Сали Боуман
Любов в старото абатство (4)

3
Дъщерята на Оушън гадае на карти

— Искате ли още малеби, мис Джулия! Знам, че сте пристрастена към него — предлага Бела, сипвайки пълна лъжица в чинията, преди Джулия да успее да каже и дума. Джулия, чиято погнуса към малебито е добре известна на всички присъстващи, включително и на Бела, само свива рамене. Бела, без какъвто и да е злобен умисъл, й хвърля един весел поглед. Малките й черни очички святкат от задоволство.

— Гълтайте си чая, момичета. Мейси, и ти трябва да пийнеш поне една глътка. Започвам с листенцата.

— Не може ли да започнем с кристалното кълбо, госпожо Нън? — питам. Бях го гледала с копнеж през цялото време. То стои върху скрина, покрито с бяла копринена носна кърпа.

— Не, не можем. Във всеки случай не първо с него — отговори Бела. — Има си правилен и неправилен ред. Първо са листенцата, сетне е кристалното кълбо и чак тогава картите.

С Бела не може да се спори, тя е упорита и властна. Също така и раздразнителна: ако я ядосаме, въобще няма да ни гледа — а ние всички страстно искаме да ни предскаже бъдещето, дори Джулия, която се преструва, че за нея това е мошеничество и евтини трикове. Бела притежава дарбата; повтаряше ни го толкова често, както и Дан, че всички вярвахме в това безпрекословно. Дарбата идеше от нейните цигански прадеди.

— Някои хора наследяват къща или гърбица — ще ми каже Бела. — Други наследяват херцогска титла или хемофилия, като онези руски принцове. А аз съм наследила дарбата. Колко деца е имала Оушън?

— Четиринайсет — ще отговоря аз. Добре съм си научила урока.

— И колко от тях притежават дарбата?

— Само ти. Ти си единствената.

— Бях единствената — ще каже Бела. — Така че внимавай, Мейси. Не можеш да ме заблудиш. Виждам през стени и врати.

Сега тя сипва два пръста черен чай в една чашка и я побутва към мен. Чаят е плътен и пълен с листенца. Отпивам внимателно една глътчица под бдителния поглед на Фин. Обещала съм на Стела и дядо да им опиша бърлогата на вещицата, така че докато Джулия ровичка из малебито и всички очакваме да приключи, аз оглеждам стаята.

Вече съм влюбена в нея. Харесват ми тъмнината и блясъкът. Възхищавам се на аленочервените рози, които Бела е изрисувала върху гредите. Прехласвам се по огледалата в рамки от блестяща тенекия, които висят в дълбоките ниши на прозорците, загатвайки и изкривявайки външния свят. Харесват ми многото дреболийки и украшения, както и окачените панделки, които висят от дръжките на бюфета; погледа ми грабват блестящите медни съдове, тенджери и тигани, и възглавниците на пейката покрай черната оловна печка. Те са извезани с цветя, райета и точки, яркочервени и жълти, оранжеви като слънчоглед, зелени като млади листа и розови като малини; има една, която желая особено силно — избродираната със сърмени звезди. Най-хубавото от всичко и съвсем близо до мен, така че мога да я разгледам добре, е стената на прадедите.

Тя е оформена като малък олтар с лавица, покрита с ярко алено кадифе, и една свещ, която мъждука под снимките, така че хората приличат на живи. В центъра на най-личното място е майката на Бела, прабабата на Дан, прочутата Оушън Джоунс. Тя седи на стъпалата с цвят на сения пред една дървена каравана — никога не съм виждала подобни каравани, но умирам да живея в такава. Има извит покрив, огромни колела, комин за печката и боядисан теглич за опърпаното шарено пони, което пасе наблизо. На прага на караваната в цялото великолепие на циганските си одежди седи самата Оушън. Без каквото и колебание може да се каже, че е повече от впечатляваща. Първо, тя е дебела; второ, едра като канара; трето, има много тъмни, направо черни очи, които са вперени в отвъдното. Носи няколко ката дълги бродирани поли; жилетка, издута блуза, няколко реда гердани (ето откъде е взела пример Бела!) и кърпа за глава, украсена с монети, вързана ниско на челото чак до веждите й. Бялата й коса — която никога не е била подстригвана, също като на Бела, и тя твърди, че никога не е рязала своята — е сплетена на дебела като конска опашка плитка. Тя виси през рамото й и стига чак до кръста. Обута е с мъжки ботуши и държи мъжка лула — на снимката има и мъже, които стоят от двете й страни в подножието на стълбата, но те изглеждат дребни като джуджета. Няма никакво съмнение кой управлява клана, мисля си аз. За пръв път осъзнах думата, която Фин използва за Оушън — матриархат.

Оушън умряла през 1924, когато татко е бил на четири години — знам го, защото Бела ми го повтаря много често. Тя предсказала собствената си смърт и се приготвила внимателно за нея. В онези дни циганите все още идвали всяка година в тази част на Съфолк, често по време на жътва, когато имало много временна работа. Те правели своя катун от палатки долу край Черния ров и понякога оставали чак до зимата. Сетне се премествали. На север, на юг, на изток или на запад; Англия била тяхна. Посещавали и градове — винаги имало работа в градовете, казва Бела, — но предпочитали да спят на полето, под звездите. На север стигали чак до Йоркшир, където хората били стиснати, а на юг до Дорсет, където имали по-широки пръсти. Присъединявали се към панаирите на шир и длъж из страната. Произвеждали закачалки и пачуърк^[1], инструменти и украшения, които продавали. В Кент събирали хмел, в Линкълншир копаели картофи, събирали старо желязо навсякъде и всяка година опъвали шатрите си в лондонския Ийст Енд. Бела за малко да се омъжи за Бисерния крал, разказа ми тя, който бил чаровен и толкова надарен и приказлив, че можел да я върти на малкия си пръст.

Срещнала го на дербито в Епсъм. Той имал тридесет хиляди перлени копчета на кралския си костюм. На гърба на жакета му било избродирано Божието око; на реверите му светели луната и слънцето. Бела го зърнала и се влюбила от пръв поглед. Но Оушън не харесала физиономията му, така че накрая Бела се вразумила и се омъжила за дядото на Дан. Той бил стабилен мъж, също както и бащата на Дан, а един стабилен мъж е онова, от което се нуждае всяка жена, казва Бела.

Желанието на Оушън било да умре тук долу, в полето край Черния ров. Тя била предана на Уикенфийлд и имала много приятели, без да споменаваме дъщерята (а именно Бела), която се омъжила извън клана, но към която Оушън останала силно привързана. Тя повикала деветдесет и шестима от най-близките си роднини и умряла точно в полунощ близо до Скантхорп (би могла да избере и по-добро място, така ми се струва). Според циганския обичай караваната се изгаря само когато умре главата на фамилията (който обикновено е мъж), но в случая с Оушън — от гледна точка на дарбата, която притежавала, както и заради нейната желязна воля и лична сила — било направено изключение. Тази прекрасна каравана, подпалена часове след смъртта й, се превърнала в нейната погребална клада.

За съжаление от това грандиозно събитие няма снимки. Трябва да се примиря със снимките на Ърнест Джоунс, съпруга на Оушън, един от легендарните цигани Джоунс, и следователно отличаващ се от обикновените хора или градинарите, които носят това име, обясни ми Бела. Гледам купчината дъщери на Оушън, опитвайки се да открия сред рояка сестри Бела. И не свалям очи от дивите й синове с боси крака, парцаливи дрехи и наперен вид на принцове. Не мога да повярвам, че принадлежат на този век, но всички тези снимки са правени преди войната, а както казва дядо, светът преди войната бил друг. Къде са всички тези принцове сега, чудя се аз. Дали са все още живи? Все още ли са цигани? Дали все още пътуват? Надявам се. Гледам техните дълги неподстригани къдрици, тънките крайници и черните очи: всеки един от тях би могъл да бъде Даниел, когото си мислех, че познавам, Даниел, по когото тъгувам.

Чудя се къде са снимките на роднините на Бела от Съфолк — те също са от цигански клан. В съседното село все още има четири семейства Нън, далечни роднини; в гробището има петнайсет (Фин и Дан веднъж ги преброиха). Но няма никаква снимка на онзи стабилен мъж Бартоломю Нън, починалия съпруг на Бела, нито на Дори — нейното единствено дете. Няма снимка и на Джо Нън, бащата на Дан. (Дори се омъжила за свой братовчед: както казва дядо — има много кръвосмесителни бракове наоколо.) Установих, че в тази стая няма никакво доказателство за бащата на Дан — тук е владението на Бела. В интерес на истината има един сертификат в рамка, който гласи, че Джоузеф Джон Нън е спечелил „годишното състезание за оран с кон в Съфолк, Източна Англия“ преди осем години — знам, че това е голяма награда, Дан ми каза същото. А на далечната стена виси пушка и тя вероятно е негова, а може би е на Бела. Знам, че като момиче е стреляла и е хващала зайци с примка, за разлика от мен тя не уважава животните: за нея те са просто ходеща храна, нищо повече. Ако едно пиле остарее или се разболее, тя го убива с брадвата: раз — два и в тенджерата, както обича да казва. Веднъж я видях как обезглави едно от пилетата на Стела и никога няма да го забравя. Кръвта пръскаше като фонтан от шията, а обезглавеното пиле се мяташе из двора цели две минути. Името му бе Миранда. То ядеше зрънца от ръката ми.

Дан прочиства гърлото си.

— По-добре почвай, бабо — казва той с ужасния си нов глас. И тържествено изважда от джоба си пакет цигари, прави широк церемониален жест, с който ни кани да си вземем. При това се изчервява и лицето му става алено, а ръката му леко трепери. Чудя се кого ли иска да впечатли — навярно Фин? Джулия го гледа с неизмеримо съжаление.

— Не, благодаря, ние не пушим — казва с най-превзетия си глас тя.

— Дрън-дрън — процежда на свой ред Фин и си взема цигара.

Дан се навежда през масата, запалва клечка кибрит и я държи пред нея. За миг виждам как пламъкът се отразява в удивителните очи на сестра ми. Тя и Дан си разменят един поглед. Той е като нож. Отрязва ги от нас останалите, изсича огромно пространство, в което те са напълно сами. Чувствам се объркана, макар че не знам точно защо. Имам чувството, че съм надникнала през ключалката, че съм отворила някаква забранена, заключена врата и съм шпионирала нещо непозволено. По този начин се чувства човек, когато наднича през шпионката — и на мен не ми харесва. Нервира ме, ставам неспокойна и започвам да мисля за пишкането, което не бива да правя. Мисля, че Джулия също забелязва силата на този поглед, но Бела е единствената, която реагира: тя се усмихва с една от своите злобнички, скъпернически усмивки със стиснати устни.

Синкавият дим се вие във въздуха над масата и сякаш блещука. Печката е напълнена до горе с дърва. Задушният въздух в горещата стая става още по-тежък. Започвам да се чувствам леко замаяна и сякаш не ми достига въздух — предполагам, че е от вълнението.

Изправяйки се на крака (сега вече от главата до петите цялата е дъщерята на Оушън), Бела донася кълбото и картите.

Бела обича церемониите и понеже сега съм по-голяма и мога да го проумея, разбирам, че тя разиграва театър, прави няколко панаирджийски фокуса. Необходимо е първо да се вдигне до известен градус настроението, така че тя си играе с нас, разглежда ръцете ни, проследява линиите по тях, клати глава, мърмори под носа си, произнася някакви неразбираеми думи или се мръщи загадъчно.

— Такааа, ето тук имаме съпруг и половина — казва тя, обръщайки дланта на Джулия насам и натам.

— Виж ти, кой би си помислил? Ти си потайна, няма грешка — вика, изследвайки ръката на Фин. — По целия ти път има рози, скъпа моя — казва на мен, като стиска моята длан. — Виждаш ли този кръст тук? Чист късмет си е това. През целия ти живот. Нито Джулия, нито Фин имат на ръцете си кръст. — Много съм горда. Свивам ръката си, така че кръстът да се очертае по-добре: няма съмнение, знакът на късмета е точно там.

Следват чаените листенца. Всички трябва да завъртим чашите си, сетне да изсипем утайката в специални бели порцеланови купички. Подаваме ги на Бела, за да ги разгледа. Тя отново започва голямото дърдорене, като обръща купичките насам-натам — и точно тогава (а може би аз реших така по-късно) нещо започва да се случва. Нещо тръгва не както трябва, тръгва наопаки. Или Бела не може да разчете листенцата, или онова, което вижда в тях, не й харесва. Тя продължава да държи купичките, после ги оставя на масата и ги сравнява, после пак ги разглежда, докато започва да ми се струва, че ще умра от напрежение и любопитство.

— Неясна работа — казва накрая. — Не искат да говорят. Съпротивляват се. Ще опитаме с кристала. Къде е принцесата, която има рожден ден? Ти си първа, мис Джулия. Ела тук.

Тя и Джулия отиват в другия край на масата. Усещам, че ми е зле от ужасната храна. Все още мога да усетя вкуса на серистите яйца, цвеклото и малебито. Нуждая се от малко чист въздух. Ако не ме е толкова страх от забраната на Фин, бих предложила да посетя каменната колиба в градината, но не смея. Опитвам се да фиксирам погледа си върху снимките на Оушън и олтара на мъртвите, но образите започват да плуват пред очите ми и да се замъгляват. Задната врата все още е широко отворена, но като че ли през нея не прониква никакъв въздух. Бела мърмори и въздиша; Дан пали още една цигара и острият дим се носи над масата на талази. Димът се протяга към мен и аз не разбирам как става това, тъй като атмосферата в стаята все още е лепкава и неподвижна и няма ни най-малко течение.

— Е, мис, вие ще получите всичко, за което копнее сърцето ви — чувам гласа на Бела, а Джулия, възбудена и триумфираща, се връща на стола си. Следващата е Фин. Тя се навежда над кристала и косата й пада като воал. Това е много разочароващо за мен: всичко, което виждам, е тънката кафява ръка на Фин и гривата й от златна като узряло жито коса — за разлика от косата на Джулия, нейната може да се среше с гребен. Не мога да си намеря място, колкото и да се опитвам, Фин е застанала така, че кристалът не се вижда. Не мога да зърна дори лицето на Бела, макар че чувам гласа й доста неясно. Тя мърмори ли мърмори цяла вечност и изглежда доста развълнувана. Със сигурност става нещо. Стаята сякаш притъмнява, нажежава се, вибрира, нещо витае във въздуха. Прилича на отскубването на струна и ехото след това. По същия начин монахините обявяват присъствието си в коридорите — и аз знам, че не си въобразявам, защото когато поглеждам към Дан, виждам, че той също го е усетил; целият е пребледнял.

— Виждам саможертва — изрича Бела. Думите са неочаквано ясни в мъглата на глупавото й дрънкане. Гласът й звучи объркано или може би уплашено. Мърмори нещо неразбираемо — мисля, че говори на цигански; сетне произнася един странен звук. Напомня ми как дядо настройва безжичното си радио — чуват се половин изречение, две ноти музика, част от песен — всички тези гласове, скрити във въздушните вълни! Но Бела намира една точна станция, мога да го почувствам, и неочаквано съвсем ясно и чисто прозвучава:

— Втората ще бъде първа — произнася тя с глас, изпълнен с болка. Сетне загубва дължината на вълната или може би има някакви смущения, тъй като избутва Фин встрани и закрива ушите си. Фин я гледа несигурно — не мисля, че е много доволна от предсказанието. Тогава Бела се съвзема.

— И много, много пътувания — додава с празен глас тя. — Виждам пътешествия. Много прекосени морета, но накрая: едно сигурно и безопасно пристанище.

— Резервирай си място отсега — прошепва Джулия, когато Фин сяда обратно на стола си. Джулия се усмихва — тя винаги завижда на Фин и знам, че е доволна, защото бъдещето на Фин не звучи толкова обещаващо като нейното. Фин не й обръща внимание. Лицето й е спокойно. Дали изобщо чу думите й? Дали видя нещо в магическото кълбо? Умирам от желание да науча, но не мога да питам: сега е моят ред.

— Сега си ти, мъничка моя — подканва ме Бела и аз ставам. Лошото предчувствие неочаквано се засилва. Настанявам се срещу нея. Всичко ми изглежда като сън. Тя ме кара да се наведа над масата, така че да скрия кристала от Джулия и Фин. Само ние двете можем да го виждаме. Избърсва го с бялата копринена кърпа — много внимателно, грижливо, сякаш лъска дръжката на врата — сетне оставя кърпата встрани. Поглеждам лицето й, което ми изглежда странно, въобще не прилича на лицето на Бела. Очите й са наполовина затворени и обърнати така, че се вижда бялото. Тя продължава да клати главата си сякаш някой шепне в ухото й. Аз поглеждам в кристала.

— Дълбоко, дълбоко — мърмори Бела. — Погледни по-дълбоко в него, Мейси, право в сърцето му.

Гледам и гледам все по-навътре. Очаквам да видя сцени от моето бъдеще, много малки, но като на филм. Кристалът трябва да ми покаже някаква история — или може би лице. Може би ще видя мъжа, за когото ще се омъжа, мисля си, защото когато престана да съм момиче, предполагам, че ще се омъжа — какво друго да правя? Може би ще ми покаже моите бъдещи деца. Бих искала да ги видя. Бих искала много деца, като Оушън. Ако ще имам деца, искам цяло племе.

Започвам да се питам дали децата ми ще наследят моите очи, както Дан е наследил очите на Оушън. Надявам се, че ще бъде така, защото тогава татко ще живее вечно. Но въпреки че гледам съвсем съсредоточено, виждам само собственото ми отражение, една размазана Мейси. Около мен, вътре в мен, има стъкло, само чисто стъкло с един странен дефект — пукнатина дълбоко в моето кристално сърце. Този дефект има формата на сълза. Той е голям. Откривам, че има хипнотичен ефект. Гледам втренчено в него и забелязвам, че може да променя формата и структурата си като облак. Наблюдавам и виждам, че се надува, увеличава, събира други облаци и ги поглъща. Става все по-голям и по-плътен: целият кристал започва да се размазва и заоблачава, накрая единственото, което мога да видя, е една въртяща се бяла спирала.

Фин се изправя. Мисля, че е Фин. Чувам, че столът й скърца. Тя казва:

— Мейси, какво има? Дан, спри това. Мейси не се чувства добре.

Чувам това някъде отдалеч, от голямо разстояние, и в този миг — макар да знам, че е забранено — протягам ръка, за да докосна кристала. Той полита към мен, за да посрещне ръката ми. Мога да чуя далечния звук от счупено стъкло.

Преди да разбера какво става, започвам също да падам. Падам дълго и се приземявам легнала навън в малкия тъмен двор в задната част на къщата. Лежа в странно положение, с глава между коленете. Джулия и Фин се суетят наоколо, а Дан ми дава чаша вода. Изпивам я до дъно на една жадна глътка. Стомахът ми се надига и изригва всичко — кървавото цвекло и розовото като оголена човешка плът малеби.

Мигновено ми става по-добре, възстановена съм. Срамувам се да повръщам на публично място, но не ме е грижа — чувствам се пречистена. Джулия простенва с отвращение и, разбира се, се притеснява за бялата си рокля; затова стои на разстояние от мен. Но Фин и Дан са по-практични. Фин донася една купа с вода и кърпа, а Дан ме почиства, без да се гнуси.

— Готово, Мейси — казва той. — Чиста си като сняг. И лицето ти възвърна цвета си. Винаги е по-добре навън, отколкото вътре. — Благодарна съм му, че е така загрижен, но се тревожа за кристала. Знам, че го счупих.

— Не се притеснявай — прошепва ми той. — Случват се такива работи. Има още там, откъдето е дошъл. В кухненския бюфет са прибрани още девет. Баба обича да има запаси.

Старият му глас се е възвърнал. Той ме прегръща и аз откривам колко ми е добре в обятията му — но не съм сигурна, че му вярвам. Колкото и много резерви да има Бела, сигурна съм, че когато кристалът се счупи, това означава лош късмет за всички присъстващи. Дан ме вдига и ми помага да вляза в кухнята, за да кажа довиждане на баба му. Той е сърдечен и мил, но не смее да ме погледне в очите.

— По-добре да приключим за днес, бабо — казва, когато влизаме, а Фин и Джулия се промъкват зад него. Но е прекалено късно — по пода има пръснати стъкла, чайникът е разбит, но Бела все още седи на масата и вече е наредила картите таро. Тя дори не ни поглежда, когато влизаме, толкова е концентрирана. Мести ги насам-натам трескаво, бързо, вдига ги, пляска ги по масата, променя подреждането. Картите са много силни — дори по-силни от кристала — Бела ми е обяснявала това много пъти. Вторачвам се в масата от моята позиция, подпряна на силното рамо на Дан. Обичам тези карти с техните красиви загадъчни фигури и картинки, но човек трябва да бъде мъдър и да умее да ги разгадае. Какво изглежда, че казват, и какво наистина казват, може да бъдат различни неща.

Бела използва тестето на „Райдър-Уейт“^[2], то е любимото й. Служи си с подреждане тип Келтски кръст. Мога да видя Главната аркана: ето Влюбените, ето Кулата (опасна карта).

Виждам Обесения — сигурна съм, че бяха тези карти, макар да ги гледах отстрани и отдолу. Императрицата е обърната; Кулата е подсилена от… о, какво нещастие! — от Петте бокала. Бела свива юмрук и блъска масата. После разперва пръстите си, събира с тях картите като метла и ги измита на пода. Всичките седемдесет и осем карти. Те летят и падат безразборно, като се въртят насам-натам като полудели пеперуди. Когато лягат, всички са с лицата надолу. Всички, всяка карта от колодата гледа надолу — с изключение на една.

Ние се втренчваме в пълно мълчание в тази карта. Усещам, че Фин и Джулия са като обсебени от духове. Чувствам напрежението у Дан. Аз самата се чувствам странно — лека и без тревоги. Вслушвам се в света отвън.

Мога да чуя бръмчене на трактор някъде далеч. Едно дете плаче за майка си. Слухът ми е толкова остър. Мога да чуя как растат брястовете. Чувам чучулигите, които се късат да пеят на половин миля оттук в Акр Фийлд.

Фин се навежда и преди Бела да успее да я спре, протяга ръката си към тази единствена карта с лице нагоре.

— Не я докосвай! О, Фин, не я докосвай — прошепва Джулия, но тя не й обръща внимание. Обръща картата, така че да не виждаме повече страшната картинка. Сетне се изправя, обръща се към Дан — и отново оня поглед. За една секунда си мисля, че той ще я целуне, но не го прави. Фин ме хваща за ръка.

— Хайде, Мейси — казва ми нежно. — Ти си изморена. Време е да си вървим.

В този момент Бела се съвзема. Виждам как прави огромно усилие, оживява и престава да бъде дъщерята на Оушън. Превръща се в бабата на Дан, главен досадник и основен фактор в абатството. Мърмори, че е време Дан да се хваща за метлата и лопатата. Казва, че би могла да подремне за малко. Упреква ни, че сме я изморили; че за днес стигат тези фокуси-мокуси и али-бали.

— Виновен е паят — заключава тя, като ме гледа косо. — Имах съмнения за него от самото начало. — Потупва ме здраво по ръката и ни изпраща да си вървим вкъщи.

Там ме чакат монахините: виждам ги съвсем ясно за пръв път. „Добре дошла, сестро“, казва Изабела и ми подава да подържа броеницата й. Пет десетки нефритени зърна, всяко единадесето зърно е от обикновено сребро за „Отче наш“ — камъните са изкопани в Ориента и са заредени с могъщество от многото произнесени молитви.

Направена е за моята ръка: всяко зърно приляга съвсем гладко в оня кръст, изрязан в дланта ми.