лукас вече не се срещаше с мен, не отговаряше на телефонните ми обаждания, нито на писмата ми. Дори когато бебето умря… — Той покрива лицето си с ръце. — Нищо, Дан. Не ми позволи да бъда близо до нея. Държеше се сякаш то не беше наше дете, сякаш аз нямах право да скърбя… Отидох да я видя веднъж, за последен път — тя ми беше забранила, но аз така или иначе отидох. Карах до Кеймбридж и отидох в оня ужасен апартамент, който Лукас бе наел на Грийн стрийт. Той не беше там — мисля, че много рядко се задържаше вкъщи по онова време. Фин беше сама — почти не можах да я позная, Дан. Апартаментът беше мръсен, а тя се бе предала — явно беше болна, нуждаеше се от помощ. На лицето й бе изписано същото изражение, което обикновено имаше Мейси, спомняш ли си? Празно — сякаш слуша някой друг, някой невидим, а теб не може да те чуе. И аз се опитах, да, Дан, опитах се да говоря с нея и… не издържах. Разплаках се… а тя само ме погледна и знаеш ли какво ми каза? „Защо плачеш? Той е мъртъв. Нали това искаше?“

Тогава нещо се случи, Дан. — Не можах да й простя тези думи. Тя ми каза да си вървя и аз си отидох — и вероятно вкамених сърцето си. Научих се да вкаменявам сърцето си. Чувствах, че се отнася несправедливо с мен. Реших да оставя всичко зад гърба си, да продължа напред, да подредя живота си. Три години по-късно се ожених за сестра й. Винаги съм харесвал Джулия. Винаги съм се възхищавал от нея — тя е забележителна жена. И след като се ожених за Джулия, Фин ми прости. Мисли каквото искаш.

— Тя ти прости, когато се ожени за Джулия? Не разбирам.

— Нито пък аз. Но се случи. Един месец след сватбата ми с Джулия Фин ми писа за пръв път от три години. Срещнахме се отново, тайно, аз не казах на Джулия… и няма да кажа нищо повече. За няколко часа — само няколко часа, Дан — и бях отново там, откъдето бях тръгнал. Не мога, не знам защо, но ако Фин ме повика, отивам. Това е. Презирах се, мразех се, опитвах се да се променя, но не мога. Не мога да скъсам с нея.

— Фин знае ли това?

— Разбира се. Тя винаги го е знаела. Ние и двамата го знаехме. — Той се колебае. — Така че не ме разпитвай за брака ми, Дан. Не ме питай за Джулия. Лъгах я, мамех я, и го правех цели двайсет години, отново и отново, през целия си живот. Големи лъжи и малки лъжи, евтини измами, цялата кофа с боклук на прелюбодейците — алибита, хотелски стаи, тайни писма и скришни телефонни обаждания. Лъгах също така и Фин. Бях измамник, не бях честен с никого — с Фин, с жена си, с децата си и с мен самия. Не мога да поправя нищо. Всичко, което знам, единственото, което знам, е, че сега съм тук и ще остана в абатството толкова време, колкото Фин се нуждае от мен. Ще остана до края. Обичах Фин повече от живота си и това е последното, което мога да сторя за нея.

Настъпва тишина. Мисля за Джулия, стояща на прага ми, настояваща да узнае истината, плачеща на рамото ми. Мисля за Том, объркан от кошмари, неспокоен и уплашен, опитващ се да повярва в лъжите, които баща му е казал, за да го предпази. Гледам моя приятел, мъжа, когото мислех за толкова дисциплиниран, благоразумен, разсъдлив и принципен — всичко, което аз не бях.

— Господи, Ник — казвам, преди да мога да се спра. — Каква бъркотия. Каква идиотска, ужасна каша.

— Знам. Грешката е моя. Сам се вкарах в нея.

— Не си съвсем прав. Бих казал, че си получил известна помощ.

— Не обвинявай Фин. Не прави това, Дан.

Не обвинявам Фин. Не обвинявам никого. Обичал съм жена, която не съм познавал, едно създание на собственото ми упорито въображение. Сега мога да видя колко изгубена е за мен Фин, колко окончателно и невъзвратимо е изгубена за мен. Мисля си: никога не съм я познавал, обичал съм една жена, която не е съществувала.

Гледам Ник, който навярно я познава. Онемял съм от болка, съмнения, подозрения. Не мога да понеса да се взирам повече в миналото. Опитвам се да накарам мозъка си да функционира, да видя отвъд настоящето, да си представя, че всичко ще бъде наред с Ник, когато Фин си отиде. Искам да го попитам: „Какво ще правиш след това? Ще се върнеш ли при Джулия? Тя ще те приеме ли? Какво ще стане с децата ти, с моя кръщелник?“. Не мога да му задам тези въпроси, не и сега. Сърцето ми е с Ник — не че моето сърце, симпатии или загриженост са нещо от голяма важност за някого.

Настъпва дълга тишина. Все още съм заслушан в нея. Ник започва да плаче, стиснал главата си с ръце. Сълзите са заразителни. Мразя да гледам, когато възрастни мъже плачат. Слагам ръцете си на раменете му. Казвам някои от онези неадекватни неща, които научих край леглото на Джо, онези баналности, за които всички знаем, че са безсмислени, но които ни успокояват по някакъв чудноват начин. Когато Ник се овладява, протягам ръката си през масата към него. Той я сграбчва.

— Чуй ме, Ник — казвам накрая. — Ти си отличен лекар. Ти спаси живота на Мейси — ако не беше ти, тя щеше да умре в абатството много преди да пристигне бърза помощ. Ти си спасил живота на много хора; ето това правиш, на това е посветен животът ти, и не бива да го забравяш. Винаги си бил моят най-верен приятел, единственият човек, към когото можех да се обърна за всичко. Ти си добър приятел, добър лекар, добър съпруг и баща… Е, може би не си бил чак толкова добър съпруг… — Ник вдига главата си, среща очите ми и се усмихва уморено. — Но не си първият неверен съпруг в човешката история, не си някой глупав Лотарио[1], нито Казанова — и твоят брак не може да е бил чак толкова лош, иначе Джулия не би го търпяла и един ден, а не цели двайсет години. Възможно е да се обичат две жени едновременно — поне аз мисля така; мога да приема, че е възможно… и от всички жени, които познавам, Джулия е една от малкото, които наистина биха разбрали това. Но този проблем ще трябва да разрешите вие двамата. Между другото, ти не би трябвало да си тук и да говориш с мен. Така че просто ще ти кажа следното: ти не си сам. Бил си тук, свършил си нещо, купил си всяка от проклетите тениски. Колкото и виновен да се чувстваш, или засрамен, няма нужда да казваш каквото и да е, нито да обясняваш каквото и да е на мен. Знам всичко за неверността. И за вината. За предателството към себе си, за предателството към другите. Ти говориш с голям експерт, Ник, с истински доктор по тези науки. Сега си изпий уискито; После се върни при Фин. Не бива да стоиш тук.

Ник го изпи. Стисна подадената му ръка. Поговорихме още малко и после, след не много време той си тръгна. Прегърнахме се на вратата. Странно как слабостта прави хората по-близки, как сваля всякакви бариери между тях. Познавах Ник през целия си живот, но никога не бях го чувствал по-близък, никога не съм бил по-сигурен в нашето приятелство, както в този момент. Бях щастлив от това откритие. Нашата последна среща беше хубава. Нещо беше спасено от корабокрушението.

Бележки

[1] Герой от пиесата на Николас Роу (1674 — 1718) „Прекрасната грешница“ — нарицателно за прелъстител. — Б.пр.